Дейвид Гемел
Легенда (4)

3.

Пътуваха в мълчание, ледено като времето, а високото момиче беше зад Рек на седлото. Той устоя на импулса да пришпори коня бързо напред, въпреки страха, който го глождеше. Би било несправедливо да каже, че съжалява, че я е спасил — все пак, това се беше отразило невероятно на самоуважението му. Сега се страхуваше да не срещне Рейнард. Това момиче нямаше да стои мирно, докато той го ласкае и лъже. А дори ако по някаква щастлива случайност тя си държеше устата затворена, несъмнено щеше да разкаже, че е дал информация за движението на керваните.

Конят се препъна в скрит корен и момичето политна встрани. Ръката на Рек се стрелна, улови я и я върна на седлото.

— Сложи ръце на кръста ми — каза той.

— Колко ще ми струва?

— Просто го направи. Много е студено, за да спорим.

Тя обви с ръце тялото му и опря глава на гърба му. Над главите им се струпаха гъсти черни облаци и температурата започна да пада.

— Трябва да си направим лагер по-рано — заяви той. — Времето се разваля.

— Съгласна съм — отвърна тя.

Заваля сняг и вятърът се усили. Рек наведе глава срещу силната буря, примигвайки заради студените снежинки, които летяха към очите му.

Той поведе коня встрани от пътя към заслона на дърветата и сграбчи лъка на седлото, когато животното се заизкачва по един стръмен склон. Знаеше, че ще е безразсъдно да построят лагер на открито в тази ужасна буря. Трябваше им пещера или поне заветът на някоя скала. Пътуваха повече от час, докато най-сетне влязоха в едно сечище, обградено от дъбове и прещип. В него имаше колиба с дървени стени и пръстен покрив. Рек погледна каменния комин: нямаше дим.

Той пришпори уморения кон. До колибата имаше тристенен навес, чийто плетен покрив се беше огънал под тежестта на снега отгоре. Рек поведе коня навътре.

— Слез — каза на момичето, но ръцете й не помръднаха от кръста му. Той погледна надолу. Ръцете й бяха сини и той ги разтри енергично. — Събуди се! — извика. — Събуди се, по дяволите! — като издърпа ръцете й, той слезе от седлото и я улови, докато падаше. Устните й бяха посинели, а косата й беше покрита с лед. Мятайки я на рамо, той свали торбите от коня, разхлаби ремъка и понесе момичето към колибата. Дървената врата беше отворена и в студената постройка навяваше сняг.

Колибата беше едностайна: той видя легло под единствения прозорец, огнище, няколко скромни шкафа и запас от дърва, достатъчно за две-три нощи, натрупани до стената в дъното. Имаше три грубо изработени стола и дълга маса, изсечена от дънер на бряст. Рек положи изпадналото в несвяст момиче на леглото, намери метла от клонки под масата и помете снега в стаята. Затвори вратата, но една изгнила кожена панта поддаде и тя отново се отвори в горния край. Ругаейки, той издърпа масата до вратата и я подпря на рамката. Отвори торбата си, извади огнивото и отиде до огнището. Собственикът на хижата беше оставил стъкмен огън, както беше прието в пустошта. Рек отвори малката си кесийка с прахан и натрупа накъсани сухи листа под съчките в огнището. Изля над тях малко масло за фенери от една кожена манерка, а после удари кремъка. Студените му пръсти бяха непохватни и искрите не се възпламениха, затова спря за малко и си наложи да диша бавно и дълбоко. После отново удари по кремъка и този път сред прахана проблесна слаб пламък, който се разпали. Той се наведе напред, духна леко, а когато съчките лумнаха, се извърна да избере по-малки клонки от запасите и внимателно ги постави върху миниатюрния огън. Пламъците затанцуваха по-нависоко.

Той пренесе два стола до огнището, преметна одеялата си върху тях пред огъня и се върна при момичето. Тя лежеше на твърдото легло и дишаше едва-едва.

— От проклетата ризница е — каза. Заопипва каишите на палтото й и я обърна настрани, за да го свали. Бързо свали дрехите й и се зае да я разтрие, за да я стопли. Погледна огъня, сложи още три дънера, за да засили пламъка, и после разпъна одеялата на пода пред него. Вдигна момичето от леглото и я положи пред огнището, като я завъртя, за да разтрие гърба й.

— Недей да умираш! — извика, докато налагаше кожата на краката й. — Да не си посмяла, по дяволите! — избърса косата й с кърпа и я омота в одеялата. Подът беше студен, а под колибата се просмукваше скреж, затова издърпа леглото до огнището и се помъчи да я качи върху него. Пулсът й беше слаб, но равномерен.

Той се вгледа в лицето й. Беше красиво. Не в класическия смисъл, защото веждите бяха твърде гъсти и буйни, брадичката — прекалено четвъртита, а устните — твърде месести. Но въпреки това излъчваше сила, смелост и решителност. И нещо повече: докато спеше, чертите на лицето й станаха фини, почти детски.

Той я целуна нежно.

Закопчавайки палтото си от овча кожа, той отмести масата и излезе сред бурята. Конят изпръхтя, когато наближи. В навеса имаше слама; той грабна една шепа и разтри гърба на животното.

— Нощта ще бъде студена, момче. Но тук ще си добре — той покри широкия гръб на коня с одеялото от седлото, даде му малко овес и се върна в колибата.

Момичето беше възвърнало цвета си и спеше спокойно.

Ровейки в шкафовете, Рек намери стар чугунен тиган. Откачи кутията от брезент и стомана от раницата си, извади малко сушено говеждо и се зае да направи супа. Вече му беше по-топло и свали пелерината и палтото. Отвън вятърът брулеше стените, докато гневът на бурята се усилваше, но вътре огънят пръскаше светлина и колибата се изпълни с мека червена топлина. Рек си свали ботушите и разтри пръстите си. Чувстваше се добре. Жив.

И адски гладен!

Извади от раницата една глинена чаша, обвита в кожа, и опита супата. Момичето се размърда и му хрумна да я събуди, но отхвърли идеята. В това състояние беше прекрасна. Когато беше будна, ставаше истинска вещица. Тя се завъртя и простена, а от одеялото се подаде един дълъг крак. Рек се усмихна, когато си припомни тялото й. Изобщо не беше мъжко! Тя просто беше едра — но с идеални пропорции. Той се втренчи в крака й и усмивката му изчезна. Представи си, че е гол до нея…

— Не, не, Рек — каза на глас. — Забрави.

Покри я с одеялото и се върна при супата. „Подготви се — каза си, — щом се събуди, ще те обвини, че си се възползвал от нея и ще ти извади очите.“

Взе пелерината, загърна се с нея и се излегна край огъня. Подът вече беше по-топъл. Добави още дънери в огнището, подпря глава на ръката си и се загледа как танцуващите пламъци кръжат и подскачат, извиват се и се въртят…

После заспа.

* * *

Събуди го миризмата на пържен бекон. В колибата беше топло, а ръката му беше подута и схваната. Той се изтегна, изпъшка и се изправи. Нямаше и следа от момичето. После вратата се отвори и тя влезе вътре, почиствайки снега от палтото си.

— Погрижих се за коня ти — каза. — Можеш ли да ядеш?

— Да. Колко е часът?

— Слънцето изгря преди около три часа. Снегът намалява.

Той изправи болезненото си тяло, изпъвайки схванатите мускули на гърба си.

— Твърде дълго съм спал в меките легла на Дренан — отбеляза.

— Вероятно това обяснява шкембето ти — каза тя.

— Шкембе? Имам изкривен гръбнак. Това са отпуснати мускули — той погледна надолу. — Добре де, шкембе е. Още няколко такива дни, и ще изчезне.

— Не се съмнявам — каза тя. — Както и да е, извадихме късмет, че открихме това място.

— Да, така е.

Разговорът замря, докато тя обръщаше бекона. Рек се почувства неловко в тишината и двамата заговориха едновременно.

— Това е нелепо — каза тя накрая.

— Да — съгласи се той. — Беконът ухае хубаво.

— Слушай… искам да ти благодаря. Ето — казах го.

— За мен беше удоволствие. Какво ще кажеш да започнем отначало, сякаш се срещаме за първи път? Казвам се Рек — той протегна ръка.

— Вире — каза тя и сграбчи китката му по войнишки.

— Приятно ми е — каза той. — И какво те води в гората Грейвън, Вире?

— Не е твоя работа — сопна се тя.

— Мислех, че започваме отначало? — каза той.

— Съжалявам. Наистина! Слушай, не е лесно да съм любезна — не те харесвам особено.

— Как е възможно? Разменили сме едва около десет думи. Не е ли малко рано за преценки?

— Познавам хората като теб — каза тя. После взе две чинии, ловко прехвърли бекона от тигана и му подаде едната. — Арогантни сте. Мислите, че сте Божи дар за света. Не ви свърта на едно място.

— И какво лошо има в това? — попита той. — Никой не е съвършен. Харесвам живота си, няма да имам друг.

— Хора като теб опропастиха тази страна — каза му тя. — Хора, които не ги е грижа; хора, които живеят от ден за ден. Алчни и егоистични. А някога бяхме велики.

— Глупости. Бяхме воини, завладявахме всички и налагахме дренайските правила в света. Дявол да го вземе!

— Именно, нямаше нищо лошо! Нали народите, които завладявахме, просперираха? Строяхме училища, болници, пътища. Стимулирахме търговията и дадохме на света дренайските закони.

— Значи не бива да се тревожиш толкова, че светът се променя — каза й той. — Сега ще важи надирският закон. Единствената причина за нашествията на дренайците беше, че времето на далечните народи беше отминало. Те бяха дебели и мързеливи, пълни с егоистични и алчни хора, които не ги е грижа за нищо. Всички нации се провалят така.

— О, значи си философ, така ли? — каза тя. — Е, за мен твоето мнение не струва нищо, както и ти самият.

— О, значи аз не струвам? Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж? Ти си подобие на воин. Ако толкова много държиш да запазиш дренайските ценности, защо не заминеш за Дрос Делнох с останалите глупаци и не размахаш малкия си меч към надирите?

— Току-що идвам оттам и ще се върна, когато направя това, за което съм дошла — изрече хладно тя.

— Значи си малоумна — каза плахо той.

— Нали си бил войник? — попита тя.

— Какво значение има това?

— Защо напусна армията?

— Не е твоя работа — той замълча. После продължи, за да наруши неловкото мълчание: — Този следобед трябва да пристигнем в долината Френи; селото е малко, но пък продават коне.

Те довършиха закуската в мълчание, а Рек беше ядосан и се чувстваше неловко, но не знаеше как да запълни празнината помежду им. Тя раздигна чиниите и почисти тигана, чувствайки се неудобно в своята ризница.

Вире беше бясна на себе си. Не искаше да се кара с него. Докато спеше, часове наред беше стъпвала на пръсти из колибата, за да не го събуди. В началото, когато се събуди, беше ядосана и смутена от това, което беше направил, но знаеше достатъчно за измръзването и умирането от студ, за да разбере, че е спасил живота й. А и не се беше възползвал. Ако го беше сторил, щеше да го убие без колебание или разкаяние. Беше го огледала, докато спеше. „Красив е по някакъв странен начин“, помисли си, а после реши, че макар донякъде да изглеждаше добре, някакво неопределимо качество го правеше привлекателен — може би нежността му? Или чувствеността? Беше трудно да определи.

Защо беше толкова привлекателен? Това я ядосваше, защото сега нямаше време за любов. После й хрумна една мрачна мисъл: никога не беше имала време за любов. Или любовта нямаше време за нея? Беше непохватна като жена, несигурна в себе си в компанията на мъже — освен ако не бяха бойни другари. Думите му отново отекнаха в съзнанието й: „Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж?“.

Беше спасил живота й два пъти. Защо беше казала, че го мрази? Защото се страхуваше?

Чу го да излиза от колибата, а след това прозвуча един странен глас.

— За бога, Регнак! Наистина ли вътре има жена?

Тя посегна към меча си.