Марк Лорънс
Принцът на тръните (20)

19.

Събудих се рано. Сивкава светлина влизаше през процепите на капаците и за пръв път успях да разгледам добре стаята си — голяма, добре обзаведена, стените натежали от гоблени с ловни сцени. Свалих ръка от дръжката на меча и се протегнах с прозявка. Не ми харесваше това легло. Беше прекалено меко и прекалено чисто. Когато отметнах завивките, те събориха звънчето за прислугата от нощното шкафче. То се удари със звън в плочите по пода, отскочи върху един килим и млъкна. Никой не дойде. Голяма работа — вече четири години се обличах сам. Не че често се бях събличал всъщност. А и гардеробът ми беше по-дрипав от ливреята на най-долния прислужник в замъка на баща ми. И все пак. Никой не дойде.

Под бронята си носех окъсана сива фланела. На бюфета имаше огледало. Оставих го да си лежи там с лицето надолу. Прокарах набързо пръсти през косата си в търсене на въшки, достатъчно тлъсти да ги напипам, и с това сутрешният ми тоалет приключи. Готов бях за закуска.

Най-напред отворих широко капаците. Този път резето не ми се опря. Погледнах надолу към двора за екзекуции, квадрат, ограден от гладките стени на замъка. Момчета от кухнята и слугини притичваха през празния двор, всички хукнали по задачите си, слепи за бледото воднисто небе отгоре.

Обърнах гръб на прозореца и забързах по своята си задача.

По правило принцовете познават кухнята много по-добре от всяка друга част на замъка. Къде другаде би имало толкова приключения? Къде другаде истината се изрича с толкова прости думи? Двамата с Уилям бяхме научили в кухнята на Висок замък много повече, отколкото от книгите си по стратегия и латински. Измъквахме се с намастилени пръсти от кабинета на Лундист и хуквахме по дългите коридори, оттам надолу по стълбите с лудешка скорост, устремени към прибежището на кухнята.

Сега вървях по същите коридори — бяха широки и с високи тавани, но въпреки това имах чувството, че ме притискат злонамерено. Твърде дълго бях живял под открито небе, пълнокръвно.

За смъртта също бяхме научили в кухнята. Виждали бяхме как с едно движение на ръката готвачът превръща живи пилета в мъртво месо. Как Етел Питата скубе тлъстите кокошки, оголва ги в смъртта им, преди да ги изкорми. Ако честичко навестяваш кухните на замъка, бързо разбираш, че в смъртта няма нито изящество, нито достойнство. Научаваш колко е грозна и колко е сладка на вкус.

Завих в края на Червения коридор, затънал в спомени, сляп и глух. Затова видях само силует, който връхлита отгоре ми. Инстинктите, придобити на пътя, взеха връх. Преди да съм отчел дългата коса и дантелите, вече я бях залепил за стената, с една ръка й затисках устата, с другата държах кинжала си на гърлото й. Стояхме нос в нос и се гледахме, очите на пленницата ми бяха със странен зелен цвят като рисувано стъкло. Оставих гримасата си да се отпусне в усмивка, спрях да стискам зъби. Отстъпих назад и я пуснах.

— Простете, милейди — казах и се сгънах в небрежен поклон. Беше висока почти колкото мен и с година-две по-голяма, не повече.

Стрелна ме със свирепа усмивка и изтри уста с опакото на дланта си. Видях кръв по ръката й, явно момичето си беше прехапало езика. Ама хубава беше, наслада за окото. Имаше широко лице с чупки по носа и скулите, но мека и закръглена в устата, всичко това обрамчено от червена коса, тъмночервена.

— Ау, как вониш, момче — каза тя. Обиколи ме с бавни крачки, сякаш оглеждаше кон на пазара. — Имаш късмет, че сър Гален не е с мен, иначе някое нещастно слугинче вече щеше да ти смита главата от пода.

— Сър Гален? — попитах. — Ще си отварям очите за него значи. — Беше с диамантена огърлица, камъчетата блестяха върху сложна оплетка от злато. Спанска направа — никой на Конски бряг не може да изработи такова нещо. — На краля няма да му хареса, ако гостите му започнат да се избиват един друг. — Решил бях, че е щерка на богат търговец, дошъл да се подмаже на краля. Много богат търговец. Или това, или щерка на граф от Изтока. Имаше лек източен акцент.

— Ти си гост? — попита тя и вдигна вежда. Отиваше й. — Едва ли. По-скоро си се вмъкнал под носа на стражата. През отходния канал най-вероятно, предвид вонята. Не виждам как би се покатерил по стените с тази тежка стара броня.

Тропнах с токове като галантен рицар и й предложих ръката си.

— Тръгнал съм към кухните да закуся. Там ме познават. Защо не дойдете с мен, милейди? Хем ще проверите препоръчителните ми писма.

Тя кимна, но не прие ръката ми.

— Винаги мога да пратя някое кухненско слугинче за стражата, ако не срещнем нито един гвардеец по пътя.

И така, двамата тръгнахме рамо до рамо по коридорите и безкрайните стълбища.

— Моите братя ме наричат Йорг — казах. — А към вас как да се обръщам? — Открих, че дворцовата реч не приляга добре в устата ми, която незнайно защо изведнъж беше пресъхнала. Момичето миришеше на цветя.

— Можеш да ми казваш „милейди“ — отвърна тя и отново сбърчи нос. Разминахме се с двама гвардейци, нагиздени с огнено-бронзовата ливрея на дворцовата стража. И двамата ме измериха с поглед, като да бях лайно, избягало от клозета, но момичето не им каза нищо и те си продължиха по пътя.

Минахме покрай складовите помещения, където осолено телешко и мариновано свинско чакаха в каци от пода до тавана. „Милейди“, изглежда, знаеше пътя. Стрелна ме с изумрудените си очи.

— И за какво си дошъл — да крадеш? Или да убиваш с този твой кинжал?

— По малко и от двете може би — отвърнах с усмивка.

Иначе въпросът й беше добър. И аз не можех да кажа защо съм дошъл, освен може би заради смътното усещане, че някой никак, ама никак не ме иска тук. Откакто налетях на отец Гомст в неговата клетка и откакто онзи призрак мина през мен, а моите мисли се върнаха към Висок замък, имах чувството, че някой се опитва да обърне стъпките ми в друга посока. А много мразя да ме водят за носа.

Минахме по Късия мост — три махагонови дъски върху огромните железни клапи, които при нужда прекъсваха връзката между долните нива и централната сграда на замъка. От учителя Лундист знаех, че включи ли се механизмът, тежки стоманени врати, три стъпки дебели, се издигат от дупката в пода на коридора. Задвижвала ги стара магия. Никога не ги бях виждал да се затварят. Тук, на слугинските нива, нямаше лампи, а само запалени факли. Острата миризма на катран за пръв път ме изпълни с усещането, че съм се върнал у дома.

— Може пък да остана — казах.

Арката към кухните зееше недалеч пред нас. Видях Дрейн, помощник-готвача, който се опитваше да вкара половин диво прасе през входа.

— Братята ти няма ли да се затъжат за теб? — попита тя закачливо. Вдигна пръсти към ъгълчето на устата си, където червените следи от моите пръсти започваха да се подуват. Нещо в жеста й поду и мен.

Вдигнах рамене, после спрях да сваля предпазителя на лявата си ръка.

— Много братя има по пътя — казах. — Нека ти покажа какви братя имам предвид…

— Ела — каза тя нетърпеливо.

Светлината на факлата подпали пожар в червената й коса. Момичето разкопча сръчно предпазителя. Разбираше от брони, види се. Може би този сър Гален имаше и друга функция освен да обезглавява лошо възпитани смрадливи младоци.

— Е? — попита тя. — И преди съм виждала ръце, макар и не толкова мръсни.

Ухилих се и обърнах ръка да й покажа марката на Братството върху китката си. Три грозни белега от изгорено във формата на гривна. Отвращение набразди челото й.

— Ти си наемник? И се гордееш с това?

— Повече се гордея с това, отколкото с отломките от собственото си семейство. — Ядосах се. Прииска ми се да взема страха на тази търговска щерка, която отвличаше вниманието ми от важните неща, да я прогоня.

— А тези какви са? — Плъзна пръсти от жигосаната гривна към лакътя ми. По-нагоре не можа да стигне заради бронята. — Ису! Мислех, че под мръсотията се крие момче, но май се крият предимно белези!

Лек допир, а какво вълнение предизвика у мен! Дръпнах се като опарен.

— Паднах в един трънак, когато… като малък — казах доста остро.

— Страшен трънак ще да е бил — каза тя.

Свих рамене.

— Шипка.

Момичето закръгли устенца в безмълвно възклицание.

— Ако паднеш в шипка, трябва да стоиш неподвижно — каза тя, загледана в ръката ми. — Това всички го знаят. А теб май те е драла до кокал.

— И аз го знам. Вече. — Тръгнах с бърза крачка към кухните.

Тя се затича да ме настигне, копринените й поли се развяха.

— Не е трябвало да се дърпаш! Защо просто не си изчакал?

— Защото бях глупав — казах. — Сега не бих се дърпал. — Исках тая глупачка да се разкара. Заради нея вече дори не бях гладен.

Ръката ми гореше със спомена за пръстите й. Права беше, тръните ме бяха драли надълбоко. Повече от година след като уж оздравях през няколко седмици отровата разлютяваше раните и стигаше до кръвта ми. А когато плъзнеше по вените ми, правех неща, които вземаха страха дори на братята.

Дрейн мина тежко през прага точно когато стигнах до вратите. Наби спирачки и изтри ръце в мръсната бяла престилка, изопната върху шкембето му.

— Ка?… — Погледът му мина над рамото ми и той опули очи.

— Принцесо! — Разтресе се като желе, сякаш внезапно се е изплашил до смърт. — Принцесо! Ка-какво правите в кухнята? Тук не е място за благородна дама в коприни и прочие.

— Принцесо? — Обърнах се да я погледна. Усетих, че челюстта ми е провиснала, и побързах да я захлопна.

Тя ме удостои с усмивка, която ме постави пред дилемата дали да я изтрия от лицето й с плесник, или да я нацелувам здравата. Преди да съм взел решение, тежка ръка се стовари на рамото ми и Дрейн ме завъртя към себе си.

— А ти, негоднико, каква работа имаш да водиш нейно височество в кух… — Въпросът така и се спомина недоизречен. Тлъстото му лице се сгърчи, той се опита да проговори отново, но думи не идваха. Пусна ме и изграчи: — Йорг? Малкият Йорг?

И се разплака.

С Уил му бяхме досаждали предостатъчно, докато извиваше вратовете на пилета и печеше пай, така че не виждах защо му е да се разчувства толкова сега и да се сополиви. Реших да му опростя неудобството обаче, защото благодарение на него бях хванал принцесата по бели гащи. Изненадана демек. Погледнах я с широка усмивка и се превих в дълбок дворцов поклон.

— Принцеса, а? Излиза, че мръсният наемник, когото смяташе да предадеш на дворцовата стража, всъщност ти е доведен брат.

Тя бързо дойде на себе си, признавам й го, и уточни:

— Всъщност си ми племенник. Баща ти се ожени за кака ми преди два месеца. Аз съм леля ти Катерин.