Конрад Мейсън
Демонската стража (43) (Една история за магия и измама)

Тридесет и шеста глава

Червенокосият закопча ризата си пред огледалото, като жълтите му очи следяха всяко движение на пръстите.

— Това е, значи? — обади се Слик от скрина и побутна дървената лъжица с крака си. — На мен ми изглежда същата като другата. Сигурен ли си, че е вълшебна?

Превръщенецът въздъхна и намести дантеленото си жабо.

— Да, сигурен съм. И номерът е именно в това, че изглежда по същия начин. Ако изглеждаше различно, нямаше да може да заблуди никого, не мислиш ли?

Слик подсмръкна и седна на лъжицата, като започна да я подритва с крака.

— Щом казваш. На мен всичко това ми звучи безсмислено.

— Не мога да кажа, че съм особено изненадан.

Слик погледна към тавана. Вече се чудеше дали да не си потърси нов работодател, а бе изкарал с този само ден.

Кабината беше мръсна, тясна и миришеше особено. След няколко часа обаче корабът щеше да вдигне котва и Слик щеше да се отърве от този миризлив град завинаги. Не бе лесно да намери кораб, който да отплава точно на Карнавала на Морето, но най-накрая можеше да се отпусне. В Стария свят щеше да си намери друг работодател. А там захар имаше колкото си искаш.

— Значи ще пътуваме към Лазурната уста, а? — попита той. — И какво ще търсим там?

— Лазурната уста е най-великото пристанище в Стария свят — отвърна превръщенецът и си сложи жилетката. — Лъжицата струва десет хиляди дуката, стига да намерим точния купувач.

Слик подсвирна.

Превръщенецът закопча жилетката, изправи се и среса рижавата си коса.

— Искам обаче да разбереш едно нещо, фейо. Ако ще ме придружаваш в Стария свят, ще трябва да се научиш на някои обноски. Това грубо провинциално поведение няма да те отведе до никъде.

Той седна на разхлабения стол в кабината и се наведе, за да върже обувката си.

— Обноските не струват нищо, но са добри за работата ни. Никой не очаква да бъде измамен от джентълмен. Вземи твоя Джеб, например.

Слик се канеше да отвърне, когато някой постави ръка на устата му и го нападна в гръб.

 

 

Феята не отговори.

— Ето за това — сопна се превръщенецът — става дума.

Обърна се към другата си обувка.

— Обноски, за бога. Поне ме слушай, когато ти говоря, ако обичаш.

— Мммм мфф — каза Слик.

Превръщенецът бе бърз. С едно отработено движение той извади мъничък пистолет, изправи се и ритна стола назад към този, който го приближаваше. Само дето въпросният човек знаеше този номер и бе застанал надясно.

— Играта свърши — каза Нютън, когато столът падна до стената на кабината. Той дръпна предпазителя на пистолета си, който бе насочил към главата на превръщенеца.

— Мммммф — каза Слик отново. Тай го бе хванал за врата и бе запушил устата му.

Вратата се отвори и останалите от Демонската стража влязоха в кабината.

Превръщенецът замръзна за миг, след което с всмукващ звук изчезна. Пистолетът му падна на пода, а дрехите му се строполиха на една купчина. От тях изскочи рижава котка, която сграбчи дървената лъжица от скрина и се стрелна към вратата на кабинката.

— Спрете го! — изрева Нютън, но котката премина през краката на стражите, изскочи на палубата и стресна двама моряци, които развиваха платната.

 

 

Груб се наведе и се протегна към животното. Опашката мина покрай ръката му, но той стисна прекалено късно и падна напред — както бе станало и последния път, когато се бе опитал да го хване. Котаракът се покатери на една бъчва на около метър встрани от него, остави дървената лъжица и се изкикоти злобно.

— Ето ни отново заедно, мелез — каза той. — Ти, аз и твоята програма, пълна със свободни падания. Последният път едва не си счупи крака. Кой знае, този път може и да е главата.

Нютън изскочи от кабината, последван от останалите Демонски стражи, които бяха наизвадили оръжия.

— Не стреляйте! — каза Груб. — Никой да не мърда!

Стражите спряха.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Нютън.

— И аз така — обади се котаракът и се изкикоти.

Груб не знаеше какво прави, но знаеше, че ако стражите подгонят котарака, ще го изгубят. Бе прекалено бърз за който и да е от тях. Знаеше го от личния си опит по покривите.

Загледа се към подвижния мост на кея. Единственият изход от кораба. Бе стар, дървен, покрит с лепки и широк колкото за двама не много едри хора. Нямаше перила, нито нещо, което да го закрепя към кораба.

В ума му се появи идея.

Котаракът беше бърз, но също така арогантен и самоуверен. Дори сега, когато можеше да избяга лесно, седеше и се наслаждаваше на ситуацията. Ако успееше да го ядоса…

Нютън и останалите стражи също чакаха, тихи и неподвижни, както им бе казал. Имаха му доверие. Надяваше се да не ги провали.

— Добре — каза шумно Груб и изпъчи гърди в имитация на господин Лайтли, — слушай ме сега, дребен червей такъв. Втори път няма да ми се измъкнеш. Ще те науча аз тебе, глупава, смрадлива ТОПКА КОСМИ!

Груб се стрелна напред. Котката сграбчи лъжицата, скочи от бъчвата, стрелна се по палубата, скочи на мостчето и се спусна по него. Груб бе направил не повече от три крачки към него, когато се хлъзна и падна.

Котаракът го чу и се спря, минал половината път до сушата, за да се обърне и да му се подиграе.

Точно според плана на Груб.

Жълтите очи на котарака се разшириха, а козината му настръхна. Той изтърва дървената лъжица.

Груб не бе паднал — бе се протегнал към мостчето. Сега той хвана единия му край, събра цялата си сила и блъсна наред.

Чу се стържене на дърво в камък и мостчето остана за миг подпряно само на кея, след което бавно падна към морето, отнасяйки котарака със себе си.

— Не! — извика котаракът без следа от предишната си самоувереност. — Моля ви! Не мога да плу…

Чу се плясък и мяукане. В следващия миг котаракът бе във водата, целият мокър и отчаяно махащ с лапи. Дървената лъжица си плуваше на няколко метра встрани, напълно забравена.

Груб не бе виждал толкова уплашена котка през живота си.

 

 

Използваха една голяма рибарска мрежа, за да извадят дървената лъжица и подгизналия превръщенец. Франк бе намерил една стара клетка за раци, в която Пади го пъхна. Според Хол един превръщенец имаше нужда от часове, за да събере сила за ново превръщане, така че засега този бе прикован към формата си на котка. Той стоеше свит и треперещ, със залепнала козина по тялото и жълти очи, които гледаха свирепо към измамилото го момче.

Груб не можеше да не се почувства поне малко виновен.

— Всичко е наред — каза му той. — Капитан Нютън няма да те хвърли в затвора. Искаше, но му казах как си се погрижил за мен, след като паднах от покрива. Можеш да останеш на кораба, докато не се върнеш в Стария свят. Тогава екипажът ще отвори клетката и ще те пусне.

— Голям късметлия си — изръмжа Пади, който носеше една бутилка и запушваше с палец отвора й. Слик бе свит на дъното й и гледаше лошо пазачите.

— Този тука отива в Коритото, а ти се измъкваш, ясно ли е? Просто не се връщай в Порт Фейт.

Котаракът се сви и престана да им обръща внимание. Не бе казал и дума, откакто го бяха спасили.

Вратата на кабината се отвори и Хол излезе на палубата с блеснали очи.

— Това е — тихо каза той и вдигна дървената лъжица в двете си ръце, сякаш бе новородено, което стражите трябва да видят — това е истинската магическа пръчка, точно както каза Джоузеф. Истински каиш. Най-могъщият, който съм виждал някога.

Всички го погледнаха — една проста дървена лъжица, която в същото време и не беше само дървена лъжица.

Груб усети как една ръка го стисва за рамото и видя как Нютън му се мръщи.

— Трябва да ми обясниш това-онова. Откъде разбра, че котката притежава истинската пръчка?

Груб преглътна и отвори уста да отговори.

— Понеже — намеси се Табита преди той да може да отговори — тази на Арабела не проработи, нали? Затова не можеше да контролира Пастта. Някой трябваше да е взел истинската лъжица и да я е подменил.

— Ами да — каза Груб, — благодаря ти, Табс.

— Оставаше въпросът кой. И отговорът е превръщенецът. Виждаш ли, фалшивата лъжица, която Хол разгледа, нямаше и следа от магия по себе си и затова той не можа да ни каже за какво служи. Джоузеф знаеше, че е каиш, но само защото превръщенецът го бе казал в Ямата за акули. Но откъде можеше да го знае самият той? Само ако истинската лъжица бе имала истинска следа.

— По дяволите — каза Пади — всъщност всичко е съвсем просто.

— Затова, след като е откраднал дървената лъжица от Джоузеф в нощта на Голямото тържество, този шут тук я е отнесъл при някой специалист, който я е идентифицирал и е решил да я смени с фалшива. И всички ние сме преследвали фалшивата из целия Абаносов океан.

— Горкият стар Джеб — изкикоти се Франк — платил е Талин знае колко дукати, за да получи един безполезен прибор в замяна. Както винаги казваше самият той „в този град не можеш да имаш вяра никому“.

Котаракът отново гледаше Груб.

— Ти — каза той накрая — мелез, — макар да бе подгизнал и заключен, успя да каже думата като херцог, обръщащ се към изключително низш слуга — не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Как се казваш?

Груб отвори уста да отговори, но осъзна, че не знае какво да каже.

Кой бе той?

Допреди няколко дни винаги беше бил просто Груб. Но за стражите бе Джоузеф. Това бе истинското му име. Името, с което го бяха нарекли родителите му. Не му се искаше да се отказва от него.

Накрая Нютън отговори вместо него.

— Казва се Джоузеф Груб — рече той — от Демонската стража.