Андреа Камилери
Теракотеното куче (7) (Комисарят Монталбано упорства)

7

В мъжа, който от време на време не разбираше какво му се случва, заекващ, нерешителен, дезориентиран, разстроен, изгубен, но винаги с развълнувани очи, които телевизионната камера на „Свободна мрежа“ безмилостно показваше на преден план, Монталбано с мъка разпозна самия себе си под бушуващите въпроси на журналистите — гамени и кучи синове. Най-сполучливата част от участието му, в която обясняваше как се прави табиска, не беше показана. Може би защото не отговаряше напълно на основната тема, а именно залавянето на Тано.

Патладжаните с пармезан, които домашната помощница му беше оставила във фурната, изведнъж му се сториха безвкусни, но това не беше възможно, не можеше да бъде, дължеше се само и единствено на психологическия ефект от това, че видя толкова дървената си глава вътре в телевизора.

Изведнъж му се прииска да заплаче, да се просне в леглото и целият да се увие в чаршафа като някоя мумия.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм Лучано Акуасанта от вестник „Ил Медзоджорно“. Ще бъдете ли така любезен да ми дадете интервю?

— Не.

— Няма да ви губя времето, кълна ви се.

— Не.

— Комисар Монталбано ли е на телефона? Аз съм Спингарди, Атилио Спингарди от РАИ — Палермо. Подготвяме кръгла маса на тема…

— Не.

— Ама оставете ме да довърша!

— Не.

* * *

— Любов моя, Ливия съм. Как се чувстваш?

— Добре. Защо?

— Току-що те видях по телевизията.

— О, господи! Видели са ме из цяла Италия?

— Мисля, че да. Знаеш ли, беше съвсем кратко.

— Чуваше ли се това, което казвах?

— Не, само гласът на говорителя. На теб ти се виждаше само лицето и точно затова се разтревожих. Беше жълт като лимон.

— Цветно ли беше?

— Разбира се. От време на време си слагаше ръката на очите и челото.

— Болеше ме главата и светлините ме дразнеха.

— Мина ли ти?

— Да.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм Стефания Куатрини от „Да съм жена“. Бихме искали да ви интервюираме по телефона, може ли да останете на линия?

— Не.

— Става въпрос само за няколко секунди.

— Не.

* * *

— Имам честта да говоря лично с известния комисар Монталбано, който дава пресконференциите ли?

— Не ми късайте нервите!

— Не, бъди спокоен, тях не искаме да ти скъсаме, но задника — да!

— Кой се обажда?

— Говори твоята смърт. Искам да ти кажа, че няма да ти се размине, рогоносецо, комедианте! Кого си мислиш, че ще измамиш с целия този театър, който изигра с твоя приятел Тано? Точно затова ще си платиш, защото се опита да ме изиграеш.

— Ало? Ало?

* * *

Връзката прекъсна. Монталбано нямаше време да осъзнае тези заплашителни думи, да помисли върху тях, защото разбра, че настоятелният звън, който от известно време чуваше сред суматохата от тези обаждания, е този от входния звънец. Кой знае защо, се самонави, че е някой журналист, който е по-голям специалист от другите и беше решил директно да му се представи. Затича се разгневено към вратата и без да отваря, извика:

— Кой, по дяволите, е?

— Началникът на полицията.

Какво искаше от него в къщата му в този час и без дори да го предупреди? Удари с ръка бравата и отвори вратата.

— Добър ден, заповядайте — направи му път да мине.

Началникът му не се помръдна.

— Нямаме време. Приведете се в ред и ме настигнете в колата.

Обърна му гръб и се отдалечи.

Преминавайки покрай голямото огледало на гардероба, Монталбано разбра какво искаше да каже онзи с това „приведете се в ред“. Беше чисто гол.

* * *

По колата нямаше надписи „Полиция“, а само знаци, че е под наем. На шофьорското място седеше облечен в цивилни дрехи полицай от областната дирекция на полицията в Монтелуза, когото той познаваше. Веднага щом се настани, началникът на дирекцията заговори.

— Извинете ме, че не успях да ви уведомя, но телефонът ви даваше непрекъснато заето.

— Така е.

Можеше да го прекъсне, разбира се, но това не отговаряше на неговите маниери на любезен и дискретен човек. Монталбано не му обясни защо телефонът не му беше дал покой, не беше нужно. Шефът му беше помръкнал, както никога не го беше виждал, лицето му беше напрегнато, а устата му — изкривена наполовина в нещо като гримаса.

* * *

След около четирийсет и пет минути, откакто бяха тръгнали по шосето от Монтелуза за Палермо, а шофьорът караше като луд, комисарят започна да разглежда онази част от пейзажа от неговия остров, която му харесваше.

„Наистина ли ти харесва?“ — беше го попитала изумено Ливия, когато преди няколко години я беше довел по тези места.

Неплодородни хълмове, почти като гигантски надгробни могили, покрити само с пожълтели стърнища от изсъхнала трева, изоставени от човешката ръка заради настъпилите поражения от сушата и зноя или просто от умората заради загубената още в началото борба. Хълмове, които от време на време бяха накъсани от сивите островърхи скали, абсурдно родени от нищото или може би паднали от високото, като сталактити и сталагмити в тази дълбока и без таван пещера под открито небе, каквато беше Сицилия. Нарядко къщи, всичките само на приземен етаж, с типичните си покриви, събиращи дъждовната вода. Квадрати от наредени един върху друг камъни, поставени накриво, като че ли неочаквано бяха издържали на яростното изкривяване на земния гръб, който не искаше да ги усеща върху себе си. Да, по тях имаше някое и друго зелено петно, но не от дървета или насаждения, а от агаве^[1], лициум, метличини, гладиоли, но хилави, напрашени и на път да се предадат.

Сякаш полицейският началник беше чакал подходящата сценография и чак тогава се реши да заговори. Комисарят обаче разбра, че не се обръщаше към него, а към самия себе си с нещо като болезнен и гневен монолог.

— Защо са го направили? Кой е взел това решение? Ако се проведе разследване, но това е невъзможна хипотеза, би се оказало, че или никой не е поел инициативата, или че е трябвало да действат по заповед на висшестоящите. Тогава да видим кои са тези началници, които са дали нарежданията. Шефът на отдел „Антимафия“ би отрекъл, а също и министърът на вътрешните работи, премиерът и президентът на държавата. Остават по ред на номерата: папата, Христос, Богородица, Господ Бог. Биха се разкрещели скандализирани: „Как може да се мисли, че те са дали нарежданията? Не може да е друг освен Злото, онова, на което му се носи славата, че е в основата на всяка злина. Ето кой е виновен: дяволът!“ Всъщност, накратко, решили са да го преместят в някакъв друг затвор.

— Тано? — дръзна да го попита Монталбано.

Началникът дори не му отговори.

— Защо? Никога няма да узнаем, това е ясно. И докато ние давахме пресконференцията, онези го вкараха в една обикновена кола с двама цивилни полицаи за охрана. Господи, колко са хитри! Разбира се, за да не се набиват на очи, и така, когато откъм Трабия от някакъв черен път е дошъл класическият мощен мотор с двама върху него, напълно анонимни заради каските… Двамата полицаи са мъртви, а той агонизира в болницата. Това е всичко.

Монталбано изслуша тирадата, мислейки си цинично, че ако го бяха убили няколко часа по-рано, щяха да им спестят мъчението с пресконференцията. Започна да задава въпроси само защото шефът му малко се поуспокои, след като даде отдушник на гнева си.

— Ама как са разбрали, че…

Началникът удари силно седалката, която беше пред него. Шофьорът подскочи и колата леко кривна.

— Що за въпроси ми задаваш, Монталбано? Не може ли да е някоя „къртица“? И точно това ме изкарва от равновесие.

Комисарят изчака да минат няколко минути, преди да попита отново.

— Ние обаче какво общо имаме?

— Иска да говори с вас. Разбрал е, че умира, и иска да ви каже нещо.

— А, така ли… Ами тогава защо е трябвало вие да се безпокоите? Можех и сам да отида.

— Ще ви придружа, за да се избегнат закъсненията и неочакваните пречки. Онези, с тяхната свръхинтелигентност, са способни дори да възпрепятстват срещата ви с него.

* * *

Пред врата на оградата на болницата имаше блиндирана кола, а десетината полицаи с насочени картечни пистолети се бяха разпръснали из градинката.

— Глупаци — каза началникът.

Преминаха с нарастващо напрежение поне през пет проверки и най-накрая влязоха в коридора, където беше стаята на Тано. Всички останали болни бяха изведени оттам и преместени другаде. В двата края на коридора имаше по двама въоръжени полицаи и още двама пред вратата, зад която очевидно беше Тано. Началникът им показа картата си.

— Поздравявам ви — каза на старшината.

— За какво, господин началник?

— За изпълнението на задачата.

— Благодаря — отвърна му старшината и засия от радост, без да разбере иронията му.

— Само вие влезте, аз ще ви изчакам отвън. — Едва тогава началникът на полицията забеляза, че Монталбано е пребледнял и потта мокреше челото му. — О, боже! Монталбано, какво става? Лошо ли ви е?

— Много съм добре — отговори комисарят през зъби.

Всъщност му разправяше небивалици, защото се чувстваше твърде зле. От мъртвите изобщо не му пукаше, можеше да спят заедно, да се преструва, че си дели хляба или играе белот и сантасе с тях, не му правеха никакво впечатление, но онези, които бяха на смъртно легло му предизвикваха изпотяване, ръцете му започваха да треперят, усещаше, че целият се вледенява, а в стомаха му все едно някой копаеше дупка.

* * *

Тялото на Тано под чаршафа, който го покриваше, му се стори смалено, по-дребно, отколкото си го спомняше. Ръцете му бяха опънати покрай бедрата, а дясната — дебело бинтована. От носа му, сега почти прозрачен, се подаваха тръбичките за кислорода, лицето му изглеждаше изкуствено, като на восъчна кукла. Овладявайки желанието си да избяга, комисарят взе един метален стол, седна до умиращия, който държеше очите си затворени, все едно че спи.

— Тано… Тано… Комисар Монталбано съм.

Реакцията беше незабавна — ококори очи, надигна се, все едно искаше да се изправи в средата на леглото, с яростен изблик, продиктуван от инстинкта на животно, което дълго е било преследвано. След това очите му фокусираха комисаря и напрежението на тялото му видимо намаля.

— Искали сте да говорите с мен?

Тано кимна с глава в знак на съгласие и се опита да се усмихне. Заговори много бавно и с голямо усилие.

— Въпреки всичко ме извадиха извън строя.

Имаше предвид разговора им, който проведоха в къщурката, а Монталбано не знаеше какво да му отговори.

— Приближете се.

Монталбано стана от стола и се наведе над него.

— Още.

Комисарят се наведе до такава степен, че докосваше с ухото си устата на Тано, а парещият му дъх предизвикаше у него отвращение. И тогава раненият с бистър ум и точност му каза това, което имаше да му казва. Говоренето обаче го измори, затвори отново очите си и Монталбано не знаеше какво да прави — да си тръгне ли, или да остане още малко. Реши да седне и тогава Тано отново каза нещо със залепнала уста. Комисарят се изправи и се наведе над него.

— Какво казахте?

— Страхувам се.

Боеше се и в състоянието, в което се намираше, нямаше задръжки да го каже. Това ли беше състраданието, тази внезапна вълна от топлина, този порив на сърцето, това мъчително чувство? Монталбано сложи ръката си върху челото на Тано, този път спонтанно му дойде на устата да се обърне към него на „ти“:

— Не е нито обидно, нито трябва да се срамуваш да го кажеш. Може би затова си истински мъж. Всички бихме се страхували в такъв момент. Сбогом, Тано — излезе забързано и затвори вратата след себе си.

Сега в коридора освен началника на областната дирекция на полицията бяха Де Доминичис и Шакитано. Втурнаха се към него.

— Какво каза? — попита разтревожено Де Доминичис.

— Нищо, не успя да ми каже нищо. Очевидно беше, че искаше, но не можа. Умира.

— Хъм… — каза, изпълнен със съмнение, Шакитано.

Без да бърза, Монталбано сложи разперената си ръка върху гърдите му и яростно го блъсна. Другият, изумен, отстъпи три крачки назад.

— Стой там и не се доближавай! — каза през зъби комисарят.

— Достатъчно, Монталбано — намеси се началникът му.

Де Доминичис, изглежда, не отдаде значение на разправията между двамата.

— Кой знае какво е имал да ви казва — настоя, поглеждайки го с инквизиторски поглед и с изражение, което трябваше да означава: „Ти не ми казваш истината“.

— Ако това ви доставя удоволствие, опитайте се да отгатнете — отвърна му любезно Монталбано.

* * *

Преди да напусне болницата, Монталбано влезе в бара и обърна едно двойно уиски J & B, чисто. Тръгнаха към Монтелуза и комисарят пресметна, че към седем и половина щеше отново да е във Вигата, така че можеше да спази уговорката за срещата си с Ингрид.

— Говори, нали? — попита го смирено полицейският началник.

— Да.

— Нещо важно ли е?

— По мое мнение — да.

— Защо е избрал точно вас?

— Беше обещал, че иска да ми направи личен подарък заради лоялността, която демонстрирах към него в цялата тази история.

— Слушам ви.

Монталбано му съобщи всичко и накрая началникът се умисли. След това въздъхна дълбоко:

— Разрешете всичко това вие, с вашите хора. По-добре е никой да не научава. Не трябва да го знаят дори в дирекцията на полицията, току-що видяхте, че навсякъде може да се намерят „къртици“.

И видимо пак изпадна в същото лошо настроение, което го беше обзело, докато пътуваха на отиване.

— Дотук сме се докарали! — каза разгневено.

По средата на пътя телефонът му иззвъня.

— Да? — каза той.

От другата страна на линията говориха кратко.

— Благодаря — отговори началникът на полицията. След това се обърна към комисаря.

— Беше Де Доминичис. Любезно ме уведоми, че Тано фактически е починал още докато ние сме излизали от болницата.

— Ще трябва да внимават — каза Монталбано.

— За какво?

— Да не позволят да им откраднат трупа — каза със силна ирония комисарят.

Пътуваха известно време в мълчание.

— Защо Де Доминичис си направи труда да ви съобщи, че Тано е мъртъв?

— Ох, скъпи ми приятелю, ама обаждането на практика беше предназначено за вас. Очевидно Де Доминичис, който не е глупак, правилно си мисли, че Тано е успял да ви каже нещо. И би искал или да си раздели тортата с вас, или да ви я измъкне цялата.

* * *

В полицейското управление завари Катарела и Фацио. Това беше добре, защото предпочиташе да поговори с Фацио, без други хора да му се навъртат наоколо. По-скоро по задължение, отколкото от любопитство, попита:

— Ами другите къде са?

— Преследват четирима младежи на два мотоциклета, които си правят състезание по бързина.

— Исусе! Цялата полиция е тръгнала по петите на някакво си състезание?

— То е специално — обясни му Фацио. — Единият мотор е зелен, а другият е жълт. Първо тръгва жълтият и с висока скорост изминава една цяла улица, крадейки всичко, което може да се открадне. След един или два часа, когато хората са се успокоили, тръгва зеленият и отмъква всичко, което може да се отмъкне. След това сменят улицата и квартала, като тогава първо тръгва зеленият мотор. Това е състезание кой повече ще успее да открадне.

— Разбрах. Слушай, Фацио, ще можеш ли привечер да минеш през фирма „Винти“. Помоли от мое име счетоводителя да ни даде назаем десетина лопати, кирки, мотики и прави лопати. Утре сутринта в шест всички ще се чакаме тук. В полицейското управление ще останат заместникът ми Ауджело и Катарела. Искам две коли, не, една. По-добре помоли във фирма „Винти“ да ти дадат джип. Между другото, кой има ключ от нашия гараж?

— Държи го в себе си онзи, който е в караулното. Сега е у Катарела.

— Вземи го от него и ми го дай.

— Веднага. Извинете ме, комисарю, но за какво ще ни трябват лопати и мотики?

— Защото ще сменяме занаята. От утре ще се посветим на земеделието и на здравословния живот по нивите. Как ти се струва, бива, нали?

— С вас, комисарю, от няколко дни не може да се говори. Какво ви прихваща? Станали сте високомерен и антипатичен.