Марк Лорънс
Принцът на тръните (7)

6.

Призраците побягнаха и дъждът внезапно утихна. Бях прекършил само един, но другите също си плюха на петите, назад към локвите, които обитаваха. Може би моят призрак им е бил главатарят. Или пък хората стават страхливци в смъртта. Не знам.

Колкото до моите страхливци, те нямаше къде да избягат и аз лесно ги намерих. Най-напред намерих Макин. Ако не друго, той поне се връщаше към мен.

— Надбягал си ги, а? — извиках му.

Той ме погледна изпод вежди. Дъждът вече не се изливаше на порой, но Макин изглеждаше подгизнал като удавен плъх. Водата се стичаше на вадички по нагръдника му, влизаше и изтичаше през брънките на ризницата му като през цедка. Макин хвърли още един поглед на тресавището от двете страни на пътя, после свали меча си.

— Страхът е най-добрият приятел на човека, Йорг — каза и дебелите му устни се разкривиха в нещо като усмивка. — Да избягаш не е лошо. Поне ако бягаш в правилната посока. — Махна към Райк, който се бореше с гъстак от езерен камъш, потънал до гърдите в калта. — Страхът помага на човек да си подбере битките. А ти влизаш във всички, принце. — И взе че ми се поклони, насред пътя на мъртвите, мокър като кокошка.

Погледнах към Райк. Маикал имаше подобен проблем от другата страна на пътя. Само дето беше затънал в своя проблем до шията.

— Рано или късно ще трябва да вляза във всичките — отвърнах.

— Избирай битките си — каза Макин.

— Ще избирам терена, на който да ги водя — казах. — Ще избирам терена, но няма да бягам. Никога. Други са бягали и затова войната още не е свършила. Аз ще я спечеля, братко Макин, и войната ще свърши с мен.

Той се поклони отново. Не толкова дълбоко, но този път го направи от сърце, почувствах го.

— Точно затова те следвам, принце. Където и да ни отведе това.

За момента ни отведе в тресавището, на лов за затънали братя. Най-напред измъкнахме Маикал, макар че Райк ни псуваше. Дъждът отслабваше и видях сивушкото и количката в далечината. Конят бе проявил здравия разум да остане на пътя, за разлика от Маикал. Ако Маикал беше завлякъл и него със себе си, щях да го оставя да се удави.

След това издърпахме Райк. Докато стигнем до него, калта почти му беше влязла в устата. Само бледото му лице стърчеше над повърхността, но той пак ни ругаеше ожесточено и без почивка. Повечето от останалите открихме на пътя, но шестима бяха потънали безвъзвратно. Изгубени. Сигурно вече се готвеха да тормозят следващата група окъснели пътници.

— Връщам се за стария Гомсти — казах аз.

Бяхме се отдалечили в търсене на оцелели и мракът се беше сгъстил значително. Бесилките не се виждаха, само сиви пелени дъжд. А в тресавището мъртвите чакаха. Усещах как студените им мисли пълзят предпазливо по кожата ми.

Не взех никой от братята с мен. Знаех, че няма да се съгласят, а е тъпо един водач да нареди нещо на хората си и те да му откажат.

— За какво ти е притрябвал онзи стар свещеник, брат Йорг? — каза Макин. Молеше ме да не отивам, но нямаше как да го изрече в прав текст.

— Ще го опечем ли? — Дори калта не можа да скрие внезапното оживление по лицето на Райк.

— Ще ми се, да — отвърнах. — Но не затова се връщам за него. — И тръгнах обратно по пътя на мъртвите.

Дъждът и мракът ме загърнаха в плащ. Откъснаха ме от братята, които стояха и чакаха на пътя зад мен. Гомст и бесилките бяха някъде отпред. Аз крачех в какавида от тишина, без други звуци за компания освен мекия шепот на дъжда и собствените си стъпки по пътя на мъртвите.

И да ви кажа… Тази тишина едва не ме надви. Плаши ме тишината. Тя е празната страница, на която да запиша страховете си. Призраците на мъртвите нямат нищо общо. Преди малко немъртвият мъртъв се беше опитал да ми покаже ада, но неговият ад беше бледа имитация на ужаса, който аз мога да нарисувам в мрака на един миг тишина.

Ето го, виси. Отец Гомст, свещеник в дома Анкрат.

— Отче — казах и сведох глава в лек поклон. Но честно казано, не бях в настроение за театър. Чувствах някаква тъпа болка зад очите. От ония болки, дето вземат животеца на хората.

Той ме изгледа опулено, все едно съм блатен призрак, изпълзял от тресавището.

Погледнах веригата, на която бе окачена клетката му, и казах:

— Хвани се здраво, отче.

Измъкнах меча си, същия, с който бях разпорил шкембето на стария Бовид Тор преди по-малко от едно денонощие. Сега замахнах с него да освободя един свещеник. Той съсече веригата с лекота. Имаше някаква магия в този меч, дяволия някаква. От баща си знам, че анкратите са го въртели четири поколения и са го взели от дома Ор. Тоест мечът е бил стар още преди ние, анкратите, да сложим ръка на него. Стар още преди аз да го открадна.

Клетката се стовари с трясък на паветата. Отец Гомст извика, главата му се удари силно в решетката, по челото му останаха морави следи. Вратата беше вързана с тел. Телта се скъса под острието на фамилния меч, два пъти краден. Помислих за баща си, представих си как смръщва гневно чело, задето използвам такова велико оръжие за толкова прозаична цел. Имам силно въображение, но дори за мен е трудно да си представя емоция върху каменното лице на баща ми.

Гомст изпълзя от клетката, схванат и изтощен. Но старците трябва да са такива. Харесваше ми, че не се прави на млад, а носи с достойнство тежестта на годините. Има някои, които с възрастта озверяват.

— Отче Гомст — казах. — Побързай, иначе мъртвите от тресавището може да изпълзят и да ни уплашат с воя и стенанията си.

Той вдигна очи да ме погледне, дръпна се инстинктивно, все едно е видял дух, после се успокои.

— Йорг — каза той, преизпълнен със състрадание. Направо преливаше, чак очите му се напълниха, сякаш дъждът не стигаше. — Какво е станало с теб?

Няма да ви лъжа. Много ми се искаше да го мушна с ножа, там, на място, както бях направил с червенобузия Гемт. Ама много ми се искаше. Ръката ме сърбеше да извадя ножа. Главата ме болеше от нуждата да го убия, сякаш менгеме стягаше слепоочията ми.

Спечелил съм си славата на човек, който се опъва. Ако нещо ме тласка в една посока, аз се дърпам в другата. Дори ако сам се тласкам. Лесно можех да го изкормя. Да освободя напрежението в главата си. Но нуждата ми се стори твърде силна. Почувствах се тласнат. И се запънах.

Усмихнах се и казах:

— Прости ми, отче, защото съгреших.

И старият Гомсти, схванат от престоя си в клетката, мокър до кости, изподран, сведе глава да чуе изповедта ми.

Заговорих под дъжда с тих глас, но достатъчно силно, та отец Гомст да ме чуе, достатъчно силно да ме чуят мъртвите, които обикаляха в тресавището край нас. Разказах му какво съм направил. Казах му какво смятам да направя. С мек глас разкрих плановете си за всички, които имаха уши да ме чуят. И тогава мъртвите ни оставиха.

— Ти си дяволът! — Отец Гомст отстъпи крачка назад и стисна кръста на гърдите си.

— Щом трябва. — Нямах намерение да споря с него. — Но се изповядах и сега ти трябва да ми опростиш греховете.

— Мерзост… — Думата се изля заедно с дъха му.

— Меко казано — съгласих се. — А сега ме опрости.

Отец Гомст се поотърси от вцепенението си, но продължи да се дърпа.

— Какво искаш от мен, Луцифер?

Добър въпрос, и основателен.

— Искам да спечеля — казах аз.

Той поклати глава, така че аз му обясних:

— Някои хора мога да обвържа с това, че съм принц. Други ще ме последват заради посоката, в която отивам. За трети ще е важно кои вървят с мен. Изповядах ти се. Покаях се. Сега Бог върви с мен, а ти си свещеникът, който ще каже на вярващите, че аз съм божият избраник, божието оръдие, Мечът на всемогъщия.

Мълчание се проточи помежду ни, измервано с такта на сърцата ни.

— Ego te absolvo — пророни отец Гомст през треперещи устни. „Прощавам ти.“

Тръгнахме по пътя и скоро стигнахме при другите. Макин ги беше подредил, готови да тръгнат. Чакаха в мрака, само с една запалена факла и закачуления фенер, окачен на количката с главите.

— Капитан Борта — казах на Макин, — време е да тръгваме. Много път има, докато стигнем Конски бряг.

— А свещеникът? — попита той.

— Може да се отклоним до Висок замък, за да го оставим там.

Главоболието ми се усили, захапа ме здраво.

Може би имаше нещо общо със стария призрак, който се беше разходил чак до мозъка на костите ми, но иначе обичайното ми главоболие днес беше като остен, който ме ръчка нанякъде, и вече определено започвах да се вбесявам.

— О, да, мисля непременно да се отбием във Висок замък. — Изскърцах със зъби, сякаш това щеше да уплаши остена в главата ми. — Да предадем стария Гомсти лично. Сигурен съм, че тате се е притеснявал за мен, как я карам и прочие.

Райк и Маикал ме зяпнаха тъпо. Бърло Дебелака и Кент Червения се спогледаха. Нубанеца завъртя очи и взе да кълчи пръсти в любимите си знаци против уроки.

Погледнах Макин — висок, широкоплещест, черната му коса мокра и прилепнала към главата. „Той е моят офицер — помислих си. — Гомст може да мине за кон, който да ме тегли на божествената колесница. Висок замък прилича на топ с кулите си.“ После се сетих за баща си. Трябваше ми цар. Не можеш да играеш играта без цар. Мислех си за баща си и ми стана добре. След срещата си с мъртвия бях започнал да се чудя. Мъртвият ми показа своя ад и ме разсмя. Но сега се замислих за татко и ми стана добре. Добре беше да знам, че все още мога да изпитам страх.