Конрад Мейсън
Демонската стража (4) (Една история за магия и измама)

Първа глава
Имението Уърмуд

С купчина мръсни чинии в една ръка и табла празни халби в другата, Джоузеф Груб се опитваше да мине през групата от моряци, успели да се напият още по пладне. Той избегна едно клатушкащо се джудже, приведе се, за да избегне прелитаща над главата му чиния, и взе една изпусната халба, като в същото време кимна на еднокрак мъж. Гледайки черепа, изобразен на превръзката на окото му, Джоузеф Груб стигна до извода, че въпросният човек едва ли е честен, отруден рибар.

В крайна сметка ситуацията не бе необичайна за „Сакатата русалка“, кръчма, която приютяваше най-пропадналите типове в Порт Фейт. Не, че Груб се оплакваше. Той не бе нищо повече от клиентите, в крайна сметка. Поне така твърдеше неговият чичо, господин Лайтли, собственикът на заведението. Той обичаше да му напомня това.

Джоузеф Груб бе мелез. Наполовина човек, наполовина гоблин и нито едно от двете. Това означаваше, че е малък и пъргав, което му помагаше много в обслужването на многобройните клиенти в „Сакатата русалка“. Означаваше обаче и още, че има сиво-розова кожа и заострени уши. Всички в Порт Фейт го наричаха „мелез“.

Според господин Лайтли Груб бе късметлия, задето изобщо има някаква работа. И то в заведение, престижно и изискано като „Сакатата русалка“.

Нечия ръка го хвана изневиделица за престилката и почти го вдигна във въздуха.

— Хей, приятелче, налей още малко грог — изломоти клиентът.

Той бе леко закръглен мъж, който седеше сам на една маса в ъгъла, с дълга, мазна коса, златна обица и замъглен поглед — последното вероятно се дължеше на количеството грог, което бе изпил. На масата му нямаше място от пресушени чаши.

Груб сбърчи нос, мъчейки се да не вдишва от миризмата.

— Да, сър, разбира се. Ей сега ще ви донеса още грог.

— И една голяма чиния пушени змиорки.

— Разбрано, сър.

Груб въздъхна и потъна обратно в тълпата. В такива моменти се чудеше дали да не избяга някоя нощ и да изостави това проклето място. Но тези мисли, както му напомняше чичо му, бяха глупави. Къде щеше да иде? Той бе мелез, сирак и нямаше никакви приятели. Господин Лайтли беше прав, колкото и неприятно да бе това. Имаше късмет, че има работа. Дори и в място като „Сакатата русалка“.

— Една чаша грог, чичо — каза той, докато оставяше товара си на бара — и чиния пушени змиорки за джентълмена в ъгъла.

Господин Лайтли бе едър, червендалест човек, който никога не наричаше племенника си по име. Той отпи от напитката, подаде я на Груб и го плесна силно по ухото.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям, мелез. Никога не ме наричай „чичо“. Особено когато наоколо има и други хора.

— Да, господин Лайтли. Извинете, сър.

— Майка ти може и да си е падала по гоблини, но аз не съм като нея. Ясно ли е?

Груб не посмя да отговори. Той кимна, потърка главата си за четвърти или пети път този ден и отново се шмугна в тълпата, за да достави поръчката на своя клиент.

Човекът с помътнял поглед взе грога и разля по-голямата част от него по мръсното си палто. След няколко мига чашата бе пресушена, а мъжът шумно се оригна.

— Ее, това е друго нещо. Много ти благодаря, приятелче.

— Пак заповядайте — каза Груб, леко отвратен. Той се обърна и понечи да си тръгне, но мъжът отново го хвана за престилката.

— Я чакай малко, хлапе. Закъде бързаш. Седни малко.

— Ъъ… аз не…

— Стига, стига, приятелче. Виждаш ми се свястно хлапе. Няма ли да помогнеш на някой, попаднал за пръв път в града?

— Ами аз…

— Чух, че тази вечер има някакъв купон край доковете. Вярно ли е това? За какво е празненството?

Груб се огледа. Май никой нямаше нужда от него, а краката го боляха доста и имаше нужда да си почине. Освен това господин Лайтли твърдеше, че момчето трябва да удовлетворява различните изисквания на клиентите. А те обичаха да говорят, особено след няколко от „Прекрасните пукници на Лайтли“. Напитките развързваха езиците така, както стимулираха ходенето по малка нужда. Всъщност, те стимулираха, в общи линии, всичко.

— Имате предвид Голямото тържество, предполагам — каза накрая Груб.

— Същото, приятелче.

Груб седна и се опита да обясни.

— Голямото тържество е… ами голямо тържество. Всички в Порт Фейт са поканени, а сметката е за господин губернатора. Провежда се веднъж годишно и с него се отбелязва първият ден от фестивала и…

— Чакай малко, хлапе. За к’ъв фестивал става дума?

Груб се опита да скрие изненадата си. Човекът очевидно не знаеше нищичко за Порт Фейт.

— Фестивалът на Морето. Той продължава четири дни, а днес е първият. Накрая има грандиозен карнавал, в който всеки се облича шантаво и обикаля града. Всичко това се прави в чест на Талин Навигатора. Честваме го в знак на благодарност.

Груб осъзна, че му е приятно да помага на странника.

— Той бил пътешественик от Стария свят. Първи открил Средните острови и основал Порт Фейт. Градът трябвало да бъде безопасен за всеки. Как да ви обясня… хора, тролове, елфи… всички да живеят заедно. В мир.

Мъжът се намръщи и огледа останалите клиенти в заведението, сякаш ги забелязваше за пръв път. Имаше група пристанищни хамали на бара — главно хора, но и няколко джуджета и огромен зелен трол, който играеше на канадска борба с останалите. Тролът винаги печелеше, разбира се, но останалите се забавляваха и нямаха нищо против. На масата до тях стоеше висока, мършава елфа с мъртвешки бледа кожа. Тя се бе навела ниско над масата и въпреки това събеседникът й имп трябваше да стъпва на пръсти, за да говори с нея. Ноздрите му потръпваха от вълнение, докато разказваше някаква история.

— И знаеш ли какво, приятелче? — попита мъжът — Явно се е получило. Тоя Талин явно е знаел какво прави. Никъде в Стария свят не съм виждал подобно нещо. Там всеки си живее със себеподобните.

Груб сви рамене. Беше се получило, наистина. Донякъде. Ако си мелез, нещата не бяха така идеални. Той погледна към сиво-розовите си ръце и въздъхна.

— А с този пич Талин — попита мъжът — Навигатора. С него какво станало?

— Как да ви кажа, сър… хората казват, че бил изяден. От морски демон, наричан Пастта.

Човекът го погледна внимателно, след което изсумтя.

— Звучи ми страшно нелепо, приятелче.

Груб се засмя. Започваше да харесва този странник. Той изглеждаше откровен и прям, което бе невиждано в „Сакатата русалка“. Освен това да бъдеш наричан „приятелче“ бе далеч по-приятно, отколкото да ти подвикват „хей, мелез!“

— Ще ходите ли на тържеството — осмели се да попита момчето.

Мъжът се усмихна леко, погледна към празната си чаша и се оригна.

— Че как. Имам да върша работа. А и да намеря такава за теб.

— Предполагам — отвърна Груб, без да има идея какво има предвид събеседникът му.

— Как се казваш? — попита мъжът и му подаде ръката си.

— Груб — отвърна Груб и стисна подадената му ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, приятелче. Аз съм капитан Финиъс Клаг.

— Капитан? — ушите на Груб потръпнаха.

— Точно така. Капитан на „Проклятието на Акулата“, най-бързият кораб в Абаносовия океан. Не си виждал подобно нещо. Няма по-хубаво чувство от това да си на носа и да усещаш солената пяна по бузите си. На това му викам живот, приятелче. И знаеш ли какво? Няма да сбъркаш, ако се присъединиш към нас. Едно умно хлапе никога не е излишно.

Точно в този момент господин Лайтли се появи с паница апетитно ухаещи змиорки, които остави на масата, след което плесна Груб по главата.

— Стига приказки, мелез — изхриптя той, докато се връщаше към бара, — време е за работа.

Клаг извади малък нож от джоба си и започна да се храни, като режеше змиорките на големи парчета, които после нанизваше на острието и поднасяше към устата си. Разговорът очевидно бе приключил.

— Хей, мелез! — извика някой от другия край на заведението. Груб се забърза натам, докато търкаше главата си за пети или шести път днес. Сърцето му биеше трескаво. Не всеки ден срещаше капитан в „Сакатата русалка“. Трябваше отново да говори с него. Дали в екипажа му наистина имаше място за един мелез? Груб мразеше кръчмата, в която работи, и бе сигурен, че господин Лайтли няма да съжалява, ако му види гърба. Опита се да си се представи като морски пътешественик, герой като Талин Навигатора. Не звучеше много правдоподобно, но пък и Финиъс Клаг не приличаше на капитан. Какво обаче имаше предвид, когато спомена за работата си за Голямото тържество?

ПРАС!

Груб се завъртя по посока на звука. Масата на Финиъс Клаг лежеше на една страна и то на повече от метър от мястото, на което трябваше да бъде. Капитанът лежеше замаян до нея, а столът бе счупен под него. Змиорките се бяха изсипали на ризата му.

Дъхът на Груб спря. Над падналия човек се издигаше огромна, зловеща фигура, която се извисяваше над всички останали посетители. Бръснатата й глава опираше в тавана. Мускулестото тяло на новия посетител бе голо от кръста нагоре, а тъмнокафявата му плът бе покрита със сложни черни татуировки. В огромния си юмрук стискаше дръжката на закривена сабя.

— Изненада — изръмжа великанът, а сабята му се приближи на сантиметри до врата на Клаг.

„Сакатата русалка“ бе притихнала. Великаните не бяха често срещана гледка, дори в Порт Фейт, а Груб никога не бе виждал толкова огромен техен представител.

— Капитан Финиъс Клаг, ако се не бъркам — процеди великанът с тежък акцент, който Груб не познаваше — идваш с мен.

— Хмм — промърмори Финиъс Клаг от пода. Очите му шареха из стаята, в търсене на някакъв изход от положението — и това ако не е моят добър стар приятел Тък. Виж сега, приятелче, както може би си забелязал, в момента обядвам, така че наистина не е удобно време за разговори.

— Нямаш грижа — изръмжа великанът. — Там, където отиваш, змиорки има предостатъчно.

— И къде е това? — светна лицето на Клаг.

— На дъното на океана — великанът се изсмя така грозно и гърлено, че някои от посетителите потръпнаха.

— Джентълмени, моля ви — намеси се нервно господин Лайтли, предвидливо застанал зад бара — няма нужда от насилие. Или поне не и в нашето уважавано заведение!

БУМ!

Груб подскочи. Великанът стискаше глезена си и виеше като ранен морж, а Финиъс Клаг бе скочил на крака. Той хвърли настрана малкия пистолет, от чието дуло се вдигаше пушек и прескочи съборената маса, като не изпускаше вратата от поглед. Палтото му се развя от скока, но въпреки това не беше достатъчно бърз. Великанът замахна със сабята си. Клаг се опита да избегне острието, олюля се, залитна, след което падна и се завъртя на една страна. Когато скочи на крака, застана леко приведен. Великанът все още стоеше между него и вратата. Клаг облиза устни и измъкна от колана си малка, крива сабя.

Маси и столове се размърдаха, докато клиентите се отместваха от пътя на двамата противници, освобождавайки празно пространство между тях. Груб бе избутан назад, но не изпускаше от очи случващото се. Пиянските свади бяха ежедневие в място като „Сакатата русалка“, но истинска битка, с истински оръжия… Не, че искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи от ставащото.

Великанът отдели ръка от глезена си и я изтръска. Капки кръв, толкова тъмна, че бе почти черна, паднаха по камъните на пода.

— Ах, ти — изръмжа той — рани ме.

Лицето му се изкриви в зловеща гримаса и той нападна размахвайки оръжието си като побеснял. Клаг трескаво отстъпи назад, докато се мъчеше да отклони жестоките удари. Едва не настъпи една празна бутилка, след което застана зад една маса, взе стол и се опита да отблъсне великана с него. Сабята на чудовището обаче отсече краката на стола, изтръгна го от ръката на Клаг и го запрати настрана.

Груб усещаше как го бутат от всички страни. Част от клиентите се хилеха и подвикваха към бойците. Други вадеха оръжие и се готвеха да се включат в битката. А няколко добре въоръжени негодници се насочиха към него. Той се сви под най-близката маса. „Никой нямаше да закача мелеза на кръчмата в такава ситуация“, надяваше се той.

Масата обаче се счупи и капитан Финиъс Клаг се приземи отгоре му.

— Аах! — извика Груб.

— Съжалявам, приятелче — изграчи Клаг.

— Махнете се от пътя ми, канални плъхове такива — изрева великанът. — МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ!

Но кръчмата потъна в хаос и път просто нямаше. Финиъс Клаг скочи на крака и започна да си проправя път през тълпата. Груб стана, за да го види как чупи стъклото на един прозорец и минава през него. Великанът грозно изруга, след което си проправи път към вратата и излезе.

 

 

Мина много, много време преди господин Лайтли да успее отново да въдвори ред.

— Я се успокойте, бе! — пуфтеше той — Вече всичко е наред! ТИ! Веднага остави този стол на земята!

С гузно изражение на лицето, младият трол остави стола, който се канеше да счупи в главата на приятеля си.

Погледът на господин Лайтли се спря върху Груб, който стоеше замаян сред останките от масата, под която се бе скрил, търкайки главата си за шести или седми път този ден.

— В името на мръсните зъби на Пастта! — кресна той — Не стой като морски охлюв там, а почисти, глупав мелез!

Груб кимна, взе една метла и започна да замита останките от счупената маса. Както повечето от мебелите в „Сакатата русалка“, тя бе направена от събрани на плажа клони и затова се бе счупила толкова лесно.

Кракът му докосна нещо на пода и той се наведе, за да го вдигне. Това бе тънък предмет, увит в скъпа черна коприна, малко по-къс от ръката му и горе-долу толкова широк. Бе съвсем лек. Той се опита да го разклати, но предметът не издаде нито звук. Капитан Клаг вероятно го бе изпуснал при падането си.

Груб се огледа наоколо. Чичо му не го гледаше, тъй като бе зает да се умилква около едни клиенти и да пъди други. Имаше само миг или два. Той бързо вдигна ризата си и натъпка предмета в колана си така, че да не се вижда.

Ушите му потръпваха, а сърцето му отново затупка бясно. Каквото и да бе това, трябваше да е ценно, за да го увият с такава скъпа коприна. Може би Клаг щеше да се измъкне от великана и да се върне за него. Може би щеше да се зарадва, че Груб го е намерил и запазил. Може би щеше да попита момчето как може да му се отблагодари. Тогава Груб щеше да поиска да се присъедини към екипажа на „Проклятието на Акулата“ и да отплава по огряното от лъчите на залеза море в търсене на приключения…

Вероятно нямаше да стане така.

Но, както се казва, надеждата умира последна, нали?