Андреа Камилери
Теракотеното куче (1) (Комисарят Монталбано упорства)

1

Ако се съдеше по това как се развиделява, денят се очертаваше наистина неприятен, тоест съставен както от моменти на яростен слънчев пек, така и от ледени проливни дъждове и всичко това гарнирано с внезапни вихрушки. Един от тези дни човек, който е подвластен на рязката промяна във времето и я усеща телом и духом, може да започне непрекъснато да си променя мнението, както правят онези тенекиени парчета, изрязани под формата на знаме или петел, които се въртят върху покривите във всички посоки дори при най-лекото подухване на вятъра.

Комисар Салво Монталбано открай време принадлежеше към тази злощастна категория и това му беше предадено от неговата майка, която беше доста непостоянна в настроенията си и често се заключваше на тъмно в спалнята заради главоболие. Тогава той не трябваше да вдига шум и се движеше на пръсти вкъщи. Баща му обаче в буря или тихо време поддържаше все едно и също здраве и мнението му никога не се променяше, независимо дали имаше дъжд, или слънце.

Дори и този път комисарят не опроверга природата си по рождение: току-що беше спрял с колата си на десетия километър на междуградското шосе Вигата — Фела, както му беше казано да направи, но веднага го обзе желанието да запали двигателя и да се върне в градчето, пращайки по дяволите операцията. Успя да се овладее, паркира по-добре автомобила на пътния банкет и отвори жабката, за да вземе пистолета си, който обикновено не носеше със себе си. Ръката му обаче остана да виси във въздуха, а той, неподвижен и удивен, продължи да се взира в оръжието си.

„Света Богородице! Вярно е!“ — помисли си той.

Вечерта, няколко часа преди да му се обади Джедже Гулота и да вдигне цялата тази дандания — Джедже беше дребен разпространител на лека дрога и организатор на бордея на открито, познат като Егрека — комисарят четеше криминален роман от един автор от Барселона, по който доста се увличаше и имаше същата фамилия като неговата, но с испанско звучене: Монталбан. Едно от изреченията го беше поразило особено: „Пистолетът, наподобяващ студенокръвен гущер, спеше“. Отдръпна ръката си леко отвратен и затвори жабката, оставяйки гущера да спи. Така или иначе, ако цялата тази история, която беше на път да започне, се окажеше някакъв капан, засада, дори и да искаше да вземе със себе си пистолета, онези щяха да го надупчат както си поискат с калашниците и тогава сбогом, моя любов. Можеше само да се надява, че Джедже, в името на годините, които бяха прекарали един до друг на един и същ чин в началното училище и продължилото помежду им приятелство дори когато бяха вече пораснали, не беше решил заради лични интереси да го продаде като свинско месо, разказвайки му някаква щуротия, за да го излъже и той да попадне в капана. Чак каквато и да е глупост точно не, но ако историята беше вярна, щеше да се окаже нещо сериозно и да се вдигне голям шум.

Въздъхна дълбоко и започна бавно да се изкачва, стъпка по стъпка, по един тесен и каменист коларски път между обширните лозови насаждения. Гроздето в тях беше трапезно, с кръгли и твърди зърна, наречено, иди го разбери защо, грозде „Италия“, единственото, което вирееше по тия места, защото, колкото до винения сорт, по тия терени беше по-добре да си спестиш разходите и труда за него.

Къщичката, с една стая отгоре и една отдолу, беше кацнала точно на върха на малкия хълм, полускрита от четирите огромни сарацински маслинови дървета, които почти изцяло я обграждаха. Беше точно такава, каквато Джедже му я описа. Вратата и прозорците й бяха с избеляла дограма, в предния двор имаше гигантски храст с каперси, а освен него и други по-малки с диви дини, от тези, които, щом ги докоснеш с върха на някоя тояга, се пръсват във въздуха и семената им се изсипват навън, един изтърбушен стол, обърнат с краката нагоре, стар цинков леген за вода, унищожен от ръждата, която на места беше издълбала дупки в него. Всичко останало беше завзето от тревата. Цялата тази обстановка допринасяше да се създаде впечатлението, че от години мястото е необитаемо, но това беше само една фалшива привидност и Монталбано благодарение на опита си беше станал твърде голям експерт, за да се остави да бъде заблуден. Дори беше убеден, че някой го наблюдаваше от вътрешността на къщичката, преценявайки намеренията му в зависимост от движенията, които щеше да направи. Спря се на три крачки от вратата, свали си сакото и го окачи на един маслинов клон, така че да могат да видят, че не е въоръжен, и се обади, без да повишава много глас, както когато приятел отива на гости на друг приятел.

— Хей! Има ли някой вкъщи?

Никакъв отговор, никакъв шум. Комисарят извади от джоба на панталоните си запалка и пакет цигари, сложи една от тях в устата си и я запали, като се извъртя, за да не е срещу вятъра. Така онзи, който беше вътре в къщата, щеше спокойно да огледа гърба му, както преди това беше огледал гърдите му. Дръпна два пъти от цигарата, след това решително тръгна към вратата и почука два пъти с юмрук по нея, така че чак го заболяха кокалчетата на пръстите от твърдите ръбчета, които се бяха образували на местата, където боята се беше олющила.

— Има ли някой? — попита отново той.

Можеше да очаква всичко, но най-малко ироничния и спокоен глас, който предателски прозвуча зад гърба му.

— Има, има. Тук съм.

* * *

— Ало? Ало? Монталбано? Салвуцо! Джедже съм.

— Разбрах, успокой се. Как си, мед и портокалов цвят в очичките?

— Добре съм.

— Тия дни поработи ли с устата? Ставаш ли все по-добър в „свирките“?

— Салво, не започвай, както винаги правиш, с твоите шегички. Аз в краен случай, и ти го знаеш, не ги правя, а карам другите да ми ги правят.

— Ама как, ти не си ли учителят? Не учиш ли ти твоите пъстри курвички как трябва да си отварят устата и колко силно трябва да е смукането?

— Салво, де да беше така, знаеш ли, както казваш ти, те на мен ми дават уроци. На десет години идват научени, а на петнайсет всички вече са учителки от най-висока класа. Има една албанка на четиринайсет години, която…

— Ти какво, започна да правиш реклама на стоката си ли?

— Слушай, нямам много време, за да се бъзикам с теб. Трябва да ти предам нещо, един пакет.

— В този час? Не можеше ли да ми го предадеш утре сутринта?

— Утре няма да съм в градчето.

— Знаеш ли какво има в пакета?

— Разбира се, че знам. Сладки със смокини и греяно вино, от тези, които харесваш. Сестра ми Марианина ги направи специално за теб.

— Как е Марианина с очите?

— Доста по-добре. В Барселона направиха чудеса.

— В Барселона пишат дори хубави книги.

— За какво ми говориш?

— Нищо. Мои си работи, не ми обръщай внимание. Къде ще се видим?

— След час на обичайното място.

* * *

Обичайното им място беше малкият плаж на Пунтасека, дълга пясъчна ивица под хълма от бял мергел, почти недостъпна по сушата, или по-точно достъпна само за Монталбано и Джедже, които още от началните класове бяха открили една пътека, която беше трудно да се извърви пеша, какво оставаше да дръзнеш да го направиш с кола. Пунтасека се намираше на няколко километра от виличката край морето, малко извън Вигата, в която живееше Монталбано, и затова той не бързаше. Но точно когато отвори вратата, за да тръгне за срещата, звънна телефонът му.

— Здравей, любов моя. Ето ме, като по часовник. Как ти мина денят днес?

— Нормално, както обикновено. А ти?

— И аз така. Слушай, Салво, дълго мислих за това, че…

— Ливия, извини ме, че ще те прекъсна. Нямам много време, всъщност нямам никакво време. Хващаш ме на вратата, излизам.

— Тогава излизай, майната ти!

Ливия затвори, а Монталбано остана със слушалката в ръката. След това се сети, че предната вечер й беше казал да му се обади точно в полунощ, защото щяха да имат със сигурност време, за да си поговорят дълго. Подвоуми се дали да се обади веднага на своята любима жена в Бокадасе, или да го направи на връщане, след срещата си с Джедже. Обзет от угризения, остави слушалката върху апарата и излезе.

* * *

Когато пристигна с няколко минути закъснение, Джедже беше вече там и го чакаше, като крачеше нервно напред-назад покрай колата си. Прегърнаха се и се целунаха, от доста време не се бяха виждали.

— Да отидем да седнем в моята кола, тази нощ е доста студено — каза комисарят.

— Забъркаха ме в нещо — започна Джедже веднага щом се настани.

— Кой?

— Хора, на които не мога да откажа. Ти знаеш ли, че и аз, като всеки търговец, плащам рекет, за да мога да работя спокойно и да не стават скандали в скандалния бордей, който притежавам? Всеки божи месец идва един, който минава да прибере парите.

— За касата на кого? Можеш ли да ми кажеш?

— Минава от името на Тано Гърка.

Монталбано се слиса, но дори не го показа пред приятеля си. Гаетано Беничи, познат като Гърка, не беше виждал Гърция дори през далекоглед и нещата от Елада ги разбираше колкото магаре от военна музика, но го наричаха така заради един порок, за който гласът на народа говореше, че е изключително разпространен най-вече по местата около Акропола. Със сигурност имаше три убийства зад гърба си, а в мафиотските среди беше едно стъпало под „боса на босовете“, но не беше известно, че действа в зоната на Вигата и околностите, защото тук територията си я деляха семействата Куфаро и Синагра. Тано принадлежеше към някоя друга „енория“.

— Ама Тано Гърка как така се шири по тия места?

— Що за тъпи въпроси ми задаваш? Какъв полицай си ти? Не знаеш ли, че за Тано Гърка е взето решение да няма ограничения нито за места, нито за зони, когато се отнася за жени? Поверен му е контролът върху всички проститутки на острова.

— Не го знаех. Продължавай.

— Към осем часа същата вечер мина обичайният човек за инкасото, беше ден, определен за плащане на рекета. Взе парите, които му дадох, но вместо да си тръгне, този път отвори прозорчето на колата и ми каза да се кача.

— А ти?

— Изтръпнах, започна да ме облива студена пот. Но какво можех да направя? Качих се и той потегли. Казано накратко, тръгна по пътя за Фела, но спря след няма и половин час път…

— Попита ли го къде отивате?

— Разбира се.

— И какво ти отговори?

— Ням, все едно не съм го питал. След около половин час ме накара да сляза на място, дето нямаше жива душа, и ми направи знак да поема по пътека, по която и куче не минава. В един определен момент, не знам откъде, по дяволите, изникна пред мен Тано Гърка. Умрях от страх, краката ми омекнаха, като че ли бяха от извара. Разбираш ли, не съм страхливец, но този има зад гърба си пет убийства.

— Как пет?

— Защо, при вас колко се водят?

— Три.

— Не, господине, пет са, гарантирам ти го.

— Добре, продължавай.

— Аз веднага си направих сметка, че след като винаги съм му плащал навреме, сигурно Тано иска да увеличи сумата. Не мога да се оплача, че бизнесът ми не върви, а и те го знаят. Но грешах, не се отнасяше за пари.

— Какво искаше?

— Без дори да ме поздрави, ме попита дали те познавам.

Монталбано си помисли, че не го е чул добре.

— Дали познаваш кого?

— Теб, Салво, теб.

— А ти какво му каза?

— Аз, осирайки се в панталоните си от страх, му отговорих, че те познавам, разбира се, но само така, по физиономия, че сме само на „здравей — здрасти“. Погледна ме, повярвай ми, с тези две очи, които изглеждаха като онези на статуите, втренчени и безжизнени, след това наклони главата си назад, засмя се лекичко и ме попита дали искам да разбера колко косми имам по задника си, с право на грешка най-много два. Означаваше, че знае цялото ми житие и битие, та дори смъртта ми, да се надяваме, че ще е колкото е възможно по-късно. Затова наведох поглед към земята и повече не отворих уста. Тогава ми каза, че иска да те види.

— Кога и къде?

— Още тази нощ, на разсъмване. Веднага ще ти обясня къде.

— Знаеш ли какво иска от мен?

— Това не го знам, а и не искам да го знам. Каза ми да те убедя, че можеш да му се довериш като на брат.

Думите „като на брат“, вместо да окуражат Монталбано, предизвикаха неприятни тръпки по гърба му, защото знаеше, че първото от трите или петте убийства на Тано беше това на по-големия му брат Николино, когото първо удушил, а след това заради някакъв загадъчен символизъм старателно одрал. Обзеха го черни мисли, станали колкото е възможно още по-черни след думите на Джедже, който му прошепна, слагайки ръка на рамото му:

— Бъди внимателен, Салво, този е отвратителна гад.

* * *

Връщаше се към вкъщи, като караше съвсем бавно, когато фаровете на Джедже, който го следваше, примигнаха многократно. Комисарят отби встрани, Джедже доближи колата си до неговата и навеждайки се изцяло към прозорчето от страната на Монталбано, му подаде един пакет.

— Забравих сладките.

— Благодаря. Мислех си, че ти служат само като мотив, за прикритие.

— Аз какъв съм според теб? Някой, който говори едно, а върши съвсем друго ли?

И обиден натисна газта.

* * *

Комисарят прекара ужасна нощ. Първата мисъл, която му мина през ума, беше да се обади на началника на областната дирекция на полицията, да го събуди и да го информира, застраховайки се пред него за всички последствия, които тази история можеше да повлече след себе си. Тано Гърка обаче се беше изразил ясно по този въпрос, както Джедже му съобщи: Монталбано не трябваше да казва на никого нищо и на срещата им трябваше да отиде сам. В тази ситуация обаче не ставаше дума да си поиграят на стражари и апаши, негов дълг беше да изпълни дълга си, тоест да уведоми висшестоящите над себе си и заедно с тях да подготвят до най-дребните детайли операцията по причакването и залавянето, вероятно с помощта на сериозни подкрепления. Тано се укриваше от правосъдието повече от десет години, а той, спокоен и ведър, отиваше да се срещне с него, все едно онзи му беше някакъв приятел, който се е върнал от Америка? Дума да не става, началникът на областната дирекция на полицията на всяка цена трябваше да бъде уведомен. Набра номера на домашния му телефон в град Монтелуза, който беше локален административен център.

— Ти ли си, любов моя? — прозвуча гласът на Ливия от Бокадасе, Генуа.

Монталбано за миг остана без дъх, ясно беше, че инстинктът му го водеше да не говори с началника, след като сгреши номера.

— Извини ме за преди малко, получих едно непредвидено телефонно обаждане, заради което бях принуден да изляза.

— Няма значение, Салво, наясно съм със занаята ти. По-скоро ти ме извини за изблика, но се почувствах разочарована.

Монталбано погледна часовника си, имаше поне още три часа, преди да отиде на срещата с Тано.

— Ако искаш, може да си поговорим сега.

— Сега? Извини ме, Салво, не е напук, но предпочитам да не го правим. Взех сънотворно и едва държа очите си отворени.

— Съгласен съм, съгласен съм. До утре. Обичам те, Ливия.

Гласът й изведнъж се промени, прозвуча му бодро и превъзбудено.

— Хей? Какво става? Какво става, Салво?

— Нищо не става, какво трябва да става?

— Ааа, не, скъпи, ти не ми казваш истината. Трябва да свършиш нещо опасно ли? Не ме карай да те мисля, Салво!

— Ама как изобщо ти идват такива мисли в главата?

— Кажи ми истината, Салво.

— Няма да правя нищо опасно.

— Не ми се вярва.

— Ама защо бе, боже господи?

— Защото ми каза, че ме обичаш, а ти, откакто се познаваме, си ми го казвал само три пъти. Броила съм ги и всеки път е било заради нещо необичайно.

Единственото, което му оставаше, беше да прекъсне разговора, иначе с Ливия щяха да откарат така чак до сутринта.

— Чао, любов моя, приятни сънища. Не бъди глупава. Чао, трябва отново да излизам.

* * *

Ами сега, какво да прави, за да му мине времето? Взе си душ, прочете няколко страници от книгата на Монталбан, без да вникне в тях, разтакаваше се от стая в стая, като ту изправяше някоя картина, ту четеше някакво писмо, фактура, бележка, докосвайки се до всичко, което му беше под ръка. Взе си отново душ, избръсна се, като се поряза точно на брадичката. Увеличи звука на телевизора, но веднага го намали, защото му се повдигна от него. Най-накрая часът дойде. Беше готов да тръгва, но му се прииска да сложи в устата си една сладка с греяно вино. С истинско удивление забеляза, че пакетът на масата е отворен и върху картонения поднос не беше останала нито една сладка. От нерви ги беше изял всичките, без да обърне внимание. Но най-лошото беше, че дори не беше усетил вкуса им.