Марк Лорънс
Принцът на тръните (5)

4.

Брат Гейнс беше нашият готвач, но не защото го биваше в готвенето. Просто не го биваше за нищо друго.

Мъртвите дойдоха през дъжда, призраците на тресавището, на удавените, на онези, чиито трупове се бяха озовали в блатото. Видях как Кент Червения хукна слепешката и потъна в калната вода. Неколцина от братята проявиха достатъчно съобразителност да хукнат по пътя, но повечето свършиха в блатото.

Отец Гомст подхвана молитва в клетката си, крещеше думите, сякаш му бяха щит:

— Отче наш, който си на небето, защити своя син. Отче наш, който си на небето. — Повтаряше го все по-бързо, пришпорван от животински страх.

Първият се измъкна от лепкавата блатна каша и стъпи на пътя. Обвиваше го сияние като лунен светлик, светлина, която очевидно не топли. Светлината очертаваше силуета му, но дъждовните капки минаваха през него и падаха на паветата.

Никой не остана с мен. Нубанеца избяга, очите му бяха огромни на тъмното лице. Бърло Дебелака беше пребледнял като смъртник. Райк пищеше като малко дете. Дори Макин се поддаде на дивия ужас.

Разперих ръце да прегърна дъжда. Капките ме удряха като иглички. Нямах много години под колана си, но дори аз усещах дъжда като спомен. Той ме върна към дивите нощи, когато стоях на крепостната кула, високо горе на ръба, пороят ме давеше, а аз предизвиквах светкавиците да ме докоснат.

— Отче наш, който си на небето. Отче наш, който си… — пелтечеше Гомст.

Немъртвият се приближи. Гореше със студен огън, който сякаш облизваше костите ми.

Стоях с разперени ръце, вдигнал лице под дъжда.

— Моят отец не е в небето, Гомст — казах. — Не, той е в замъка си и си брои хората.

Мъртвото нещо застана пред мен и аз го погледнах в очите. Празни бяха.

— Какво имаш? — попитах.

И то ми показа.

После аз му показах.

Има си причина защо аз ще спечеля тази война. Всички участват в битка, която е била стара още преди да се родят. Когато ми никнеха зъбите, аз си чешех венците с дървените войничета в тактическата зала на татко. Има си причина защо аз ще спечеля войната, която те губят. И тази причина е, че аз разбирам играта.

— Ад — каза немъртвият мъртъв. — Имам ад.

И се вля в мен, студен като умирачка, наточен като бръснач.

Усетих как устата ми се извива в усмивка. Чух смеха си през дъжда.

Един нож е страшничко нещо, да го усетиш остър и студен на гърлото си. Огънят също е страшен, и бесилото. Стар призрак на пътя на мъртвите — също. Всички те могат да препънат крачката ти. Докато не осъзнаеш какво са. Че са просто начини да загубиш играта. Губиш играта — и какво си загубил? Загубил си играта.

Това е тайната и не мога да повярвам, че е само моя. Разбрах каква е играта в нощта, когато хората на граф Ренар спряха каретата ни. И онази нощ имаше буря, помня тропота на дъжда по покрива на каретата и далечните гръмотевици.

Ян Якия буквално изтръгна вратата от пантите, за да ни измъкне. Уви, времето му стигна да измъкне само мен. Метна ме в един трънак, толкова гъст, че хората на графа не пожелаха да го претърсят — убедиха сами себе си, че съм избягал в нощта. Но аз не бях избягал. Клечах изподран в шипките и видях как убиха Ян Якия. Видях го в застиналите мигове, които ми подари една светкавица.

Видях какво направиха на майка и колко време им отне. Размазаха главата на малкия Уилям в един камък. Златни къдрици и кръв. Склонен съм да призная, че Уилям беше първият ми брат — обичах го това малко човече със звънкия му смях и пухкавите ръчички. Оттогава съм си взимал много братя, всичките гадняри, така че да не ми липсват. Но в онази нощ сърцето ме заболя, когато прекършиха гръбнака на малкия Уилям и го зарязаха като счупена играчка. Като боклук някакъв.

Когато го убиха, майка се разпищя и онези й резнаха гърлото. Бях само на девет и много глупав, исках да спася мама и Уилям, драпах да изляза на пътя, но тръните ме държаха здраво. Оттогава уважавам тръните.

Тръните ме научиха на играта. Покрай тях разбрах онова, което мрачните и сериозни чичковци, водили Войната на Стоте, така и не бяха научили. Можеш да спечелиш играта само ако разбереш, че е игра. Накарай един човек да играе шах и му кажи, че всяка пионка е негов приятел. Че офицерите са му братя. Накарай го да си спомни празничния глас на топовете в деня на голяма победа. Внуши му, че царицата е жената, в която е влюбен. И му гледай сеира как ще изгуби всички тях.

— Какво имаш за мен, мъртвило? — попитах.

„Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.“

Усещах го студен в себе си. Видях смъртта му. Видях отчаянието му. И глада му. И му ги върнах. Очаквал бях повече, но този тип беше само мъртъв.

Показах му празното време, където спомените ми не припарват. Позволих му да надникне там.

И той избяга. Избяга и аз го подгоних. Но само до ръба на блатото. Защото това е игра. И аз ще я спечеля.