Дейвид Гемел
Легенда (31)

30.

Последната свещ примигна и угасна, когато лекият есенен вятър изду завесите. Рек продължи да спи, опрял глава на ръцете си върху масата, където едва преди час бе изпратил Бриклин при надирите. Спеше леко, но без да сънува. Потрепери, когато в стаята стана по-хладно, а после се стресна и се събуди в мрака. Обзе го страх и посегна към кинжала. Отново потрепери: беше студено… много студено. Погледна огъня. Той гореше, но до него не достигаше топлина. Стана и отиде до огнището, коленичи пред него и протегна ръце към топлината. Нищо. Смутен, той стана отново и се върна на масата, а после в душата му нахлу ужас.

Опряла глава на ръцете си, фигурата на граф Регнак все още спеше там. Той се бореше с паниката, докато гледаше спящото си тяло, виждайки умората по изпитото лице, хлътналите очи и уморените бръчки около устата.

След това забеляза тишината. Дори в този късен час в непрогледния мрак, трябваше да се чуват някакви звуци от часовоите, слугите или готвачите, които приготвяха утрешната закуска. Но нямаше нищо. Отиде до вратата и излезе в тъмния коридор, а оттам продължи към сенките на крепостната врата. Беше сам — зад портата бяха стените, но върху тях не обикаляха часовои. Продължи да върви в мрака, а облаците се разпръснаха и луната засия ярко. Крепостта беше безлюдна.

От високите стени на Гедон погледна на север. Равнината беше пуста. Там нямаше надирски шатри.

Значи наистина беше сам. Паниката го напусна и някакво дълбоко усещане за покой обгърна душата му като топло одеяло. Седна на укрепленията, взирайки се в кулата.

Нима това беше смъртта, запита се. Или просто сън? Не го интересуваше. Нямаше значение дали предусеща утрешната реалност, или това е резултат от необходима фантазия. Радваше се на мига.

А после разбра, че не е сам, долавяйки някаква топлина. Сърцето му подскочи и очите му се насълзиха. Обърна се и тя беше там: облечена така, както при първата им среща, с дебело палто от овча кожа и с вълнени гети. Разпери ръце и се втурна в обятията му. Той я притисна силно и зарови лице в косата й. Дълго време стояха така, а тялото му се разтърсваше от силни ридания. Накрая плачът му секна и той нежно я пусна. Тя го погледна и се усмихна.

— Справи се добре, Рек — каза му. — Толкова се гордея с теб.

— Без теб няма смисъл — отвърна той.

— Не бих променила нищо, Рек. Ако ми кажат, че мога да живея отново, но без да те срещна, не бих приела. Какво значение има, че прекарахме заедно само няколко месеца? Това беше славно време!

— Никога не съм обичал някого, колкото теб — каза той.

— Зная.

Разговаряха с часове, но луната стоеше все на същото място, а звездите не помръдваха — нощта беше застинала. Накрая тя го целуна, за да замълчи.

— Трябва да видиш и други хора.

Той понечи да възрази, но тя допря пръсти до устата му.

— Ще се срещнем отново, любов моя. Сега говори с другите.

В този момент около стените се виеше гъста мъгла. Луната блестеше в безоблачното небе. Тя пое към мъглата и изчезна. Рек зачака и не след дълго към него се приближи фигура в сребърни доспехи. Както винаги, изглеждаше свеж и енергичен, бронята отразяваше лунната светлина, а бялата му пелерина беше безупречна. Той се усмихна.

— Добра среща, Рек — каза Сербитар. Те се здрависаха по войнишки.

— Сатулите дойдоха — каза Рек. — Удържахте портата достатъчно дълго.

— Зная. Утре ще бъде трудно и няма да те лъжа. От всички варианти на бъдещето, които видях, само в едно преживяваш деня. Но тук има сили, които не мога да ти обясня, и тяхната магия действа дори сега. Бий се добре!

— Уаундуийвър ще дойде ли? — попита Рек.

Сербитар сви рамене.

— Не и утре.

— Значи ще ни победят?

— Вероятно. Но ако това не стане, искам да направиш нещо за мен.

— Кажи — отвърна Рек.

— Отиди още веднъж в стаята на Егел, където има последен подарък за теб. Прислужникът Аршин ще ти обясни.

— Какъв е той? Оръжие ли? Бих могъл да го използвам утре.

— Не е оръжие. Иди там утре вечер.

— Сербитар?

— Да, приятелю.

— Всичко ли стана така, както го беше сънувал? Говоря за Източника.

— Да! И дори много повече. Но сега не мога да говоря за това. Изчакай още малко. Има още един, с когото трябва да говориш.

Мъглата се сгъсти и бялата фигура на Сербитар се оттегли, докато се сля с нея и изчезна.

И тогава се появи Дръс. Могъщ и силен, с ослепително черно палто и с брадва на хълбока.

— Той ме изпрати подобаващо — каза Дръс. — Как си, момче? Изглеждаш уморен.

— Уморен съм, но се радвам, че те виждам.

Дръс го потупа по рамото и се засмя.

— Онзи Ногуша ме прободе с отровно острие. Казвам ти, момче, адски болеше. Каеса ме облече. Не знам как ме изправи на крака. И все пак… успя.

— Видях — каза Рек.

— Да, беше зрелищна смърт, нали? Онзи младеж Гилад се би добре. Още не съм го виждал, но се надявам, че и това ще стане. Ти си добро момче, Рек. Достойно! Радвам се, че се запознахме.

— Аз също, Дръс. Никога не съм срещал по-добър човек.

— Разбира се, че си срещал, момче. Стотици! Но е мило, че го казваш. Само че не дойдох тук да си разменяме комплименти. Знам пред какво си изправен и че утре ще бъде трудно — дяволски трудно. Но не се предавай. Не отстъпвай към кулата — каквото и да стане, дръж стената. Много неща зависят от това. Нека Джоаким бъде до теб; ако той умре, с теб е свършено. Трябва да вървя. Но не забравяй — дръж стената. Не отстъпвай към кулата.

— Няма да го забравя. Сбогом, Дръс.

— Не се сбогувай. Още не — каза Дръс. — Скоро.

Мъглата нахлу, обгърна брадвоносеца и се спусна над Рек. После лунната светлина избледня и Бронзовия граф потъна в мрак.

Рек се събуди в кулата. Огънят още гореше и той отново беше гладен.

В кухнята Аршин приготвяше закуска. Старецът беше уморен, но се ободри, когато Рек влезе. Той харесваше новия граф и помнеше времето, когато бащата на Вире, Делнар, беше млад, горд и силен. Струваше му се, че Рек прилича на него, но може би годините бяха помрачили паметта му, помисли си Аршин.

Поднесе на графа малко препечен хляб с мед и той го изяде, а после пи разредено вино.

В стаята си Рек пристегна бронята си и се запъти към укрепленията. Хогън и Орин вече бяха там и оглеждаха барикадата в тунела при портата.

— Това е слабото място — каза Орин. — Трябва да се оттеглим в кулата. Поне портите ще издържат няколко часа.

Рек поклати глава.

— Ще останем на Гедон. Не бива да отстъпваме.

— Тогава ще умрем тук — каза Хогън. — Защото тази барикада изобщо няма да ги спре.

— Може би — каза Рек. — Ще видим. Добро утро, Джоаким Сатули.

Брадатият воин кимна и се усмихна.

— Добре ли спа, Бронзов графе?

— Всъщност, да. Благодаря ти, че ни посвети този ден от живота си.

— Няма нищо. Плащам дълга си.

— Не ми дължиш нищо. Но те уверявам, че ако преживеем този ден, повече няма да воюваме помежду си. Аз притежавам правата за високите делнохски проходи, макар че вие оспорвате това. Затова ти ги отстъпвам пред тези свидетели.

— Освен това в кулата има свитък с моя печат. Когато си тръгнеш тази вечер, ще го вземеш. Негово копие ще бъде изпратено на Абалайн в Дренан.

— Знам, че този жест няма да има смисъл, ако надирите победят днес — но това е всичко, което мога да направя.

Джоаким се поклони.

— И самият жест е достатъчен.

Разговорът беше прекъснат от надирските барабани и воините от Дрос заеха местата си по стената, за да посрещнат нападателите. Рек смъкна забралото на шлема си и извади меча на Егел. Долу, в барикадирания тунел при портата, стоеше Орин със сто воини. Тунелът беше широк едва шест метра в средата и Орин смяташе да го удържи през по-голямата част от сутринта. След това, когато барикадите паднеха, многочислената надирска орда щеше да ги изтласка в откритото пространство зад укрепленията.

Така започна последният кървав ден в Дрос Делнох.