Итало Калвино
Баронът по дърветата (2)

II
Момичето от съседната градина

Козимо беше на дъба. Клоните се преплитаха — високи мостове над земята. Духаше лек ветрец, имаше слънце. Слънцето беше между листата, и за да видим Козимо, ние трябваше да си засенчваме очите с длан. Козимо гледаше света от дървото: всичко, което се виждаше отгоре беше различно и това беше вече удоволствие. Алеята имаше съвсем друг вид, също и лехите, хортензиите, камелиите, желязната масичка, на която се пиеше кафе в градината. По-нататък короните на дърветата се сгъстяваха и зеленчуковите градини се спускаха терасовидно, укрепени с каменни зидове. Възвишението се зеленееше от маслинени дървета, а в обратна посока селището Омброза показваше своите покриви от избелели керемиди и плочи. Сред тях никнеха мачтите на корабите — далече долу беше пристанището. В дъното се разстилаше морето, издигаше се до хоризонта и някъде там минаваше лек платноход.

Ето че след кафето баронът и Генералшата тръгнаха из градината. Съзерцаваха един розов храст, опитваха се да не обръщат внимание на Козимо. Подаваха си ръка, но после веднага се пускаха, за да спорят и жестикулират. Отидох под дъба, разбира се, като се преструвах, че си играя, но всъщност се опитвах да привлека вниманието на Козимо. Той обаче още ми беше обиден и продължи да си седи горе и да гледа надалече. Оставих играта и се свих зад една пейка, за да продължа да го наблюдавам, без да ме вижда.

Брат ми стоеше като на наблюдателница. Виждаше всичко и това не му струваше никакво усилие. Между лимоновите дръвчета мина жена с кошница. По стръмнината се изкачи мулетар, който следваше мулето отблизо. Не се видяха: при шума на подкованите копита жената се обърна и се надвеси над пътя, но закъсня. Тогава започна да пее, но мулетарят вече минаваше завоя, ослуша се, изплющя с камшика и подвикна на мулето. Ха-а! — И това беше всичко. Козимо наблюдаваше и жената и мулетаря едновременно.

По алеята мина абат Фошфльор с отворен молитвеник. Козимо взе нещо от клона и го хвърли към главата му. Не разбрах какво беше, дали паяк или парче кора, но не го умери. С шпагата си Козимо започна да бърка в една хралупа на стеблото. От там излезе разярена оса, той я прогони размахвайки шпагата си и с поглед проследи полета й чак до една леха с тикви, където тя се спотаи. Забързан както винаги, рицарят адвокат излезе от къщи, мина по стълбите за градината и се изгуби между редовете на лозето. За да види накъде отива, Козимо се изкачи на по-висок клон. Там между листата се чу пръхтене. Излетя кос, Козимо се изненада, защото беше стоял горе дълго време и не беше го забелязал. Започна да се взира срещу слънцето дали няма други. Нямаше.

Вечнозеленият дъб се издигаше близо до един бряст. Двете корони почти се докосваха. Клон от бряста минаваше на половин метър над клон от другото дърво. За брат ми беше лесно да се прехвърли и да стигне до върха на бряста, който никога не бяхме изследвали, тъй като короната му беше висока и трудна за достигане от земята. Като пълзеше и търсеше местата, където клоните на дърветата се кръстосват, той премина на един рошков, после на една черница. Тъй Козимо напредваше от клон на клон над градината.

Няколко клони на голямата черница стигаха и прехвърляха зида, който ограждаше нашия парк, а отвъд беше градината на Ондарива. Макар да граничехме с тях, нищо не знаехме за маркизите Ондарива, които носеха и титлата благородници на Омброза, защото се ползуваха вече от много поколения с известни феодални права, и тъкмо върху тях нашият баща предявяваше претенции. Взаимна ненавист разделяше двете фамилии, тъй както високата стена, която приличаше на твърдина, разделяше нашите вили. Не зная дали бе издигната от нашия баща или от маркиза. Освен това Ондарива пазеха с изключителна ревност своята градина. Тя беше богато залесена. Разказваше се, че там растат невиждани видове дървета. И наистина, отколе дядото на днешните маркизи, ученик на Линей^[1], бил използувал всички роднински връзки, които фамилията наброяваше, с дворовете на Франция и Англия, за да им бъдат изпратени най-ценните ботанически рядкости от колониите и години наред корабите бяха разтоварвали в Омброза чували със семена, снопове с присади, храсти в саксии, та чак и цели дървета в огромни вързопи с буци пръст около корените, докато тази градина беше израснала — тъй казваха — някаква смесица от горите на Индия и Америка, и дори на Нова Холандия^[2].

Всичко, което можехме да видим над ръба на стената, бяха тъмните листа на някакво растение, неотдавна внесено от американските колонии, магнолията, сред чиито клони блестяха месести бели цветове. От нашия бряст Козимо скочи върху корниза на стената, направи няколко стъпки на еквилибрист и като се държеше, се спусна от другата страна, където бяха листата и цветовете на магнолията. Изгуби се от погледа ми: и това, което сега ще опиша, както много други неща в този разказ за неговия живот, той ми разказа по-късно, или пък аз сам съм ги извличал из разпръснати сведения и предположения.

Козимо беше на магнолията. Бидейки с гъсти клони, това растение беше добре проходимо за момче, опитно по всички видове дървета, като моя брат. Макар и да не бяха дебели, клоните издържаха тежестта, но бяха нежни и обувките на Козимо нанасяха белезникави рани по черната кора и омайваха момчето със своя аромат на листа, които вятърът раздвижваше като страници — от едната страна матово зеленикави, от другата — блестящи.

Но цялата неравно гъста градина ухаеше, и ако Козимо още не беше успял да я огледа, вече я изучаваше с обонянието си и се опитваше да разграничи различните аромати, които му бяха познати отколе. Носени от вятъра, те стигаха чак до нашия парк и се сливаха с тайната, която криеше тази градина. После взе да разглежда клоните и видя млади листа — едни големи и лъскави, като че по тях се стичаше вода, други — мънички и перести. Стеблата бяха или съвсем гладки, или пък целите покрити с люспи.

Беше тихо. Само дребни орехчета се вдигнаха за полет като писукаха. Тогава чу гласче, което пееше:

— О la-la… О la-la la ncoire — О, ла, ла, люлчице…

Козимо погледна надолу. Закачена на клона на едно близко дърво се люлееше люлка. На нея бе седнало момиче на десетина години.

Момичето беше русо, с висока, малко смешна за малко момиче прическа. Бе в светлосини дрехи, също подходящи за по-възрастна дама. Полата, която бе приповдигната от люлката, тежеше от дантели. Момичето гледаше с полуотворени очи и вирнат нагоре нос, като да бе свикнало да се прави на възрастна дама. Ядеше ябълка, отхапваше навеждайки всеки път глава към ръката си. Едновременно държеше ябълката и се крепеше за въжето на люлката. Всеки път, когато малката стигаше на най-ниската точка, тя даваше тласък като опираше върховете на обувките си о земята, и винаги когато люлката беше на най-високата точка от своята дъга, издухваше от устните си люспици от отхапаната ябълка и пееше:

— О la-la-la… О la-la ba-la-ncore…

От върха на магнолията Козимо се бе спуснал на по-долен клон и беше застанал с крака закрепени единият на един, другият на друг чатал и с лакти подпрени на клон, като на перваз. Полетите на люлката поднасяха момичето буквално под носа му. Тя нищо не подозираше и нищо не забелязваше. Внезапно го видя изправен на дървото пред нея, с шапка и гамаши. Каза:

— Ох!

Ябълката падна от ръката й. Търкулна се в подножието на магнолията. Козимо измъкна шпагата от ножницата, слезе на най-ниския клон, стигна ябълката с върха на шпагата, наниза я и я подаде на момичето, което през това време беше изходило цялата амплитуда на люлката и беше пред него.

— Вземете я, не е изцапана, само е малко натъртена от едната страна.

Русото момиченце вече се бе разкаяло, че е показало изумление пред непознатото момче, качено на магнолията и отново прие своя важен вид с вирнат нос.

— Крадец ли сте? — попита тя.

— Крадец? — отвърна Козимо обиден, но после се подвоуми. В този миг хрумването му хареса.

— Аз ли? Да — рече той, като нахлупи шапката до веждите си. — Да имате нещо против?

— И какво сте дошъл да крадете?

Козимо погледна ябълката, която беше нанизал на върха на шпагата и му дойде наум, че е гладен, че не е докоснал храната на масата.

— Тази ябълка — каза той и се зае да я бели с острието на шпагата, която държеше добре наострена, въпреки семейните забрани.

— Значи сте крадец на плодове — каза момиченцето.

Брат ми си спомни за бандите от бедни деца от Омброза, които прескачаха стени и плетища и ограбваха овощните градини. Бяха го учили да презира тази сган и да я отбягва. И за първи път си помисли колко е свободен сега и колко сегашният му живот е достоен за завист. Ето: можеше да стане един от тях и да живее волно отсега нататък.

— Да — каза той.

Беше нарязал ябълката на парчета и се зае да я дъвче. Русото момиче избухна в смях, който продължи през целия полет на люлката нагоре и надолу.

— Ами! Аз познавам момчетата, които крадат плодове! Всички са мои приятели! Те ходят боси, по ризи, несресани, а не с гамаши и перука!

Брат ми стана червен като кората на ябълката. Да му се подиграват не само заради напудрената перука, на която съвсем не държеше, но и за гамашите, на които много държеше и да смятат вида му за по-лош, отколкото на крадците на плодове — оная сган, която до преди малко бе презирал — и най-вече откритието, че тази дамичка, която се държеше като господарка на градината на Ондарива, беше приятелка на всички крадци на плодове, а не негова приятелка — всички тези неща го изпълниха с отчаяние, срам и ревност.

— О, хо, хо… С гамаши и перука! — започна да пее момичето на люлката.

Той се заинати от гордост.

— Не съм крадец от тези, които вие познавате! — изкрещя Козимо. — Изобщо не съм крадец! Казах така, за да не ви изплаша: защото ако узнаете кой съм аз наистина, ще умрете от страх! Аз съм разбойник! Един страшен разбойник!

Момиченцето продължаваше да се люлее чак до лицето му, сякаш искаше да го стигне и да го докосне с носовете на обувките.

— Ами! А къде ти е пушката? Всички разбойници имат мускети! Или аркебузи! Виждала съм ги! Пет пъти са ни спирали колата по пътя за замъка!

— Но главатаря не си виждала! Аз съм главатарят! Главатарят на разбойниците не носи пушка! Има само шпага! — и протегна шпагата.

Момичето вдигна рамене.

— Главатар на разбойници — обясни тя — е един, който се нарича Джан дей Бруги и винаги идва да ни носи подаръци за Коледа и Великден.

— Аха! — Възкликна Козимо ди Рондо, като се поддаде на раздора между двете семейства. — Значи имал е право моят баща, когато казваше, че маркиз Ондарива е покровител на всички разбойници и на контрабандата по тези места!

Момиченцето стигна до земята, но вместо да се оттласне, спря люлката с чевръсто потропване и скочи. Люлката продължи да се люлее празна.

— Слезте веднага от там! Как сте си позволили да влезете в наша територия? — каза тя, като насочи разпалено показалец срещу момчето.

— Не съм влязъл и няма да сляза — каза Козимо със същия жар — Кракът ми никога не е стъпвал на ваш терен и няма да стъпи за всичкото злато на земята!

Тогава момичето съвсем спокойно взе едно ветрило, което бе поставено на плетен стол, и макар да не беше много горещо, започна да си вее, като се разхождаше напред-назад.

— А сега — каза тя съвсем спокойно — ще извикам слугите, за да ви набият с пръчки. Така ще се научите да не прониквате на наша територия!

Това момиче непрекъснато сменяше тона и брат ми не успяваше да влезе в съзвучие.

— Там където съм аз, не е територия и не е ваше! — заяви Козимо. И вече беше готов да прибави: „И после аз съм дук на Омброза и съм господар на цялата територия!“, но се въздържа, защото не обичаше да повтаря нещата, които неговият баща винаги казваше, особено сега, когато беше избягал от масата при разпра с него. Пък и не му се струваха справедливи претенциите за права и власт, защото му изглеждаха просто мания. За какво му беше притрябвало и той, Козимо, сега да се хвали, че бил дук? Но не пожела да се откаже от думите си и продължи разговора, както му дойде. — Тук не е ваше владение — повтори той — защото вашето е на земята, и ако аз бях стъпил щеше да бъде нахлуване. Но тук горе не. Аз ходя там, където си искам.

— Да, да! Да не би да е твое това „там горе“…

— Разбира се! Моя собствена територия, всичко това — и посочи с широк жест клоните, листата срещу слънцето, небето. — По клоните на дърветата всичко е моя територия. Кажи им да дойдат да ме хванат, та да видим ще успеят ли!

След всички самохвалства, очакваше тя да го вземе на подбив — и още как! Но тя неочаквано прояви интерес.

— А, така ли? И докъде се простира твоята територия?

— До там, където може да се стигне по дърветата. Насам, натам зад стените, в маслинената горичка, чак до хълма, от другата страна на хълма, в гората, в земите на епископа…

— И чак до Франция?

— Чак до Полша и до Саксония — каза Козимо, който познаваше само географските имена, чути от нашата майка, когато говореше за Войните за наследство. — Но аз не съм егоист като теб. Аз те каня на моя територия.

Вече си говореха на ти, и тя беше започнала.

— А люлката чия е? — попита тя като седна на нея и държеше отвореното ветрило.

— Люлката е твоя — реши Козимо. — Но тъй като е завързана за този клон, зависи и от мен. Значи, когато докосваш земята с крака, си на твоя територия, а когато се издигаш във въздуха, си на моя територия.

Тя се облегна и полетя, стиснала въжетата. Козимо скочи от магнолията на клона, където беше вързана люлката, хвана въжетата и започна да я люлее. Люлката се издигаше все по-високо.

— Страхуваш ли се?

— Аз ли? Как се казваш?

— Козимо… А ти?

— Виоланте, но ми казват Виола.

— А на мен ми викат Мино, защото Козимо е старческо име.

— Не ми харесва.

— Козимо?

— Не, Мино.

— Ах… Можеш да ми казваш Козимо.

— За нищо на света! Ей, чувай, искаш ли да сключим договор?

— Какво рече? — попита Козимо. Той продължаваше да се засяга при всяка промяна в нейния тон.

— Предлагам: аз да мога да се качвам на твоята територия и там ще бъда свещен гост, нали? Ще влизам и ще излизам когато си искам. Ти пък си свещен и неприкосновен, докато си на дърветата, на твоята територия, но само ако докоснеш почвата на моята градина, ще станеш мой роб и ще бъдеш окован.

— Не, аз няма да сляза в твоята градина, нито в моята. За мен и двете територии са еднакво неприятелски. Ти ела горе с мен, нека дойдат и твоите приятели, които крадат плодове, дори моят брат Биаджо, макар че е донякъде страхливец и ще създадем цяла армия по дърветата и ще принудим обитателите на земята да се вразумят.

— Не, не, не искам нищо подобно. Остави ме да ти обясня как виждам нещата. Ти ще господарствуващ на дърветата, съгласен си, нали? Но само да докоснеш макар и веднъж земята с крак, загубваш цялото си царство и ставаш последният от робите. Разбра ли? Ако се счупи клон и паднеш, всичко загубваш!

— Аз никога, през целия си живот не съм падал от дърво.

— Сигурно е тъй, но ако паднеш, ще станеш на пепел и вятърът ще те разнесе.

— Измислици. Няма да сляза на земята, защото не искам.

— О, колко си досаден.

— Не, не, хайде да играем. Например, мога ли да сляза на люлката?

— Ако успееш да седиш на люлката, без да докосваш земята, да.

Близо до люлката на Виола висеше друга, прикрепена на същия клон, но вдигната нагоре, за да не пречи, като въжетата бяха вързани на възел. Козимо се спусна от клона и се хвана за едно от въжетата. В това упражнение той беше много вещ, защото нашата майка ни караше да се занимаваме с гимнастика. Стигна до възела, развърза го, стъпи на люлката и, за да даде тласък, премести тежестта на тялото си, като прегъна коленете си и се наведе напред. Люлката се залюля и се заиздига все по-нагоре. Двете люлки се разминаваха — една насам другата натам и сега достигнаха вече една и съща височина, като се срещнаха на средата на пътя.

— Ако опиташ да седнеш и дадеш тласък с крака, ще стигнеш по-високо — подметна Виола.

Козимо се изплези.

— Слез долу и тласни люлката ми, бъди така добър — каза тя, като се усмихваше мило.

— Не, казах ти вече, не трябва да слизам на никаква цена… — Козимо отново започна да не разбира.

— Бъди мил…

— Не.

— Ха, ха! Още малко и щеше да се хванеш. Ако беше стъпил на земята, щеше да загубиш всичко. — Виола слезе от люлката и се зае да бута леко люлката на Козимо. — Ух! — Сграбчи с един замах седалката на люлката, на която брат ми беше стъпил и я обърна. За щастие, Козимо здраво се държеше за въжетата! В противен случай щеше да се стовари на земята като чувал с картофи.

— Предателка! — извика той и се покатери нагоре, като стискаше здраво двете въжета. Но изкачването беше много по-трудно от слизането. На всичко отгоре русото момиче, което тъкмо бе изпаднало в един от пристъпите си на злоба, дърпаше въжетата с всички сили.

Накрая брат ми стигна до голям клон и го възседна. С дантеленото си жабо избърса потта от лицето си.

— Ха, ха! Не успя!

— На косъм беше!

— А пък аз мислех, че си ми приятелка!

— Мислеше! — и тя отново започна да си вее с ветрилото.

— Виоланте! — прозвуча в този миг рязък женски глас. — С кого разговаряш?

По бялата стълба, която водеше за вилата, се показа една дама: висока, слаба в много широка пола. Гледаше през лорнет. Козимо се скри между листата засрамен.

— С един младеж, лельо — каза момичето — който е роден на върха на едно дърво и е омагьосан да не стъпва с крак на земята.

Козимо се зачерви цял. Той се питаше дали момичето говори така, за да го подиграе пред леля си, или за да подиграе лелята пред него, или само за да продължи играта, или защото не я интересува нито той, нито лелята, нито играта. Лелята, която се приближаваше към дървото, го изследваше с лорнета си, сякаш съзерцаваше странен папагал.

— О, та този младеж е някой от семейство Пиоваско, така ми се струва. Ела, Виоланте!

Козимо пламна от оскърблението: бяха го познали по такъв естествен начин, без дори да се запитат защо е там горе. Лелята беше извикала веднага момичето — твърдо, но не и сурово, и Виола покорно я бе последвала, без дори да се обърне. От всичко това се подразбираше, че той е толкова незначителна личност, че почти не съществува. Тъй необикновеният следобед потъна в облак от срам.

Но ето че момичето направи знак на лелята, лелята наведе глава, момичето й каза нещо на ухото. Лелята насочи лорнета си към Козимо.

— Хайде, господине — каза тя — Бихте ли приели чаша какао? Така и ние ще се запознаем с вас — и изгледа накриво Виола. — Виждам, че сте вече приятел на семейството.

Козимо остана неподвижен и загледа лелята и племенницата с ококорени очи. Сърцето му биеше, та щеше да изскочи. Бяха го поканили у Ондарива и Омброза, най-важното семейство по тези места. Оскърблението отпреди миг изчезна, дойде възмездието. Виола се бе застъпила за него, той беше официално признат за приятел на Виола и щеше да играе с нея в тази градина, тъй различна от всички други градини.

Козимо изпита всичко това, но в същото време и едно противоположно чувство, макар и объркано: чувство, породено от срам, честолюбие, самота, наранена гордост. При това сблъскване на противоположни чувства, брат ми се хвана за един по-горен клон, покатери се, премести се в най-гъстия листак, премина на друго дърво и се скри.