Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Дренай (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Легенда

Преводач: Александра Павлова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 25.05.2011

Редактор: Даниела Кръстанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-431-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8520

История

  1. — Добавяне

8.

Хогън потисна отчаянието, а умът му препускаше бясно. Той и двеста от неговите ездачи от легиона бяха изправени пред повече от хиляда надирски воини — кавалерийската част от войската на Улрик.

Изпратен да прецени силата и разположението на надирската орда, Хогън се намираше на 150 мили от Делнох. Едва не помоли Орин да се откаже от този план, ала главнокомандващият не можеше да бъде разубеден.

— Отказът да изпълниш директна заповед се наказва с незабавно уволнение, независимо от ранга на офицера. Това ли искаш, Хогън?

— Знаеш, че не става дума за това. Опитвам се да ти кажа, че тази мисия е безполезна. От разказите на нашите шпиони и многобройните бегълци познаваме силата на войската на Улрик. Лудост е да изпращаш 200 души в тази пустош.

Кафявите очи на Орин пламнаха от гняв, а дебелата му брадичка потрепери в опит да овладее гнева си.

— Лудост, така ли? Питам се, дали просто планът не ти харесва, или прочутият воин от Кортсуейн се бои да се изправи срещу надирите?

— Черните конници са единствената опитна войска с доказана стойност, с която разполагаш тук, Орин — отвърна той по най-убедителния начин. — С подобен план би могъл да изгубиш всичките 200 души, без да научиш повече, отколкото вече знаем. Улрик разполага с 500 000 души и два пъти повече хора в обоза: готвачи, техничари, проститутки. Ще бъде тук до шест седмици.

— Слухове — смотолеви Орин. — Заминавате по изгрев-слънце.

Тогава Хогън едва не го уби, желанието му беше толкова силно, че Орин долови опасността.

— Аз съм ти началник — каза той и едва не простена. — Ще ми се подчиняваш.

И Хогън го направи. Заедно с двеста от най-добрите си хора, яхнали черни коне — отглеждани поколения наред като най-добрите военни коне на континента — той бързо поведе войската си на север, когато утринното слънце се издигна над Делнохските планини.

Когато Дрос се изгуби от погледа им, той нареди на колоната да забави ход и даде знак на хората си да яздят спокойно и да разговарят свободно със своите спътници. Дън Еликас галопираше до него и задържа поводите на коня си, за да премине в обикновен ход.

— Лоша работа, сър.

Хогън се усмихна, но не отговори. Харесваше младия Еликас. Мъжът беше роден воин и беше прекрасен офицер. Седеше на коня, сякаш се е родил върху него, като истински кентавър. А в битките беше неудържим със своята сабя от сребърна стомана, изработена по поръчка, пет сантиметра по-къса от стандартната версия.

— Какво трябва да научим? — попита.

— Числеността и разположението на надирската армия — отвърна Хогън.

— Вече го знаем — отвърна Еликас. — На какво си играе онзи дебел глупак?

— Достатъчно, Еликас — изрече строго Хогън. — Иска да се увери, че шпионите не са… преувеличили.

— Той ти завижда, Хогън; иска да умреш. Погледни истината в очите, човече. Никой не може да ни чуе. Знаеш какъв е — придворен шут. И не му достига смелост. Дрос няма да удържи и ден, той със сигурност ще отвори портите.

— Той е човек под ужасно напрежение. Цялата дренайска кауза лежи на плещите му — каза Хогън. — Дай му време.

— Нямаме време. Слушай, Хогън, изпрати ме в Уаундуийвър. Нека обясня в какво положение се намираме. Може би ще го сменят.

— Не. Повярвай ми, Еликас, това няма да доведе до нищо. Той е племенник на Абалайн.

— Онзи старец трябва да отговаря за много неща — изрече злобно Еликас. — Ако по някакъв начин излезем живи оттук, със сигурност ще го свалим от власт.

— Той управлява от трийсет години. Това е много време. Но, както каза, ако останем живи, ще бъде заради Уаундуийвър. И несъмнено той ще вземе властта.

— Тогава нека отида при него веднага — настоя Еликас.

— Моментът не е подходящ. Уаундуийвър не може да действа. Забрави за това. Ще си свършим работата и ако имаме късмет, ще се измъкнем незабелязано.

Ала късметът не беше на тяхна страна. Пет дни след като напуснаха Делнох, се бяха натъкнали на трима надирски ездачи. Убиха само двама, а третият се притисна към шията на своето степно пони и препусна като вятър към близката гора. Хогън нареди незабавно да се оттеглят и може би щеше да успее, ако имаше капка късмет. Еликас пръв забеляза огледалните сигнали, проблясващи от връх на връх.

— Какво мислите, сър? — попита той, когато Хогън дръпна юздите.

— Мисля, че ще ни трябва много късмет. Зависи с колко войници разполагат в околността.

Отговорът не се забави. В късния следобед те забелязаха облак от прах на юг. Хогън погледна назад.

— Лебус! — извика той и един млад воин препусна в галоп до него.

— Ти имаш орлов поглед. Погледни назад — какво виждаш?

Младият войник заслони очи от слънцето, а после погледна назад.

— Прах, сър. От около две хиляди коня.

— А напред?

— Може би хиляда.

— Благодаря. Върни се в строя. Еликас!

— Сър?

— Свалете пелерините. Ще ги нападнем с копия и саби.

— Слушам, сър — той препусна към колоната. Черните пелерини бяха разкопчани и сгънати, за да ги завържат за седлата. Сребристочерните брони проблясваха на слънцето, докато мъжете един по един започваха да се подготвят за атаката. Всеки ездач извади от дисагите сребристочерен предпазител за ръка и го постави на мястото му. После измъкнаха от седлата малки кръгли щитове и ги закрепиха на лявата си ръка. Завързаха каишите, стегнаха ризниците. Лицата на наближаващите надири вече се виждаха, ала шумът от бойните им викове се заглушаваше от тропота на конски копита.

— Спуснете шлемовете! — извика Хогън. — Клинообразен строй!

Хогън и Еликас образуваха острието на клина, а останалите ездачи ловко заеха позиция, по сто от всяка страна.

— Напред! — провикна се Еликас. Войската премина в лек галоп; след това — в силен галоп, копията се наклониха. Докато разстоянието се скъсяваше, Хогън усети, че кръвта му бушува и чу как сърцето му бие в такт с отекващия грохот на железните подкови на черните коне.

Вече можеше да различи отделни надирски лица и да чуе виковете им.

Клинът се заби в редиците на надирите, а по-едрите бойни коне си проправиха път сред множеството по-малки планински понита. Копието на Хогън прониза нечии надирски гърди и се отдръпна, когато мъжът изхвърча от понито си. После размаха сабята си във въздуха; повали един мъж от коня му, парира удар отляво и с опакото на ръката си прокара острието през гърлото на конника. Еликас нададе дренайски боен вик отдясно, конят му се изправи на задните си крака, а предните му копита смазаха гърдите на едно петнисто пони, което хвърли ездача си под кръжащото множество от черни ездачи.

А после успяха да се промъкнат и се втурнаха към далечната, несигурна безопасност на Дрос Делнох.

Поглеждайки назад, Хогън видя, че надирите се преобразуват и поемат на север. Нямаше да ги преследват.

— Колко души изгубихме? — попита той Еликас, когато войската премина в бавен ход.

— Единайсет.

— Можеше да е по-зле. Кои са?

Еликас изброи имената им. Всички те бяха добри воини, оцелели в много битки.

— Онзи негодник Орин ще си плати за това — изрече гневно Еликас.

— Остави! Той беше прав. Може би по-скоро по случайност, отколкото заради трезвата си преценка, но се оказа прав.

— Как така „прав“? Не научихме нищо и изгубихме единайсет души — каза Еликас.

— Научихме, че надирите са по-близо, отколкото мислехме. Тези войници бяха от племето на Вълчите глави. Това е племето на Улрик, личната му охрана. Никога не ги е изпращал толкова далече пред главната си войска. Сега бих казал, че разполагаме с месец — ако имаме късмет.

— По дяволите! Щях да заколя онази свиня и да понеса последствията.

— Кажи на хората тази нощ да не палят огньове — каза Хогън.

„Е, дебелако, помисли си, това беше първото ти добро решение. Дано не е последното.“