Итало Калвино
Баронът по дърветата (26)

XXVI
Монголфиерът^[1]

Че Козимо е стигнал до края на живота си разбрахме, когато открихме, че е пренесъл своето леговище на големия орех сред площада. С инстинкта си на диво животно по-рано той винаги бе крил местата, където спеше. Сега чувствуваше нужда да бъде сред другите, да го виждат. Сърцето ми се сви: винаги бях мислил, че няма да му е приятно да умре сам и това може би вече беше знак, че краят наближава. По стълбата нагоре му изпратихме лекар. Когато слезе, лекарят направи гримаса и разпери ръце.

Качих се по стълбата.

— Козимо, — започнах аз — вече мина шестдесет и пет години. Как можеш да продължиш да стоиш все горе? Това, което си искал да покажеш, вече си го показал. Разбрахме, голяма твърдост прояви. Ти победи. Сега можеш да слезеш. Дори за оня, който е прекарал живота си по море, идва възраст, когато слиза от кораба.

Къде ти! Направи отрицателен знак с ръка. Вече почти не говореше. От време на време се надигаше, завит до главата с одеяло, и сядаше на един клон да се погрее на слънце. По-далеч от там не отиваше. Имаше една старица от народа, свята жена, тя ходеше да му чисти и да му носи топли блюда. Държахме стълбата опряна о дънера, защото непрекъснато имаше нужда някой да се качва горе, за да му помага, а също и защото се надявахме, че всеки миг може да се реши да слезе. (Другите се надяваха. Аз много добре познавах неговия характер.) На площада наоколо винаги имаше кръжец от хора, които му правеха компания. Като разговаряха помежду си, понякога отправяха и към него по някоя реплика, макар да знаеха, че той вече няма желание да разговаря.

Положението му се влоши. Издигнахме легло на дървото, успяхме да го закрепим и той на драго сърце си легна. Обзе ни донякъде угризение, че не се бяхме сетили преди. Трябва да признаем — той никога не се отказваше от удобствата; макар домът му да беше сред дърветата, винаги се бе старал да живее колкото може по-добре. Тогава побързахме да му осигурим други удобства, рогозки, за да го пазят от течение, балдахин, мангал. Пооправи се малко и му занесохме кресло, разположихме го между два клона и той прекарваше дните си там, завит в своето одеяло.

Една сутрин не го видяхме нито в леглото, нито в креслото. Уплашени вдигнахме поглед нагоре. Беше се качил на върха на дървото и бе възседнал много висок клон. Облечен бе само с риза.

— Какво правиш там горе?

Не отговори. Беше почти напълно скован, сякаш седеше на върха на дървото като по чудо. Приготвихме едно голямо платнище, от онези, с които събират маслини и двадесетина души го държахме опнато долу, защото очаквахме, че ще падне.

Междувременно лекарят се качи. Изкачването беше трудно. Наложи се да вържем две стълби една за друга. Слезе и каза:

— Да идва свещеник.

Предварително бяхме решили да опитаме да се качи при него един свещеник на име дон Перикле, негов приятел. Изкачи се той с одежди и дарохранителница, а след него и църковния прислужник. Постоя малко горе. Изглежда, че си казаха нещо, после слезе.

— Казва, че за него всичко е наред.

Не успяхме да измъкнем нито дума повече.

Мъжете, които държаха платнището, се бяха уморили. Козимо стоеше горе и не се движеше. Надигна се вятър, югозападен вятър, върхарът на дървото започна да се клати, ние бяхме готови. И точно тогава в небето се появи един монголфиер.

Английски въздухоплаватели правеха опити за летене с монголфиер по крайбрежието. Монголфиерът беше един хубав балон, украсен с ресни, волани и панделки, с кош от върбови клони, а вътре двама офицери със златни еполети и двувърхи шапки гледаха с бинокъл пейзажа под себе си. Насочиха далекогледи към площада, наблюдавайки човека на дървото, опнатото платнище, тълпата, странните прояви на този свят долу. Козимо бе вдигнал глава и внимателно наблюдаваше балона.

И ето че монголфиерът бе хванат от един вихър на югозападния вятър. Започна да се стрелка насам-натам из въздуха, като се завъртя подобно на пумпал и се отправи към морето. Без да изгубват присъствие на духа, въздухоплавателите се заеха — тъй поне мисля — да намалят налягането в балона, и в същото време спускаха котвата, за да се опитат да я закачат на някоя опора. Сребърната котва летеше в небето, закачена на дълго въже, следвайки наклона на полета. Балонът мина над площада и котвата се носеше почти на височината на ореха, та се уплашихме да не удари Козимо. Съвсем не можехме да предположим онова, което след миг щяха да видят нашите очи.

Когато въжето на котвата мина близо до него, агонизиращият Козимо направи скок, от ония, които бе правил в своята младост, сграбчи въжето, стъпи върху котвата, като леко забави летежа на балона. Изчезна в посока към морето.

Монголфиерът премина над залива и успя да се приземи на другия бряг. На въжето висеше само котвата. Твърде много заети да държат курса, въздухоплавателите не бяха забелязали нищо. Предположихме, че старецът е изчезнал докато е летял над залива.

Така си отиде Козимо и дори не ни достави удоволствието да се върне като мъртвец на земята. В семейната гробница една плоча напомня за него със следния надпис: „Козимо Пиоваско ди Рондо — Живя върху дърветата — Обичаше земята — Възкачи се на небето“.

От време на време прекъсвам писането и отивам до прозореца. Небето е празно и нас, старците от Омброза, привикнали да живеем под зелени куполи, ни заболяват очите, когато го гледаме. Човек би казал, че дърветата не издържаха, след като брат ми си отиде, или че хората бяха обзети от бяс, та заработиха с брадвите. И друго: растителността също се промени. Няма вече пърнари, брястове, вечно зелени дъбове — сега Африка, Австралия, двете Америки и Далечния изток протягат до тука клони и корени. Някогашните дървета отстъпиха нагоре: маслините — към хълмовете, а в горите по планините — боровете и кестените. Крайбрежието вече се превърна в Австралия, червенее се от евкалипти, гигантски фикуси, огромни и самотни градински растения и всичко останало е палми с техните рошави перчеми — негостоприемни дървета на пустинята.

Омброза вече не съществува. Гледайки празното небе, питам се дали наистина е съществувала? Онази плетеница от клони и листа, чатали и дънери, объркана и безкрайна, с небето над нея — само неправилни проблясъци и късчета — не е ли съществувала само за да може моят брат да минава с леките си стъпки на въртиопашка? Всичко това може би е било везаница върху нищо, подобно на тази нишка от мастило, която аз проточих през толкова страници, плетеница, пълна със задрасквания, препратки, нервни драсканици, мастилени петна, празноти, която ту се рони на големи светли зърна, ту става ситна поради миниатюрни знаци, подобни на остри семенци, ту се свива, или се разклонява, или свързва степани фрази с очертания на листа или облаци, за да срещне препятствие и да се възземе след това, като се усуква и тича, тича и се размотава и се навива в едно последно безсмислено клъбце от думи, идеи, сънища и свършва.