Итало Калвино
Баронът по дърветата (19)

XIX
Какво търси дакелът

Не мога да разкажа много за този период, защото съвпадна с моето първо пътуване из Европа. Бях навършил двадесет и една година, можех да ползувам семейното имущество, както ми се харесваше. На брат ми му трябваше малко, горе-долу толкова бе нужно и за майка ни. Тя, бедната, в последно време се бе състарила доста. Брат ми пожела да ми подпише документ за узуфрукт^[1] от всички имущества, като срещу това трябва да му осигуря месечна издръжка, да му плащам данъците и да се грижа за семейните работи. Оставаше само да поема ръководството на чифлиците, да си избера съпруга и вече виждах пред себе си подредения и мирен живот, който въпреки голямото безредие на нашето преходно време, успях наистина да заживея.

Ала преди да започна този живот, си разреших пътешествие из Европа. Но тъй като не пиша спомени за моя живот (той не заслужава да бъде описан) искам само да спомена, че през цялото времетраене на пътешествието се изненадвах от мълвата, която се беше пръснала в чуждите страни за човека, който живее по дърветата в Омброза. Дори в един алманах видях фигура с надпис: „Дивия човек от Омброза. Живее само по дърветата“. Бяха го представили като някакво свирепо същество, цялото покрито с мъх, с дълга брада и дълга опашка да яде скакалец. Тази фигура беше отпечатана в главата за чудовищата между еднорога и сирената.

 

 

Скоро трябваше да прекъсна пътешествието и да се върна в Омброза, призован от депеша. Астмата на нашата майка се бе внезапно изострила. Тя, бедната, не напускала вече леглото.

Когато влязох през портата и вдигнах очи към вилата, бях сигурен, че ще го видя там. Козимо бе възседнал високия клон на черницата близо до перваза на майчиния ни прозорец.

— Козимо — извиках го аз, но с приглушен глас. Направи ми знак, с който ми каза всичко едновременно: че мама се е посъвзела, но че нейното състояние е тежко, че може да се кача, но да сторя това тихо.

Стаята беше в полумрак. Облегната на купчина възглавници, полуседнала, мама изглеждаше по-едра от преди. Наоколо имаше жени от къщата. Батиста още не бе пристигнала, защото графът, нейният съпруг, който трябвало да я придружи, се задържал за гроздобера. Сред сумрака на стаята се открояваше отворения прозорец, който обрамчваше неподвижния Козимо на клона.

Наведох се да целуна ръка на нашата майка. Тя веднага ме позна и положи ръка на главата ми.

— О, значи пристигна, Биаджо… — Говореше със слабичък гласец, когато астмата не стягаше твърде силно гърдите й, но изговаряше всичко правилно и беше в пълно съзнание. Онуй, което ме порази обаче, бе начинът й да се обръща по еднакъв начин към мен и към Козимо, като че и той беше край леглото й. А Козимо от дървото й отговаряше.

— Отдавна ли взех лекарството, Козимо?

— Не, само преди няколко минути, мамо. Трябва да почакате, за да го вземете пак. Сега няма да ви помогне.

По едно време тя каза:

— Козимо, дай ми резенче портокал — и аз се удивих.

Но още повече се удивих, когато видях как Козимо протяга през прозореца нещо като лодкарска кука, взима с нея резенче портокал от една масичка в стаята и го подава на майка ни.

Забелязах, че за всички дребни услуги тя предпочита да се обръща към него.

— Козимо, дай ми шала.

И той с помощта на куката порови сред дрехите нахвърлени върху креслото, повдигна шала и й го поднесе.

— Ето, мамо.

— Благодаря, синко!

Говореше му, сякаш беше на стъпка разстояние. Забелязах, че не му иска никога услуги, които не може да извърши от дървото. В такъв случай се обръщаше към мен или към жените.

Нощем мама не заспиваше. Козимо оставаше да бди на дървото с фенерче закачено на клона, за да може тя да го вижда и в тъмното.

Сутрин астмата я мъчеше най-силно. Единственото облекчение бяха опитите да я разсеем. Козимо свиреше с цафара, наподобяваше песента на птиците, хващаше пеперуди и ги пускаше да летят из стаята, или вееше гирлянди от цветовете на глициниите.

Бе слънчев ден. На дървото Козимо с гаванка в ръка, започна да прави сапунени мехури, като ги духаше в стаята през прозореца към леглото на болната. Мама гледаше как летящите дъгоцветни сияния изпълват стаята и каза:

— О, какви игри! — както някога, когато бяхме деца и винаги намираше нашите развлечения несериозни и детински. Но сега за първи път тя изпитваше удоволствие от нашата игра. Сапунените мехури долитаха над лицето й, тя ги пукаше с дъха си и се усмихваше. Един сапунен мехур достигна до устните й и замръзна невредим. Наведохме се над нея. Козимо изпусна гаванката. Мама беше мъртва.

 

 

След скърбите, рано или късно следват радостни събития. Това е житейски закон. Година след смъртта на нашата майка, се сгодих за девойка от едно благородно семейство от околността. Какво ли не правих и не струвах, за да убедя моята годеница да свикне с мисълта, че ще дойде да живее в Омброза: страхуваше се от брат ми. Обстоятелството, че там има човек, който се движи между листата, който дебне всяко движение през прозорците, който се появява, когато най-малко го очакват, я изпълваше с ужас. Една от причините беше, че не бе виждала никога Козимо и си го представяше като някакъв индианец. За да избия от главата й страха, уредих обяд на открито под дърветата, на който поканих и Козимо. Той се хранеше над нас на един бук с чинии, наредени на поличка и трябва да кажа, че макар да не беше свикнал със светските обяди, се държа много прилично. Моята годеница се поуспокои, като си даде сметка, че като се изключи стоенето му по дърветата, той е човек като всички други. Но все пак у нея остана непреодолимо недоверие.

Дори когато се оженихме и се установихме заедно във вилата, тя избягваше, доколкото можеше, не само да разговаря със своя девер, но и да го вижда. А той, бедничкият, от време на време й носеше букети цветя или скъпи кожи. Когато започнаха да се раждат децата и да растат, жена ми си втълпи, че близостта на техния вуйчо може да има лошо влияние върху възпитанието им. Не се успокои, докато не възстановихме замъка в нашето старо феодално владение в Рондо, от много време пуст, и започнахме да прекарваме повече там, отколкото в Омброза, за да не гледат децата лошия пример.

И Козимо започна да забелязва, че времето минава. Сигнал за това беше дакелът Отимо Масимо. Той остаряваше и вече не се присъединяваше към глутницата ловджийски кучета, гонещи лисици, нито се влюбваше по най-абсурден начин в кучки от порода дог или овчарки, четири пъти по-високи от него. Лежеше почти винаги отпуснат на тревата, като че поради малкото разстояние, което отделяше неговия корем от земята, не си струва труда да става. Изтегнат в подножието на дървото, на което беше Козимо, дакелът вдигаше уморен поглед към своя господар и едва поклащаше опашка, Козимо усещаше някаква неудовлетвореност. Усещаше, че времето му внушаваше някакво недоволство от живота, от вечното качване и слизане сред все същите стволове.

Един ден Отимо Масимо стана неспокоен. Сякаш надушваше пролетен вятър. Вдигаше муцуна, душеше и отново се просваше да лежи. Два или три пъти се надига, поразтъпка се наоколо и отново се протегна. Внезапно хукна. Напоследък кучето вече ситнеше по-бавно и от време на време спираше да си поеме дъх. Козимо го последва по клоните.

Отимо Масимо пое през гората. Изглежда, че си беше наумил точно определена посока. Макар от време на време да спираше и да вдигаше крак до някой дънер, въпреки че отдъхваше с увиснал език, гледайки господаря си, той бързо се отърсваше и поемаше нататък, без да се подвоуми. Тъй навлезе в места, рядко посещавани от Козимо, дори почти неизвестни. Бяха в землището, запазено за лов на дук Толемаико. Дук Толемаико беше грохнал старец и кой знае от кога не беше ходил на лов, но в неговия периметър никой бракониер не можеше да стъпи, защото пазачите му бяха многобройни и вечно бдителни. Козимо бе имал случай да ги срещне и предпочиташе да няма вземане-даване с тях. Сега Отимо Масимо и Козимо навлязоха навътре в периметъра на дук Толемаико, но нито единият, нито другият имаха намерение да дигат ценен дивеч. Дакелът ситнеше, следвайки своя таен порив, а баронът беше обзет от нетърпение и любопитство да открие, къде ли отива кучето.

Тъй дакелът стигна до място, където гората свършваше. По-нататък имаше поляна. Два каменни лъва, седнали на пиластри, поддържаха герб. От тук навярно е трябвало да започне някакъв парк, някаква градина, някаква по-уединена част от имението на Толемаико. Но в края на гората се издигаха само два каменни лъва, а оттатък беше поляна, огромна поляна с ниска зелена трева. Едва в далечината се виждаше краят й — фон от тъмни дъбове. По-нататък беше небето с лека патина от облаци. Не пееше ни едно птиче.

Гледката изпълни Козимо със страх. Живял винаги сред гъстата растителност на Омброза, сигурен, че може да достигне всяко място по свой път, за барона бе достатъчно да види пред себе си празно място, голо място под небето, което не може да прекоси, за да изпита световъртеж.

Отимо Масимо се хвърли през поляната и сякаш се подмлади. Тичаше в галоп. От ясена, където се беше свил, Козимо започна да свирка и да го вика.

— Тук, върни се тук, Отимо Масимо! Къде отиваш?

Но кучето не го слушаше, дори не се обръщаше. Тичаше ли тичаше през поляната, докато в далечината остана да се вижда като запетайка само неговата опашка, а после и тя изчезна.

На ясена Козимо кършеше ръце. Беше свикнал на бягства и отсъствия, но сега Отимо Масимо изчезваше в огромното поле, което Козимо нямаше как да прекоси и неговото бягство се сливаше с тревогата, която бе изпитал преди малко и която го принуждаваше да очаква, че отвъд поляната ще се случи нещо.

Подобни мисли се въртяха в главата му, когато чу стъпки под ясена. Видя един пазач, с ръце в джобовете. Подсвиркваше си. В действителност имаше твърде нехаен и разсеян вид и не приличаше на ужасните пазачи на имението. Но въпреки това униформата му носеше знаците на дуковите служители и Козимо се притисна до ствола. После мисълта за кучето надделя и той подвикна на пазача:

— Ей, вие сержанте, виждали ли сте едно куче дакел?

Пазачът вдигна лице.

— А, вие ли сте ловецът, който лети, с куче, което се влачи? Не, не съм виждал дакела. Какво успяхте да ударите тази сутрин?

Козимо разпозна един от най-ревностните свои врагове и каза:

— Ами, избяга ми кучето и трябваше да го гоня дотук… Пушката ми не е заредена…

Пазачът се засмя:

— О, заредете я, и стреляйте колкото си искате. И без това вече…

— Вече какво?

— Вече дукът е покойник и никой не го е еня за ловния периметър!

— А, тъй ли? Значи е починал. Не знаех.

— Умря и го погребаха преди три месеца, а сега има разправия между наследниците. Пък като пристигна и внучката, вече никой нищо не разбира какво става.

— Какво, по дяволите прави тази внучка?

— Как да кажа, нанася се в някой дворец, или в някое имение, пристига с всичките си придворни — около нея винаги има тълпа ухажори и след три дни открива, че всичко там е ужасно, грозно и тъжно. И си заминава. Тогава се появяват другите наследници, нахвърлят се върху това имение и почват да предявяват права. А тя каза: „Ами че да, вземете си го“. Сега е пристигнала в ловния павилион, но колко ли ще остане? Няма да е задълго.

— А къде е ловният павилион?

— Ей там, отвъд поляната, оттатък дъбовете.

— Тогава моето куче навярно е отишло там…

— Сигурно е отишло да търси кокали… Извинете, но ми се струва, че ваша милост го храни оскъдно — и избухна в смях.

Козимо не отговори, гледаше непроходимата поляна, чакаше да се върне дакелът.

Не се върна целия ден. На следното утро Козимо бе отново на ясена, съзерцаваше поляната. Голото поле събуждаше у него тревога и го принуждаваше да върши това.

Кучето се появи. Това стана привечер, показа се като точка сред полето. Само острото око на Козимо успя да я забележи. Ставаше все по-ясно видима, приближаваше се.

— Отимо Масимо! Ела тук! Къде беше!

Кучето спря, замаха опашка, гледаше господаря си, излая, сякаш го канеше да го последва, но си даваше сметка за разстоянието, което той не можеше да премине, връщаше се, пристъпваше несигурно и отново се отдалечи.

— Отимо Масимо! Тук! Отимо Масимо!

Но дакелът бягаше, губеше се в далечината.

По-късно минаха двама вардияни^[2].

— Все още ли чакате кучето си, ваша милост? Та ние го видяхме в павилиона. В добри ръце…

— Как тъй?

— Ами че да. Младата маркиза, внучката на покойния дук така се зарадва, сякаш от край време го познава. Това е куче, което трябва да се храни с макарони, разрешете да ви кажа, ваша милост. Сега е намерило кой да го глези и там ще си остане.

И двамата вардияни се отдалечиха, като се подхилваха.

Огимо Масимо не се върна. Всеки ден Козимо чакаше на ясена, гледаше поляната, сякаш можеше да прочете нещо в нея — нещо, което отдавна го измъчваше.