Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашите предци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il barone rampante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Итало Калвино

Заглавие: Баронът по дърветата

Преводач: Светозар Златаров

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: юни 1979 г.

Редактор: Никола Иванов

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художествен редактор: Юли Минчев

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3839

История

  1. — Добавяне

XVI
Баронът разказва приказки

Отначало Козимо разказваше съвсем друга версия за печалния край на рицаря адвокат. Когато вятърът докара до брега лодката и него, кацнал на рея, и Отимо Масимо я последва, влачейки отрязаната глава, на хората, които притичаха при неговия вик, брат ми разказа — от дървото, върху което се беше преместил с помощта на въже — една доволно по-проста история. А именно че рицарят е бил отвлечен от пиратите и по-късно убит. Дори впоследствие се опита да изгради за нашия предполагаем чичо измамна слава, като изфантазира някаква си тайна и хитра негова борба, целяща да срази пиратите. Нашият чичо от доста време се бил посветил на тайната си борба, бил разкрит от маврите и това го довело до страдалческа смърт. Но разказът беше противоречив и гъмжеше от непълноти, защото имаше и нещо друго, което Козимо искаше да скрие. Не искаше да споменава, че пиратите бяха разтоварили стока в пещерата, че са се намесили въглищарите. И наистина, ако се узнаеше всичко, цялото население на Омброза щеше да се качи в гората, за да вземе обратно стоката от горските жители, обвинявайки ги, че са крадци.

След няколко седмици, когато бе вече сигурен, че въглищарите са прехвърлили стоката, Козимо разказа за сражението при пещерата. Някои се качиха да си вземат обратно нещата, но останаха с празни ръце. Въглищарите бяха разделили всичко на равни части, пушената риба пласт по пласт, а със свинските наденици, сиренето и всичко останало направиха голям банкет в гората, който траял цял ден.

 

 

Баща ни много остаря, а скръбта по загубата на Енеа Силвио предизвика необичайни изменения в неговия характер. Обзе го страстното желание да направи тъй, че делата на брат му да не останат незавършени. Сам се зае да гледа пчелите, като си придаваше важност, макар доскоро да не беше виждал кошер отблизо. За съвети се обръщаше към Козимо, който беше понаучил нещо. Не му отправяше преки въпроси, а довеждаше разговора до гледането на пчели и чакаше да чуе какво ще му каже Козимо, а после с раздразнен тон и като се перчеше го повтаряше под формата на нареждания към селяните, сякаш това са отдавна известни неща. Гледаше да не се доближава много до кошерите, поради своя вечен страх да не бъде ужилен, но му се искаше да покаже, че може да надвие страха. Кой знае колко усилия му струваше всичко това. По същия начин даваше нареждания да се прокопават канали, за да се изпълни един проект, заложен от бедния Енеа Силвио. Ако беше успял, щеше да бъде рядко хубав случай, тъй като блаженопочившият не беше довършил нито един от своите проекти.

За съжаление късното пристрастие на барона към практическа дейност трая кратко. Един ден, претрупан с работа и нервиран, той се суетеше между кошерите и каналите. При едно рязко движение към него се спуснаха няколко пчели. Уплаши се, размаха ръце, обърна един кошер и избяга надалеч, сподирен от облак пчели. Бягайки слепешката, баронът се провали точно в канала, който бяха започнали да пълнят с вода. Извадиха го целия измокрен.

Сложиха го на легло, цяла седмица го мъчи треска от ужилвани ята и банята. След това можеше да се рече, че е оздравял. Ала го обзе такова униние, че не успя повече да се оправи. Умря след няколко месеца.

И Козимо вървеше след траурната процесия. Минаваше от дърво на дърво, но не успя да влезе в гробището. Кипарисите имат изключително гъсти клони и няма как човек да се изкачи по тях. Присъствува на погребението отвъд стената, и когато всички ние хвърлихме по шепа пръст над ковчега, той хвърли клонче с листа. А аз си мислех, че всички ние цял живот сме били далечни от баща ни, както Козимо по дърветата.

 

 

Сега барон Рондо беше Козимо. Животът му не се промени. Вярно е, че се грижеше за нашето имущество, но само от време на време. Когато управителите на чифлиците и арендаторите го търсеха, не знаеха къде да го намерят, а когато най-малко искаха да ги види, ето го на клона над главите им.

Грижите във връзка със семейните дела станаха причина Козимо сега да се вестява по-често в града. Спираше на големия орех на площада или по пърнарите до пристанището. Хората го уважаваха, казваха му „господине“. И на него му се харесваше да заема старчески пози, както понякога правят младите. Застояваше се да бъбри надълго и нашироко пред групичка омброзийци, които се разполагаха в подножието на дървото.

Продължаваше да разказва за кончината на Енеа Силвио Карега всеки път по различен начин. Малко по малко разкри сътрудничеството на рицаря с пиратите, но за да посдържи изблиците на възмущение от страна на гражданите, добави и историята за Зайра, като че Карега му се беше доверил преди смъртта си. Накара ги дори да се трогнат от печалната съдба на стареца.

Мисля, че като тръгна от чистата измислица, Козимо достигна до почти правдиво предаване на фактите чрез постепенно приближаване до истината. Успя да направи това два или три пъти. Но тъй като омброзийците не се уморяваха да го слушат и винаги се присъединяваха нови слушатели, и всички заедно искаха нови подробности, брат ми бе принуден да прави добавки, разширения, преувеличения, да вмъква нови действуващи лица и епизоди. Тъй цялата история се изопачи и стана по-измислена, отколкото в началото.

Козимо вече имаше публика — тя слушаше с отворена уста всичко, което казва. Това започна да му доставя удоволствие и неговият живот по дърветата, ловът, разбойникът Джан дей Бруги, кучето Отимо Масимо послужиха за теми на безброй разкази. (Много епизоди от тези спомени за неговия живот са предадени така, както Козимо ги разказваше по молба на своята простонародна публика. Казвам това, за да се извиня, ако всичко, което пиша, не изглежда достоверно и в унисон с едно хармонично виждане на човещината и фактите).

Например някой от безделниците го питаше:

— Ама истина ли е, че никога не сте стъпвали на друго, освен на дърво, господин бароне?

— Да, веднъж, но по погрешка се прехвърлих на рогата на елен. Мислех, че се изкачвам на клен, а то било елен, избягал от фермата, където отглеждат кралски дивеч. Той си стоеше неподвижен. Почувствува еленът тежестта ми на рогата си и хукна да бяга през гората. Не мога да ви опиша какъв трясък от чупене на клони последва. Аз, там горе сред заострените краища на рогата почувствувах, че отвсякъде ме пробождат игличките на боровете и тръните. Горските клончета ме шибаха в лицето. Еленът се мяташе, мъчеше се да се освободи, но аз здраво се държах… — Прекъсваше разказа и другите веднага го питаха:

— А как се отървахте, ваша милост?

Козимо всеки път измъкваше различен финал:

— Еленът тича, тича, достигна стадото елени. Другите елени видяха, че носи човек на рогата и хем го избягваха, хем се приближаваха от любопитство. Аз насочих пушката, която винаги носех през рамо и стрелях по всеки елен, който ми се изпречеше. Ударих петдесет…

— Че кога се е видяло по нашите места да има петдесет елена? — запитваше някой от ония нехранимайковци.

— Сега тази порода е изчезнала, защото всичките петдесет бяха кошути, разбирате ли, и всеки път, когато моят елен се опитваше да се приближи до някоя женска, аз стрелях и тя падаше мъртва. Еленът не можеше да се успокои и накрая се отчая. Тогава… Тогава реши да се самоубие. Изкатери се на една висока скала и се хвърли надолу. Но аз се вкопчих в един бор, който се подаваше там наблизо и ето ме тук.

Друг път историята завършваше с битка между два елена, които се блъскали с рога. При всеки удар той скачал от рогата на единия върху рогата на другия, докато при един по-силен тласък бил запратен към един дъб…

 

 

Междувременно с този навик да дрънка по площада, Козимо започна да се чувствува все по-малко доволен от себе си. Един пазарен ден някакъв човек, дошъл от близкия град Оливабаса, каза:

— О, вие си имате испанец!

На въпроса какво иска да каже, отговори:

— В Оливабаса има цял сган испанци, които живеят по дърветата.

От този миг Козимо не се успокои, докато не предприе по горските дървета пътешествие до Оливабаса.