Дейвид Гемел
Легенда (14)

13.

— Кажи ни какво видя — каза Рек, когато отиде при четиримата водачи на Трийсетте в каютата на Сербитар. Беше разбуден от дълбокия си сън от Менахем, който набързо му обясни за проблемите, пред които беше изправен Дрос. Вече разсънил се, той слушаше как русокосият духовник разяснява заплахата.

— Владетелят на брадвата обучава хората. Съборил е всички сгради от Трета стена и е образувал смъртоносно място. Освен това е препречил тунелите чак до Четвърта стена — свършил е добра работа.

— Спомена за предатели — каза Рек.

Сербитар вдигна ръка.

— Бъди търпелив! — каза. — Продължавай, Арбедарк.

— Има един ханджия на име Мусар, произхождащ от надирското племе Вълчи глави. Живее в Дрос Делнох от единайсет години. Той и един дренайски офицер възнамеряват да убият Дръс. Според мен има и други. Улрик знае за препречените тунели.

— Как е разбрал? — попита Рек. — Нали никой не е пътувал на север?

— Отглежда гълъби — каза Арбедарк.

— Какво можете да направите? — попита Рек Сербитар, който сви рамене и погледна към Винтар за подкрепа. Абатът разпери ръце.

— Опитахме да се свържем с Дръс, но той не приема, а и разстоянието все още е много голямо. Не виждам как бихме могли да помогнем.

— Какви новини за баща ми? — попита Вире. Мъжете се спогледаха; разтревожен, Сербитар най-сетне проговори.

— Мъртъв е. Много съжалявам.

Вире не каза нищо, а лицето й не изразяваше емоции. Рек постави ръка на рамото й, но тя я отблъсна и стана.

— Отивам на палубата — каза тихо. — Ще се видим по-късно, Рек.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Това е лично.

Когато вратата се затвори зад нея, Винтар заговори с тих, тъжен глас.

— Той беше чудесен човек посвоему. Свързах се с него преди края; беше смирен и в миналото.

— В миналото? — каза Рек. — Какво означава това?

— Мислите му бяха потънали в по-радостни спомени. Умря леко. Мисля, че ще отиде при Източника — ще се моля за това. Но какво ще стане с Дръс?

— Опитах се да се свържа с генерала, с Хогън — каза Арбедарк, — но опасността беше голяма. Едва не се изгубих. Разстоянието…

— Да — каза Сербитар. — Успя ли да разбереш как ще се опитат да го убият?

— Не. Не можах да проникна в съзнанието на мъжа, но пред него имаше бутилка червено лентрийско вино и той я запечатваше повторно. Може би е било отрова или някакъв опиат.

— Трябва да има нещо, което можете да направите — каза Рек, — с цялата си власт.

— Всяка власт — с изключение на една — има предели — каза Винтар. — Можем само да се молим. Дръс е бил воин дълги години — и е оцелял. Това означава, че е не само умел, но и късметлия. Менахем, ти трябва да отидеш в Дрос и да наблюдаваш. Навярно атентатът ще се забави, докато наближим.

— Спомена за дренайски офицер — каза Рек на Арбедарк. — Кой е? Защо?

— Не зная. Когато приключих пътуването, той излизаше от дома на Мусар. Промъкваше се крадешком и това събуди подозренията ми. Мусар беше в мансардата, а на масата до него имаше бележка, написана на надирски. Тя гласеше: „Убий Побратима на смъртта.“ С това име Дръс е известен сред племената.

— Имал си късмет, че си видял офицера — каза Рек. — В толкова голям крепостен град, шансовете да видиш някое предателство са невероятно малки.

— Да — каза Арбедарк. Рек забеляза погледите, които си размениха русокосият свещеник и албиносът.

— Да не би да не е само късмет? — попита той.

— Може би — отвърна Сербитар. — Скоро ще поговорим за това. Засега сме безпомощни. Менахем ще наблюдава положението и ще ни държи в течение. Ако забавят атентата с още два дни, вероятно ще можем да помогнем.

Рек погледна Менахем, който седеше изправен зад масата, беше затворил очи и дишаше едва забележимо.

— Отиде ли? — попита.

Сербитар кимна.

* * *

Дръс успяваше да си придаде заинтересован вид, докато речите продължаваха. Вече за трети път откакто банкетът свърши, старият воин слушаше колко благодарни са гражданите, еснафите, търговците и адвокатите за това, че е дошъл при тях. Колко показно беше това от страна на страхливците, винаги готови да опишат величието на Дренайската империя. Те разказваха как, когато спечелят битката — съвсем скоро — Дрос Делнох ще привлече туристи от целия континент. И към сагата на Сербар за Легендарния Дръс ще бъдат добавени нови стихове. Думите им отекваха монотонно, а възхвалите ставаха все по-неискрени, докато виното се лееше.

Около двеста от най-богатите и влиятелни фамилии в Делнох присъстваха в Голямата зала, седнали около огромната кръгла маса, която обикновено се използваше за тържествени случаи. Банкетът беше организиран от Бриклин, ръководителя на еснафската гилдия — нисък, погълнат от себе си търговец, който беше проглушил ушите на Дръс по време на вечерята, а сега си позволяваше да го направи отново с най-дългата реч до момента.

Усмивката не слизаше от лицето на Дръс и той кимаше от време на време, когато е уместно. В живота си беше присъствал на много такива церемонии, макар че обикновено се провеждаха след битката, а не преди нея.

Както се очакваше, Дръс беше поставил началото на речите с кратък разказ за своя живот, който завърши с вълнуващото обещание, че Дрос ще удържи, стига войниците да проявят същата смелост, както семействата, седнали около масата. Отново според очакванията, той получи бурни овации.

Както обикновено на такива събития, Дръс пиеше малко и само сръбваше от прекрасното червено лентрийско вино, поднесено му от едрия ханджия Мусар, церемониалмайстор на банкета.

Дръс стреснато осъзна, че речта на Бриклин е приключила и го аплодира енергично. Ниският мъж с побеляла коса седна от лявата му страна, като се покланяше с усмивка, докато аплодисментите продължаваха.

— Великолепна реч — каза Дръс. — Наистина великолепна.

— Благодаря ви. Мисля, че вашата беше по-добра — каза Бриклин и си наля чаша вагрийско бяло вино от една каменна кана.

— Нищо подобно. Вие сте роден оратор.

— Странно е, че го казвате. Помня, когато изнесох реч в Дренан за сватбата на граф Маритин… познавате го, разбира се… Както и да е, той каза… — И ето че продължиха, Дръс се усмихваше и кимаше, а Бриклин намираше още и още истории, за да изтъкне качествата си.

Както се бяха уговорили предварително, към полунощ възрастният слуга на Делнар, Аршин, дойде при Дръс и обяви — достатъчно силно, за да го чуе Бриклин, — че на Трета стена имат нужда от Дръс, за да надзирава новия отряд от стрелци и тяхното разпределение. Това се случи точно навреме. През цялата вечер Дръс не беше изпил повече от една чаша, ала главата му се въртеше, а краката му трепереха, когато стана. Извини се на пълния еснаф, поклони се на събралото се множество и излезе от стаята. В коридора отвън спря и се подпря на една колона.

— Добре ли сте, сър? — попита Аршин.

— Виното беше развалено — смотолеви Дръс. — Отрази се на стомаха ми по-зле от вентрийска закуска.

— По-добре си легнете, сър. Ще предам на дън Мендар да ви посети в стаята ви.

— Мендар? Защо ще ме посещава, по дяволите?

— Съжалявам, сър. Не можах да го спомена в залата, защото ми бяхте наредили какво да кажа, когато дойда при вас, но дън Мендар попита дали ще можете да му отделите една минута. Каза, че има сериозен проблем.

Дръс потърка очи и дълбоко пое въздух няколко пъти. Усещаше корема си слаб, измъчен и уязвим. Обмисли идеята да изпрати Аршин да обясни на младия офицер от „Карнак“, но после осъзна, че ще тръгнат слухове, че Дръс е болен. Или по-лошо, че виното не му е понесло.

— Може би въздухът ще ми се отрази добре. Къде е той?

— Каза, че ще ви чака в хана до улица „Еднорог“. Завийте надясно пред централната кула, докато стигнете до първия пазарен площад, а после наляво покрай мелничаря. Продължете по „Бейкърс Роу“, докато стигнете до работилницата за ремонт на оръжия, а после завийте надясно. Това е улица „Еднорог“, а ханът е в дъното.

Дръс помоли мъжа да повтори напътствията, а после се отдръпна от стената и пое, олюлявайки се в нощта. Звездите светеха ярко, а небето беше безоблачно. Той вдиша свежия въздух и стомахът му се преобърна.

— По дяволите — изрече гневно и намери едно уединено място до кулата, далече от часовоите, където се опита да повърне. По челото му изби студена пот, а главата го заболя, когато се изправи, но поне стомахът му изглеждаше по-спокоен. Запъти се към първия площад, откри мелничаря и зави наляво. Миризмата на печен хляб вече се носеше от фурните по „Бейкърс Роу“. От нея отново му се пригади. Вече ядосан от състоянието си, той почука на първата врата, до която се добра. Някакъв нисък, дебел пекар в бяла престилка отвори вратата и разтревожено го погледна.

— Да? — каза.

— Аз съм Дръс. Имате ли готов самун?

— Полунощ едва мина. Имам малко хляб от вчера, но ако изчакате малко, ще извадя пресен. Какво е станало? Изглеждате блед.

— Просто ми дай хляб — и побързай! — Дръс се вкопчи в рамката на вратата, за да се изправи. Какво му имаше на това вино, по дяволите? Или пък беше от храната. Не понасяше обилна храна. Твърде много години беше живял на сушено говеждо и сурови зеленчуци. Тялото му не можеше да я понесе, но никога преди не беше реагирало така. Мъжът тичешком се върна по късия коридор, понесъл голям комат черен хляб и малко шишенце.

— Изпийте това — каза. — Имам язва, а Калвар Син казва, че успокоява стомаха по-бързо от всичко останало. — Дръс с благодарност изпи съдържанието на шишенцето. Имаше вкус на въглен. После отхапа голямо парче хляб и признателно се отпусна на пода, опрял гръб на вратата. Стомахът му се бунтуваше, но той стисна зъби и дояде комата; след няколко минути се почувства по-добре. Главата го болеше адски и зрението му беше леко замъглено, но краката му бяха наред и беше достатъчно силен, за да издържи кратък разговор с Мендар.

— Благодаря, хлебарю. Какво ти дължа?

Човекът се канеше да поиска два медни гроша, но навреме осъзна, че старецът няма джобове, нито кесия с пари. Въздъхна и изрече това, което се очакваше от него.

— Естествено, не искам пари от вас, Дръс.

— Много мило от твоя страна — отвърна Дръс.

— Трябва да се върнете в квартирата си — каза пекарят. — И да се наспите добре. — Искаше да добави, че Дръс вече не е млад, но размисли.

— Още не. Трябва да се срещна с един от моите офицери.

— А, Мендар — отвърна с усмивка пекарят.

— Откъде знаеш?

— Преди двайсетина минути го видях да отива към „Еднорога“ с още трима или четирима. По това време на нощта не се срещат много офицери. „Еднорога“ е войнишка кръчма.

— Да. Е, благодаря отново. Аз ще тръгвам.

Дръс остана на вратата още няколко минути, след като пекарят се беше върнал при своята пещ. Щом Мендар е бил с още трима или четирима, сигурно ще очакват да пийне с тях, и той се помъчи да измисли причина да откаже. След като не успя да измисли убедително оправдание, изруга и пое по „Бейкърс Роу“.

Сега навсякъде цареше мрак и тишина. Тишината го безпокоеше, но главата го болеше твърде силно, за да мисли за това.

Отпред видя табелата с наковалня от работилницата за поправка на оръжия да проблясва на лунната светлина. Отново спря и примигна, когато табелата блесна и се изкриви, и поклати глава.

Тишина… Защо, по дяволите, беше толкова тихо?

Продължи да върви неспокойно, разхлабвайки Снага в ножницата по-скоро по навик, отколкото заради осъзната опасност. Зави надясно…

Нещо изсвистя във въздуха. Светлина заслепи очите му, когато тоягата го удари — той се стовари тежко и се претърколи в прахта, когато една тъмна фигура се втурна напред. Снага се понесе със свистене из въздуха и проряза бедрото на мъжа, засягайки костта, която се счупи и нападателят нададе вик. Дръс се изправи залитайки, а от сенките изникнаха още фигури. Въпреки замъгленото си зрение, все пак успя да различи блясъка на стомана на лунната светлина. Надавайки боен вик, той се втурна напред. Някакъв меч се изви към него, ала той го отблъсна и заби брадвата в черепа на фехтовача, като в същото време ритна друг мъж. Острието на меч сряза ризата му и одраска гърдите му. Той хвърли Снага и се обърна да посрещне третия нападател.

Беше Мендар!

Дръс се движеше странично, разперил ръце като борец. Младият офицер пристъпи уверено с меч в ръка. Дръс погледна втория мъж; той лежеше и стенеше на земята, а отслабващите му пръсти отчаяно се опитваха да измъкнат брадвата от корема му. Дръс се ядоса на себе си. Изобщо не биваше да хвърля брадвата — отдаваше го на главоболието и гаденето. Сега Мендар подскочи и размаха меча си, а Дръс отскочи назад, когато сребърната стомана изсвистя покрай него, на сантиметър от шията му.

— Не можеш да отстъпваш много дълго, старче! — каза с усмивка Мендар.

— Защо го правиш? — попита Дръс.

— Време ли печелиш? Моля? Няма да разбереш.

Той отново подскочи и замахна, а Дръс отново избегна удара. Ала сега гърбът му беше опрян в някаква сграда и нямаше къде да бяга.

Мендар се засмя.

— Не допусках, че ще е толкова лесно да те убия, Дръс — каза той и се втурна напред. Дръс се изви, удари с ръка плоската част на меча, а после подскочи напред, когато оръжието сряза кожата над ребрата му, и стовари юмрук в лицето на Мендар. Високият офицер се олюля назад, а от устата му бликна кръв. Вторият удар попадна под сърцето му и счупи едно ребро. Той падна и изпусна меча, ала огромни пръсти го сграбчиха за гърлото и го изправиха. Мендар примигна — хватката се разхлаби само колкото през гръкляна му да премине въздух.

— Лесно ли, момче? В живота няма нищо лесно.

Зад него прозвуча тих шум.

Дръс сграбчи Мендар и го завъртя. Една двуостра брадва разсече рамото на офицера и се заби в гърдите му. Дръс прескочи тялото и изблъска с рамо нападателя, който се мъчеше да извади оръжието си. Мъжът изхвърча назад. Докато Дръс с мъка се изправяше на крака, убиецът се обърна и хукна към „Бейкърс Роу“.

Дръс изруга и се върна при умиращия офицер. От страховитата рана се лееше кръв и попиваше в утъпканата земя.

— Помогни ми — каза Мендар. — Моля те!

— Считай се за късметлия, негоднико. Аз щях да те убия много по-бавно. Кой беше той?

Ала Мендар беше мъртъв. Дръс извади Снага от другия мъртъв нападател, а после потърси мъжа, чийто крак беше ранил. Следвайки кървавата диря до една тясна уличка, той откри мъжа да лежи до една стена — в сърцето му имаше кинжал, забит до дръжката, а пръстите му все още я стискаха.

Дръс потърка очи и ръката му стана лепкава. Прокара пръсти по слепоочието си. Една цицина с размерите на яйце, болезнена и пукната, го накара да изругае отново. Нима нищо на този свят вече не беше лесно?

По негово време битката си беше битка, на една армия срещу друга.

„Стегни се — каза си. — Винаги е имало предатели и убийци.“

Просто никога досега той не е бил мишената.

Изведнъж се разсмя, припомняйки си тишината. Ханът беше празен. Когато свърна по улица „Еднорог“, трябваше да се досети за опасността. Защо биха го чакали петима мъже на безлюдна уличка след полунощ?

„Стар глупак — каза си. — Сигурно изкуфяваш.“

* * *

Мусар седеше сам на мансардата и слушаше как перата на гълъбите настръхват, посрещайки изгрева. Вече беше спокоен, почти безметежен, а едрите му ръце бяха престанали да треперят. Отиде до прозореца, надвеси се силно над перваза и погледна на север. Единствената му, всепоглъщаща амбиция беше да види как Улрик пристига в Дрос Делнох и продължава към богатия юг — най-сетне да види възхода на Надирската империя.

Дренайската му съпруга и осемгодишният му син лежаха долу, а сънят ги отнасяше към смъртта, докато той се наслаждаваше на последния си изгрев.

Не му беше лесно да гледа как пият от отровните питиета и да слуша приятното бъбрене на жена си за утрешните й планове. Когато синът му го беше попитал дали може да отиде да язди с момчето на Брентар, той му бе позволил.

Трябваше да последва инстинкта си и да отрови стария воин, ала дън Мендар го беше разубедил. Тогава подозрението веднага щеше да падне върху церемониалмайстора. Мендар го беше уверил, че този начин е по-сигурен: да го упоим и да го убием в някоя тъмна уличка. Толкова е просто!

Как е възможно толкова стар човек да се движи толкова бързо?

Мусар знаеше, че може да блъфира. Дръс нямаше да го разпознае като петия нападател, защото лицето му беше наполовина закрито с черен шал. Ала рисковете бяха прекалено големи според неговия надирски господар Сурип. В последното си писмо той го поздравяваше за работата му през последните дванайсет години и заключаваше: „Мир вам, братко, на теб и на семейството ти.“

Мусар напълни с топла вода една голяма кофа от един по-голям меден чайник.

После взе един кинжал от полицата в дъното на мансардата и го подостри с малко точило. Рисковете са твърде големи? Така е, наистина. Мусар знаеше, че надирите имат още един човек в Делнох, по-високопоставен от него. Не биха го изложили на опасност в никакъв случай.

Потопи лявата си ръка в кофата и докато държеше здраво кинжала с дясната, сряза артериите до китката. Цветът на водата се промени.

„Беше глупаво да се женя — помисли си, а в очите му проблеснаха сълзи. — Но тя беше толкова хубава…“

* * *

Хогън и Еликас гледаха как легионерите разчистват труповете на нападателите. Хората наблюдаваха от близките прозорци и подвикваха въпроси, но мъжете не им обръщаха внимание.

Еликас подръпваше малката си златна обица, докато следователят Лебус описваше схватката. Еликас винаги се беше възхищавал на уменията на следователя. По една следа Лебус можеше да определи пола на конете, възрастта на ездачите, а без малко и разговорите около лагерните огньове. Тази наука му беше непонятна.

— Старецът е влязъл в уличката оттам. Първият мъж се е криел в сенките. Ударил го е и Дръс е паднал. Бързо се е изправил. Виждате ли онази кръв там? Брадва е разрязала бедрото му. После е нападнал другите трима, но вероятно е хвърлил брадвата си, защото е отстъпил до онази стена.

— Как е успял да убие Мендар? — попита Хогън, който вече го знаеше от Дръс, но също ценеше уменията на Лебус.

— Това ме озадачи, сър — отвърна следователят. — Но мисля, че разбрах. Имало е пети нападател, който се е спотайвал по време на схватката. Според някои признаци Дръс и Мендар са прекратили борбата и са застанали близо един до друг. Петият трябва да се е намесил тогава. Виждате ли онази следа от ток, тя е на Дръс. А дълбокият кръгъл отпечатък? Предполагам, че е завъртял Мендар, за да блокира петия мъж.

— Добра работа, Лебус — каза Хогън. — Хората казват, че можеш да проследиш летяща птица и аз им вярвам.

Лебус се поклони и се оттегли.

— Започвам да вярвам, че Дръс е всичко онова, което твърдят за него — каза Еликас. — Удивително!

— Вярно е — отвърна Хогън, — но е обезпокояващо. Едно е да сме изправени срещу армия като тази на Улрик; но предателите в Дрос са съвсем друго нещо. А колкото до Мендар… почти невероятно е.

— Разбрах, че е от добро семейство. Разгласих, че Мендар е помагал на Дръс срещу надирските агенти. Може би ще свърши работа. Не всички притежават таланта на Лебус, а и бездруго земята ще бъде добре утъпкана, докато се развидели съвсем.

— Историята за Мендар е добра — каза Хогън. — Но ще се разчуе.

— Как е старецът? — попита Еликас.

— С десет шева на хълбока и четири на главата. Спеше, когато тръгнах. Калвар Син твърди, че е цяло чудо, че черепът не е счупен.

— Ще бъде ли съдия на турнира „Открити мечове“? — попита по-младият мъж. Хогън само вдигна вежда. — Да, така си и мислех. Жалко.

— Защо? — попита Хогън.

— Ами, ако той не беше съдия, ти можеше да го заместиш. И тогава щях да си спестя удоволствието да те победя.

— Ах ти, надут хлапак! — изрече през смях Хогън. — Още не е дошъл денят, в който ще успееш да пробиеш отбраната ми — даже и с дървен меч.

— Всяко нещо си има първи път. А и ти не се подмладяваш, Хогън. Сигурно си над трийсетте. С единия крак си в гроба!

— Ще видим. Да се обзаложим за резултата?

— На гарафа червено вино? — каза Еликас.

— Дадено, момче! Няма нищо по-сладко от виното, за което е платил някой друг.

— Както несъмнено ще разбера тази вечер — отвърна Еликас.