Дейвид Гемел
Легенда (10)

9.

Гората притежаваше вечна красота, която трогна войнската душа на Дръс. Въздухът сякаш беше омагьосан. Чепатите дъбове се превръщаха в безмълвни стражи под сребристата лунна светлина — величествени, безсмъртни, непоклатими. Какво ги интересуваха войните на хората? Лек ветрец прошумоли в преплетените клони над главата на стареца. Лъч лунна светлина окъпа един повален дънер и за миг му придаде неземен блясък. Един самотен язовец, озовал се на светлината, се затътри из храстите.

Събралите се около пламтящия лагерен огън мъже подеха дрезгава песен и Дръс изруга тихо. Гората отново си беше просто гора, а дъбовете — големи растения. Боуман вървеше към него, понесъл два кожени бокала и мях с вино.

— Най-хубавото вентрийско — каза. — Ще те подмлади.

— Съгласен съм — каза Дръс. Младежът напълни чашата му, а после и своята.

— Изглеждаш меланхоличен, Дръс. Мислех, че възможността за поредната славна битка ще разведри сърцето ти.

— Твоите хора са най-лошите певци, които съм чувал от двайсет години. Осакатяват тази песен — отвърна Дръс и се облегна на дъба, усещайки как виното отпуска напрежението.

— Защо отиваш в Делнох? — попита Боуман.

— Най-лошите бяха няколко пленени сатули. Непрекъснато пееха един и същ проклет рефрен, без да спират. Накрая ги пуснахме — решихме, че ако пеят така, когато се приберат у дома, за една седмица ще сломят бойния дух на племето си.

— Слушай сега, старче — каза Боуман, — аз не съм човек, който се лъже лесно. Дай ми някакъв отговор — какъвто и да е! Излъжи, ако искаш. Но ми кажи защо пътуваш за Делнох.

— Защо искаш да знаеш?

— Любопитно ми е. Дори и полусляп човек би видял, че Делнох ще падне, а ти си мъж с достатъчно опит, за да познаеш истината, когато я видиш. Така че, защо отиваш?

— Имаш ли представа, момчето ми, в колко такива загубени каузи съм участвал през последните четиридесет години?

— Съвсем малко — отвърна Боуман. — Иначе нямаше да си тук и да разказваш за тях.

— Не е така. Как решаваш, че някоя битка е изгубена? Численост, стратегическо превъзходство, разположение? Всичко това не струва и пет пари. Най-важни са хората, готови да се бият. И най-голямата армия ще се провали, ако нейните хора не желаят да дадат живота си за победата.

— Реторика — изсумтя Боуман. — Използвай я в Дрос. Тамошните глупаци ще й повярват.

— Един срещу петима, и при това единият е сакат — каза Дръс, сдържайки гнева си. — На кого би заложил?

— Разбирам накъде биеш, старче. Ами ако единият е Карнак Едноокия. Нали? Е, тогава ще заложа на него. Но колко като Карнак има в Дрос Делнох?

— Кой знае? Дори Карнак някога е бил неизвестен. Прославил се е на едно кърваво бойно поле. В Дрос Делнох ще се родят много герои в последния миг.

— Значи признаваш? Дрос е обречен — каза Боуман с победоносна усмивка. — Каза „в последния миг“.

— По дяволите, момче! Не преиначавай думите ми — сопна се Дръс, ругаейки себе си. Къде си сега, Сибен, мислеше си. Имам нужда от твоите дар слово и бърз ум.

— Тогава не се опитвай да ме правиш на глупак. Признай, че Дрос е обречен.

— Както каза — съгласи се Дръс, — дори полусляп човек ще го види. Но аз не давам и пет пари, момче. Чак до мига, в който ме повалят, ще се стремя към победата. А боговете на войната понякога са капризни. Какво ще кажеш по този въпрос?

Боуман се усмихна и напълни чашите. Замълча за малко, наслаждавайки се на виното и на смущението на стареца.

— Е? — каза Дръс.

— Ето че стигнахме до това — отвърна Боуман.

— До кое? — попита Дръс, неспокоен под циничния поглед на младия стрелец.

— Причината за това посещение в моята гора — каза Боуман и разпери ръце, а усмивката му вече беше искрена и дружелюбна. — Хайде, Дръс, твърде много те уважавам, за да продължаваш да криеш. Имаш нужда от хората ми за твоята безумна битка. И отговорът е „не“. Но въпреки това се наслади на виното.

— Толкова ли съм прозрачен? — попита старият воин.

— Когато Легендарния Дръс се разхожда из Скълтик в навечерието на Края, едва ли е тръгнал за жълъди.

— Това ли е всичко, което искаш от живота? — попита Дръс. — Спиш в плетена колиба и ядеш, когато намериш дивеч. Когато не можеш, гладуваш. През зимата мръзнеш. През лятото мравките пълзят из дрехите ти, а въшките се въдят на воля. Не си създаден за такъв живот.

— Ние изобщо не сме създадени, за да живеем, старче. Животът е създаден за нас. Живеем го. Напускаме го. Няма да пропилея живота си заради твоето проклето безумие. Оставям подобен героизъм на хора като теб. Прекарал си всичките си дни в една след друга мизерна война. И какво се е променило? Замислял ли си се, че ако не беше разгромил вентрийците преди петнайсет години в Скелн, сега щяхме да бъдем част от една могъща империя и те трябваше да се тревожат за надирите?

— Струва си да се биеш за свободата — отвърна Дръс.

— Защо? Никой не може да отнеме свободата на човешката душа.

— А независимостта? — предположи Дръс.

— Независимостта се цени само когато е под заплаха, следователно заплахата й придава стойност. Трябва да бъдем благодарни на надирите, защото те изтъкват стойността на нашата независимост.

— По дяволите, обърка ме с твоите красиви приказки. Приличаш на онези политици в Дренан, които са пълни с газове като болна крава. Не ми казвай, че съм пропилял живота си, няма да го позволя! Обичах добра жена и винаги съм бил верен на принципите си. Никога не съм вършил срамни неща, нито пък жестоки.

— О, Дръс, не всички хора са като теб. Не бих критикувал принципите ти, ако не се опитваш да ми ги натрапваш. Нямам време за тях. Би било доста лицемерно от моя страна да бъда крадец с принципи.

— Тогава защо не остави Йорак да ме застреля?

— Както казах, беше неспортсменско. Липсваше стил. Но някой друг ден, когато ми е по-студено или съм в лошо настроение…

— Ти си благородник, нали? — каза Дръс. — Богаташ, който си играе на крадци. Защо изобщо седя тук и споря с теб?

— Защото моите стрелци ти трябват.

— Не. Отказах се от тази идея — каза Дръс и подаде чашата си на облечения в зелено разбойник. Боуман я напълни, а на устата му отново се появи цинична усмивка.

— Да си се отказал? Глупости. Ще ти кажа какво си мислиш. Ще поспориш още малко, ще ми предложиш възнаграждение и опрощение на престъпленията ми. Ако откажа, ще ме убиеш и ще рискуваш да отправиш същото предложение на моите хора.

Дръс беше смаян, но лицето му не изразяваше нищо.

— Случайно да гледаш на ръка? — попита и отпи от виното.

— Твърде откровен си, Дръс. И те харесвам. Ето защо искам да подчертая, че Йорак е в храстите със заредена стрела.

— Значи изгубих — каза Дръс. — Ще задържиш стрелците си.

— Ей богу, не очаквах такава пораженческа психика от Легендарния Дръс. Направи предложението си.

— Нямам време за твоите игри. Имах приятел като теб, Сибен, Майстора на сагите. Можеше да говори цял ден и да те убеди, че морето се състои от пясък. Никога не успях да спечеля спор с него. Казваше, че няма принципи — и също като теб, лъжеше.

— Това е поетът, написал Легендата. Той те е обезсмъртил — изрече тихо Боуман.

— Да — отвърна Дръс, а мислите му се понесоха назад през дългите години.

— Наистина ли си търсил жена си по целия свят?

— Поне тази част беше истина. Оженихме се, когато бяхме много млади. После моето село беше нападнато от търговец на роби на име Хариб Ка, който я продаде на търговец от Изтока. Пропуснах нападението, защото работех в гората. Но ги последвах. Всичко това ми отне седем години и когато я намерих, тя беше с друг мъж.

— Какво стана с него? — попита тихо Боуман.

— Умря.

— А тя се върна с теб в Скода.

— Да. Тя ме обичаше. Наистина.

— Интересно допълнение към твоята сага — каза Боуман.

Дръс се подсмихна.

— Сигурно с възрастта ставам меланхоличен. Обикновено не бъбря за миналото.

— Какво стана със Сибен? — попита разбойникът.

— Умря в Скелн.

— Бяхте ли близки?

— Бяхме като братя.

— Не разбирам защо ти напомням за него — каза Боуман.

— Навярно защото и двамата криете мрачна тайна — отвърна Дръс.

— Може би — съгласи се разбойникът. — Но направи предложението си.

— Помилване на всички и по пет златни рака на човек.

— Не стига.

— Това е най-доброто ми предложение, няма да дам повече.

— Би трябвало да предложиш следното: помилване, по пет златни рака за всички 620 души и споразумение, че след падането на Третата стена ще си тръгнем с парите и документ за амнистия, подпечатан с печата на графа.

— Защо точно Третата стена?

— Защото това ще е началото на края.

— Разбираш нещо от стратегия, нали, момче?

— Би могло да се каже. Впрочем, какво мислиш за жените воини?

— Познавам няколко. Защо питаш?

— Ще доведа една.

— Е, и? Какво значение има, стига да може да се прицелва с лък?

— Не съм казал, че има значение. Просто реших, че трябва да го спомена.

— Има ли нещо, което трябва да знам за тази жена? — попита Дръс.

— Само това, че е убийца — отвърна Боуман.

— Тогава е идеална и ще я посрещна с отворени обятия.

— Не бих ти го препоръчал — изрече тихо Боуман.

— Елате в Делнох след четиринайсет дни — ще посрещна всички ви с отворени обятия.

* * *

Рек се събуди и видя, че новоизгрялото слънце се издига над далечните планини. Тялото му бързо се съвзе от дълбокия сън и той се протегна, измъкна се от завивките и отиде до високия прозорец на спалнята. В двора под него, Трийсетте събираха конете си, огромни животни с ниско подрязани гриви и сплетени опашки. С изключение на шума от стоманени подкови по калдъръма, над мястото беше надвиснала зловеща тишина. Никой от мъжете не говореше. Рек потрепери.

Вире простена в съня си и протегна ръка в широкото легло.

Рек гледаше как мъжете долу проверяват броните си и затягат коланите на седлата. „Странно — помисли си. — Къде са шегите, смехът — всички звуци, които войниците обикновено издават, докато се подготвят за война? Шеги, които да разсеят страха, и ругатни, за да намалят напрежението?“

Сербитар се появи, наметнал бяла мантия над сребърната си броня, а сплетената му бяла коса беше покрита със сребърен шлем. Трийсетте го поздравиха. Рек поклати глава. Беше неестествено. Имаше пълен синхрон: сякаш един поздрав се отразяваше в трийсет огледала.

Вире отвори очи и се прозя. Обърна се и видя силуета на Рек на фона на утринното слънце. Усмихна се.

— От корема ти няма и следа — каза тя.

— Не се подигравай — отвърна той с усмивка. — Трябва да побързаш, освен ако нямаш намерение да се появиш гола пред тридесет воини. Вече са в двора.

— Това е начин да разберем дали у тях има нещо човешко — каза тя и се изправи. Рек откъсна очи от тялото й.

— Действаш ми много странно — каза той, взирайки се в очите й. — Винаги ме караш да мисля за любене в неподходящи моменти. А сега се обличай.

В двора Сербитар водеше мъжете в молитвата, безмълвно сливане на мисли. Винтар с умиление наблюдаваше младия албинос, доволен от бързината, с която пое отговорността на предводителството.

Сербитар довърши молитвата и се върна в кулата. Беше неспокоен — липсваше му хармония. Изкачи кръглите каменни стъпала до спалнята в кулата и се усмихна, припомняйки си обещанието, което беше дал на високия дренаец и неговата жена. Щеше да му бъде много по-лесно да се обърне мислено към тях, отколкото да изкачва тези стълби, за да провери дали са готови.

Почука на вратата с ковани гвоздеи. Рек я отвори и го покани да влезе.

— Виждам, че сте готови — каза. — Няма да се бавим.

Сербитар кимна и каза:

— Дренайците се срещнаха с надирите.

— Нима вече са в Делнох? — попита разтревожено Рек.

— Не, не — отвърна Сербитар. — Легионът ги е срещнал в покрайнините. Справили са се добре. Водачът им се казва Хогън. Поне той е добър.

— Кога е станало това?

— Вчера.

— Отново ли вашите способности?

— Да. Това смущава ли те?

— Кара ме да се чувствам неловко. Но само защото нямам този талант.

— Мъдро наблюдение, Рек. Повярвай ми, скоро ще започнеш да ги приемаш по-добре — Сербитар се поклони, когато Вире влезе от задната умивалня.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза тя. Облечена в своята броня и сребърна ризница с бронзови подплънки на раменете, сега тя носеше и сребърен шлем с гарванови крила и бяла мантия, подарени й от Винтар. Русата й коса беше сплетена от двете страни на лицето.

— Приличаш на богиня — каза й Рек.

Те се присъединиха към Трийсетте в двора, провериха конете си и поеха редом със Сербитар и Менахем, отправяйки се към устието на река Дръм.

— Когато пристигнем — каза им Менахем, — ще си купим билети за някой лентрийски кораб до Дрос Пурдол. Това ще ни спести две седмици път. От Пурдол ще пътуваме по вода и суша и за четири седмици ще стигнем до подстъпите на Делнох. Боя се, че битката ще е започнала, преди да пристигнем.

Докато часовете се нижеха, язденето се превърна в истински кошмар за Рек. Гърбът му беше контузен, а задникът му изтръпна, докато Сербитар обяви обедна почивка. Тя беше кратка и болката беше станала непоносима до вечерта.

Направиха лагер в малка горичка край един поток. Вире едва не падна от седлото, а дълбоката и сковаваща умора личеше във всяко нейно движение. Ала тя беше достатъчно добра ездачка, за да се погрижи за коня си, преди да се стовари на земята, облягайки се на едно дърво. На Рек му отне повече време да избърше пяната от гърба и раменете на Улан. Не му се седеше! Покри коня с одеяло, а после отиде до потока. Улан се държеше не по-зле от конете на духовниците, помисли си гордо Рек.

Ала той все още беше нащрек в присъствието на коня си. Дори сега често се опитваше да го ухапе. Рек се усмихна, потънал в спомени.

— Хубав кон — беше казал Сербитар тази сутрин, пристъпвайки напред да погали гривата му. Улан се озъби и Сербитар отскочи назад. — Може ли да проникна в съзнанието му? — попита.

— На коня?

— Връзката е по-скоро съпричастна. Ще му кажа, че няма да му навредя.

— Давай.

След известно време Сербитар се усмихна.

— Много е дружелюбен, но чака удобен случай отново да ме ухапе. Това животно е своенравно, приятелю.

Рек се върна в лагера и видя четири огъня, които горяха жизнерадостно, докато ездачите ядяха овесените си питки. Вире беше заспала под едно дърво, увита в червено одеяло, а главата й беше опряна върху бялата мантия. Той отиде при Сербитар, Винтар и Менахем край огъня. Арбедарк говореше тихо на група хора наблизо.

— Напредваме много бързо — каза Рек. — Конете няма да издържат.

— Можем да си отдъхнем на кораба — отвърна Сербитар. — Утре рано сутринта ще бъдем на борда на лентрийския кораб „Уейстръл“^[1]. Той ще отплава със сутрешния прилив, затова бързаме толкова.

— Дори костите ми не издържат — отвърна Рек. — Има ли още новини от Делнох?

— По-късно ще разберем — изрече с усмивка Менахем. — Извинявай, приятелю Рек, че те подложих на изпитание. Беше грешка.

— Моля те, забрави за това — и за онова, което ти казах. Думите бяха изречени в пристъп на гняв.

— Много мило. Преди да дойдеш при нас, говорехме за Дрос. Смятаме, че при сегашното ръководство няма да издържи и седмица. Бойният дух е нисък, а техният предводител Орин не се справя със своето положение и отговорност. Имаме нужда от попътен вятър и не бива да се бавим изобщо.

— Искаш да кажеш, че може би всичко ще е свършило, преди да пристигнем? — попита Рек, а сърцето му подскочи в гърдите.

— Едва ли — каза Винтар. — Но може би краят ще е близо. Кажи ми, Регнак, защо пътуваш за Делнох?

— Никога не можем да изключим възможността да го правя от глупост — отвърна Рек сериозно. — Все пак, може и да не загубим. Нали има поне малък шанс?

— Дръс скоро ще бъде там — каза Винтар. — Много неща ще зависят от това как ще го приемат. Ако всичко е наред и ние успеем да пристигнем преди падането на първата стена, би трябвало да укрепим силите на защитниците и да осигурим отпор за около месец. Не виждам как 10 000 души биха издържали по-дълго.

— Може би Уаундуийвър ще изпрати подкрепления — каза Менахем.

— Възможно е — отвърна Сербитар. — Но е малко вероятно. Неговите маршали вече преброждат империята. На практика цялата армия е събрана в Делнох, а 3 000 души отбраняват Дрос Пурдол и още хиляда — Кортсуейн.

— Абалайн постъпи глупаво през последните години, като съкрати армията и сключи търговски споразумения с Улрик. Това беше безумно. Ако сега не ни атакуваха надирите, то вагрийците щяха да го направят съвсем скоро.

— Баща ми с радост би унизил дренайците. Отдавна си мечтае за това.

— Баща ти? — попита Рек.

— Граф Драда от Дрос Сегрил. Не знаеше ли? — отвърна Сербитар.

— Не. Но Сегрил е само на осемдесет мили западно от Делнох. Нали ще изпрати хора, като знае че си там?

— Не. Ние с баща ми не сме приятели; моята дарба го плаши. Но ако ме убият, той ще подеме вендета срещу Улрик. Това ще рече, че ще прехвърли войските си на страната на Уаундуийвър. Което може би ще помогне на дренайците — но не и на Дрос Делнох.

Менахем хвърли съчки в огъня и приближи тъмните си ръце до пламъка.

— Абалайн направи поне едно добро дело. Този лентрийски Уаундуийвър е добър. Воин от старата школа, твърд, решителен и практичен.

— Понякога, Менахем — каза Винтар с лека усмивка, годините му тежаха след усилената езда — се съмнявам, че ще постигнеш целта си. Воини от старата школа, как не!

Менахем се усмихна широко.

— Мога да се възхищавам на някого за уменията му, макар да оспорвам принципите му — каза той.

— Наистина можеш, момчето ми. Ала нима не долових съвсем лека следа от съчувствие? — попита Винтар.

— Така е, абате. Но е само следа, уверявам ви.

— Надявам се да е така, Менахем. Не бих искал да те изгубя преди Пътуването. Душата ти трябва да е сигурна.

Рек потрепери. Нямаше представа за какво говорят. Като се замисли, нямаше и желание да разбере.

* * *

Първата отбранителна линия на Дрос Делнох беше стената Елдибар, която криволичеше като змия в продължение на почти четвърт миля из Делнохския проход. Висока четиринайсет метра, погледната от север, и едва метър и половина от юг — тя беше като гигантска гранитна стъпка, изсечена от сърцето на планината.

Къл Гилад седеше върху назъбения парапет и мрачно се взираше над няколкото дървета към северните равнини. Очите му оглеждаха проблясващия в далечината хоризонт, в търсене на издайническите облаци прах, които щяха да предизвестят нашествието. Нищо не се виждаше. Тъмните му очи се присвиха, когато зърна един орел високо в утринното небе. Гилад се усмихна.

— Лети, огромна златна птицо. Живей! — провикна се. После се изправи и изпъна гръб. Краката му бяха дълги и слаби, а движенията — плавни и грациозни. Новите армейски обувки бяха половин размер по-големи и натъпкани с хартия. Шлемът му, удивително творение от бронз и сребро, се беше смъкнал над едното му око. Ругаейки, той го захвърли на земята. Някой ден щеше да напише боен химн за ефективността на армията, мислеше си. Стомахът му изкъркори и той се огледа за своя приятел Бреган, който беше отишъл да донесе късната им закуска — черен хляб и сирене, несъмнено. Когато заслони очи, успя да забележи тантурестата фигура на Бреган, който се тътреше от столовата, понесъл два подноса и една кана. Гилад се усмихна. Добродушният Бреган. Фермер, съпруг, баща. Справяше се добре с всичко това по своя деликатен, мил, непринуден начин. Но да бъде войник?

— Черен хляб и прясно сирене — каза с усмивка Бреган. — Ядохме го едва три пъти, а вече ми омръзна.

— Още ли пристигат каруци? — попита Гилад.

— Десетки. Все пак се надявам, че те най-добре знаят от какво се нуждае един войник — каза Бреган. — Питам се как я карат Лотис и момчетата.

— По-късно трябва да получим новини. Сибад винаги получава писма.

— Така е. Тук съм само от две седмици, а семейството ми липсва ужасно — каза Бреган. — Постъпих в армията, без да му мисля, Гил. Предполагам, че речта на онзи офицер ме е развълнувала.

Гилад беше чувал това — почти всеки ден през двете седмици, откакто за пръв път им дадоха брони. Знаеше, че мястото на Бреган не е в Делнох; беше достатъчно издръжлив, но в известен смисъл му липсваше смелост. Беше фермер, човек, който обича да отглежда разни неща. Унищожението не му беше присъщо.

— Впрочем — каза внезапно Бреган, а вълнението се четеше по лицето му — никога няма да познаеш кой пристигна току-що!

— Кой?

— Легендарния Дръс. Можеш ли да повярваш?

— Сигурен ли си, Бреган? Мислех, че е мъртъв.

— Не е. Пристигна преди час. Цялата столова се оглася от тази новина. Казват, че е довел пет хиляди стрелци и легион брадвоносци.

— Не разчитай на това, приятелю — каза Гилад. — Тук съм отскоро, но ми се ще да получавах по една медна монета за всяка история, която съм чувал за подкрепления, мирни планове, договори и отпуски.

— Е, дори да не води никого, новината все пак е добра, нали? В смисъл че той е герой?

— Несъмнено. Но, за бога, сигурно е около седемдесетте. Малко е старичък, нали?

— Но все пак е герой — Бреган наблегна на тази дума с блеснали очи. — Цял живот слушам истории за него. Баща му е бил фермер. И никога не е губил, Гил. Никога. А сега ще бъде с нас. С нас! В следващата песен за Легендарния Дръс ще се пее и за нас. О, знам, че няма да споменат имената ни — но нали ние ще си знаем? Ще разказвам на малкия Леган, че съм се бил редом с Легендарния Дръс. Това има голямо значение, нали?

— Разбира се — каза Гилад, като натопи черната си брада в сиренето и огледа хоризонта. Все още нямаше раздвижване. — Шлемът става ли ти? — попита.

— Не, твърде малък е. Защо?

— Пробвай моя.

— Вече го обсъдихме, Гил. Бар Кистрид твърди, че е незаконно да ги разменяме.

— Бар Кистрид да върви по дяволите с неговите глупави правила. Пробвай го.

— Всички имат щамповани номера отвътре.

— И какво от това? Пробвай го, в името на Мисаел.

Бреган се огледа предпазливо, протегна ръка и си сложи шлема на Гилад.

— Е? — попита го той.

— По-добре е. Пак е малко тесен, но е много по-добре.

— Дай ми твоя. — Гилад постави шлема на Бреган на главата си; пасна му почти идеално. — Чудесно! — каза. — Този ще свърши работа.

— Но уставът…

— Няма правило, в което да се казва, че шлемът не трябва да е по мярка — каза Гилад. — Как върви фехтовката?

— Не е зле — отвърна Бреган. — Само когато мечът е в ножницата се чувствам глупаво. Непрекъснато се размахва между краката ми и ме спъва. — Гилад избухна в смях — остър, напевен звук, който отекна високо в планината.

— Ех, Брег, какво правим тук?

— Бием се за родината. Няма нищо смешно, Гил.

— Не се смея на теб — излъга той. — А на цялата тази глупава история. Изправени сме пред най-голямата заплаха в нашата история, а те ми дават твърде голям шлем, а на теб — твърде малък, и ни казват, че не можем да си ги разменим. Това е прекалено. Наистина. Двама фермери на висока стена, които се препъват от мечовете си — той захихика, а после пак се разсмя силно.

— Сигурно няма да забележат, че сме се разменили — каза Бреган.

— Няма. Сега трябва само да намеря мъж с голям гръден кош, който да носи нагръдника ми. — Гилад се приведе напред, а ребрата го заболяха от смях.

— Новината за пристигането на Дръс е добра, нали? — каза Бреган, озадачен от внезапната развеселеност на Гилад.

— Какво? О, да — Гилад дълбоко пое въздух, а после се усмихна на приятеля си. „Да, новината беше добра, щом можеше да въодушеви така човек като Бреган“, помисли си. Истински герой. Не е никакъв герой, глупако Бреган. А просто воин. Ти си героят. Оставил си семейството и фермата, която обичаш, за да дойдеш тук и да намериш смъртта си, вместо да ги защитаваш. И кой ще пее за теб или за мен? Ако изобщо си спомнят за Дрос Делнох през идните години, ще бъде, защото един белокос старец е умрял тук. Вече чуваше как псалмописците и авторите на саги припяват своите стихове. А учителите разказват на малките деца — децата на Надир и Дренай — историята за Дръс: „И в края на своя дълъг и славен живот Легендарния Дръс най-сетне дошъл в Дрос Делнох, където се бил храбро и бил убит.“

— В столовата говорят — каза Бреган, — че след месец този хляб гъмжи от червеи.

— Нима вярваш на всичко, което ти кажат? — сопна се Гилад, внезапно ядосан. — Ако бях сигурен, че след месец ще съм жив, с радост бих ял червив хляб.

— А аз — не — каза Бреган. — Казват, че е отровен.

Гилад сдържа гнева си.

— Знаеш ли — изрече умислено Бреган, — не знам защо толкова много хора си мислят, че сме обречени. Виж колко е висока тази стена. А те са шест. И накрая е самата крепост. Не мислиш ли?

— Да.

— Какво има, Гил? Държиш се много странно. В един миг се смееш, а в следващия си сърдит. Не приличаш на себе си, винаги си бил толкова… хладнокръвен, така да се каже.

— Не ми обръщай внимание, Брег. Просто съм уплашен.

— Аз също. Питам се дали Сибад е получил писмо. Знам, че не е същото, както да ги видя. Но се окуражавам, когато чуя, че са добре. Обзалагам се, че Леган не спи добре, когато не съм до него.

— Не мисли за това — каза Гилад, доловил емоционалната промяна у приятеля си, осъзнавайки, че е на път да заплаче. Какъв нежен мъж. Не слаб. Изобщо не беше слаб, а нежен, деликатен и любящ. Не като него. Той не беше дошъл в Делнох да защитава дренайците и семейството си — беше дошъл от скука. Животът на фермер му беше дотегнал, чувствата към жена му бяха охладнели и не го беше грижа за земята. Ставаше по изгрев-слънце, за да се погрижи за животните и да подготви нивите, като ореше и садеше до късния следобед. След това поправяше огради, кожени ремъци на панти или течащи кофи до късно вечерта. После се пъхаше в леглото с тръстиков дюшек, до дебелата си, заядлива жена, чиито оплаквания отекваха дълго след като сънят го беше унесъл в твърде краткото пътуване до новия изгрев.

Мислеше си, че не може да бъде по-зле, ала грешеше. Припомни си думите на Бреган за силата на Дрос Делнох. Мислено си представи стотици хиляди варварски воини, тълпящи се като мравки над редките редици на бранителите. „Странно е — помисли си — как различните хора възприемат едно и също събитие. Бреган не може да си представи, че ще превземат Делнох. Аз не мога да си представя, че няма да успеят. В крайна сметка — помисли си с усмивка — предпочитам да съм на мястото на Бреган.“

— Обзалагам се, че в Дрос Пурдол е по-студено — каза Бреган. — Заради морския въздух и всичко останало. А в този проход като че и пролетното слънце пари.

— Той спира източния вятър — отвърна Гилад, — а сивият мрамор отразява топлината върху нас. Но предполагам, че през зимата е приятно.

— Е, аз няма да съм тук, за да видя — каза Бреган. — Записах се само за лятото и се надявам да се върна навреме за прибирането на реколтата. Така казах на Лотис.

Гилад се засмя и напрежението го напусна.

— Пет пари не давам за Дръс — каза. — Радвам се, че ти си до мен, Брег, наистина.

Кафявите очи на Бреган огледаха лицето на Гилад за следи от сарказъм. После той се усмихна доволно.

— Благодаря ти за тези думи. В селото никога не сме общували много и винаги съм си мислел, че ме смяташ за глупак.

— Грешал съм. Хайде, да си стиснем ръцете. Ще останем един до друг, ти и аз, ще пропъдим надирите и ще се върнем у дома за вечеря с небивали истории.

Бреган стисна ръката му с широка усмивка, а после внезапно каза:

— Не така. Трябва да се здрависаме по войнишки, китка до китка.

Двамата мъже се засмяха.

— Забрави за авторите на саги — каза Гилад. — Ние ще си измислим своя песен. Бреган с широкия меч и Гилад, демонът от Дрос Делнох. Как ти звучи?

— Мисля, че трябва да си измислиш друго име. Моят Леган винаги се е страхувал от демони.

Гръмкият смях на Гилад достигна до орела високо над прохода. Той се наклони рязко и отлетя на юг.