Итало Калвино
Баронът по дърветата (9)

IX
Обитателите на гората

Въпреки своето бягство, което го направи известен, Козимо живееше общо взето близко до нас, почти както преди. Беше самотник, който не избягва хората. Дори човек би казал, че главно хората са му по сърце. Отиваше над места, където селяни копаеха, обръщаха тор, косяха ливади и отправяше към тях учтиви думи за поздрав. Те удивено вдигаха глави. Козимо веднага им даваше знак, за да разберат точно къде е. Минал му беше лошият навик, който толкова ни увличаше по времето, когато заедно се катерехме по дърветата да подвикваме „ку-ку“ и да си правим шеги с хората, които минават отдолу. На първо време селяните, като го гледаха да преодолява големи разстояния само по клоните, не знаеха как да постъпят. Не можеха да решат дали да го поздравят като свалят шапка, както бе прието да се отнасят към господата, или да закрещят срещу него като към немирник. После свикнаха да разменят по някоя и друга дума за работата, за времето и дори показваха, че оценяват играта му да стои там горе. Една игра, нито по-добра, нито по-лоша от толкова други игри, с които се занимаваха господата.

Козимо често спираше да наблюдава техния труд и задаваше въпроси за торенето, сеитбата. Докато ходеше по земята, такова нещо не му бе идвало на ум, възпираше го неговото предишно вироглавство, което не му позволяваше да заговаря селяните, арендаторите и слугите. Понякога Козимо се изказваше дали лехата, която окопават излиза права или се изкривява и дали в градината на съседа доматите са вече узрели. Понякога се нагърбваше с малки услуги, като например да отиде да каже на жената на някой косач да му даде брус. Или предаваше съобщение да отбият водата в някоя градина. Видеше ли ято врабци, кацнало в някоя пшенична нива, когато се придвижваше, за да изпълни поръченията, поверени му от селяните, Козимо веднага вдигаше шум и размахваше шапката си, за да ги прогони.

По време на самотните си разходки из гората рядко срещаше хора, но затова пък срещите се отпечатваха в съзнанието му. Ние не срещахме такива хора. В ония времена много бедни скитници намираха убежище в горите: въглищари, медникари, стъклари, цели семейства, които гладът беше прогонил далеч от техните землища. Те изкарваха хляба си с непостоянни професии. Разполагаха своите работилници на открито и струпваха колибки от клони, за да спят. Отначало покритият с кожи младок, който се прокрадваше по дърветата, ги плашеше. Особено жените — те го взимаха за летящ дух. Ала после Козимо завърза приятелства. Стоеше часове да ги гледа как работят и вечер, когато седяха около огъня, той се разполагаше на някой близък клон, за да слуша историите, които разправяха.

В ония времена въглищарите идваха отдалече, от долините край град Бергамо. Не беше лесно да ги разбере човек, когато говореха на своя диалект. Бяха най-силните и свързани помежду си занаятчии. Цяло братство, което се простираше във всички гори със свойствените за всяко братство роднинства, връзки и свади. Понякога Козимо служеше за посредник между една и друга група, предаваше новини, натоварваха го с поръчки. Той се мъчеше да запомни тайнствените аспирирани звуци на техния диалект, опитваше се да ги повтаря, както се стараеше да повтаря писуканията и чириканията на птиците, които го будеха сутрин.

Макар и да се беше разпространил слухът, че един от синовете на барон Рондо от месеци не слиза от дърветата, нашият баща още се мъчеше да пази тайна пред хората, които идваха отвън. Дойдоха да ни посетят графовете Д’Естомак на път за Франция. Те имаха в залива на Тулон имения и по пътя за там бяха решили да се отбият при нас. Не знам какви тайни интереси ги бяха накарали да направят това посещение. Може би искаха да предявят права над имения, или смятаха да осигурят епископия за своя син епископ, та имаха нужда от съгласието на барон Рондо. Можете да си представите какъв въздушен замък от проекти за своите династически претенции към Омброза изграждаше баща ми, като изхождаше от този съюз.

Уредиха обяд: да си умреш от скука. Толкова пресилени любезности си размениха. Гостите водеха със себе си един свой син, конте с перука. Баронът представя децата си, т.е. мен и после вика:

— Бедничката, дъщеря ми Батиста живее така уединено, много е набожна и не знам дали ще можете да я видите.

Но ето че тая глупачка неочаквано се представя с монашеска касинка, но цялата нагиздена с пандели и волани, с пудра на лицето и ръкавици на ръцете.

Помъчете се да я разберете. Откак се раздели с младия маркиз Дела Мела, не беше виждала младеж. Само слуги или изполичари. Младият граф Д’Естомак се разкланя, а тя захихика. Баронът, който вече беше зачеркнал дъщеря си, отново започна да преобръща в мозъка си нови възможности и проекти.

Графът се правеше на безразличен. Попита:

— Но, мосю Арминио, нямахте ли и друго момче?

— Да, големия — отговори баща ни. — Ала по една случайност тъкмо днес е на лов.

Не излъга, защото в ония времена Козимо беше в гората с пушка и дебнеше зайци и дроздове. Аз му бях занесъл пушката, онази леката, която Батиста употребяваше срещу плъховете и която тя от известно време беше забравила закачена на един пирон.

Графът започна да разпитва за дивеча в околността. Баронът даваше общи отговори. Той не притежаваше търпение и не обръщаше внимание на околния свят, та затова не разбираше от лов. Обадих се аз, макар че ми беше забранено да отварям уста, когато възрастните разговарят.

— А ти какво разбираш от лов, малкия?

— Аз ходя да събирам дивеча, ударен от брат ми и му го нося горе на… — но баща ми ме пресече.

— Кой те покани да вземеш участие в разговора? Върви да играеш!

Бяхме в градината и беше още светло, тъй като бе лято. И ето че по чинарите и брястовете съвсем спокойно се приближи Козимо. Беше с шапката от кожата на котарака, с пушка през рамо, с един шиш през другото рамо, а краката му бяха обути в гети.

— Ей, ей — извика графът като стана и любопитно завъртя глава, за да види по-добре. — Кой е там горе? Кой ходи по дърветата?

— Кой е там ли? Не знам… Тъй ви се е сторило — бъбреше баща ни, ала не гледаше в същата посока, а в очите на графа, сякаш за да провери дали вижда добре. Междувременно Козимо беше пристигнал тъкмо над тях и беше застанал неподвижен и разкрачен на един чатал.

— Ами да, това бил моят син, Козимо. Момчешки работи. Вижте чак къде се е качил, за да ни изненада.

— Това големият ви син ли е?

— Да, да, по-големият от двете момчета, но е по-възрастен със съвсем малко. Още са деца, играят си…

— Обаче твърде ловко ходи по клоните. И какъв арсенал си носи…

— Ех, игри! — и с ужасно усилие, което го накара да се зачерви, извика най-лицемерно:

— Какво правиш там горе? Ей, няма ли да слезеш? Ела да поздравиш господин графа!

— Ха, ха, ха — смееше се графът — отлично, отлично! Оставете го да си стои горе, мосю Арминио! Ама че ловко момче как само ходи по дърветата! — и продължи да се смее. А младото малоумно графче знаеше само да повтаря:

— Колко оригинално! Ca c’est tres original!

Козимо седна горе на чатала. Баща ни промени темата на разговора и говореше, говореше непрекъснато, като се мъчеше да отвлече вниманието на графа. Ала графът от време на време вдигаше очи. А брат ми си стоеше все там на дървото или на друго, чистеше си пушката, смазваше с мас гетите си, или си слагаше дебелата фланела, защото се свечеряваше.

— Я, гледай ти! Всичко умее да прави там горе този младеж. Ах, колко ми харесва! Ах, ще го разкажа в двореца още първия път като отида! Ще разкажа и на моя син, епископа! Ще го разкажа и на леля ми принцесата.

Баща ми се пукаше от яд. Друга мисъл го измъчваше още повече. Не виждаше дъщеря си, тя беше изчезнала заедно с младото графче.

Козимо се беше отдалечил, за да направи една от обичайните си разузнавателни обиколки. Върна се задъхан.

— Накара го да се разхълца! Накара го да се разхълца!

Графът се разтревожи.

— О, колко неприятно. Синът ми често страда от хълцавица. Върви, прекрасни младежо, върви и виж дали му е минало. Кажи им да се връщат!

Козимо хукна и се върна още по-задъхан от преди:

— Гонят се. Тя иска да му напъха жив гущер във врата, за да му мине хълцавицата! Той не иска!

И отново се втурна да види какво става.

Тъй прекарахме тази вечер във вилата, не много по-различно от друг път. Козимо по околните дървета тайно участвуваше в нашия живот, но този път имаше гости и славата за странното държание на моя брат щеше да се разпространи из европейските дворове за срам на баща ни. Неоснователен срам, защото граф Д’Естомак доби приятно впечатление за нашето семейство и тъй стана възможно сестра ни Батиста да се сгоди за младия граф.