Андреа Камилери
Теракотеното куче (23) (Комисарят Монталбано упорства)

23

В строителната фирма „Гаетано Николози и син“ от Палермо, чийто телефонен номер взе от „Справки“, никой не му отговори. Беше твърде късно и офисът на предприятието вероятно беше затворен. Монталбано опита няколко пъти, загубвайки лека-полека надежда. Едва след като си изля душата, изричайки поредица от богохулства, поиска номера на инженер Козимо Дзирета, предполагайки, че и той е от Палермо. Отгатна.

— Вижте, аз съм комисар Монталбано от Вигата. Как процедирахте с отчуждаването?

— Какво отчуждаване?

— Това на земите, през които минават пътят и тунелът, които сте правили по нашия край.

— Вижте, това не е в моите компетенции. Аз се занимавам само със строителните работи, които се извършват. Или по-точно казано, занимавам се, докато някоя наредба не спре всичко.

— Тогава с кого трябва да говоря?

— С някого от фирмата.

— Обаждах се, но никой не отговаря.

— Тогава с комендатор Гаетано или с неговия син Артуро. Когато излязат от „Учардоне“.

— Хъм, така ли?

— Да. За длъжностно престъпление и корупция.

— Няма ли някаква надежда?

— В снизходителността на съдиите, които ще ги пуснат да излязат поне след пет години. Шегувам се. Слушайте, бихте могли да опитате с юриста, адвокат Ди Бартоломео.

* * *

— Вижте, комисарю, не е задължение на фирмата да се занимава с процедурите по отчуждаването. Дълг е на общината, в чието землище се намира теренът за отчуждаване.

— Ами тогава вие какво правите тук?

— Не е ваша работа — прекъсна връзката адвокатът.

Ди Бартоломео беше леко раздразнен, може би неговата задача се състоеше в това да пази задника на Николози — баща и син, заради измамите, които правеха, но този път не беше успял.

* * *

Бяха отворили офиса от не повече от пет минути, когато земемерът Туминело видя пред него да се появява комисар Монталбано, който не изглеждаше никак спокоен. В действителност нощта му беше преминала много напрегнато, не успя да заспи и я прекара в четене на Фокнър. Земемерът пък имаше буен син, който прекарваше времето си в лентяйство, сбивания и мотори, и тази нощ не се беше прибрал вкъщи, затова пребледня като мъртвец, а ръцете му започнаха да треперят. Монталбано забеляза реакцията му веднага щом се появи, затова през ум му мина лошата мисъл, че въпреки всичко той си остава ченге — нищо, че чете хубави книги. „Този крие нещо.“

— Случило ли се е нещо? — попита Туминело, готов да чуе новината, че синът му е бил арестуван. Което пък вероятно би било късмет или по-малкото зло, защото можеше и да е заклан от своите авери.

— Нуждая се от информация за едно отчуждаване.

Напрежението на Туминело видимо намаля.

— Мина ли ви страхът? — не можа да се въздържи да го попита Монталбано.

— Да — призна си чистосърдечно земемерът. — Разтревожен съм за сина си. Тази нощ не се прибра.

— Често ли го прави?

— Да, вижте, той се среща…

— Тогава не се безпокойте — отряза го Монталбано, който нямаше време за губене с проблемите на младежта. — Трябва да видя документите за продажба или за отчуждаване на терените, нужни за строителството на тунела при Овена. Това е ваша работа, нали?

— Да, господине. Безсмислено е да вземам документите, това са неща, с които съм запознат. Вие ми кажете какво точно искате да знаете.

— Искам да знам за земите на Ридзитано.

— Предположих — каза земемерът. — Когато разбрах за намирането на оръжията, а след това за двамата убити, се запитах дали тези места не са на Ридзитано. И отидох да погледна книжата.

— И какво казват документите?

— Трябва да направя едно пояснение. Собствениците на терени, които щяха да бъдат ощетени, да го наречем така, заради работите, свързани със строителството на пътя и тунела, бяха четирийсет и пет.

— Ехааа!

— Вижте, може би има един отрязък земя, около две хиляди квадратни метра, който по завещание принадлежи на петима собственици. Известието не може да е едно за всички наследници, а трябва да пристигне до всеки един поотделно. Щом се получи указът от префектурата, предлагаме на собствениците някаква ниска цена, тъй като в повечето случаи става дума за земеделски земи. Заради Калоджеро Ридзитано, предполагаем собственик, защото нямаше никакъв документ, с който това да се докаже, тоест нямаше удостоверение за наследници, а бащата е умрял, без да остави завещание, трябваше да се позовем на член 143 от Гражданскопроцесуалния кодекс, онзи, който се отнася за лицата, чието местожителство е неизвестно. Както знаете, член 143 предвижда…

— Не ме интересува. Преди колко време сте изпратили това известие?

— Десет години.

— Значи, преди десет години Калоджеро Ридзитано се е водил неоткриваем.

— Може би и после! Защото от четирийсет и петимата собственици, четирийсет и четирима заведоха иск срещу сумата, която им предлагахме, и го спечелиха.

— Четирийсет и петият, онзи, който не беше завел иск, беше Калоджеро Ридзитано.

— Точно така. Заделихме парите, които му се полагаха. Защото за нас във всички случаи той е жив. Никой не е поискал декларация за предполагаема смърт. Когато се появи, ще си вземе парите.

* * *

Земемерът беше казал „когато се появи“, но всичко навяваше на мисълта, че Лило Ридзитано нямаше никакво желание да се появи. Или, като по-вероятна хипотеза, вече не беше в състояние да се появи. Директорът Бурджо, а и той самият смятаха със сигурност, че раненият Лило, качен в някакъв военен камион и закаран кой знае къде в нощта на девети юли, беше офейкал. Но как, след като не знаеха колко тежки са били раните му! Можеше да е умрял по време на пътуването или в болницата, ако изобщо го бяха закарали в лечебно заведение. Защо да продължава да се счита за тяло някаква сянка? Възможно е двамата мъртви от Кастрираното агне в момента на намирането им да са били в по-добро състояние, отколкото това, в което от години се намираше Лило Ридзитано. За петдесет и няколко години нито дума, нито ред. Нищо. Нищо — дори когато му бяха реквизирали нивите и съборили остатъците от виличката, все негова собственост.

Меандрите на лабиринта, в които беше поискал да влезе комисарят, сега завършваха пред една стена и може би лабиринтът му демонстрираше щедростта си, забранявайки му да продължи и спирайки го пред най-логичното и естествено разрешение.

* * *

Вечерята беше лека, но всичко — приготвено с онова умение, което Бог много рядко даряваше, и то само на избраните. Монталбано не благодари на съпругата на началника си, ограничи се само да я погледне с очите на бездомно куче, което е погалено. След това двамата мъже се оттеглиха в кабинета да си говорят. Поканата на началника му се беше сторила като спасителен пояс, хвърлен на някого, който се дави, но не в бурното море, а в баналното спокойствие на скуката и отегчението.

Най-напред поговориха за Катания и стигнаха до извода, че уведомяването на тамошното полицейско управление за разследването на Бранкато беше довело като начало до елиминирането на самия Бранкато.

— Като в цедка сме — каза горчиво началникът на полицията, — не можем да направим и крачка, без нашите противници да узнаят. Бранкато е накарал да убият Инграсия, който твърде много се вълнувал, но когато онези, които дърпат конците, разбрали, че Бранкато ни е на мушката, са се погрижили да го елиминират и така следата, която с мъка следвахме, е била своевременно изтрита. — Беше помръкнал, тази история с разпръснатите навсякъде „къртици“ го нараняваше и го огорчаваше повече от предателството на някой негов роднина.

После, след дълга пауза, по времето на която Монталбано не отвори уста, началникът на полицията попита:

— Как вървят вашите разследвания за убитите в Кастрираното агне?

От тона му комисарят си даде сметка, че той считаше това негово разследване за нещо като разсейване, развлечение, отпуснато му, преди да се върне и да заработи върху по-сериозни неща.

— Успях дори да разбера името на младежа — каза Монталбано, за да си възвърне победата над началника, който подскочи изненадан и заинтересуван.

— Вие сте изключителен! Разкажете ми.

Монталбано му разказа всичко, дори постановката, която разигра пред Де Доминичис, и началникът на полицията доста се позабавлява. Комисарят завърши с нещо като декларация за обявяване на несъстоятелност и му каза, че разследването няма повече смисъл, защото никой не знае със сигурност дали Лило Ридзитано е мъртъв.

— Но — каза началникът, след като беше размислил върху думите на Монталбано, — ако е налице желание да се изчезне, то може да се осъществи, при това успешно. Колко случаи има, в които хора, привидно изпарили се в нищото, после изведнъж се появяват? Не бих искал да цитирам Пирандело^[1], но поне Шаша^[2]. Чете ли книжката за изчезването на физика Майорана^[3]?

— Разбира се.

— Аз съм убеден, както в края на краищата за това е бил убеден и Шаша, че Майорана е искал да изчезне и е успял. Не е било самоубийство, защото е бил твърде вярващ.

— Съгласен съм.

— Освен това не е ли твърде скорошен и случаят с онзи римски университетски преподавател, излязъл една сутрин от дома си и никога повече не се върнал? Всички го търсили — полиция, карабинери, дори неговите студенти, които го обичали. Бил е планирал своето изчезване и е успял да го направи.

— Вярно — каза Монталбано, след това размисли върху това, което си говореха, и погледна своя началник: — Струва ми се, че вие ме подканвате да продължа, докато преди известно време ме порицахте, че се занимавам твърде много с този случай.

— Какво общо има това? Сега сте в болнични, а тогава бяхте на работа. Струва ми се, че има голяма разлика — отговори му началникът на полицията.

* * *

Върна се вкъщи и започна да ходи от стая в стая. След срещата си със земемера почти беше решил да зареже всичко, убеден, че Ридзитано е мъртвец. Началникът му обаче все едно го съживи. Първите християни не са ли използвали думата „успение“, за да изразят смъртта? Твърде възможно беше Ридзитано да е в „заспиване“, както казваха масоните. Да, но ако нещата действително бяха такива, трябваше да се намери начин да бъде измъкнат от дълбокия кладенец, в който се беше укрил. Необходимо беше обаче нещо грандиозно, което да вдигне голям шум, вестниците и телевизиите от цяла Италия да започнат да пишат и да говорят за него. Трябваше да направи удар, но какъв? Налагаше се да изостави логиката и да му хрумне някаква фантазия.

Беше твърде рано за спане. Легна си облечен на кревата и се зачете в Pylon на Фокнър.

* * *

„В полунощ търсенето на тялото на Роджър Шуман, пилота ас, който потъна в езерото в събота следобед, окончателно беше прекратено от триместния биплан^[4] от около осемдесет конски сили, който маневрира така, че да прелети над водата и да се върне без инциденти, след като хвърли венец в езерото, приблизително на три четвърти миля разстояние от мястото, където се предполагаше, че е тялото на Шуман…“

Липсваха само няколко реда до финала на романа, когато комисарят се стресна и седна в средата на леглото с уплашени очи.

„Това е лудост — каза си той, — но аз ще я направя.“

* * *

— Там ли е госпожа Ингрид? Знам, че е късно, но трябва да говоря с нея.

— Не вкъщи госпожа. Ти казва, аз драска.

Семейство Кардамоне бяха специалисти да си намират прислужници от места, на които дори Трищау да Куня^[5] нямаше да има смелостта да стъпи.

— Manau tupapau — каза комисарят.

— Не разбира.

Беше цитирал името на картина от Гоген, за да разбере, че прислужницата не е от Полинезия или от тези ширини.

— Ти готова драскаш? Госпожа Ингрид обади господин Монталбано, когато тя върне се къщи.

* * *

Ингрид дойде в Маринела, когато минаваше два през нощта, във вечерна рокля с цепка чак до задника. Дори окото й не трепна пред молбата на комисаря да се видят веднага.

— Извини ме, но не исках да губя време в преобличане. Бях на един много скучен прием.

— Какво ти е? Не ми харесваш. Само защото си се отегчила на приема ли?

— Отгатна, не е това. Свекър ми започна отново да ми досажда. Миналата сутрин влезе в стаята ми, докато все още бях в леглото. Искаше да ме обладае веднага. Успях да го убедя да си ходи, заплашвайки го, че ще започна да викам.

— Тогава трябва да се вземат мерки.

— И как?

— Ще му дадем една втора натоварваща доза.

Под въпросителния поглед на Ингрид отключи чекмеджето в писалището си, взе един плик и го подаде на жената. При вида на снимките, на които се набиваше на очи как свекър й я оправя, Ингрид първо прежълтя като мъртвец, а после се изчерви.

— Това твое дело ли е?

Монталбано хвърли наум ези или тура дали да й каже истината, че жена е направила снимките, защото си даваше сметка, че това може да я нарани.

— Да, аз бях.

Жестоката плесница на шведката разтърси главата му, но той беше подготвен.

— Вече изпратих три на свекър ти, той се изплаши и спря за известно време да те притеснява. Сега ще му изпратя още три.

Ингрид подскочи, тялото й се залепи за това на Монталбано, устните й отвориха със сила тези на мъжа, езикът й погали неговия. Монталбано усети, че колената му омекват, все едно са от извара, но, за щастие, Ингрид спря.

— Спокойно, спокойно — каза тя, — всичко мина. Беше само за да ти благодаря.

Отзад на три от лично избраните от Ингрид снимки Монталбано написа:

 

 

„Откажи се напълно или следващия път ще се появиш по телевизията“.

 

 

— Другите ще ги държа тук — каза комисарят. — Само ми кажи, когато ти потрябват.

— Надявам се, колкото е възможно по-късно.

— Утре сутринта ще му ги изпратя, а освен това като добавка към тях ще му се обадя анонимно, от което направо ще получи инфаркт. И така, искам да те помоля да ми помогнеш за нещо.

* * *

Стана в седем часа, защото, след като Ингрид си тръгна, не успя да затвори очи. Погледна се в огледалото, физиономията му изглеждаше смачкана, може би по-зле, от когато го бяха простреляли. Трябваше да отиде до болницата за контролен преглед. Установиха, че е добре, и от петте лекарства, които му бяха предписали, оставиха само едно. След това отиде в Спестовната каса на Монтелуза, където държеше малкото пари, които успяваше да спести, и помоли за личен разговор с директора на банката.

— Нуждая се от десет милиона лири.

— Имате ли ги в сметката си, или искате заем?

— Имам ги.

— Извинете, но тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че се отнася за една полицейска операция, която искам да направя с мои пари, без да рискувам държавните. Ако сега отида на касата и поискам десет милиона лири в банкноти от по сто хиляди, би прозвучало странно, затова вие трябва да ми помогнете.

Директорът прояви разбиране и направи всичко възможно, защото се почувства горд да участва в полицейската операция.

Ингрид спря колата си до тази на комисаря, точно под табелата, която веднага след Монтелуза указваше магистралата за Палермо. Той й даде плик, подут от десетте милиона, а тя го сложи в дамската си чанта.

— Обади ми се вкъщи веднага щом си готова. И, моля те, гледай да не те оберат.

Тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка от върха на пръстите си и запали мотора.

* * *

Във Вигата се снабди с цигари. Докато излизаше от магазина за тютюневи изделия, видя голям зелен плакат с черни букви, който току-що беше залепен. Приканваше гражданите да присъстват на голямото състезание по мотокрос, което щеше да се проведе в неделя от петнайсет часа в местността, наричана Равнината при Кастрираното агне.

За подобно съвпадение дори не беше предполагал. Възможно ли е лабиринтът да беше проявил съчувствие към него, отваряйки му друг път?