Итало Калвино
Баронът по дърветата (5)

V
Бялото конче

Малко по малко в разговорите си с крадците Козимо научи много неща за това лице — Синфороза. Тъй наричали едно момиче от вилите, което яздело дребно бяло конче, и била се сприятелила с тях, дрипльовците. За известно време ги закриляла и дори, каквато била деспотична ги командувала. Препускала по пътища и пътечки на бялото си конче и когато видела узрели плодове в непазени градини, ги уведомявала и ги придружавала в техните атаки като офицер. Носела окачен на врата си ловен рог. Докато те плячкосвали бадеми или круши, тя кръстосвала на кончето нагоре-надолу по височините, откъдето наблюдавала полето, и щом забележела подозрителни движения на собствениците или селяните, които можели да открият крадците и да се нахвърлят върху тях, надувала рога. При този сигнал хлапаците скачали от дърветата и побягвали. Докато момичето било с тях, не ги били хващали никога на местопрестъплението.

Трудно бе да се разбере, какво се е случило по-нататък. Говореха за някаква „измяна“, която Синфороза извършила спрямо тях. Споменаваха, че ги викнала в своята градина да ядат плодове, а после слугите ги били с тояги. Казваха също, че избрала за любимец един от тях, някой се Бел Лоре, комуто много се присмивали за това и в същото време имала друг избраник, наречен Угачо. Тя ги насъскала един срещу друг. И оня бой с тояги от страна на слугите по-точно не бил заради краденето на плодове, а за един набег на двамата ревниви фаворити, които накрая се съюзили против нея. Говореше се също така за някакви пасти, които им обещавала много пъти и накрая им дала, но подправени с рициново масло и поради това ги присвивало стомах цяла седмица. Няколко такива случки бяха причинили разрив между бандата и Синфороза. Момчетата сега говореха за нея с омраза, но в същото време съжаляваха за предишното приятелство.

Козимо попиваше тези неща и все повече се убеждаваше, че всички подробности отговарят и се подреждат в един познат нему образ. Накрая се реши да попита:

— Ами в коя вила живее тази Синфороза?

— Че как тъй? Да не искаш да кажеш, че не я познаваш? Та вие сте съседи! Синфороза от вилата на Ондарива!

И без това потвърждение Козимо беше сигурен, че приятелката на скитниците беше Виола, момичето от люлката. Дори подозирам, че причината да тръгне да търси бандата, бяха нейните думи, че познавала всички крадци на плодове в околността. Но от този миг неопределеното безпокойство, което го вълнуваше, стана по-остро. Искаше му се сега да поведе бандата, за да оплячкосат редките растения на вилата на Ондарива, или пък да се постави в нейна услуга против тях, дори му се щеше да ги подтикне отначало да й досаждат, за да може после да я защити, или пък да прояви геройство, което по околен път да стигне до нейните уши. Междувременно, докато разсъждаваше тъй, следваше все по-вяло бандата. Когато хлапаците слезеха от дърветата, Козимо оставаше сам и було на меланхолия се спускаше на лицето му, както облаците засенчват слънцето.

После скачаше внезапно и пъргаво се изкачваше по клоните. Преброждаше овощни и зеленчукови градини, тананикаше през зъби кой знае какво. Това бе нервно тананикане, почти нямо, а очите му бяха вперени напред, сякаш не виждаше нищо и пазеше равновесие по инстинкт, също като котките.

Така унесен го видяхме няколко пъти да минава по клоните на нашата градина.

— Там е! Там е! — избухвахме веднага във викове, защото каквото и да правехме, все още беше в мислите ни, та пресмятахме часовете и дните, които той вече бе прекарал по дърветата. Баща ни казваше:

— Луд е! Обладан е от дявола! — и се нахвърляше на абат Фошфльор:

— Трябва да се направят заклинания! Какво чакате, на Вас казвам, какво седите там със скръстени ръце? Демонът се е вселил в тялото на сина ми! Разберете ме!

От своя страна у майка ни състоянието на майчина тревога, всепроникващото чувство, което надвишаваше всичко, се изля, както и всяко друго чувство у нея, в практически решения и издирване на подходящи пособия. Точно тъй и трябва да приключват всички безпокойства на един генерал. Тя измъкна отнякъде боен далекоглед, дълъг и с триножник. Приближаваше око до него и тъй прекарваше часове на терасата, като нагласяше непрекъснато лещите, за да държи във фокус момчето сред листака, дори когато ние бихме се заклели, че е вън от нашия обсег.

— Още ли го виждаш? — питаше от градината нашият баща, който ходеше напред-назад под дърветата и не успяваше изобщо да зърне Козимо, освен в случаите, когато се намираше точно под него. Генералшата правеше утвърдителен знак, който в същото време ни приканваше да мълчим, да не безпокоим, сякаш следеше движенията на бойните части по някое възвишение. Ясно беше, че понякога не го вижда изобщо, но кой знае защо си втълпяваше, че трябва да се покаже на определено място, а не другаде и държеше далекогледа насочен натам. От време на време навярно сама си признаваше, че е сбъркала. Тогава откъсваше око от окуляра и започваше да разглежда кадастралната карта, която държеше отворена на коленете си. В замислена поза тя поставяше едната си ръка над устата, а с другата следваше криволиците по картата. Определяше мястото, до което синът й навярно е стигнал и като пресмяташе отклонението, насочваше далекогледа към листата на някое най-обикновено дърво. От появяването на трепетна усмивка по устните и разбрахме, че го е видяла. Той беше там наистина!

Тогава майка ни посягаше към някакви знаменца, които държеше близо до табуретката, размахваше ги едно след друго с решителни и ритмични движения. Навярно това бяха послания на условен език. (Аз бях малко обиден, защото дотогава не знаех, че майка ни притежава тези знаменца и че умее да си служи с тях. Мислех си, колко щеше да е хубаво, ако тя ни беше научила да си играем заедно с нея с тези знаменца, особено преди, когато и двамата бяхме по-малки. Но майка ми никога нищо не правеше на игра, а сега повече от всякога нямаше надежда, че тя ще стори това.)

Трябва да кажа, че въпреки всичките си бойни снаряжения, тя пак си оставаше майка, със свито сърце и кърпичка, която трескаво мачкаше в ръка. Ролята на генерал й доставяше отмора, или по-точно изживяването на тревогите в ролята на генерал, вместо като обикновена майка, омекотяваше разкъсващата болка, именно защото беше деликатна женичка, която притежаваше една-единствена защита: военната осанка, наследена от рода фон Куртевиц.

Тя седеше там, размахваше един от своите вимпели, гледайки в далекогледа и ето, цялата грейна и се засмя. Тъй разбрахме, че Козимо беше отговорил. По какъв начин, не зная. Може би е разклатил някой клон. Важното е, че от този миг нататък майка ни се промени. Не беше тъй тревожна и макар участта й на майка да бе тъй различна от съдбата на другите майки, поради това, че синът й бе тъй странен и далеч от обичайните прояви на синовни чувства, тя първа от всички нас прие тази странност, сякаш й беше достатъчен неочаквания поздрав, сякаш бе доволна от безмълвните съобщения, които си разменяха от този миг нататък.

Най-любопитно бе следното обстоятелство: майка ни съвсем не си правеше илюзии, че след като Козимо е отправил поздрав към нея е готов да сложи край на своето бягство и да се върне сред нас. От своя страна баща ми живееше тъкмо с тази надежда. Всяка най-дребна новина свързана с Козимо го караше да фантазира:

— Така ли? Видяхте ли? Дали няма да се върне?

Но майка ни, макар и най-далечна от него, единствено го приемаше такъв какъвто е, навярно защото не се опитваше да търси обяснение.

Но да се върнем в оня ден. След майка ни се показа за миг и Батиста, която почти не излизаше да го търси. Тя най-миловидно протегна блюдо с някаква ужасна попара, като вдигна една лъжичка.

— Козимо, искаш ли да си хапнеш?

Изкара си плесник от баща ми и се прибра вкъщи. Кой знае какъв чудовищен буламач беше приготвила. Брат ни се беше скрил.

Аз жадувах да го последвам, най-вече сега, като знаех, че участвува в начинанията на бандата от малки дрипльовци. Струваше ми се, че е разтворил пред мен вратите на ново царство, в което ми се щеше да гледам не със страхливо недоверие, а със солидарен ентусиазъм. Непрекъснато сновях между терасата и една капандура горе, откъдето погледът ми блуждаеше над перчемите на дърветата. Повече чувах, отколкото виждах от капандурата и тъй следях избухванията на глъчката, която бандата вдигаше из овощните градини. Виждах да се люлеят клоните на черешите, от време на време да се показва някоя ръка, която опипва и къса, някоя чорлава или загърната в чувал глава, а сред гласовете чувах и гласа на Козимо: Питах се: „Как тъй стигна до там? Че нали до преди малко беше в парка? Та той вече се движи по-пъргаво от катеричка!“.

Били на червените сливи над Големия вир, когато се чул рогът. Спомням си и аз го чух, но не обърнах внимание, тъй като не знаех какво е то. Но те! Брат ми разказа, че те онемели от изненада. Чули отново рога и сякаш не си спомнили, че това е сигнал за тревога. Взели да се питат само, дали са чули добре. Дали това е Синфороза, която препуска по пътищата с мъничкото си конче, за да ги предупреди за опасността. Внезапно хукнали навън от овощната градина, но не се втурнали да избягат, а за да я настигнат.

Сега Козимо останал там с пламнало лице, ала щом видял, че гаменчетата се приближават към нея, взел да подскача от клон на клон, рискувайки всеки миг да си счупи главата.

Виола била спряла на един стръмен завой на пътя. Ръката й стиснала юздите, почивала върху гривата на кончето. В другата си ръка размахвала камшиче. Гледала отдолу нагоре момчетата и поднасяла крайчеца на камшичето към устата си, като го захапвала. Била с небесносин костюм, рогът бил позлатен и висял на верижка на шията й. Момчетата също се били спрели, всички накуп и също хапели кой слива, кой пръст, кой драскотините по ръцете си или краищата на чувалите. И постепенно от техните дъвчещи уста започнали да излизат почти беззвучни изречения, в общ такт, сякаш се опитвали да ги изпеят.

— Ти какво… си дошла при нас… Синфороза? Сега се връщаш. Но не си вече… наша приятелка… Ах, ти… ах ти, негоднице.

Шумотевица сред клоните и ето че от една смокиня, между два листа, се показва главата на Козимо. Той се задъхва, а тя, отдолу нагоре, захапала камшичето ги обхващала всички със своя поглед. Козимо не се стърпял. Все още изплезил език от умора, той избухнал:

— Знаеш ли, че от тогава изобщо не съм слизал от дърветата?

Начинанията, които се основават на вътрешна непоколебимост, трябва да остават неми и незабележими. Щом някой вземе да ги обяснява или да се словослови, всичко изглежда празно, безсмислено, дори направо жалко. Щом брат ми произнесъл тия думи, осъзнал, че не трябвало да ги произнася. Изведнъж престанало да го интересува каквото и да е и дори му се приискало да слезе и да приключи веднъж завинаги с цялата тази история. Още повече че Виола бавно махнала камшичето от устата си и казала много възпитано:

— Тъй ли? Браво, ти си бил кос!

От устните на ония въшльовци се издигнал вой и смях, преди да избухнат в рев и да се затъркалят. А Козимо горе на смокинята така подскочил от гняв, че това предателско дърво — смокинята, не издържало, клонът се счупил под краката му. Козимо литнал към земята като камък.

Паднал с разперени ръце, защото не могъл да се задържи. Трябва да призная, че това е единственият път през живота му по дърветата на тази земя, когато волята и инстинктът да се държи за тях му изневерили. Но тъй или иначе, единият пеш от опашката на фрака му се закачил за нисък клон. Козимо увиснал на няколко педи от земята с главата надолу.

Сторило му се, че кръвта е нахлула в главата му от силата на срама. Първата му мисъл (след като опулил очи наопаки и видял преобърнати дюдюкащите момчета, сега обзети от бясно желание да се премятат, поради което се появили пред него едно след друго, изправени и хванати за надвесената над пропаст земя, и русото момиче летящо над изправено на задните си крака конче) била само, че това е първият път, когато говори за своя престой по дърветата и че той ще бъде последен.

С пъргаво движение, на каквото само той беше способен, Козимо се вкопчил в клона и успял да го възседне. След като успокоила кончето, сега Виола се правела, че не е забелязала нищо от случилото се. Козимо забравил веднага за своето объркване. Момичето поднесло рога към устните си и подало знак за тревога. При този звук хлапаците, у които, както по-късно коментираше Козимо, присъствието на Виола събуждало чудато неспокойство и те заприличвали на зайци на лунна светлина, хукнали да бягат. Те се подчинили машинално, сякаш инстинктивно, макар и да знаели, че тя се шегува. И те правели всичко на шега, имитирали звука на рога, тичали надолу по склона след момичето, възседнало галопиращото късокрако конче.

Тичали слепешката и така главоломно, че дори понякога не я виждали пред себе си. Била препуснала извън пътя и ги зарязала. И накъде отивала? Галопирала надолу през маслиновите горички, които се спускаха до долината и постепенно се превръщаха в полянки. Търсела маслиненото дръвче, на което в същия миг вече се клатушка Козимо, обикаляло го в галоп и отново побягвала надалеч. После отново се появявала в подножието на друга маслина, докато между клоните се прокрадвал моят брат. И тъй, следвайки линии, пречупени като клоните на маслинените дръвчета, двамата заедно слизали към равнината.

Когато малките крадци забелязали това, дружно започнали да свиркат — едно злостно и подигравателно свирукане. После се отправили към Кипарисовата врата, като продължили да свирят високо и пронизително.

Девойката и брат ми останали сами да се гонят в маслинената горичка, но за свое разочарование Козимо забелязал, че след изчезването на сбирщината, веселостта на Виола в играта започнала да изтлява, сякаш отстъпвала място на досадата. Той заподозрял, че момичето върши всичко, само за да ядосва ония. В същото време Козимо се надявал, че се държи така, за да ядосва главно него. Тъй или иначе, сигурно беше, че винаги имаше нужда да ядосва някого, та да бъде по-интересна.

Избиколили една могила. Посрещнал ги чест град от камъчета. Момичето заслонило главата си зад врата на кончето и побягнало, а брат ми, възкачен на извит клон, останал под обстрела. Ала камъчетата пристигали горе загубили силата си, макар че някои от тях го удряли по челото и ушите. А необузданите хлапаци свирели и се смеели, като викали:

— Синфороза е капризна роза!

И побягнали.

Сега гамените са стигнали до Кипарисовата врата, украсена със зелени водопади от кипариси надолу край стените. От околните бордеи достига гълчава на майки. Но малките крадци, са деца, чиито майки вечер не ги гълчат, за да ги приберат, а им се карат, задето са се върнали, че си идват за вечеря вкъщи, вместо да отидат да си търсят прехраната другаде. В къщурки и бараки от талпи, в накуцващи фургони, в палатки около Кипарисовата врата, се бе наблъскал най-бедният народ на Омброза. Тези хора бяха тъй бедни, че ги държаха вън от вратите на града и далече от нивята. Бяха хора забегнали от далечни земи и села, прокудени от оскъдицата и мизерията, които се ширеха във всички държави. Беше по залез и разрошени жени с дечица на гърдите раздухваха димящи котлони. Просяци се излягаха на хладина, като разбинтоваха раните си. Други играеха на зарове и дрезгаво подвикваха. Побратимите от бандата на крадците на плодове потънаха и се смесиха с пушека от пържено и пререканията, получаваха плесници от майките си, счепкваха се помежду си, като се търкаляха в праха. Техните дрипи възприеха цвета на всички други дрипи и тяхната птича веселост затъваше в гъстата и лепкава нищета. И стигаха дотам, че при появяването на галопиращото русо момиче и на Козимо по близките дървета, хлапаците едва вдигаха уплашени погледи, оттеглиха се навътре и се опитаха да се скрият сред прахоляка и пушека на котлоните.

Всичко това за двамата траяло миг, колкото да хвърлят поглед. Виола оставила зад гърба си пушека от бараките, който се смесваше с вечерните сенки и виковете на жените и децата. Тя вече препускала между пиниите на плажа.

Оттатък беше морето. Прибоят се разбиваше сред крайбрежните камъни. Беше тъмно. Чу се вихрено чаткане — под копитата на кончето камъните пускаха искри. От ниска и изкривена пиния брат ми гледал светлата сянка на русото момиче да прекосява плажа. Една вълна, с едва забележим гребен се издигнала из черното море, издула се и се подгънала, наклонила се цялата побеляла, разбила се в сянката на коня. Момичето побягнало през нея в галоп, а там горе на пинията лицето на Козимо било намокрено от бяла пръска солена вода.