Андреа Камилери
Теракотеното куче (15) (Комисарят Монталбано упорства)

15

След вечерята с Бурджо се прибра вкъщи още преди десет часа — твърде рано, за да си легне. По телевизията предаваха един дебат за мафията, друг за италианската външна политика, трети — за икономическата ситуация, една кръгла маса за състоянието, в което се намираше лудницата в Монтелуза, дискусия за свободата на информацията, документален филм за младежката престъпност в Москва, документален филм за тюлените, друг за отглеждането на тютюн, гангстерски филм, чието действие се развиваше в Чикаго през трийсетте години, всекидневната рубрика, в която бивш изкуствовед, сега депутат и политически коментатор, се лигавеше срещу магистратите, левите политици и противниците си, мислейки се за един малък Сен Жюст^[1], но по право принадлежащ към редиците на продавачите на килими, педикюристите, магьосниците, стриптийзьорките, които все по-често се появяваха на малкия екран. Спря телевизора и след като запали външната лампа, отиде да седне на скамейката на верандата с едно списание, за което се беше абонирал. То се отличаваше с добър печат, интересни статии и беше под съставителството на група млади защитници на околната среда от провинцията. Прегледа съдържанието и като не намери нищо интересно, започна да гледа снимките, които често показваха случки от хрониката с амбицията, този път реализирана, да са емблематични.

Звънецът от входната врата го изненада, защото си помисли, че не очаква никого, но всъщност миг след това си припомни, че в ранния следобед му се обади Анна. На предложението й да го навести не можа да отговори отрицателно, защото й се чувстваше задължен за това, че я беше използвал недостойно, дори беше готов да си го признае, в онази измислена история, за да освободи Ингрид от преследванията на свекър й.

Анна го целуна по бузите и му подаде един пакет.

— Донесох ти сладки с бадеми^[2], мляко, портокалови корички и други аромати.

Бяха сладки, които вече трудно се намираха, кой знае защо, сладкарите повече не ги правеха, а Монталбано много ги харесваше.

— Ходих по работа в Митика, видях ги изложени на една витрина и ти купих. Внимавай със зъбите.

Най-твърдите сладки бяха най-вкусни.

— Какво правиш?

— Нищо, четях едно списание. Ела навън и ти.

Седнаха на пейката. Монталбано продължи да разглежда снимките, а Анна подпря главата си с ръце и започна да съзерцава морето.

— Колко е хубаво тук при теб!

— Така е.

— Чува се само шумът на вълните.

— Така е.

— Досаждам ли ти с приказките си?

— Не.

Анна замлъкна, но не след дълго проговори отново:

— Аз ще вляза вътре да погледам телевизия. Започва леко да ми става студено.

— Хъм…

Анна очевидно искаше да се отдаде на несподеленото удоволствие да се прави на негова приятелка, да си представя, че прекарват заедно вечерта, както и всички останали вечери, но комисарят не искаше да я окуражава. Точно на последната страница на списанието видя снимка, която показваше вътрешността на някаква пещера, пещерата Фрагапане, която в действителност представляваше некропол, съвкупност от християнски гробове, издълбани в античните водохранилища. Снимката служеше да илюстрира по някакъв начин рецензията за току-що излязла книга от някой си Алчиде Маравентано, която беше озаглавена „Погребални ритуали на територията на Монтелуза“. Рецензентът твърдеше, че публикацията на тази твърде документална монография от Маравентано запълваше една празнина и имаше висока научна стойност заради проницателността на проучването върху тема, която се простираше от праисторията чак до християнско-византийския период.

Остана дълго да размишлява върху онова, което току-що беше прочел. Идеята, че стомната, гаванката с парите и кучето са част от някакъв погребален ритуал, дори не му беше минала през главата. И може би беше грешка, вероятно разследването трябваше да започне точно оттам. Изведнъж неимоверно се разбърза. Влезе вкъщи, включи телефона и взе в ръка апарата.

— Какво правиш? — попита го Анна, която се беше загледала в гангстерския филм.

— Отивам в спалнята, за да проведа няколко разговора, тук ще ти преча.

Набра номера на „Свободна мрежа“ и попита за своя приятел Николо Дзито.

— Горе главата, Монталба̀, след няколко секунди съм в ефир.

— Ти познаваш ли някой си Маравентано, който е написал…

— Алчиде? Да, познавам го. За какво ти е притрябвал?

— Да си поговорим. Имаш ли телефонния му номер?

— Няма телефон. Ти вкъщи ли си? Ще го потърся аз и ще ти се обадя.

— Трябва да говоря с него най-късно утре.

— Най-много след час ще ти се обадя и ще ти кажа какво да направиш.

Загаси лампата на нощното шкафче, защото на тъмно му се удаваше да размишлява по-добре над идеята, която го беше осенила. Представи си пещерата в Кастрираното агне така, както му се разкри веднага щом влезе в нея. Изваждайки от картината двата трупа, оставаха килимът, гаванката, стомната и едно теракотено куче. Като спусна мислена линия между трите предмета, се очерта съвършен триъгълник, но обърнат към входа. В центъра на триъгълника бяха двамата мъртъвци. Имаше ли някакъв смисъл всичко това? Може би се налагаше да проучи ориентацията на триъгълника?

Разсъждавайки, блуждаейки, фантазирайки, най-накрая задряма. След известно време, което не успя да определи, го събуди звънът на телефона. Отговори с пресъхнала уста.

— Заспал ли беше?

— Да, задрямал съм.

— А аз се бъхтя заради теб. И така, Алчиде ще те чака утре следобед в пет и половина. Живее в Галота.

Галота беше селце на няколко километра от Монтелуза, състоящо се от няколко селски къщи, в миналото известно с недостъпността си през зимата, когато започваха силните дъждове.

— Дай ми адреса.

— Ама за какъв адрес ми говориш? Като идваш от Монтелуза, първата къща вляво. Една голяма рушаща се вила, която би привлякла вниманието на някой режисьор на филм на ужасите. Няма как да я сбъркаш.

* * *

Потъна отново в сън веднага щом остави слушалката. Събуди се внезапно, защото нещо се движеше по гърдите му. Беше Анна, за която напълно беше забравил, просната до него в леглото, разкопчаваше ризата му. Върху всеки отрязък от кожата му, който разголваше, допираше за дълго устните си. Когато стигна до пъпа му, момичето повдигна глава, пъхна едната си ръка под ризата му, за да го погали по гърдите, и впи устните си в тези на Монталбано. С оглед на това, че той не реагира на страстната й целувка, Анна смъкна надолу ръката си, която държеше върху гърдите му. Там също го погали.

Монталбано реши да проговори:

— Виждаш ли, Анна? Това не е работа. Няма да стане нищо.

С подскок тя слезе от леглото и се затвори в банята. Монталбано не се развълнува дори когато я чу да хлипа по детски, като момиченце, на което му е отказан някакъв сладкиш или играчка. След малко в рамката на вратата, която беше оставена отворена, се появи Анна облечена от главата до петите.

— Един див звяр има повече сърце от теб — каза му тя и си тръгна.

Монталбано се разсъни. В четири през нощта все още беше буден и редеше пасианс, но нито една от редиците не се получаваше.

* * *

Пристигна в полицейското управление навъсен и гневен, защото историята с Анна го измъчваше, изпитваше угризения, че се беше отнесъл така с нея. Но не беше само това, защото на сутринта го беше обзело и съмнение — че ако на мястото на Анна беше Ингрид, едва ли щеше да се държи по същия начин.

— Спешно трябва да говоря с теб. — Мими Ауджело стоеше на вратата и изглеждаше доста развълнуван.

— Какво искаш?

— Да ти докладвам за развоя на разследването.

— Какво разследване?

— Добре де, разбрах, ще мина по-късно.

— Не, остани тук и ми разкажи за какво разследване, по дяволите, става дума.

— Ама как? Онова за трафика с оръжията!

— Според теб аз давал ли съм ти някакви задачи?

— Според мен? Говори ми за него, спомняш ли си? Стори ми се, че се подразбира.

— Мими, само едно нещо се подразбира — че си един много голям кучи син, като се подразбира, че майка ти не участва в това.

— Да се споразумеем така — аз ще ти кажа какво съм направил, а след това ти ще решиш дали трябва да продължа.

— Хайде, казвай какво си направил.

— Най-напред си помислих, че Инграсия не може да бъде оставен без надзор и затова сложих двама от нашите да го наблюдават денонощно, не може да отиде дори да се изпикае, без аз да знам.

— От нашите? Пуснал си по петите му някои от нашите?! Ама не знаеш ли, че той на нашите им познава и кътните зъби?

— Не съм глупак. Не са от нашите, от Вигата, искам да кажа. Полицаи от Рагона са, които началникът на областната дирекция на полицията, към когото се обърнах, ми изпрати.

Монталбано го погледна с възхищение.

— Ти си се обърнал към началника, така ли? Браво, Мими, колко добре знаеш да се разпростираш!

Ауджело не отговори на тона му и предпочете да продължи с изложението си:

— Един от подслушаните телефонни разговори може би означава нещо. В стаята ми е записът му, отивам да го взема.

— Не си ли го спомняш по памет?

— Да, но като го чуеш, е възможно да се открие…

— Мими, до този момент си открил всичко, което е имало да се открива. Не ми губи времето. Казвай.

— И така, от супермаркета Инграсия се обажда в Катания на фирма „Бранкато“. Пита лично за Бранкато, който взема слушалката. Тогава Инграсия започва да се оплаква за отклоненията, които са се случили по време на последната доставка, казва му, че не е редно камионът да идва толкова по-рано, защото това му е създало много главоболия. Иска среща, за да може да се обсъди някаква друга схема за доставки, която и да е по-сигурна. В този момент отговорът на Бранкато, ако не друго, е изумителен. Повишава тон, разгневява се, пита Инграсия с какви очи дръзва да му звъни. Пелтечейки, Инграсия иска обяснения. И Бранкато му ги дава, като му казва, че той е неплатежоспособен и че банките са го посъветвали да не се занимава повече с него.

— А Инграсия как реагира?

— Никак. Не отвори повече уста. Затвори телефона, без дори да каже дочуване.

— Ти разбра ли какво означава това обаждане?

— Разбира се, че Инграсия поиска помощ, но онези го изхвърлиха от играта.

— Не изпускай Инграсия от очи.

— Казах ти, че вече съм го направил.

Последва пауза.

— Как да действам? Да продължа ли да се занимавам с разследването?

Монталбано не отговори.

— Ама че си педераст! — разкритикува го Ауджело.

* * *

— Салво? Сам ли си в кабинета си? Мога ли спокойно да говоря?

— Да. Откъде се обаждаш?

— От вкъщи, в леглото съм, имам температура.

— Съжалявам.

— А всъщност не бива. Не трябва да съжаляваш. Това е температура на растежа.

— Не те разбрах. Какво искаш да кажеш?

— Това е температура, която я вдигат дечицата. Трае два или три дни, стига до трийсет и девет — четирийсет, но няма нищо обезпокоително, нормално е, температура на растежа. Когато премине, малчуганите са порасли с няколко сантиметра. Сигурна съм, че вероятно и аз, когато температурата ми спадне, ще съм порасла. Но като ум, а не като тяло. Искам да ти кажа, че като жена никога не съм била обиждана така, както ти го направи.

— Анна…

— Остави ме да довърша. Точно обидена. Ти си лош, зъл, Салво. А аз не го заслужавах.

— Анна, помисли. Това, което се случи тази нощ, е за твое добро…

Тя затвори телефона. Въпреки че Монталбано сто пъти й беше показал, че това не бива да се случва, осъзнавайки, че в този момент момичето страдаше и изпитваше неистова болка, се почувства по-долен и от прасе, защото месото на прасето поне можеше да се яде.

* * *

Видя веднага вилата на входа на Галота, но му се стори невъзможно някой да живее в тази развалина. Ясно се виждаше продънената й половина от покрива, а на третия етаж със сигурност валеше вътре. И най-слабият ветрец беше достатъчен, за да разклати един от капаците на прозорците, който не ставаше ясно как все още продължаваше да се крепи. По външната стена в горната част на фасадата се виждаха пукнатини, големи като юмрук. Вторият, първият и приземният етаж изглеждаха по-сносни. Мазилката я нямаше от години, всичките външни щори бяха разбити и олющени, но поне се затваряха, дори и да бяха разкривени. Градинската врата от ковано желязо беше полуотворена и килната навън, но от незапомнени времена стоеше така в тази позиция. Около нея имаше плевели и пръст. Паркът представляваше безформено множество от изкривени дървета и гъсти храсталаци, някаква тотална бъркотия. Тръгна по пътеката по разместените плочи и пред вратата, която беше загубила цвета си, се спря. Вече се мръкваше, защото от преминаването от лятно към зимно часово време в действителност дните бяха започнали да стават все по-къси. Имаше звънец и той позвъни. Или по-точно го натисна, защото не чу никакъв, дори далечен звън. Опита още веднъж, преди да разбере, че звънецът не работеше още от времето, когато е било открито електричеството. Почука, използвайки чукчето с форма на конска глава, и най-накрая при третото потропване чу провлачени стъпки. Вратата се отвори, без да се чуе шум от резе или ключалка, само с едно дълго изскърцване, което прозвуча като стон на някоя душа от чистилището.

— Беше отворена, трябваше само да я натиснете, да влезете и да ме повикате.

Все едно пред него стоеше някакъв скелет и му говореше. Монталбано през целия си живот досега не беше виждал толкова мършав човек. Или по-скоро беше виждал такива, но на смъртно легло, изсъхнали и изконсумирани от болестта. Този обаче стоеше на краката си, макар и превит на две, и изглеждаше жив. Носеше свещеническо расо, което от черно, каквото е било някога, сега биеше на зелено, а твърдата му якичка, някога бяла, беше станала тъмносива. На краката си имаше селски подковани обуща, които вече не се продаваха. Беше напълно плешив, а лицето му беше като това на череп, върху който все едно на шега бяха сложени златни очила с много дебели стъкла, в които се давеше погледът му. Монталбано си помисли, че двамата от пещерата, умрели преди петдесет години, имаха по себе си повече плът от свещеника. Излишно беше да се споменава, че беше и твърде стар.

Превзето го покани да влезе и го отведе в огромен салон, буквално наблъскан с книги не само по лавиците, но и по земята, струпани на купчини, които на места докосваха високия таван и успяваха да запазят някакво абсурдно равновесие. През прозорците не влизаше слънце, защото натрупаните върху первазите им книги изцяло закриваха стъклата. Като мебели в салона имаше писалище, стол и фотьойл. На Монталбано му се стори, че лампата върху бюрото беше автентична, от онези газените. Старият свещеник разчисти фотьойла от книгите и настани Монталбано.

— Колкото и да не мога да си представя, все пак с какво мога да ви бъда полезен, казвайте?

— Както са ви предали, аз съм комисар от полицията, който…

— Не, нито са ми го казали, нито пък аз съм ги питал. Вчера късно вечерта дойде един от селцето, за да ми каже, че някакъв от Вигата иска да ме види, и аз му отговорих да дойде в пет и половина. Ако вие сте комисар, не се намирате на правилното място и само си губите времето.

— Защо да си губя времето?

— Защото кракът ми не е излизал извън тази къща поне от трийсет години. За какво да излизам? Старите муцуни са изчезнали, а тези, новите, не ми вдъхват доверие. Всеки ден ми носят покупките, но така или иначе, аз пия само мляко и един път в седмицата някакъв бульон от кокошка.

— Може би сте разбрали от телевизията… — беше започнал току-що изречението си, но се спря, защото думата телевизия му прозвуча не на място.

— В тази къща няма електричество.

— Добре, но сигурно сте чели вестниците…

— Не купувам вестници.

Защо продължаваше да тръгва все с левия крак? Пое си въздух, засили се и му разказа всичко — от трафика с оръжие, та чак до мъртвите в Кастрираното агне.

— Почакайте да запаля лампата, така ще си говорим по-добре.

Разтършува се из бумагите по масата, намери кутия кибрит и драсна една клечка с треперещи ръце. Монталбано усети, че се смразява:

„Ако я изпусне — помисли си той, — ще изгорим за три секунди“.

Операцията обаче беше успешна, но всичко стана още по-зле, защото лампата пръскаше слаба светлина само докъм средата на масата, а страната, откъм която седеше старецът, потъна в непрогледна тъмнина. Монталбано с удивление видя, че свещеникът протягаше едната си ръка към някаква малка бутилка със странна тапа. На масата имаше още три такива — две празни и една пълна с бяла течност. Не бяха бутилки, защото всяка от тях беше снабдена с биберон. Макар и много глупаво от негова страна, но почувства, че започва да се изнервя, тъй като старият беше започнал да бозае.

— Извинете ме, но нямам зъби.

— Ама защо не пиете млякото от купичка, от чаша, откъде да знам, от стъклена чаша?

— Защото така ми доставя повече удоволствие. Все едно пуша лула.

Монталбано реши да си тръгне колкото е възможно по-бързо, изправи се, извади от джоба си две снимки, които беше поискал от Якомуци, и ги подаде на отчето.

— Възможно ли е това да е някакъв погребален ритуал?

Старецът погледна снимките, като се оживи, скимтейки:

— Какво имаше вътре в гаванката?

— Монети от четирийсетте години.

— А в глинената стомна?

— Нищо… не бяха останали следи… трябва да е съдържала само вода.

Старецът доста дълго смука, потънал в размишления. Монталбано се върна и седна пак.

— Няма смисъл — каза свещеникът, оставяйки снимките върху масата.