Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашите предци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il barone rampante, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Итало Калвино

Заглавие: Баронът по дърветата

Преводач: Светозар Златаров

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: юни 1979 г.

Редактор: Никола Иванов

Редактор на издателството: Огняна Иванова

Художествен редактор: Юли Минчев

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Петър Чуклев

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3839

История

  1. — Добавяне

VII
Рицарят адвокат

Последен опит за хващане на Козимо направи нашата сестра Батиста. Естествено, това бе нейна инициатива. Тя извърши всичко тайно, без да се съветва с никого, както вършеше всичко. Излезе нощем, като носеше котел с клей и стълба. Намаза с клея един рошков от върха до земята. Беше дървото, върху което Козимо се спираше всяка сутрин.

Сутринта на рошкова намерихме залепени кадънки, които биеха криле, врабци, изпомацани с клей, нощни пеперуди, листа, довени от вятъра, опашка от катеричка и дори един пеш, откъснат от фрака на Козимо. Дали той беше седнал на някой клен и после бе успял де се освободи? По̀ вероятно беше, като се има предвид, че от известно време не носеше фрак, да бе оставил нарочно парченцето, за да ни се надсмее. Тъй или иначе, дървото си остана грозно, оплескано с клей и после изсъхна.

Започнахме да се убеждаваме, че Козимо няма да се върне. В това се убеди и баща ни. Откак брат ми скачаше по дърветата из цялата територия на Омброза, баронът не смееше да се покаже навън, защото се опасяваше, че благородническото му достойнство е компрометирано. Лицето му ставаше все по-бледно и изпито. Не знам до каква стенен това се дължеше на бащино безпокойство и доколко на опасения от неприятни династически последствия. Ала тези две неща вече се бяха слели, защото Козимо беше първородният му син, наследник на титлата и ако не може да се каже нищо добро за един барон, който скача по клоните като лещарка, още по-малко може да се допусне, че това може да прави един дук, макар и още дете. Оспорваната титла, без съмнение нямаше да бъде защитена от поведението на наследника.

И тъй, баща ни не говореше с никого. Единственият човек, на когото се доверяваше, беше рицарят адвокат. Той бе единственият му душеприказчик. Трудно беше да се обясни, защо баронът имаше слабост към тоя стар служещ. Може би поради тази слабост се породи слух, който посредством прислугата достигна до ушите на нас, децата, че Енеа Силвио Карета, незаконен брат на нашия баща, тоест че е син на дядо ми и на неизвестна жена, но тъй или иначе наш чичо. Дали това беше вярно, не зная. Нашият баща не ни откри никога нищо, а можеше ли някой да измъкне дума от устата на Енеа Силвио? Човек би казал, че е глухоням, или че не разбира езика, тъй се държеше понякога. Кой знае как е успявал да работи като адвокат на времето! Дали и тогава, преди да отиде при турците, не е бил особняк? Но може би, в края на краищата, е бил умен човек, щом от турците се бе научил да прави хидравлични изчисления, единственото нещо, с което сега беше способен да се занимава, и за което моят баща го прехвалваше. Пък и не се знаеше добре, дали тъкмо в Турция бе прекарал толкова време или в някоя друга мюсюлманска страна, Тунис или Алжир, но тъй или иначе е било страна на мохамедани, защото казваха, че е станал мохамеданин и сам той. Какво ли не разправяха за него, че бил заемал важни служби, че е бил висш сановник при султана, хидравлик на Дивана, или нещо подобно. А после поради дворцови сплетни или дълг на комар, паднал в немилост и бил продаден като роб. Известно е, че го намерили окован във вериги да гребе заедно с други роби в една отоманска галера, превзета от венецианците, които го освободили. Във Венеция живял едва ли не като просяк, докато се наврял в друга бъркотия, в някаква свада (само небето знае с кого би могъл да влезе в разпра един толкова свит човек като него) и отново му нахлузили пранги. Откупил го нашият баща, благодарение посредничеството на Генуезката република. И той довтаса при нас — едно плешиво човече с черна брада, изплашен, едва ли не ням, увит в широки чужди дрехи. Бях дете, но си спомням онази вечер. Баща ни го наложи на всички като авторитетна личност, назначи го за управител и му определи кабинет, който започна да се изпълва с вечно неподредени книжа. Рицарят адвокат носеше дълга роба и шапчица прилична на фес, каквито слагаха много благородници и буржоа в своите кабинети. Само че, да си кажем право, той почти никога не стоеше при своето писалище, а все по-често го виждахме да кръстосва околността облечен тъй. Накрая започна да се явява и на масата с тия турски одеяния. И най-странното беше, че нашият баща, който спазваше стриктно етикета, го търпеше.

Въпреки своите задължения на управител, рицарят адвокат не обелваше дума на майордомите, арендаторите и изполичарите, поради своя плах характер и трудността в речта. Надзираването на подчинените, нарежданията и всички грижи в действителност падаха на баща ми. Енеа Силвио Карега водеше счетоводните книги и не знам дали нашите дела вървяха зле, заради начина, по който водеше сметките, или сметките му бяха водени лошо, поради това, че нашите дела не вървяха добре. Освен това изпълваше с цифри и чертежи, със сметки и рисунки на напоителни съоръжения една голяма черна дъска. Там пишеше и думи на турски. Понякога баща ми се затваряше с него в кабинета цели часове. Това бяха най-дългите престои на рицаря адвокат там. Скоро след като затвореха вратата започваше да се чува ядосаният глас на барона — една кавга, която ту се разпалваше, ту стихваше — ала гласът на рицаря не се долавяше почти никога. После вратата се отваряше, рицарят адвокат излизаше със своите ситни крачки, прикрити в гънките на робата, с фес изправен на темето, минаваше през някой френски прозорец, прекосяваше парка и изчезваше в полето.

— Енеа Силвио! Енеа Силвио! — викаше баща ми, като тичаше след него, но незаконният му брат вече беше сред лозите или лимоновите дръвчета. Виждаше се само неговият червен фес, който упорито напредваше сред листата. Баща ми го следваше и го викаше, след малко ги виждахме да се връщат, баронът продължаваше да спори, като разперваше ръце, а рицарят, дребничък в сравнение с него, стоеше прегърбен, стиснал юмруци в джобовете на робата.