Марк Лорънс
Принцът на тръните (22)

21.

— Оставете ни. — Смехът на татко беше спрял без предупреждение, като загасена свещ. И в настъпилата тишина той повтори: — Махайте се. Ще говоря с момчето насаме. — С момчето, не „със сина си“. Тази подробност не ми убягна.

И те си тръгнаха. Богатите и влиятелните, лордовете и дамите. Гвардейците помагаха на ранените, двама влачеха трупа на Гален към вратите. Макин тръгна след покойния си противник, хрус-хрус-хрус през стъклата по пода, сякаш да се увери с очите си, че животът е напуснал Гален окончателно. Катерин позволи на един от рицарите да я отведе. Ала преди да излезе спря и ме погледна, погледна ме така, сякаш едва преди броени минути ме е видяла истински за пръв път. Аз я удостоих с присмехулен поклон — беше си рефлекс, като онзи, който те кара да посегнеш към дръжката на оръжие. Стана ми болно от омразата, която прочетох в очите й, омраза чиста като сълза и невярваща. Но понякога болката е полезна — да спре кървенето, да изгори заразата. Тя ме видя и аз я видях, и двамата оголели откъм преструвки в този празен момент, като младоженци, които събличат дрехите си за първата брачна нощ. В нея аз видях особената слабост, която бях разкрил в себе си по пътя към зелените пасища на Анкрат. Онова кротко изкушение от желание и нужда, равносилно на зависимост, което пролазва неусетно под кожата ни, бавно и сладостно, и смъква защитите ни, когато най-много се нуждаем от тях. О, болеше, проклето да е, но аз довърших поклона си и я проследих с поглед през залата.

Кралицата също си тръгна, съпроводена от рицари. Имаше известна тромавост в движенията й, особено на слизане по стъпалата, сякаш стъпваше в паници или щадеше натежал корем. Коремът й наистина беше наедрял, видях го. Носеше мой брат, ако Сагеус не грешеше в предсказанията си. И наследник на трона, ако аз умра. Засега беше само наедряла талия, малка подутина, намек, но понякога и намекът е достатъчен. Сетих се за брат Кейн — бяха го клъцнали по мускула над лакътя в битката за село Холт.

— Нищо не е бе, Йорги — отвърнал бе той, когато му предложих да нажежа ножа. — Нек’во фермерче с ръждива мотика ме фрасна. Плитко е.

— Отича — казах му. — Трябва да го обгорим. — А можеше и вече да сме закъснели.

— А, не. Не ща да ме гориш заради нек’во селянче с мотика — каза тогава Кейн.

Умря в мъки. Три дни по-късно ръката му беше отекла тройно, от раната течеше зеленикава гной и така вонеше, че го оставихме да си умира сам. Плитко е… само дето се случва плитката рана да стигне до кокала, ако не вземеш мерки навреме.

Подутина. Малка. Проследих кралицата с поглед.

Сагеус остана. Току поглеждаше към строшеното стъклено дърво. Все едно е загубил любима, така го гледаше.

— Поганецо, погрижи се за кралицата — каза баща ми. — Успокой я, ако прецениш, че има нужда.

Изритваха го, но Сагеус така се беше отвял, че не го забеляза. Откъсна поглед от лъскавите отломки на стъкления ствол.

— Господарю, аз…

„Ти какво, езичнико? Искаш ли нещо? Не си в позицията да искаш каквото и да било.“

— Аз… — Тази ситуация беше нова за него, виждаше се. Сагеус беше свикнал да контролира нещата. — Не бива да оставате сам, господарю. Мом…

„Момчето? Хайде, човече, кажи го, изплюй го.“

— Може да не е безопасно.

Грешен избор на думи. Изглежда, езичникът твърде дълго бе разчитал на магията си. Ако си беше направил труда да опознае баща ми, никога не би намекнал, че той се нуждае от защита срещу мен.

— Вън.

Каквито и кусури да намирах на скъпия си татко, начинът му на изразяване не беше сред тях. Умееше да подбира думите си добре.

Сагеус ме стрелна с поглед и в този поглед имаше не просто омраза. За разлика от Катерин и нейната неприкрита, чиста емоция, магьосникът излъчваше нещо сложно, объркващо. О, имаше омраза в очите му, безспорно, но имаше също възхита, уважение може би, и други нещица, омесени в кроткия му кафяв поглед.

— Господарю. — Той се поклони и тръгна към изхода.

Гледахме го мълчаливо как крачи по блещукащия килим от стъкълца, акцентирани тук-там от захвърлено ветрило или напудрена перука. Вратите се затвориха след него с приглушен трясък на бронз в бронз. Нещо на стената отстрани привлече погледа ми — пукнатина. Преди години бях хвърлил един чук, силно, и бях пропуснал целта. Чукът беше ударил там, до вратата. Явно днес беше ден на старите пукнатини, на старите чувства.

— Искам Гелет — каза татко.

Неволно се възхитих на умението му да ме вади от равновесие. Стоях пред него, въоръжен до зъби с обвинения, превит под товара на вчерашните дни, а той ми говореше за бъдещето.

— Гелет ще падне, ако падне Червен замък — отвърнах. Беше тест. Така си говорехме с татко. Всеки разговор беше игра на покер, всяка реплика беше залог или качване, плащане или блъф.

— Дворцовите номерца са едно. Ти уби тевтонеца. Не вярвах, че притежаваш нужните за това качества, но ти ме опроверга. Скандализира велможите — добре, и двамата знаем какви са и колко струват. Но ще можеш ли да го направиш, когато залогът е голям? Ще можеш ли да ми дадеш Гелет?

Срещнах погледа му. Не бях наследил сините му очи, по този параграф се бях метнал на мама. Зима имаше в погледа му, зима безкрайна и студена, и нищо друго. Дори в кротките очи на Сагеус можех да проникна по-дълбоко, да открия разни неизречени неща, но в погледа на татко имаше само и единствено студ. Мисля, че точно с това татко плаши хората — с липсата на любопитство в погледа си. Виждал съм злоба много пъти, и омраза във всичките й разцветки. Виждал съм блясъчето в очите на тъмничаря, блясъче на болен мозък, но дори там мога да открия утехата на интереса, да си заплета тънка нишка от надеждата, разпознала в лицето му друго човешко същество. Тъмничарят може да държи нажежените железа, но поне е любопитен, поне му пука колко точно ще те заболи.

— Мога да ти дам Гелет — отвърнах.

Можех ли? Вероятно не. От всички съседи на Анкрат Гелет беше най-костеливият орех. А и лордът му имаше по-основателни претенции към императорския трон от тези на татко. Малцина сред Стоте можеха да се мерят с Мерл Гелетар.

Осъзнах, че ръката ми е легнала върху дръжката на кинжала. Сърбеше ме да изтегля стоманата, да я притисна в гърлото му, да се разкрещя в лицето му, да разбудя огън в тези студени очи. „Спазарил си смъртта на майка ми, копеле долно! Кръвта на собствения си син. Уилям още не беше изстинал, когато ти си договарял платата. Мир срещу права за речна търговия.“

— Ще ми трябва войска — казах. — Червен замък няма да падне лесно.

— Ще ти дам Горски страж. — Татко отпусна ръце на облегалките и се облегна назад, без да сваля поглед от мен.

— Двеста мъже? — Пръстите ми се свиха около дръжката на ножа. Двеста души срещу Червен замък. И десет хиляди можеше да не стигнат.

— Ще взема и братята си — казах. Следях очите му. Нищо не трепна в зимния пейзаж, сякаш не бях споменал думата „братя“. Слабостта в мен крещеше да говоря за Уил. — Ще си получиш Гелет. Ще ти дам Червен замък. Ще ти дам главата на лорд Гелетар. И тогава ти ще ми дадеш езичника.

„И ще ми викаш «сине».“