Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (8)

VIII.
Кедрови ядки

Ама как така още спи? — попита Ася с брадичка, вдигната към стаята й. На връщане от летището с ужас бе установила, че лелите са сложили срещу леглото й второ и са превърнали единственото място, където тя можеше да се усамоти под този покрив, в „момичешка стая“. Бяха го направили или защото все търсеха нови и нови начини да я тормозят, или защото от стаята се откриваше по-красива гледка и те искаха да направят добро впечатление на гостенката, или защото смятаха, че това е поредната възможност да сближат момичетата в рамките на своя ПНДКРН — Проект за Насърчаване на Дружбата и Културното Разбирателство между Народите. Ася нямаше никакво желание да дели личното си пространство с някаква непозната, но нямаше как да възрази пред гостенката и затова се бе съгласила неохотно. Сега обаче търпението й беше на изчерпване. Сякаш не стигаше това, че бяха сложили американката в стаята й, жените от семейство Казанджъ явно бяха решили в никакъв случай да не започват вечерята, докато почетната гостенка не се присъедини. Затова, макар че яденето бе готово отпреди час и всички, включително Султан Пети, отдавна бяха заели местата си около масата, все още никой, включително Султан Пети, не бе вечерял официално. През двайсетина минути някой ставаше да притопли лещата и месото, като разнасяше тенджерите до кухнята и обратно, а Султан Пети следваше с жално мяукане миризмата. Бяха се залепили за столовете, гледаха телевизия с намален звук и разговаряха шепнешком. Въпреки това, понеже постоянно опитваха по някое ястие, всички, с изключение на Султан Пети, вече бяха яли повече от обикновено.

— Може би се е събудила, но лежи в леглото, защото я е срам. Дали да не отида да погледна? — предложи Ася.

— Стой си на мястото, госпожичке. Остави момичето да се наспи — вдигна вежда леля Зелиха.

Загледана с едното око в екрана, а с другото — в дистанционното на телевизора, леля Фериде се съгласи:

— Има нужда от сън. Заради часовата разлика. Прекосила е не само океанските течения, но и различни часови зони.

— Е, поне на някои в тази къща им е разрешено да се излежават колкото си искат — изсумтя Ася.

Точно тогава някъде в дъното засвири искряща музика и върху екрана блесна предаването, което всички чакаха — турската разновидност на „Стажантът“. Загледаха прехласнати, без да казват нищо, как турският Доналд Тръмп изниква иззад ярките сатенени пердета в просторния кабинет с прекрасна гледка към моста над Босфора. След като погледна бързо и снизходително двата отбора, чакащи нарежданията му, бизнесменът им съобщи какво иска от тях. Всеки от отборите получи указания да разработи дизайн на бутилка за газирана вода, да направи деветдесет и девет такива бутилки и после да ги продаде възможно най-бързо и скъпо в най-луксозните квартали на града.

— Това не е никакво предизвикателство — викна Ася. — Ако искат истинско предизвикателство, трябва да изпратят всички участници в надпреварата в най-религиозните и консервативни квартали на Истанбул и да ги накарат да продават там бутилирано червено вино.

— О, я млъквай! — тросна се леля Бану с въздишка. Не й беше приятно, че племенницата й постоянно осмива вярата и вярващите — в това отношение виждаше съвсем ясно на кого точно прилича Ася — на майка си. Щом богохулството се предаваше генетично, от майка на дъщеря като рака на гърдата и диабета, какъв смисъл имаше да я поправя? Затова въздъхна още веднъж.

Ася не обърна внимание, че натъжава леля си, и сви рамене.

— Защо пък не? Ще бъде много по-оригинално от това безпочвено турско подражание на Америка. Винаги трябва да смесваш техническия материал, заимстван от Запада, с особеностите на културата, към която се обръщаш. На това му викам Доналд Тръмп, показан наистина ала турка^[35]. Би могъл да накара участниците да продават пакетирано свинско в мюсюлмански квартал, например. Готово — това вече е предизвикателство. Да видим как маркетинговите стратегии ще се увенчаят с успех.

Още преди другите да са изказали мнение, вратата на стаята се отвори със скърцане и при тях малко неуверена и замаяна влезе Армануш Чакмакчян. Беше облечена в избелели дънки и тъмносиня тениска, достатъчно дълга и широка, за да скрие тялото й. Докато си беше приготвяла багажа за Турция, беше умувала много какви дрехи да вземе и накрая бе избрала най-скромните, за да не изглежда странно в консервативно място като това. Затова се стъписа, когато на летището в Истанбул я посрещна леля Зелиха по възмутително къса пола и с още по-възмутително високи токове. Още по-изумително обаче бе след това да се запознае с леля Бану — със забрадка на главата и дълга рокля, и да разбере, че тя се моли благочестиво по пет пъти на ден. Армануш реши, че ще й е нужно време, за да проумее как е възможно тези две жени да са сестри и да живеят под един покрив, въпреки че и като външност, и като характери очевидно са съвсем различни.

— Welcome, welcome^[36]! — възкликна бодро леля Бану, но с това английският й се изчерпа.

Докато наблюдаваха как момичето се приближава, четирите лели на масата започнаха да се наместват, притеснени от необичайната ситуация, но не свалиха широките усмивки от лицата си. На Султан Пети му стана любопитно как мирише непознатата, затова веднага скочи на крака и започна да описва стесняващи се кръгове около Армануш, като душеше чехлите й, докато накрая не реши, че няма нищо интересно.

— Съжалявам много, не знам как съм спала толкова дълго — изпелтечи на бавен английски Армануш.

— Тялото ти, разбира се, се нуждае от сън. Полетът е бил дълъг — каза леля Зелиха. Говореше с лек, макар и очебиен акцент и проявяваше склонност да слага ударенията не където трябва, но явно не се притесняваше да се изразява на английски. — Гладна ли си? Надявам се, че турската кухня ще ти хареса.

Леля Бану можеше да познае думата „кухня“ на всички езици, затова се завтече да донесе лещата. Султан Пети скочи почти машинално от възглавницата си, за да я последва, като пътьом замяука умолително.

След като седна на запазения за нея стол, Армануш огледа за пръв път всекидневната. Плъзна очи бързо и предпазливо, като спираше на определени места: резбованото палисандрово дърво; шкафа със стъклени вратички и подредените зад тях позлатени чашки за кафе, стъклени сервизи за чай и антики; старото пияно до стената; красивия килим на пода; дантелените покривки, сияещи по масичките, по плюшените кресла и дори върху телевизора; канарчето в украсен кафез, който се полюшваше при балконската врата; картините по стените — пасторални маслени платна с провинциални пейзажи, толкова живописни, че не изглеждаха истински, календар със снимки на различни културни и природни забележителности от Турция, амулет против уроки и портрет на Ататюрк в смокинг и с бомбе в ръката, с което махаше на множество извън рамката. Цялата стая пулсираше от предмети за спомен и ярки цветове — синьо, кафеникаво, морскозелено, тюркоазно, и сияеше така, сякаш освен лампите вътре светеше и нещо друго.

С все по-голям интерес Армануш погледна чиниите по масата.

— Каква прекрасна трапеза! — грейна тя. — Все любимите ми ястия. Виждам, направили сте хумус, бабагануш, сарми… и виж ти, опекли сте чьорек!

— Аааа, да не знаеш турски? — възкликна стъписана леля Бану, когато се върна с димяща тенджера в ръцете и Султан Пети по петите.

Армануш поклати глава, развеселена, но и натъжена, сякаш съжаляваше, че е подвела очакванията й.

— Не, не. За беда не знам турски, но очевидно познавам турските ястия.

Тъй като не разбра последната част, леля Бану се извърна отчаяно към Ася, тя обаче явно не проявяваше интерес да изпълнява ролята на преводачка, толкова бе погълната от задачата, поставена от турския Доналд Тръмп. Участниците в надпреварата получиха указания да се гмурнат дълбоко в текстилната промишленост и да направят нови екипи в жълто и небесносиньо за един от най-големите футболни отбори в първенството. Победител щеше да е моделът, харесал се най-много на самите играчи. През това време Ася умуваше алтернатива и на тази задача, но този път реши да не огласява какво й е хрумнало. Вече не й се говореше. Честно казано, младата американка се бе оказала много по-хубава, отколкото беше очаквала — не че беше очаквала нещо, но дълбоко в себе си бе мислила, може би дори се беше надявала, че на летището ще посрещнат някоя тъпа блондинка.

Кой знае защо, й идеше да се заяде с гостенката, но нямаше нито повод, нито сили. Засега предпочиташе да остане сдържана и хладна, за да даде да се разбере, че турското гостоприемство не важи за нея.

— Хайде, разкажи ни — подкани леля Фериде, след като огледа прическата на младата американка и реши, че е прекалено обикновена. — Как е в Америка?

Въпросът беше толкова нелеп, че Ася изгуби самообладание, колкото и твърда да бе в решението си да не се намесва. Погледна измъчено леля си. Но дори да бе сметнала въпроса за смехотворен, Армануш не го показа с нищо. Знаеше как да излиза на глава с лели. Лелите й бяха специалност. Тя отговори с дясна буза, поиздута от бучката хумус в устата:

— Хубаво е, хубаво е. Страната е голяма. Има различни Америки, зависи къде живееш.

— Питай я за Мустафа — настоя баба Гюлсюм, без изобщо да обръща внимание на последната информация, която не бе разбрала.

— Добре е, работи много — отвърна Армануш, като в същото време слушаше напевния глас на леля Зелиха, която превеждаше. — Имат хубава къща и две кучета. Там, в пустинята, е страхотно. И времето в Аризона винаги е хубаво, топло и слънчево…

След като изядоха супата и опитаха предястията, баба Гюлсюм и леля Фериде направиха посещение в кухнята и се върнаха, всяка понесла огромна табла — вървяха в съвършен синхрон, като египтянки. Сложиха на масата чиниите, които бяха крепили на рамо.

— Има пилаф — усмихна се Армануш и се наведе напред, за да разгледа ястията. — Има и туршия, и…

— О! — възкликнаха в хор лелите, възхитени от познанията на гостенката за турската кухня.

Изведнъж Армануш забеляза последната тенджера, донесена на масата.

— О, жалко, че баба не може да види любимите й кабурга^[37]…

— В Америка много турски ресторант? — попита леля Джеврийе.

— Всъщност познавам ястията, защото ги има и в арменската кухня — поясни бавно Армануш.

Първоначално бе смятала, след като се представи на семейството като Ейми — доведената дъщеря на Мустафа, млада американка от Сан Франциско, да разкрие тайната за другата част от идентичността си малко по малко, след като се изгради някакво взаимно доверие. А ето че препускаше презглава към същността на въпроса.

Изпаднала в напрегнато, но едновременно самоуверено настроение, тя изправи гръб и огледа масата от единия до другия край, за да види как реагират всички. Празното изражение върху лицата им я накара да обясни по-ясно.

— Арменка съм… по-точно, американка с арменски корени.

Този път думите не бяха преведени. Не се налагаше. Четирите лели се усмихнаха едновременно, всяка по свой си начин: едната любезно, другата разтревожено, третата любопитно, четвъртата дружелюбно. Но най-видима беше реакцията на Ася. Тя спря да гледа „Стажантът“ и за пръв път се взря с искрено любопитство в гостенката, осъзнавайки, че в крайна сметка, тя може и да не е тук за изследване на тема „Ислямът и жените“.

— Виж ти! — отвори накрая уста и след като се наведе напред, се подпря на лакти върху масата. — Я ми кажи, System of a Down наистина ли ни мразят?

Армануш примига — нямаше представа за какво й говори момичето. Един бегъл поглед й беше достатъчен да разбере, че не само тя е озадачена, лелите също недоумяваха.

— Това е рок банда, която много обичам. Арменци са и се носят градски легенди, че мразели турците и не искат никой турчин да харесва музиката им, затова просто ми стана любопитно — сви рамене Ася, явно недоволна, че трябва да обяснява такива неща на разни невежи.

— Не знам нищо за тях — стисна устни Армануш. Изведнъж се почувства толкова мъничка тук, слаба и уязвима в самотата на чужденец в чужда страна. — Семейството ми… тоест баба, е от Истанбул.

Тя посочи с пръст Маминка, сякаш имаше нужда от възрастен човек, за да онагледи по-добре разказа си.

— Питай я как се казват — сръга баба Гюлсюм Ася — изрече го така, сякаш пазеше ключа от таен архив в мазето, където старателно са подредени досиетата на всички родове в Истанбул, минали и настоящи.

— Чакмакчян — отговори Армануш, след като й преведоха въпроса. — Ако искате, можете да ме наричате Ейми, но името ми всъщност е Армануш Чакмакчян.

Лицето на леля Зелиха светна и тя възкликна, разпознала името.

— Винаги ми е било интересно. Турците добавят наставката „джъ“ към всичко и така обозначават професията. Вземете нашето фамилно име. Казан-джиъ. Ние сме „Казанджии“. Сега виждам, че и арменците правят така. Чакмак^[38]… Чакмакчъ… Чакмакчян.

— Още една допирна точка — усмихна се Армануш.

У леля Зелиха имаше нещо, което й бе харесало веднага. Дали начинът, по който се обличаше — с тези скандално къси поли, с фрапантната халка на носа и прекалено силния грим, който си слагаше? Или беше погледът й? Гледаше така, че си убеден — ще те разбере, без да те съди.

— Вижте, имам адреса на къщата. — Армануш извади от джоба си лист хартия. — Баба ми Шушан се е родила в тази къща. Ако можете да ми помогнете и да ме упътите, бих искала някой път да отида да я видя.

Леля Зелиха надзърна да види какво пише, а Ася забеляза, че леля Фериде е притеснена. Тя хвърляше панически погледи към открехнатата балконска врата и явно беше развълнувана — като човек, който е изправен пред опасност, а не знае в коя посока да хукне.

Ася се наведе на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, и пошушна на лудата си леля:

— Ей, какво има?

Леля Фериде също се наклони на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, сетне прошепна със странни пламъчета в сиво-зелените очи:

— Чувала съм, че арменците се връщали в старите си къщи, за да копаят и да търсят в тях ковчежетата, които дядовците им са скрили, преди да избягат. — Тя присви очи и повиши мъничко глас. — Злато и скъпоценности — допълни задъхана и замълча, за да помисли и да постигне някакво съгласие със себе си. — Злато и скъпоценности!

Трябваше да минат още няколко секунди, докато Ася схване за какво говори леля й.

— Знаеш какво имам предвид, това момиче тук е дошло да търси ковчеже със съкровища — добави развълнувана леля Фериде — вече разглеждаше наум съдържанието на въображаемото ковчеже с лице, озарено от вкуса на приключението и сиянието на рубините.

— Много си права! — възкликна Ася. — Не ти ли споменах? Когато слезе от самолета, момичето носеше не багаж, а лопата, и тикаше ръчна количка…

— О, я млъквай — тросна се засегната леля Фериде.

Кръстоса ръце и се облегна.

През това време, открила далеч по-дълбока причина за посещението на Армануш, леля Зелиха я попита:

— Значи си дошла да видиш къщата на баба си. Но тя защо е заминала?

На Армануш й се искаше да й зададат този въпрос, но същевременно нямаше желание да отговаря. Не беше ли много рано да им казва? Колко да разкрива? Ако не сега, то кога? И защо изобщо да чака? Отпи от чая. Произнесе отговора безжизнено, почти вяло:

— Били са принудени да заминат. — Веднага щом го изрече, предпазливостта й изчезна. Тя вдигна брадичка и добави: — Бащата на баба — Ованес Стамбулян, е бил поет и писател. Бил е изтъкната личност, уважавана от всички наоколо.

— Какво казва? — Леля Фериде сръчка Ася, тъй като бе разбрала само първата половина на изречението.

— Каза, че е от видно истанбулско семейство — пошушна й Ася.

— Dedim sana altın liralar için gelmiş olması… Казвах ли ти аз, че е дошла за жълтици.

Ася завъртя очи, но не чак толкова присмехулно, колкото й се искаше, и отново заслуша съсредоточено разказа на Армануш.

— Разказвали са ми, че е бил човек на словото, най-много обичал да чете и да размишлява. Баба твърди, че приличам на него. И аз много обичам книгите — допълни със свенлива усмивка Армануш.

Някои от слушателите отвърнаха на усмивката й, а когато преводът приключи, вече се усмихваха всички.

— Но за съжаление името му е било в списъка — продължи плахо Армануш.

— Какъв списък? — полюбопитства леля Джеврийе.

— Списъкът с арменски интелектуалци, които е трябвало да се изтребят. Политически водачи, поети, писатели, духовници… Общо двеста трийсет и четирима души.

— Но защо? — изуми се леля Бану, въпрос, който Армануш подмина.

— На двайсет и четвърти април, събота, в полунощ десетки изтъкнати арменци в Истанбул били задържани и отведени насила в полицейския участък. Всички се били облекли добре, в най-хубавите си дрехи, като за церемония. Били с безупречни яки и в елегантни костюми. Всички били високообразовани. Държали ги без обяснения в участъка, а накрая ги изселили в Аяш и Чанкъръ. Хората в първата група били в по-тежко положение, отколкото във втората. Никой не оцелял в Аяш. А отведените в Чанкъръ били избивани един по един. Сред тях бил и дядо. Охранявани от турски войници, те се качили на влака от Истанбул за Чанкъръ. Накарали ги да вървят пет километра пеш от гарата до града. Дотогава се държали с тях добре. Но докато вървели от гарата, ги биели с пръчки и дръжки на пики. Известният композитор Комитас полудял след онова, което видял. Щом пристигнали в Чанкъръ, ги пуснали — при едно условие — било им забранено да напускат града. Затова те си взели квартири под наем и заживели с местните хора. Всеки ден войниците извеждали двама-трима от тях на разходка извън града, а после се връщали без тях. Един ден отвели на разходка и дядо.

Все така усмихната, леля Бану погледна наляво и надясно — първо сестра си, после и племенницата си, за да провери кой ще й преведе, но за нейна изненада по лицата на двете преводачки се четеше единствено смут.

— Дълго е за разказване. Няма да ви отнемам времето с всички подробности. Когато бащата й загинал, баба Шушан била на три години. Имала трима братя, била най-малкото от четири деца. Семейството останало без патриарх. Прабаба ми вече била вдовица. Тъй като й било трудно да стои с децата в Истанбул, тя потърсила убежище в бащиния си дом в Сивас. Ала веднага щом пристигнали, започнали изселванията. На цялото семейство било наредено да остави къщата и вещите си и заедно с хиляди други да се отправи в неизвестна посока. — Армануш огледа внимателно публиката си и реши да довърши разказа. — Вървели и вървели. По пътя прабаба умряла, починали и другите възрастни. Понеже нямали родители, които да ги наглеждат, по-малките деца се изгубили сред хаоса и бъркотията. Но след като няколко месеца били разделени, братята се срещнали като по чудо в Ливан, с помощта на мисионери католици. От оцелелите роднини липсвала само баба Шушан. Никой не знаел каква е съдбата на невръстното дете. Никой и не подозирал, че са я отвели обратно в Истанбул и са я дали в сиропиталище.

С крайчеца на окото си Ася забеляза, че сега вече майка й я гледа напрегнато. В началото заподозря, че вероятно се опитва да я предупреди да не превежда всичко. После обаче си даде сметка, че в изумените очи на майка й проблясва единствено интерес към разказа на Армануш. Може би се питаше и колко от всичко това непокорната й дъщеря ще преведе на жените от семейство Казанджъ.

— Цели десет години по-големите братя на баба Шушан я издирвали. Накрая брат й Ервент я открил и я отвел в Америка, при другите роднини — допълни тихо Армануш.

Леля Бану понаклони глава на една страна и започна да върти зърната на кехлибарената броеница между кокалестите си, никога невиждали маникюр пръсти, като същевременно нашепваше: „Всичко тук погива. Но пребъдва Ликът на твоя Господ, Владетеля на величието и почитта.“

— Ама как така! — усъмни се първа Леля Фериде. — Какво е станало с тях? Как така са умрели, защото са вървели пеш?

Преди да го преведе, Ася погледна майка си — да провери дали няма да го направи тя. Леля Зелиха вдигна вежди и кимна.

След като въпросът й беше зададен, Армануш се позамисли, прокара пръсти по медальона с изображението на свети Франциск Асизки и чак тогава отговори. Забеляза, че Маминка, която седеше в другия край на масата с бледо лице, белязано от бръчките на толкова много години, я гледа вторачено, с огромно съчувствие, и предположи, че тя или изобщо не е слушала внимателно разказа и вече не е с тях, или е слушала толкова внимателно, че сякаш е изживяла всичко, и пак вече не е с тях.

— Не им давали вода и храна, не ги оставяли да си починат. Накарали ги да вървят дълго пеш. Жени, някои бременни, деца, възрастни, болни, недъгави… — Гласът на момичето заглъхна. — Мнозина издъхнали от глад. Други били убити.

Този път Ася преведе всичко, не пропусна и дума.

— Кой е извършил такова зверство? — възкликна леля Джеврийе, сякаш стоеше в класна стая, пълна с немирни ученици.

Леля Бану се присъедини към реакцията на сестра си, макар че нейната издаваше по-скоро неверие, отколкото гняв. Широко отворила очи, тя придърпа краищата на забрадката, както правеше винаги, когато е притеснена, сетне започна да се моли, както правеше винаги, когато подръпването на забрадката не помагаше с нищо.

— Леля пита кой го е извършил — каза Ася.

— Турците — отговори Армануш, без да се замисля за последиците.

— Какъв срам, какъв грях, не са ли хора? — изуми се леля Фериде.

— Някои хора са чудовища! — заяви леля Джеврийе, без да разбира, че отзвукът на думите й може да е много по-сложен, отколкото би си признала. От двайсет години учителка по турска история, тя бе свикнала да прокарва непреодолима граница между минало и настояще, да разграничава Османската империя от съвременната Турска република и затова бе възприела разказа като мрачна новина от далечна страна. Новата турска държава бе създадена през 1923 година и генезисът на властта можеше да се проследи само до там. Каквото и да се е случвало или да не се е случвало преди тази отправна точка, то беше свързано с друга епоха — и с друг народ.

Озадачена, Армануш ги погледна една по една. С облекчение видя, че семейството не е възприело разказа й така зле, както бе очаквала, но не беше и сигурна, че изобщо са го възприели. Е, да, не го оспорваха, не я и нападаха с контрааргументи. Всъщност слушаха внимателно и всички, изглежда, бяха разстроени. Но къде бяха границите на съчувствието им? И какво точно беше очаквала? Леко смутена, Армануш се запита дали щеше да е различно, ако бе говорела на интелектуалци.

Лека-полека разбра, че вероятно е чакала те да си признаят вината, може би дори да се извинят. Но извинение не последва — не защото не им беше мъчно за нея — личеше си, че наистина й съчувстват, — а защото не бяха видели връзка между себе си и извършителите на престъплението. Като арменка тя носеше в себе си духа на народа си, на цели поколения от миналото, докато обикновеният турчин не чувстваше такава приемственост с предците си. Арменци и турци живееха в различни времеви рамки. За арменците времето беше цикъл, в който миналото въплъщава настоящето, а настоящето ражда бъдещето. За турците времето беше пунктирана черта, където миналото свършва в някаква точка, а настоящето започва от нулата и между тях няма нищо, което да ги свързва.

— Но ти не яде нищо. Хайде, детето ми, пътувала си дълго, хапни — подкани леля Бану, като смени темата и заговори за храна, един от двата лека за скръбта, които знаеше.

— Много е вкусно, благодаря — грабна Армануш вилицата.

Забеляза, че са приготвили ориза точно както го прави баба й, с масло и запържени кедрови ядки.

— Браво, браво! Яж, яж — закима леля Бану възможно най-усърдно.

Ася гледаше със свито сърце как Армануш приема любезно поканата, взима вилицата и посяга към ребрата. Наведе глава — вече не й се ядеше. Не че чуваше историята за депортирането на арменците за пръв път. Беше слушала такива разкази и преди — някои за, повечето против. Но бе съвсем различно да го чуеш от жив човек. Никога дотогава Ася не беше срещала толкова млад човек с такава стара памет.

Ала нихилистката в нея не чака дълго — отхвърли притесненията. Ася сви рамене. Какво толкова! Светът си беше ужасен. Минало и бъдеше, тук и там… все тая. Навсякъде нещастие. Бог или не съществуваше, или нехаеше, че ни е потопил всички в такива злочестини. Животът беше гаден и жесток и на Ася отдавна й беше писнало да научава такива неща. Замъгленият й поглед се плъзна към екрана, където турският Доналд Тръмп въртеше на шиш тримата най-виновни членове на губещия отбор. Екипите, които бяха направили за футболния клуб, бяха толкова ужасни, че и най-небрежните спортисти бяха отказали да ги носят. Сега някой трябваше да изхвърчи. Като по знак и тримата участници се впуснаха да се обиждат един друг, за да се спасят от отстраняване.

Ася се затвори в себе си и се усмихна презрително. Такъв беше светът, в който живеем. История, политика, религия, общество, конкуренция, маркетинг, свободен пазар, борба за надмощие, всички се хванали за гушите, за да се докопат до поредното парче победа… На нея със сигурност не й трябваха всичките тия дивотии и цялата тая…

… гадост.

Без да сваля очи от екрана, но вече върнала апетита си, Ася избута стола напред и се зае да си пълни чинията. Взе си голямо ребро и започна да яде. Когато вдигна глава, срещна пронизващия поглед на майка си и побърза да се извърне.

* * *

След вечерята Армануш се усамоти в момичешката стая, за да проведе два телефонни разговора. Първо се обади в Сан Франциско. Стоеше с лице към плаката на Джони Кеш върху стената точно над бюрото.

— Аз съм, бабо! — възкликна развълнувана, но веднага спря. — Какъв е този шум при теб?

— О, не се притеснявай, скъпа — дойде отговорът. — Поправят тръбите в банята. Оказа се, че завчера вуйчо ти Дикран е объркал всичко. Наложи се да викаме водопроводчик. Кажи ми ти как си.

Тъй като очакваше въпроса, Армануш започна да описва деня си в Аризона. Чувстваше се ужасно, задето лъже, и се опита да попритъпи угризенията си с мисълта, че така е най-добре. Как можеше да каже на баба си: „Не съм в Аризона. В родния ти град съм.“

След като затвори, изчака няколко минути. Замислена, си пое дълбоко въздух, събра смелост и набра втория номер. Реши да запази спокойствие и да не говори притеснено — обещание, което й бе трудно да удържи, след като чу напрегнатия глас на майка си.

— Ейми, скъпа, защо не ми звънна по-рано? Как си? Какво е времето в Сан Франциско? Добре ли се държат с теб?

— Да, мамо. Добре съм. Времето е… — Армануш съжали, че не е проверила прогнозата в интернет. — Хубаво е, както винаги, духа малко…

— Да — прекъсна я Роуз. — Скъсах се да те търся, но мобилният ти беше изключен. Ох, ужасно се притесних.

— Много те моля, мамо, чуй ме — каза момичето, изненадано от решителната нотка в гласа си. — Притеснявам се, когато ми звъниш у баба. Хайде да се разберем веднъж завинаги. Ще те търся аз, а не ти. Моля те.

— Те ли те карат да говориш така? — усъмни се майка й.

— Не, мамо, разбира се, че не. За Бога! Моля те аз, не те.

Въпреки съпротивата си Роуз прие условията. Оплака се, че нямала никакво време за себе си и че се разкъсвала между дома и работата. После обаче се ободри и започна да разказва за разпродажбата в „Хоум Депоу“ и че Мустафа се бил съгласил да вземат нови шкафчета за кухнята.

— Кажи ми мнението си — подкани Роуз. — Какво мислиш за черешово дърво? Дали ще стои добре в кухнята?

— Да, предполагам…

— И аз мисля така. Но какво ще кажеш за тъмен дъб? Малко по-скъп е, но веднага си личи класата. Кои според теб ще са по-хубави?

— Не знам, мамо, тъмният дъб също звучи добре.

— Да, но не ми помагаш особено — въздъхна майка й.

След като затвори, Армануш се огледа и се почувства много отчуждена. Персийските килими, старовремските нощни лампи, непознатата покъщнина, книгите и вестниците на чужд език… Изведнъж я обзе паника, каквато не бе усещала от малка.

Когато беше на шест години, двете с майка й пътуваха с колата и насред пустинята в Аризона им свърши бензинът. Наложи се да чакат близо час, докато мине друг автомобил. Роуз вдигна палец и спря един камион, който да ги откара. В камиона имаше двама груби на вид здравеняци, страшни намусени мъже. Без да казват и дума, ги хвърлиха до следващата бензиностанция. След като ги свалиха и камионът се скри, с разтреперана устна Роуз прегърна Армануш и проплака ужасена:

— О, господи, ами ако бяха лоши хора? Можеха да ни отвлекат, да ни изнасилят и да ни убият и никой нямаше да намери труповете ни. Как можах да ни изложа на такава опасност?

Сега Армануш изпитваше нещо подобно, макар и не в такава крайна степен. Беше в Истанбул, в къщата на непознати, а никой от близките й не знаеше. Как можа да постъпи толкова необмислено?

Ами ако бяха лоши хора?