Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (15)

XV.
Светли стафиди

Чудната новина, че Мустафа идва на гости заедно с жена си, американката, тутакси отприщи в дома на Казанджъ цял наниз от действия. Първото и най-важното сред тях бе свързано с миещи препарати, прах за пране и сапун. За два дни цялата къща бе почистена основно от горе до долу, прозорците бяха измити и лъснати с гюдерия, лавиците бяха избърсани от прах, пердетата бяха изпрани и изгладени, всяка плочка по всичките три етажа бе изтъркана и мината с парцал. Леля Джеврийе изтри едно по едно листата на всички цветя във всекидневната, на мушкатото и на камбанките, на розмарина и на лазаркинята. Изтри дори листата на срамежливата мимоза. През това време леля Фериде изненада всички, като извади най-ценната дантелена покривка в чеиза си. Но дума да няма, най-развълнувана от новината беше баба Гюлсюм. В началото отказваше да повярва, че след толкова години единственият й син ще им дойде на гости, а когато накрая се убеди в достоверността на новината, се затвори като в тъмница в кухнята, сред чиниите, приборите за хранене и продуктите, за да наготви любимите ястия на любимото си чадо. Сега въздухът в кухнята бе натежал от аромата на току-що приготвени вкусотии. Баба Гюлсюм вече бе опекла във фурната два вида бюрек — със спанак и със саламурено сирене, беше сложила лещата да къкри, беше задушила агнешките котлети и бе направила сместа за кюфтетата, които щяха да опържат след пристигането на гостите. Макар и да бе преизпълнена с решимост до вечерта да приготви още половин дузина гозби, безспорно най-важен в менюто на баба Гюлсюм беше десертът: ашурето.

Като дете и тийнейджър Мустафа Казанджъ бе обичал от десертите най-много ашуре и ако ужасните американски готови храни не му бяха развалили хранителните навици, той, надяваше се баба Гюлсюм, щеше да се зарадва ужасно да открие в хладилника цели купи от любимия си десерт, които го чакаха, сякаш животът тук още си беше същият и Мустафа можеше да го продължи оттам, където го беше прекъснал.

Ашурето олицетворяваше приемствеността и непоклатимостта, то бе въплъщение на добрите дни, които настъпват след всяка буря, колкото и страшна да е била тя.

Предния ден баба Гюлсюм беше накиснала продуктите и сега беше готова да започне приготвянето. Отвори един шкаф и извади от него огромен казан. Не можеш без казан, ако си решил да правиш ашуре.

Продукти

1/2 чаша нахут

1 чаша лющена пшеница

1 чаша бял ориз

1-1/2 чаша захар

1/2 чаша печени и нарязани на ситно лешници

1/2 чаша шамфъстък

1/2 чаша кедрови ядки

1 ч.л. ванилия

1/3 чаша светли стафиди

1/3 чаша сушени смокини

1/3 чаша сушени кайсии

1/2 чаша портокалови кори

12 с.л. розова вода

За украсата

2 с.л. канела

1/2 чаша бланширани и нарязани бадеми

1/2 чаша зърна от нар

Подготовка

Повечето съставки трябва да бъдат накиснати в различни съдове от предния ден.

Покрийте със студена вода нахута и го оставете да се размекне през нощта. Изплакнете старателно пшеницата и ориза и после ги залейте с вода в отделен съд. Накиснете за половин час в гореща вода смокините, кайсиите и портокаловите кори, после ги прецедете, като запазите водата, в която са киснали, нарежете ги на ситно, смесете ги със светлите стафиди и ги оставете встрани.

Приготвяне

Залейте нахута с четири литра студена вода. Кипнете, после го оставете да се вари на среден огън, докато омекне — около час. Докато нахутът се вари, кипнете един литър вода, добавете пшеницата и ориза и ги оставете да къкрят на слаб огън, като разбърквате често — около един час, докато пшеницата и оризът омекнат. Прибавете към нахута.

Сипете водата, в която са киснали плодовете, захарта, нарязаните на ситно лешници, шамфъстъка и кедровите ядки и кипнете на среден огън, като бъркате непрекъснато — около половин час или малко повече. Оставете сместа да се посгъсти. Добавете ванилията, стафидите, смокините, кайсиите и портокаловите кори и варете още 20 минути, като бъркате непрекъснато. Махнете от огъня и разбъркайте заедно с розовата вода. Оставете час-час и нещо ашурето да се охлади на стайна температура. Поръсете с канела и украсете с резенчета бадеми и зрънца нар.

* * *

В стаята на момичетата Армануш беше притихнала и замислена още от ранна сутрин. Не й се излизаше оттук, не й се правеше нищо. Ася също си остана вкъщи — играеше с нея на табла и слушаше Джони Кеш.

— Две шестици! Ама че късметлийка.

Но Армануш не показа с нищо, че се радва на заровете, които бе хвърлила. Вместо това продължи да гледа умислено и мрачно пуловете, сякаш се надяваше да ги премести със силата на мисълта си.

— Имам ужасното чувство, че се е случило нещо лошо, а майка не ми казва.

— Моля те, не се безпокой — отвърна Ася, както дъвчеше края на молива — много й се пушеше. — Нали говори с майка си и тя звучеше добре. Благодарение на теб и те ще дойдат в Истанбул. Ще се срещнете и скоро ще се прибереш у вас…

Ася уж го каза, за да я успокои, а кой знае защо, думите й прозвучаха като възражение. Истината бе, че скорошното заминаване на Армануш я натъжаваше.

— Не знам. Просто ме мъчи чувство, от което не мога да се отърва — въздъхна Армануш. — Мама не пътува никъде, не ходи дори в Кентъки. Направо не мога да повярвам, че ще се качи на самолета и ще дойде чак в Истанбул. Но пък си е съвсем в неин стил. Не може да понася да не контролира живота ми. Ще отиде на другия край на света, само и само да съм й под око.

Докато чакаше Армануш да реши къде да премести пуловете, Ася подви под себе си крака и измисли поредния член от Личния си манифест на нихилизма:

Член десети: Ако намериш скъпа приятелка, постарай се да не свикваш с нея дотолкова, че накрая да забравиш, че всеки един от нас е изначално самотен и рано или късно вечната самота ще измести всяко случайно приятелство.

Колкото и разстроена да беше Армануш, настроението й не влияеше на умелата й игра. С двете шестици тя нахлу в полето на Ася и затапи и трите й пула. Победа!

Ася захапа още по-силно молива.

Член единайсети: Ако си намерил скъпа приятелка, с която си свикнал дотолкова, че да забравиш Член десети, никога не си затваряй очите за факта, че в други сфери от живота тя пак може да ти натрие носа. На табла, точно както в раждането и смъртта, всеки един от нас е сам.

Ася имаше да вкарва още три пула, а можеше да ги сложи само на две места в отсрещния край на дъската, затова на всяка цена трябваше да хвърли две петици или две тройки. Нищо друго нямаше да я спаси от разгром. Тя си плю на дланите за късмет и отправи молитва към джина на таблата, който открай време си представяше като наполовина черно, наполовина бяло страшилище с въртящи се зарове вместо очи. После хвърли заровете: тройка и двойка. Ужас! Ася нямаше как да вкара пуловете, затова плесна с ръце и замърмори.

— Клетата! — възкликна Армануш.

Ася сложи чакащите черни пулове отстрани и се заслуша в уличния търговец навън, който се дереше с цяло гърло: Стафиди! Хайде на светлите стафиди! За малки деца и беззъби баби, светли стафиди за всеки!

Когато заговори отново, се наложи да повиши глас, за да надвика продавача:

— Сигурна съм, че всичко е наред с майка ти. Помисли само, ако не беше наред, щеше ли да се вдигне да идва в Истанбул чак от Аризона!

— Май си права — кимна Армануш и завъртя заровете. — Пак две шестици!

— Само шестици ли ще хвърляш? Тези зарове да не са фалшиви? — изстреля подозрително Ася. — Да не мамиш, драга ми госпожице?

Армануш се засмя.

— Де да знаех как!

Но точно когато се канеше да вземе от дъската още два пула, Армануш най-неочаквано спря, пребледняла и стъписана.

— Божичко, как не се сетих! — възкликна тя с болка в гласа. — Не е майка ми, баща ми е. Мама би се държала точно по този начин, ако се е случило нещо лошо с татко… или с роднините му… О, Боже, с баща ми се е случило нещо!

— Но това са само предположения — безуспешно се опита да я успокои Ася. — Кога за последен път говори с баща си?

— Преди два дни — отговори Армануш. — Обадих му се от Аризона и той беше добре, всичко звучеше нормално.

— Чакай, чакай, чакай! Как така си му се обадила от Аризона?

Армануш се изчерви.

— Излъгах. — После вдигна рамене, сякаш за да се наслади на това, че както никога е направила нещо нередно. — За да мога да тръгна на това пътешествие, излъгах почти всички в семейството. Ако бях разкрила, че тръгвам сама за Истанбул, всички щяха да се притеснят и нямаше да ме пуснат никъде. Затова реших да замина и да им кажа чак след като се прибера. Баща ми си мисли, че съм при мама в Аризона, мама пък мисли, че съм с татко в Сан Франциско. По-точно мислеше — до вчера.

Ася я погледна с неверие, което скоро се изпари, изместено от нещо, което приличаше на благоговение. Армануш може би не беше чак толкова безупречна и послушна, колкото подозираше. В светлата й вселена може би имаше място и за мрак, мръсотия, кривнали пътища. Изповедта не само не разстрои Ася, обратното — тя започна да уважава Армануш още повече. Затвори кутията с таблата и я пъхна под мишница — знак, че приема поражението си, въпреки че Армануш нямаше откъде да го знае.

— Според мен не се е случило нищо… но защо не вземеш да се обадиш на баща си? — попита Ася.

Сякаш бе чакала тези думи, за да премине към действие — Армануш се пресегна към телефона. При тази часова разлика в Сан Франциско беше ранна утрин.

Вдигнаха й още след първото позвъняване, но за разлика от друг път не баба Шушан, а баща й.

— Миличка — въздъхна Барсам Чакмакчян с неописуема нежност, щом чу гласа на дъщеря си. По линията ехтеше зловещо пукане, напомнило и на двамата, че ги дели голямо разстояние. — Мислех да ти звънна сутринта. Знам, че си в Истанбул, майка ти се обади да ми каже.

Настъпи кратко напрегнато мълчание, но Барсам Чакмакчян не каза нищо, не се скара на дъщеря си.

— С майка ти се притеснихме ужасно за теб. Роуз пристига с доведения ти баща в Истанбул. Идват да те приберат. Ще бъдат там утре на обяд.

Сега вече Армануш се вцепени. Тук имаше нещо гнило. Нещо много гнило. Това, че майка й и баща й си говореха и дори си съобщаваха новините, беше сигурен знак за апокалипсис.

— Случило ли се е нещо, татко?

Барсам Чакмакчян не отговори, смазан от бремето на един тъжен детски спомен, появил се изневиделица в паметта му.

Когато беше малък, в квартала всяка година идваше мъж с тъмна островърха качулка и черна наметка, който обикаляше от врата на врата заедно с дякона от местната църква. Беше свещеник от предишната му държава, търсеше будни момчета, за да ги отведе обратно в Армения и да ги обучи за свещеници.

— Добре ли си, татко? Какво става?

— Добре съм, скъпа. Мъчно ми е за теб — беше единственото, което каза Барсам.

От ранна възраст беше очарован от религията и беше най-добрият ученик в неделното училище. Затова мъжът с черната качулка им гостуваше често и обсъждаше с Шушан бъдещето на момчето. Един ден, докато Барсам, майка му и свещеникът седяха в кухнята и пиеха горещ чай, свещеникът заяви, че ако ще се взима решение, сега е времето да го направят.

Барсам Чакмакчян нямаше да забрави никога страха, проблеснал в очите на майка му. Колкото и да уважаваше свещеника, колкото и да й се искаше да види сина си като възрастен мъж в свещенически одежди, колкото и да копнееше единственото й момче да служи на Господа, Шушан неволно се дръпна уплашена, сякаш изправена пред похитител, решил да отнеме детето й. Трепна толкова силно и стреснато, че чашата в ръката й се разклати и малко от чая се разплиска по роклята. Свещеникът кимна меко и дружелюбно — беше забелязал сянката на тъмна история, скрита в нейното минало. Потупа я по ръката и й даде благословията си. После си тръгна и никога вече не се върна със същата молба.

Онзи ден Барсам Чакмакчян почувства нещо, което не беше усещал никога дотогава и нямаше да усети отново. Остро като шиш зловещо предчувствие. Само майка, вече загубила дете, би реагирала с такъв дълбок страх при мисълта, че може да загуби още едно. Нищо чудно Шушан да е имала друг син, с когото се е разделила.

Сега, докато скърбеше за кончината на майка си, сърце не му даваше да каже на дъщеря си.

— Татко, говори! — подкани припряно Армануш.

Подобно на майка му, и баща му произхождаше от семейство, което през 1915 година е било изселено от Турция. Между Саркис Чакмакчян и Шушан Стамбулян имаше нещо общо, нещо, което децата им само долавяха, ала не можеха да проумеят докрай. Сред думите им беше разпиляно толкова много мълчание. С пристигането си в Америка, двамата бяха изоставили друг живот в друга страна и знаеха, че колкото и често и вярно да си спомнят миналото, има неща, които не могат да бъдат разказани никога.

Барсам помнеше как баща му танцува около майка му под звуците на Hale, как е рисувал кръгове вътре в кръговете с ръце, издигнали се като устремена в небесата птица, как в началото музиката е била бавна, а после ставала все побърза и бърза, за да се извие на близкоизточна вихрушка, каквато децата можеха само да наблюдават възхитени отстрани. Музиката бе най-ярката следа, останала от детството му. Години наред Барсам беше свирил на кларнет в един арменски оркестър и беше танцувал в народна носия, черни шалвари и жълта риза. Помнеше как е излизал от тях в тази носия, а другите малчугани в неарменския квартал го гледали подигравателно. Всеки път се надяваше да забравят какво са видели или просто да не си правят труда да му се присмиват. И всеки път надеждите му се оказваха напразни.

Докато го включваха в още и още арменски занимания, той всъщност не искаше друго, освен да е като останалите деца, нищо повече, нищо по-малко — да бъде американец и да се отърве от мургавата си арменска кожа. Дори след години майка му току го укоряваше и обясняваше как като малък е попитал наемателите на горния етаж — американци от холандски произход — с какъв точно сапун се мият, понеже и той искал да е бял като тях. Сега, когато със смъртта на майка му го връхлетяха спомени от детството, Барсам Чакмакчян не можеше да не се чувства виновен, задето бързо бе забравил й малкото арменски, който беше научил като малък. Сега вече съжаляваше, че не е усвоил повече от майка си и не е научил на повече дъщеря си.

— Защо мълчиш, татко? — попита Армануш с глас, пълен с уплаха.

— Помниш ли младежкия лагер, на който ходеше като тийнейджърка?

— Да, разбира се — потвърди тя.

— Сърдила ли ми си се някога, че не съм те пращал повече там?

— Татко, забрави ли, че именно ІазІ не исках да ходя? В началото беше забавно, но после реших, че вече съм голяма. Сама те помолих следващата година да не ме пращаш…

— Така е — каза плахо Барсам. — Но пак можех да потърся друг лагер за млади арменци на твоята възраст.

— Татко, защо питаш за това сега? — Армануш вече усещаше вкуса на сълзите.

Сърце не му даваше да й каже. Най-малкото така, по телефона. Барсам не искаше Армануш да научава за смъртта на баба си, докато е сама, на хиляди километри оттук. Опита се да промърмори няколко думи, с които да я разсее, като повиши леко глас, за да надвика шума, който нахлу зад него. Боботещия шум от събрани на едно място хора. Сякаш целият род беше там, роднини, приятели и съседи — всички под един покрив, а това, както Армануш бе достатъчно умна да се досети, можеше да означава само две неща — или някой се жени, или някой е умрял.

— Какво се е случило? Къде е баба Шушан? — пророни тя. — Искам да говоря с баба.

Сега вече Барсам Чакмакчян събра сили да й каже.

* * *

Късно вечерта леля Зелиха сновеше из стаята с енергия, която не знаеше как да сдържи. Не можеше да сподели с никого в къщата колко зле се чувства — колкото повече потулваше чувствата си, толкова по-лошо ставаше. Първо реши да си направи в кухнята билков чай, който да я успокои, ала от тежката миризма на готвено за малко да повърне. После отиде във всекидневната да погледа телевизия, но веднага се отказа, заварвайки там две от сестрите си, които чистеха трескаво и развълнувано обсъждаха предстоящия ден.

Отново в стаята си, леля Зелиха затвори вратата, запали цигара и извади своя верен другар, който държеше под дюшека за такива мъчни дни — бутилка водка. В началото набързо, после все по-замаяно изгълта една трета от нея. Сега — след четири цигари и шест големи глътки, вече не усещаше тревога, всъщност не усещаше нищо друго освен глад. В стаята нямаше нищо за ядене освен пакетчето светли стафиди, което бе купила същата вечер от слаб като върлина и гръмогласен уличен търговец пред къщата.

Вече бе преполовила бутилката и от стафидите й беше останала само шепа, когато мобилният й телефон иззвъня. Беше Арам.

— Не искам тази вечер да стоиш в онази къща — беше първото, което промълви той. — И утре, и вдругиден. Всъщност не искам да прекарваш и ден далеч от мен до края на живота ми.

В отговор леля Зелиха се изкиска.

— Моля те, любов моя, ела и остани при мен. Напусни онази къща още сега! Взел съм ти четка за зъби. Имам дори чиста кърпа! — опита да се пошегува Арам, но спря насред изречението. — Остани при мен, докато той си отиде.

— А как ще обясним на драгото ми семейство моето отсъствие? — промърмори леля Зелиха.

— Не си длъжна да обясняваш нищо — отвърна умолително Арам. — Виж какво, това вероятно е единственото предимство да си черната овца в традиционно семейство. Каквото и да правиш, няма да учудиш никого. Ела. Моля те, ела при мен.

— Какво ще кажа на Ася?

— Нищо, не си длъжна да казваш нищо… Знаеш го.

Здраво вкопчена в телефона, леля Зелиха се сви на кълбо. Стисна очи, готова да заспи, но после събра сили да попита:

— Арам, кога ще свърши? Тази принудителна амнезия. Тази постоянна забрава. Не казвай нищо, не си спомняй нищо, не разкривай нищо — нито пред тях, нито пред себе си… Ще свърши ли изобщо някога?

— Не мисли сега за това — постара се да я утеши Арам. — Не се мъчи! Прекалено сурова си към самата себе си. Утре, още щом се събудиш, идвай тук.

— О, любов моя… де да можех… — Леля Зелиха извърна измъченото си лице, сякаш Арам я наблюдаваше през слушалката. — Очакват от мен да отида да ги посрещна на летището. Забрави ли, само аз в семейството мога да карам кола.

Арам замълча — нямаше как да го оспори.

— Не се притеснявай — прошепна леля Зелиха. — Обичам те… Обичам те толкова много… Хайде да спим сега.

Още щом затвори, тя потъна в дълбок сън. На другата сутрин, когато се събуди с убийствено главоболие и с едно одеяло по-малко, изобщо не помнеше кога е изключила мобилния, кога е отместила бутилката водка, смачкала е цигарата в пепелника, угасила е лампата и се е пъхнала под завивките.

* * *

— Студено ли е в Истанбул? Дали не трябваше да взема по-топли дрехи? — попита Роуз, макар че имаше три основни причини да не го прави: вече беше питала, багажът отдавна бе приготвен и в този момент те пътуваха към летището в Тусон, така че и бездруго беше късно да умува.

Колкото и да се изкушаваше да напомни на жена си тези три причини, Мустафа Казанджъ само поклати глава, без да сваля очи от пътя.

В деня на полета Роуз и Мустафа излязоха в четири следобед от дома си, за да потеглят с колата към летището. Предстояха им два полета — един кратък и един доста дълъг. От Тусон щяха да отидат първо в Сан Франциско, а оттам — в Истанбул. Тъй като Роуз заминаваше за пръв път за страна, където английският не беше майчин език и сутрин хората не закусваха палачинки с кленов сироп, тя едновременно се вълнуваше, но и притесняваше. Истината беше, че не си падаше пътешественичка, и ако не беше онова толкова мечтано, но така и неосъществено пътуване до Банкок, те двамата с Мустафа нямаше дори да са си извадили паспорти. Единственото пътешествие в чужбина, което Роуз бе предприемала, беше гледането на колекцията от шест дивидита „Открийте Европа“. От него беше добила представа за Турция, и то много по-цялостна, отколкото от откъслечната информация, която Мустафа й беше давал от време на време през дългогодишния им брак. Лошото обаче беше, че Роуз бе изгледала наведнъж и шестте диска, а „Пътешествие из Турция“ беше някъде съвсем в края — след филмите за Британските острови, Франция, Испания, Португалия, Германия, Австрия, Швейцария, Италия, Гърция и Израел, и сега тя нямаше как да не се съмнява дали гледките, изникващи в съзнанието й, са от Турция или от друга страна. Дивидитата „Открийте Европа“ наистина бяха полезни за образователни цели, особено за американски семейства, които нямаха време, средства и желание да пътуват отвъд океана, но продуцентите е трябвало някак да предупредят, че не е хубаво зрителите да изгледат наведнъж цялата колекция и да „пътешестват“ до повече от една страна без почивка.

На Международното летище в Тусон Роуз и Мустафа посетиха всички магазини, което ще рече една будка и един щанд за сувенири. Въпреки гръмкия надпис МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ (име, дадено заради международните полети до Мексико, докъдето се стигаше само за един час с кола) летището беше толкова скромно, че приличаше на малка автогара, дори „Старбъкс“ не си бяха направила труда да отворят кафене тук. Въпреки това, след като влезе в магазина за сувенири, Роуз успя да намери завиден брой подаръци за роднините на Мустафа. Колкото и импровизирано да беше пътуването, колкото и да се притесняваше Роуз как се чувства там дъщеря й, да не говорим за притеснението как ще й съобщи за смъртта на баба й, с наближаването на часа на заминаване тя изпадна в нещо като туристическа треска. В стремежа си да купи хубав подарък за всеки от женското семейство на Мустафа, Роуз огледа най-внимателно стоките по всички рафтове, въпреки че изборът не бе голям. Тетрадки във формата на кактус, ключодържатели във формата на кактус, магнити във формата на кактус, чаши за текила с картинки на кактуси — какви ли не дрънкулки и ненужни вещи с нарисувани по тях ако не кактуси, то гущери или койоти. Накрая Роуз купи на всички жени от семейство Казанджъ по един подарък — един и същ, за да има справедливост, който се състоеше от шарен молив във вид на кактус, на който пишеше АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, бяла тениска с щампована отпред карта на Аризона, календар със снимки на Големия каньон, гигантска чаша с надпис ЛЕЛЕ, КАКВА ЗАДУХА и магнит за хладилник с истинско кактусче в него. Купи и два чифта къси панталони на цветя, с каквито самата тя беше облечена в момента, в случай че в Истанбул някой поиска да ги пробва.

След като бе живяла в Тусон над двайсет години, Роуз, навремето момиче от Кентъки, беше самото въплъщение на аризончанката. Издаваха я не само обичайното спортно облекло: тънка тениска, къси памучни панталони и сламена шапка, и залепените за лицето й слънчеви очила, но и жестовете й, излъчващи духа на Аризона. Роуз беше на четирийсет и шест години, а се обличаше във веселяшкия стил на пенсионирана секретарка от съд за наказателни дела, която рядко през живота си е имала възможност да ходи с рокли на цветя и сега не може да им се насити. Истината бе, че имаше доста неща, за които Роуз съжаляваше, че не е направила досега, включително да има повече деца. Как само се разкайваше, че не е родила още едно дете, докато е можела. Мустафа не изгаряше от желание да има деца и доста дълго това не пречеше ни най-малко на Роуз, която и не подозираше колко ще съжалява накрая за решението си. Вероятно това беше рискът на професията й: по цял ден бе заобиколена от четвъртокласници и така и не забеляза, че в нейния живот няма деца. С тази уговорка бракът й с Мустафа като цяло беше щастлив. В основата му бе по-скоро утехата от едновременно придобитите навици, отколкото страстна преданост, но пак бе далеч по-добър от хиляди други бракове, които уж се крепяха на любов. Каква ирония на съдбата — Роуз беше започнала да се среща с Мустафа колкото да отмъсти на Чакмакчян. Но колкото повече го опознаваше, толкова повече го харесваше и желаеше. И макар заради изкушението на романтичните любовни връзки, Роуз понякога да мечтаеше тайно за друг живот, с друг мъж, общо взето, бе доста доволна и от този, който имаше.

— Остави соса — каза Мустафа, след като видя, че Роуз умува дали да купи пикантен мексикански сос в шише във формата на кактус. — Повярвай ми, Роуз, в Истанбул изобщо няма да опреш до това.

— Наистина, пикантна ли е турската кухня?

За този, както и за много други болезнено очевидни въпроси, Мустафа имаше само уклончиви отговори. След толкова години пълно откъсване, близостта му с турската култура постепенно се бе заличила като рисунка върху пергамент, лека-полека изтрита от слънцето и от вятъра. За него Истанбул се бе превърнал неусетно в призрачен град, който не съществуваше другаде, освен в сънищата му, където се появяваше от време на време. Колкото и да беше обичал многобройните квартали и лица на града, неговата култура, откакто се беше установил в Съединените щати, малко по малко бе станал сляп и глух за Истанбул и за почти всичко, свързано с него.

Но едно беше да се откъснеш от града, където си роден, и съвсем друго — от собствената си плът и кръв. Мустафа Казанджъ нямаше нищо против да потърси завинаги убежище в Америка, сякаш няма родна земя, на която да се върне, нямаше против и да живее без спомени, затова пък изтръпваше при мисълта да стане чужденец без предци, мъж без детство. През годините се бе изкушавал, по свой си начин, да се върне, за да се види с роднините си, да застане лице в лице с човека, който навремето е бил, но бе разбрал, че не е лесно и не става по-лесно с възрастта. Беше усетил, че се отдалечава все повече от миналото си, и накрая прекъсна всякакви връзки. Така беше по-добре. И за него, и за онези, които навремето бе наранил жестоко. Сега вече негов дом беше Америка. Но истината е, че не толкова Аризона или пък друго място, а бъдещето беше това, което сам си бе избрал, за да живее в него — да го нарича свой дом — дом със задна врата, затворена за миналото.

В самолета Мустафа беше видимо умислен и отчужден. Докато излитаха, почти не се помръдваше и не промени положението си и след като се извисиха. Чувстваше се капнал от умора, изтощен от това пътуване по неволя, което едва бе започнало.

Роуз — обратното, преливаше от нервно вълнение. Пиеше чаша след чаша от лошото самолетно кафе, дъвчеше постните гевречета, които им раздадоха, разлистваше списанието на авиокомпанията, захласваше се по „Бриджит Джоунс: На ръба на разума“, въпреки че вече беше гледала филма, впускаше се в дълги безсмислени разговори със старицата до нея (отивала в Сан Франциско, на гости на по-голямата си дъщеря, за да види новороденото си внуче), а когато бабката заспа, се посвети на опитите да отговоря на историческите въпроси върху видеоекрана отпред.

Кой е понесъл най-големи човешки загуби по време на Втората световна война?

а) Япония

б) Великобритания

в) Франция

г) Съветският съюз

 

Как се казва главният герой в „1984“ на Джордж Оруел?

а) Уинстън Смит

б) Акакий Акакиевич

в) Сър Франсис Дрейк

г) Грегор Самса

На първия въпрос Роуз отговори уверено с Б, но тъй като нямаше никаква представа за втория, просто започна да налучква и посочи А. Скоро с изненада щеше да научи, че е сбъркала първия отговор и е отговорила правилно на втория. Ако Ейми беше до нея, щеше да отговори правилно и на двата въпроса, и то не с налучкване. Сърцето й се сви, когато се сети за дъщеря си. Каквито и сблъсъци да имаха, колкото и да се караха, каквито и провали да беше претърпяла като майка, Роуз и досега бе убедена, че има добри отношения с Ейми. Както бе убедена и че през Втората световна война най-много човешки загуби е понесла Великобритания.

После кацнаха в Сан Франциско.

След като влязоха в летището, Роуз бе пометена от нов порив на неудържимото желание да пазарува: за из път. Беше се почувствала ужасно нещастна с трохите, които им поднесоха по време на първия полет, и затова сега взе нещата в свои ръце. Мустафа се опита всячески да й обясни, че за разлика от вътрешните полети в Щатите турските авиолинии ще им поднесат какви ли не вкуснотии, но тя пак искаше да е сигурна преди дванайсетчасовия полет.

Купи пакетче фъстъци „Плантърс“, кракери със сирене, бисквити с парченца шоколад, два пакета чипс с вкус барбекю, пакет вафли с мед и бадеми и няколко дъвки. Отдавна се беше отказала да следи въглехидратите просто заради възможността да следи нещо, каквото и да било. Това бе останало във времето, когато Роуз беше млада и решена на всичко, за да докаже на рода Чакмакчян, че жената, която са дамгосали като одар и която никога не са смятали за една от тях, всъщност е прекрасен човек, на когото дори може да се завижда. Днес, двайсет години по-късно, Роуз само се усмихваше при спомена за сърдитата млада жена, която е била навремето.

Макар че огорчението към първия й съпруг и роднините му така и не се притъпи докрай, с времето Роуз се бе научила да се примирява с недостатъците и неспособностите си, включително с широкия ханш и корема. Толкова дълго бе пазила — с известни промеждутъци — диети, че дори не помнеше кога точно се е отказала завинаги от тях. Все пак по някое време беше успяла да се отърве ако не от излишните килограми, то от необходимостта да ги сваля. Подтикът просто се бе изпарил. Мустафа си я харесваше и такава. Никога не критикуваше външния й вид.

Повикаха ги да се явят за отвеждане в самолета точно когато чакаха на опашка в „Уендис“, за да получат двата големи сандвича с бекон и запечен картоф със заквасена сметана и кромид лук — да не би да се окаже, че храната, която предлагат от Турските авиолинии, не става за ядене. Роуз и Мустафа грабнаха поръчката точно навреме и се отправиха към изхода, където трябваше да минат през много строга проверка, на каквато са подложени само пътниците от презокеанските полети, особено онези, които отиват в Близкия изток. Роуз загледа притеснена как учтивият, но нацупен служител претърсва подаръците, които е купила в Тусон. Той вдигна във въздуха един от моливите във форма на кактус и го размаха напред-назад като пръст, с който сякаш се кара на Роуз, задето смята да извърши нещо лошо.

След като се качиха на самолета обаче, тя бързо се отпусна и започна да се наслаждава на всяка подробност от изживяването: на мъничките красиви комплекти за из път, които им раздадоха, на възглавниците, одеялата и превръзките за очи в един и същ цвят, на напитките, които не спираха да им носят и към които от време на време добавяха сандвичи с пуешко. Не след дълго започнаха да раздават и вечерята: ориз с печено пиле, салата и запържени зеленчуци. В НАШАТА ХРАНА НЯМА ПРОДУКТИ ОТ СВИНСКО МЕСО пишеше на салфетката към подноса. Роуз неволно се почувства гузна заради сандвичите от „Уендис“.

— Беше прав за храната. Вкусна е — заяви тя на мъжа си, като се усмихна свенливо и завъртя в ръка купичката с десерта. — А това какво е?

— Ашуре — отвърна странно сковано Мустафа, загледан в светлите стафиди, с които бе украсена малката купичка. — Навремето ми беше любимият десерт. Сигурен съм, че след като е разбрала за пристигането ми, майка е приготвила голяма тенджера ашуре.

Колкото и да се мъчеше да не си спомня такива подробности, Мустафа не бе в състояние да заличи гледката с десетките стъклени купички ашуре, наредени по поставките в хладилника, за да бъдат раздадени на съседите. За разлика от останалите десерти ашурето се правеше не само за семейството, но и за другите. Затова трябваше да се приготви в обилни количества — всяка паничка олицетворяваше оцеляването, сплотеността и рога на изобилието. Любовта на Мустафа към десерта бе проличала, когато той беше на седем години и го бяха хванали, че е изгълтал всички купички, които са му възложили да разнася от врата на врата.

Той и досега помнеше как е чакал с таблата в ръка в притихналия вход на жилищния блок до техния конак. Върху подноса имаше пет-шест купички, всяка за определен съсед. Първо бе обрал от светлите стафиди, пръснати най-отгоре във всяка от купичките — беше убеден, че ако изяде само тях, никой няма да забележи. После обаче продължи със зрънцата нар и нарязаните на ивички бадеми за украса и още преди да се е усетил, бе изял всичко до шушка — цели шест купички наведнъж. Беше скрил празните съдинки в градината. Съседите често задържаха при себе си купичките, за да ги върнат, пълни с храна, която са приготвили, често отново с ашуре. Затова трябваше да мине известно време, докато в семейство Казанджъ открият какво е извършил Мустафа. А след като откриха, макар и очевидно притеснена от неговата лакомия, майка му не му се накара, а от този ден нататък държеше в хладилника допълнителни купички ашуре — за него, само за него.

— Какво искате за пиене, господине? — попита на турски стюардесата, след като се понаведе към него.

Беше със сапфиреносини очи и бе облечена в сако точно със същия цвят и с пухкави бледорозови облачета отзад на гърба.

Мустафа се поколеба за стотна от секундата, но не защото се чудеше какво да пие, а защото се колебаеше на кой език да отговори. След толкова години му беше много по-удобно да се изразява на английски, а не на турски. Но му се струваше точно толкова неестествено, дори нагло, да разговаря на английски с друг турчин. Досега беше излизал от това свое лично затруднение, като бе избягвал да общува с турци в Съединените щати. Ала отчуждението му от неговите сънародници и сънароднички проличаваше болезнено при обикновени срещи като тази. Мустафа се огледа, сякаш търсеше изход, и след като не успя да намери наблизо, накрая отговори на турски:

— Доматен сок, ако обичате.

— Нямам доматен сок — усмихна му се весело стюардесата, сякаш беше много смешно. Беше от преданите служители, които никога не губят вяра в институциите, за които работят, и умеят редовно да казват „не“ с все същото весело лице. — Искате ли „Блъди Мери“?

Мустафа взе гъстата алена течност и се облегна с умислено чело и замъглени лешникови очи. Чак тогава забеляза, че Роуз го гледа, че наблюдава най-внимателно и уплашено всяко негово движение. Лицето й помръкна, когато го попита:

— Какво има, скъпи? Изглеждаш ми нервен. Защото ще се видиш със семейството си ли?

Бяха обсъдили изчерпателно пътуването и сега нямаха какво толкова да си кажат. Роуз знаеше, че на Мустафа не му се ходи в Истанбул и той просто се е поддал на настойчивата й молба да заминат заедно. Макар и да го оценяваше, трудно можеше да се каже, че му е признателна. Жена съм му от деветнайсет години, все имам право от дъжд на вятър да моля съпруга си за такива неща — помисли си Роуз, после хвана Мустафа за ръката и я стисна нежно.

Жестът хвана Мустафа неподготвен. Изпълни го огромна тъга и той се приближи до жена си. Беше научил от нея две изключително важни неща за любовта: че, първо, каквото и да тръбят романтиците, тя е по-скоро път, който се изминава постепенно, отколкото внезапно разцъфтяло чувство от пръв поглед, и, второ, че той е способен да обича.

С годините беше свикнал да обича Роуз и бе намерил в нея известно спокойствие. Макар че понякога беше изключително взискателна и с труден характер, Роуз оставаше вярна на себе си, предсказуема и лесна за разгадаване — ясна карта от енергии и реакции, които Мустафа познаваше. Никога не го подлагаше на предизвикателства, както всъщност никога не се противопоставяше и на живота, и притежаваше вродена дарба да се приспособява към околната среда. Беше смесица от взаимоизключващи се сили, които без усилие действаха сами, извън времето, а оттам и извън семейните родословия. След като Мустафа се запозна с Роуз, семейните терзания, които го измъчваха отвътре, се бяха преобразили в труднопроходила, но сговорчива любов, най-близкото до истинската любов, на което той вероятно беше способен. В първия си брак Роуз може и да не е била съвършена съпруга, понеже не бе успяла да се приспособи към многолюдното арменско семейство, но точно по същата причина беше съвършено убежище за мъж като Мустафа, мъж, който се опитваше да избяга от многолюдното си турско семейство.

— Добре ли си? — повтори Роуз, вече малко притеснено.

Точно тогава Мустафа Казанджъ бе плиснат от тревога. Той пребледня, сякаш не му достигаше въздух. Какво търсеше в този самолет? Защо изобщо отиваше в Истанбул? Роуз трябваше да замине сама, да вземе дъщеря си и да се прибере у дома… у дома. Как само копнееше Мустафа сега отново да е в Аризона, където всичко беше похлупено от балдахина на познатите неща.

— Ще се поразтъпча — каза той и след като подаде на Роуз питието си, се изправи, за да овладее онова, което бързо прерастваше в пристъп на паника. — Не е хубаво да седиш с часове неподвижно.

Докато вървеше по тясната пътека към дъното на самолета, поглеждаше пътниците по редовете — някои турци, някои американци, някои от други народности. Бизнесмени, журналисти, фотографи, дипломати, автори на пътеписи, студенти, майки с пеленачета, напълно непознати, с които делиш едно и също пространство и може би дори една съдба. Някои четяха книги или вестници, други гледаха видеоиграта, в която Крал Артур съсичаше враговете си, трети пък бяха погълнати от кръстословици. Една жена десет реда зад тях, брюнетка със силен слънчев загар някъде на трийсет и пет-шест, се беше вторачила в Мустафа. Той извърна очи. Още беше хубав мъж — не толкова защото бе висок и едър, с изсечени черти и гарвановочерна коса, а защото имаше добри обноски и се обличаше изискано и стилно. Макар че през живота си беше привличал вниманието на много жени, не бе изневерил нито веднъж на Роуз. Най-смешното беше, че колкото повече странеше от чуждите жени, толкова повече те му налитаха.

Докато минаваше покрай реда на брюнетката, Мустафа забеляза притеснен, че тя е с дръзко къса пола и е кръстосала крака — човек лесно можеше да се заблуди, че ще й зърне бельото. Не му хареса неприятното чувство, което късата пола пробуди в него: тежки парливи спомени, от които искаше да се отърве веднъж завинаги — спомена за по-малката му сестра Зелиха, и тя открай време със слабост по късите поли, която бърза по калдъръмените улици на Истанбул с болезнено ситни припрени крачки, сякаш за да избяга от собствената си сянка. След като продължи несигурно нататък, очите на Мустафа се стрелнаха в другата посока, сякаш за да не гледат накъдето не трябва. Сега, след като бе навлязъл в средната възраст, той понякога се питаше дали изобщо е обичал някога жените. Освен Роуз де. Но Роуз не беше жена. Роуз си беше Роуз.

Като цяло Мустафа беше добър втори баща на дъщеря й. Обичаше искрено Армануш, но самият той не искаше деца. Не му трябваха. Никой и не подозираше, че дълбоко в себе си е убеден, че не ги заслужава. Не беше сигурен, че от него ще излезе добър баща. Кого изобщо заблуждаваше? Щеше да бъде ужасен баща. По-ужасен и от своя.

Спомни си деня, когато двамата с Роуз се бяха запознали — може би не особено романтична среща в супермаркет, където той бе стоял между рафтовете с по една консерва нахут във всяка ръка. През годините двамата често бяха обсъждали онзи ден и се бяха забавлявали с всяка подробност, която си спомняха. И все пак имаха различни спомени: Роуз все се сещаше колко срамежлив и притеснен е бил Мустафа, а той си спомняше лъскавата й руса коса и дързостта, от която в началото се е уплашил. Никога повече не се бе плашил от Роуз. Обратното, с нея се чувстваше така, сякаш се е оставил във властта на спокоен ручей със съзнанието, че той никога няма да го дръпне надолу, на невъзмутим поток без изненади по пътя. Не му бе трябвало много време, за да я обикне.

Сутрин наблюдаваше Роуз в кухнята. И двамата обичаха кухнята, макар и по съвсем различни причини. Роуз я обичаше, защото обичаше да готви и там се чувстваше в свои води. Колкото до Мустафа, той просто обичаше да гледа Роуз сред множеството най-обикновени подробности, хартиените кърпи в същия тон като плочките, чашите, които щяха да стигнат за цял гарнизон, локвичката шоколадов сок, която засъхваше върху шкафчето. Особено обичаше да гледа ръцете на Роуз, докато режеха, смесваха, разбъркваха и кълцаха. Една от най-успокояващите гледки, които животът му бе дарявал някога, бе да наблюдава как жена му прави палачинки.

В началото майката и по-големите сестри на Мустафа му пишеха, питаха го как е, кога ще дойде да им погостува. Задаваха въпроси, от които той бързаше да избяга, и му пращаха — най-вече майка му — писма и подаръци. През всичките тези двайсет години Мустафа се беше виждал с майка си само веднъж, и то не в Истанбул, а в Германия. Беше отишъл във Франкфурт, на конференция на геолозите и гемолозите, и я бе помолил да дойде и тя. Така майка и син се срещнаха в Германия, както от години правеха политическите бежанци, които не могат да се приберат в Турция.

По онова време майка му изгаряше от желание да го види и дори не попита защо той не идва в Истанбул. Беше изумително колко бързо свикват хората с такива ненормални обстоятелства.

След като стигна до дъното на самолета, Мустафа Казанджъ спря пред тоалетните, точно зад двамата мъже, които чакаха на опашка. Въздъхна тежко при мисълта за предната вечер. Роуз не знаеше, че на връщане от работа се е отбил на едно място в Тусон, където от десет години наминаваше тайно от време на време. Светилището „Ел Тирадито“.

Беше скромна закътана постройка, в центъра на Тусон, и ако се вярва на паметната плоча, там беше единственият храм в Америка, вдигнат в чест на душата на грешник. Душата на човек, отлъчен от църквата, на тирадито, отхвърлен от всички. Днес никой не знаеше историята в подробности, свързани чак със средата на XIX век — кой точно е грешникът, какъв е грехът му, и по-важното, как накрая в негова памет е построено светилище, увековечило името му. Мексиканските преселници знаеха за него повече от другите, но не бяха така склонни да споделят с чужди хора. Мустафа Казанджъ обаче не се вълнуваше от историческите подробности. Беше му достатъчно да знае, че Ел Тирадито е бил добър човек, или поне не по-лош от нас, останалите, и въпреки това в миналото е извършил ужасни дела, допуснал е грешки, толкова низки, че го превърнали в грешник. Въпреки това е бил пощаден и е получил нещо, което мнозина простосмъртни не притежават: светилище.

И така, предната вечер, измъчван от мислите си, Мустафа го беше посетил отново. Тусон уж беше малък град, но ставаше ли дума за свети места, се оказваше голям и стига да искаше, Мустафа можеше да отиде и в джамия. Истината е, че той не беше и никога не е бил религиозен. Не му трябваха храмове и свещени книги. Мустафа не ходеше в „Ел Тирадито“ за да почита Бога. Ходеше там, защото това бе единственото свещено място, което не го принуждаваше да става друг, за да го приеме. Ходеше там, защото му харесваше усещането на мястото — непретенциозно и в същото време внушително, готическо. Мексиканският дух, примесен с американските нрави, десетките свещи и милагрос^[54], оставени от различни хора, вероятно самите те грешници, сгънатите листове по стените, където посетителите се изповядваха и криеха греховете си — всичко това го привличаше в сегашното му настроение.

— Добре ли сте, господине? — попита стюардесата със сапфирените очи.

Мустафа кимна рязко и отговори, този път на английски:

— Благодаря, добре съм. Само ми е малко лошо от полета…

* * *

Леля Зелиха лежеше, свита на кълбо под кадифената светлина на уличната лампа, проникваща през пердетата, с мобилния телефон в ръка, с бутилката водка, опряна в брадичката, и цигара, която още гореше в другата й ръка.

Леля Бану влезе в стаята на пръсти. Угаси набързо тлеещото одеяло и смачка в пепелника угарката. Грабна мобилния телефон и го сложи на шкафа, взе бутилката водка и я скри под леглото, после пъхна сестра си под завивките и угаси лампата.

Отвори прозорците. Беше свежо, откъм морето ухаеше на солен бриз. След като стаята се изчисти от дима и миризмата, леля Бану погледна бледото лице на най-малката си сестра, уморено не като за възрастта й. В слабата жълтеникава светлина, процеждаща се отвън, лицето на Зелиха блестеше, сякаш алкохолът и скръбта му бяха дали сияние, каквото рядко се среща в природата. Леля Бану я целуна леко по челото и от състрадание в очите й избиха сълзи. След това тя погледна наляво и надясно към двата си джина, които бяха проследили внимателно всяко нейно движение от обичайните си места на раменете й.

— Какво ще правиш, господарке? — попита Господин Горчивия с едва доловимо злорадство в гласа.

Не си даде труда да скрие радостта си, че господарката му е толкова безпомощна и разстроена. Винаги се бе забавлявал да наблюдава безсилието на могъщите.

Леля Бану само се свъси недоловимо. Не отговори.

Тогава Господин Горчивия отскочи встрани и седна на леглото, в опасна близост до потъналата в дълбок сън леля Зелиха. Очите му блеснаха от мисълта, която току-що му беше хрумнала. Господин Горчивия сграбчи грубо края на завивката и насмалко да събуди леля Зелиха, после си завърза чаршафа на главата — като кърпа.

— Е, нека ти кажа нещо — заяви с ръце на кръста и с преправен глас, така че да звучи пискливо като на жена. — На този свят има такива ужасни неща…

Леля Бану тутакси разбра кого имитира той и усети, че изтръпва.

— На този свят има такива ужасни неща, че хората с добри сърца, Аллах да ги поживи, нямат и понятие за тях. И е хубаво, че нямат, това доказва колко са добри. Иначе нямаше да са добри, нали? Но ако някога стъпиш върху мина на злото, няма да потърсиш помощ от тези хора.

Леля Бану погледна стресната Господин Горчивия, той обаче махна чаршафа от главата си, върна се в предишната си поза с поглед към мястото, от което бе говорил, и се приготви да изимитира втория участник в този въображаем диалог. За да го направи, грабна каквото беше останало от златистите стафиди, които Зелиха беше оставила вечерта, и в миг ги подреди с магия във въздуха така, че да направи дълъг гердан и няколко гривни. След това си сложи гердана и гривните и се ухили. Не беше трудно да се досетиш кого имитира сега. Не беше трудно да познаеш стила на Ася.

Преизпълнен с очарованието на нарцистичната си съзидателност, Господин Горчивия продължи:

— А от злия джин, така ли?

Господин Горчивия махна гердана и гривните, скочи отново на леглото, зави Зелиха и отвърна с по-дебел глас:

— Може би. Да се надяваме, че няма да ти се наложи.

— Стига! Какво беше това? — прекъсна го вбесена леля Бану, макар да знаеше отговора.

— Това… — Господин Горчивия се сгърби и се поклони като скромен актьор, изправил се пред бурните ръкопляскания в края на представлението. — Това беше миг във времето. Късче памет. — С отрова в очите той изправи гръб и повиши глас: Това беше напомняне за собствените ти думи, господарке!

Леля Бану почувства страх, толкова силен, че цялото й тяло потрепери. В погледа на тази твар имаше толкова много злонамереност, че тя не знаеше защо не й е казала да се маха веднъж завинаги от живота й. Как беше възможно да е толкова привлечена от Господин Горчивия, сякаш двамата знаеха тайна, която не биваше да изричат? Никога дотогава леля Бану не се беше страхувала толкова много от своя джин.

Никога не се беше страхувала толкова много от деянията, на които самата тя вероятно беше способна.