Андреа Камилери
Теракотеното куче (16) (Комисарят Монталбано упорства)

16

Монталбано беше на предела на силите си, от множеството въпроси на свещеника чувстваше главата си объркана, но не само от това, а защото всеки път, когато не можеше да отговори на Алчиде Маравентано, той издаваше нещо като стон и в знак на протест правеше едно по-шумно от останалите всмуквания. Беше започнал втория биберон.

В коя посока сочеха главите на труповете?

Стомната от нормална глина ли беше направена, или от друг материал?

Колко бяха монетите в гаванката?

Колко точно беше разстоянието между стомната, гаванката и теракотеното куче спрямо двете тела?

Най-накрая разпитът свърши.

— Няма смисъл.

Завършекът на разпита потвърди точно това, което свещеникът веднага беше предизвестил. Комисарят, с определено и неприкрито облекчение, си помисли, че може да се изправи, да каже довиждане и да си тръгне.

— Почакайте, закъде сте се разбързали?

Монталбано, примирен, приседна отново.

— Това не е погребален обичай, но може би е някакъв друг.

Изведнъж комисарят се отърси от умората и вглъбеността си и си възвърна цялата бистрота на ума, защото Маравентано имаше глава, с която наистина мислеше.

— Казвайте, ще ви бъда благодарен за вашето мнение.

— Чели ли сте Умберто Еко?

Монталбано започна да се поти.

„О, господи, сега ще започне да ме изпитва по литература“ — помисли си и каза:

— Чел съм първия му роман и два миниатюрни дневника, струва ми се…

— Аз пък не, романите му не ги знам. Имах предвид „Трактат по обща семиотика“, от който някои негови цитати биха ни били от полза.

— Много съжалявам, но не съм го чел.

— Дори „Семиотика“ на Кръстева^[1] ли не сте чели?

— Не и нямам никакво желание да я чета — каза Монталбано, който започваше да се ядосва, тъй като го загложди съмнението, че старецът започва да го взема на подбив.

— Е, добре де — примири се Алчиде Маравентано. — Тогава ще ви дам един прост пример.

„И следователно като за моето ниво“ — каза си наум Монталбано.

— И така, ако вие, който сте комисар, намерите застрелян човек, в чиято уста са напъхали камък, какво ще си помислите?

— Знаете ли — каза Монталбано, решен да си възвърне първенството, — това са остарели методи, сега убиват, без да дават обяснения.

— Хъм, значи за вас този камък, сложен в устата, означава някакво обяснение.

— Разбира се.

— И какво значи?

— Значи, че убитият е говорил много, казал е неща, които не е трябвало да казва, бил е шпионин.

— Точно така. Следователно вие сте разбрали обяснението, защото сте били наясно с кода на езика, който в този случай е метафоричен. Но ако вие не познавахте кода, какво щяхте да разберете? Нищо. За вас онзи щеше да е само един злочест убит човек, на когото не-о-бяс-ни-мо защо са му сложили камък в устата.

— Започвам да разбирам — каза Монталбано.

— И така, да се върнем към нашия разговор — някой си убива двама млади, като мотивите не ги знаем. Той може да направи така, че труповете да изчезнат по много начини — в морето, под земята, под пясъка. Но всъщност не — слага ги в пещерата, и не само това, ами разполага до тях гаванка, стомна и теракотено куче. Какво е направил?

— Посредством всичко това съобщава нещо, изпраща послание — каза с половин уста Монталбано.

— Правилно, това е послание, но вие не можете да го разчетете, защото не знаете кода — завърши свещеникът.

— Позволете ми да поразсъждавам — каза Монталбано. — Ама съобщението трябва да е било адресирано към някого, не точно до нас, петдесет години след случката.

— А защо не?

Монталбано се замисли за кратко и след това се изправи.

— Аз тръгвам, не искам да ви отнемам повече от времето. Това, което ми казахте, е повече от безценно за мен.

— Бих искал да съм ви още по-полезен.

— Как?

— Вие преди малко ми казахте, че в днешно време убиват, без да предоставят обяснения. Обяснения ще има винаги и винаги ще бъдат давани, иначе вие не бихте вършили занаята, който имате. Само че кодовете са станали много по-различни.

— Благодаря — каза Монталбано.

* * *

Ядоха сардели със зрели домати, чесън, лимон, босилек, риган и зехтин, които госпожа Близа, съпругата на началника на областната дирекция на полицията, беше сготвила изкусно и вещо. Тайната на успеха се криеше в уцелването на суперкраткия период от време, през който тавата трябваше да остане във фурната. После, след вечерята, госпожата се оттегли в хола да гледа телевизия, но не и преди да подготви върху писалището в кабинета на съпруга си бутилка Chivas, бутилка ликьор и две чаши.

Докато се хранеха, Монталбано говори с ентусиазъм за Алчиде Маравентано, за неговия ексцентричен начин на живот, за културата му, за интелигентността му, но началникът на полицията демонстрира анемично любопитство, продиктувано по-скоро от вежливост към госта, отколкото от някакъв реален интерес.

— Слушайте, Монталбано — започна той веднага щом останаха насаме, — много добре разбирам подбудите, които може да се породят у вас след откриването на двамата убити в пещерата. Позволете ми да кажа, че ви познавам от много време, за да не предвидя, че ще се оставите да бъдете омаян от този случай заради необяснимите развои в него, а също и защото в края на краищата, ако вие разрешите случая, това би се оказало абсолютно напразно. Безполезност, която за вас би била твърде приятна и, извинете ме, почти обяснима.

— Как безполезно?

— Безполезно, безполезно, моля, оставете ме да продължа. Убиецът или убийците, ако искаме да сме великодушни, с оглед на това, че са минали повече от петдесет години, или са мъртви, или са, в най-добрия случай, старци над седемдесет години. Съгласен ли сте?

— Съгласен — прие с неохота Монталбано.

— Тогава, простете ми — това, което се готвя да кажа, не принадлежи към речника ми — но вие не провеждате разследване, а се самозадоволявате мислено.

Монталбано издържа на ударите на противника, но нямаше нито сила, нито аргументи, за да му отвърне.

— Да кажем, че аз бих могъл да ви позволя това упражнение, ако не се страхувах, че ще посветите на него най-добрата част от вашия интелект, занемарявайки разследванията със съвсем друго значение и важност.

— Е, не! Това не е вярно! — възнегодува комисарят.

— А всъщност да. Вижте, не искам да приемате думите ми като мъмрене, говорим си в дома ми като приятели. Защо сте поверили твърде деликатния случай за трафика на оръжия на вашия заместник, който е много достоен служител, но не, разбира се, на вашето ниво?

— Нищо не съм му поверявал! Той сам…

— Не се правете на дете, Монталбано. Прехвърляте му голяма част от разследването, защото много добре знаете, че не можете изцяло да му се посветите, след като три четвърти от ума ви са заети с другия случай. Честно ми го кажете, ако греша.

— Не грешите — каза откровено Монталбано след кратка пауза.

— Следователно приключваме с тази тема и минаваме на друга. Защо не желаете да ви предложа за повишение?

— Вие искате да продължите да ме разпъвате на кръст.

* * *

Излезе доволен от къщата на началника си както заради гозбата със сарделите, така и защото беше успял да издейства отсрочка за предложението за повишение в службата. Доводите, които беше изложил, не хващаха дикиш нито на земята, нито на небето, но неговият началник любезно се направи, че му вярва. Нима можеше да му каже, че само идеята за преместване и за промяна в навиците вдигаше с няколко десети температурата му?

Все още беше рано, оставаха два часа до срещата му с Джедже. Мина през „Свободна мрежа“, защото искаше да узнае повече за Алчиде Маравентано.

— Изключителен, нали? — каза Николо Дзито. — Предложил си е услугите, докато смуче мляко от биберон, нали?

— Разбира се.

— Нищо от това, което си видял, не е вярно, разиграва само театър.

— Ама какво говориш? Нали няма зъби!

— Знаеш ли, или си забравил, че зъбната протеза е измислена отдавна? Той има чене и то много добре му служи. Казват, че изяжда четвърт теле или цяло козле на фурна, когато никой не го гледа.

— Ама защо го прави?

— Защото е роден артист. Комедиант, ако така предпочиташ.

— Сигурни ли сме, че е свещеник?

— Да, но се е разпопил.

— Нещата, които говори, измисля ли си ги, или не?

— Не, бъди спокоен. Той е безкрайно начетен и когато твърди нещо, то е по-вярно от Евангелието. Знаеш ли, че преди десетина години стреля по някакъв?

— Стига, бе!

— Да, господине. Един крадец кокошкар влязъл през нощта в къщата му на приземния етаж. Блъснал се в купчина с книги, те паднали и вдигнали шум до небесата. Маравентано, който спял отгоре, се разбудил, слязъл и го прострелял с нещо като домашно изработена пушка. Гърмежът изкарал от леглото половината село. В заключение: крадецът бил ранен в единия крак, десетина книги се съсипали, а Маравентано се разминал само със счупено рамо, тъй като откатът бил ужасяващ. Злосторникът твърдял обаче, че не е влязъл във вилата с намерението да прави обир, а защото е бил поканен от самия свещеник, който в един определен момент и без никаква уважителна причина го прострелял. Аз му вярвам.

— На кого?

— На така наречения крадец.

— Тогава защо е трябвало да стреля по него?

— Ти знаеш ли какво му минава през главата на Алчиде Маравентано? Може да го е направил, за да провери дали пушката му все още функционира. Или за да разиграе театър, което е още по-вероятно.

— Слушай, сега ми дойде на ум да те питам, ти имаш ли „Трактат по обща семиотика“ на Умберто Еко?

— Аз?! Ти луд ли си?

* * *

За да си вземе колата, която беше оставил на паркинга на „Свободна мрежа“, се намокри. Внезапно беше започнало да ръми — лек дъждец, но напоителен. Пристигна в дома си, защото все още имаше време преди срещата. Смени си дрехите, след това седна на фотьойла пред телевизора, но веднага се изправи, за да отиде до писалището си и да вземе картичката, която беше пристигнала сутринта.

Беше от Ливия, която, както го уведоми по телефона, беше отишла за десетина дни при своя братовчедка в Милано. На лицевата страна на картичката, изобразяваща неизменния изглед от Миланската катедрала, имаше луминесцентна следа, която минаваше през половината от снимката. Монталбано я докосна с върха на показалеца си — беше твърде прясна и леко лепкава. Погледна по-внимателно върху бюрото си. Охлювът с голяма тъмнокафява черупка сега пълзеше върху корицата на книгата от Консоло. Монталбано изобщо не се подвоуми, защото погнусата, която изпитваше след кошмара, който беше сънувал и продължаваше да си спомня, беше твърде голяма. Сграбчи вече прочетения роман от Монталбан и ожесточено го захвърли върху този на Консоло. Охлювът, ударен право в десетката, се смачка със звук, от който на Монталбано му се повдигна. След това отиде и изхвърли двата романа в кошчето за боклук, щеше да си ги купи отново на следващия ден.

* * *

Джедже не беше дошъл, но комисарят знаеше, че няма да му се наложи дълго да го чака, защото приятелят му никога не закъсняваше много. Дъждът беше спрял, но, изглежда, бе имало силно морско вълнение, защото бяха останали широки локви по плажа, а от пясъка се носеше остър мирис на мокра дървесина. Запали цигара. И същевременно под слабата светлина на внезапно появилата се луна видя тъмното очертание на някакъв автомобил, който много бавно се приближаваше със загасени фарове от противоположната посока на тази, откъдето той беше дошъл — същата, от която трябваше да пристигне Джедже. Разтревожи се, отвори жабката, взе пистолета, зареди го, открехна вратата, готов да изскочи навън. Когато колата се приближи, пусна изведнъж дългите светлини. Беше автомобилът на Джедже, нямаше никакво съмнение, но можеше да се предположи, че на волана не е той.

— Загаси фаровете! — чу вик.

Със сигурност това беше гласът на Джедже и комисарят се подчини. Говориха си един до друг, всеки в собствения си автомобил, през отворените прозорчета.

— Какво, по дяволите, правиш? Всеки момент щях да стрелям по теб — каза разгневено Монталбано.

— Исках да видя дали не са те проследили.

— Кой трябва да ме е проследил?

— Сега ще ти кажа. Дойдох половин час по-рано и се прикрих зад зъбера на Пунта Роса.

— Ела тук — каза комисарят.

Джедже слезе, качи се в колата на Монталбано и се сгуши.

— Какво има, студено ли ти е?

— Не, но въпреки това треперя.

От него се излъчваше миризмата на страха. Защото, Монталбано знаеше от собствен опит, страхът има една специфична кисела миризма, със зелено-жълт цвят.

— Знаеш ли кой е този, дето са го убили?

— Джедже, убиват много хора. За кого ми говориш?

— За Петру Гуло ти говоря, онзи, когото са закарали умрял на Егрека.

— Твой клиент ли беше?

— Клиент? По-скоро аз бях негов клиент. Този беше човек на Тано Гърка, негов бирник. Същият, който ми каза, че Тано иска да се срещне с теб.

— Какво се учудваш, Джедже? Обичайната история: който победи, е като асото, което обира всички карти; това е системата, която в днешно време вероятно прилагат и в политиката. Налице е прехвърляне на сделки, които са били на Тано, и затова ликвидират всички, които са на негова страна. Ти на Тано не си му бил нито съдружник, нито подчинен, от какво се страхуваш?

— Не — каза решително Джедже, — нещата не стоят по този начин, информираха ме, докато бях в Трапани.

— И как стоят?

— Казват, че е имало договорка.

— Договорка?

— Да, господине. Договорка между теб и Тано. Казват, че престрелката е инсценирана, вземане на подбив, театър. И са убедени, че зад разиграването на това театърче вероятно стоим аз, Петру Гуло и един друг човек, като е сигурно, че ще убият един от нас тия дни.

Монталбано си спомни за телефонното обаждане след пресконференцията, когато един анонимен глас го беше нарекъл: „рогоносец, майстор на трагедии“.

— Обидили са се — продължи Джедже. — Не могат да понесат, че ти и Тано им се изхрачихте отгоре и ги компрометирахте като последните глупаци. Това ги тормози повече, отколкото намирането на оръжията. Сега ти ми кажи какво да правя.

— Сигурен ли си, че ти имат зъб точно на теб?

— Да, залагам си главата за това. От какъв зор иначе щяха да донесат Гуло точно на Егрека, който е мое притежание? По-очевидно от това!

Комисарят се замисли за Алчиде Маравентано и за неговото изказване за кодовете.

Трябва да беше някаква промяна в плътността на мрака или проблясък за една десета от секундата, които долови с периферното си зрение, но е факт, че миг преди да започне картечният откос, тялото на Монталбано се подчини на поредицата от импулси, светкавично изпратени от мозъка му: наведе се наполовина, а с лявата ръка отвори вратата и се хвърли навън, докато около него трещяха изстрели, чупеха се стъкла, разкъсваха се ламарини и кратки огнени проблясъци оцветяваха в червено тъмнината. Монталбано остана неподвижен, заклещен между колата на Джедже и своята; едва тогава си даде сметка, че държи пистолет в ръката си.

Когато Джедже беше влязъл в автомобила, комисарят го остави на таблото. Изглежда, го беше грабнал инстинктивно. След грохота настъпи мъртвешка тишина, нищо не се помръдваше, чуваше се само шумът на развълнуваното море. След това се чу глас на около двайсетина метра разстояние от него — оттам, където плажът свършваше и започваше варовиковият хълм.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — каза по-близкият глас.

— Виж дали са мъртви и двамата и ако е така, да си тръгваме.

Монталбано се помъчи да си представи движенията, които другият трябваше да направи, за да се увери в тяхната смърт: шляп-шляп, стъпките се чуваха отчетливо по мокрия пясък. Сега мъжът трябваше да се намира точно до колата, след миг щеше да се наведе, за да погледне вътре в нея.

Скочи на крака и стреля. Само един път. Ясно чу шума на тялото, което се свличаше на пясъка, задъхване, нещо като хрип и повече нищо.

— Джуджу, всичко наред ли е? — попита далечният глас.

Монталбано, без да се качва в колата, през отворената й врата постави ръката си върху лостчето за дългите светлини и зачака. Не чуваше никакъв шум. Реши да си поиграе с късмета и започна мислено да брои. Когато стигна до петдесет, пусна дългите светлини и се изправи на крака. Изваян на светлината, на около десетина метра от него се появи мъж с автомат в ръка, който се спря, изненадан. Монталбано стреля, мъжът реагира веднага с един сляп откос. Комисарят усети нещо като голям юмрук в десния си хълбок, олюля се, подпря се с лявата ръка на колата и отново стреля, този път три пъти един след друг. Мъжът, заслепен, направи нещо като скок, обърна гръб и се затича, докато Монталбано започна да вижда бялата светлина от фаровете как ставаше жълта, заобръща очи и главата му се завъртя. Седна на пясъка, защото разбра, че краката му повече не можеха да го държат, и подпря гръб на колата.

Очакваше болката, но когато тя се появи, беше толкова силна, че го накара да стене и плаче като дете.