Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (18)

XVIII.
Цианкалий

Тялото беше умито с калъп сапун от див люляк, дъхав, чист и зелен, каквито, твърдят, били райските пасища. Беше изтъркано и изплакнато, а после оставено да се суши голо върху плоската плоча в двора на джамията, преди да бъде увито в три ката памучна плащаница, положено в ковчег и — въпреки настойчивия съвет на възрастните да го погребат още същия ден — натоварено на катафалка и откарано право в къщата на Казанджъ.

— Как така ще го връщате вкъщи! — възкликна здравенякът, който бе умил мъртвеца, а после препречи изхода на двора в джамията и свъсен като буреносен облак, изгледа един по един всички засегнати. — В името на Аллах, той ще се вмирише! Вие го излагате!

Някъде между „той“ и „вие“ заръмя — отделни капки, които падаха без желание, сякаш дъждът също искаше да играе роля във всичко това, а още не си бе избрал страна. Този вторник от месец март, безспорно най-неуравновесеният и неуравновесяващ месец в Истанбул, явно отново бе размислил и бе решил, че всъщност се числи към зимата.

— Но, братко — подсмръкна леля Фериде, която тутакси бе вместила този нервен човек във всепоглъщащия егалитарен космос на хебефреничната си шизофрения, — ще си го приберем у дома, за да могат всички да го видят за последно. Брат ми е бил в чужбина толкова години, че почти сме му забравили лицето. След двайсет години най-после се връща в Истанбул и на третия ден тук издъхва. Умря съвсем ненадейно и съседите и далечните роднини няма да повярват, че си е отишъл, ако не получат възможност да го видят мъртъв.

— Да не си полудяла, жено? Няма такова нещо в нашата вяра — тросна се здравенякът, умил мъртвеца, с надеждата да я спре, каквото и да е намислила още да му каже. — Ние, мюсюлманите, не си излагаме покойниците като на витрина. — Лицето му видимо стана още по-мрачно, когато добави: — Ако съседите искат да го видят, да идат на гроба.

Докато леля Фериде мълчеше и размишляваше върху думите му, леля Джеврийе, която беше застанала до нея, погледна мъжа с вдигната вежда, както по време на устно препитване гледаше учениците, за да ги накара да проумеят колко нелогичен е отговорът им.

— Но, братко — продължи леля Фериде, която вече бе решила какво да отговори. — Как ще го видят, като гробът е два метра дълбок?

От отчаяние рунтавите вежди на мъжа се изстреляха нагоре, той обаче предпочете да не казва нищо — най-после бе усетил, че е безпредметно да спори с тези жени.

Днес сутринта леля Фериде си беше боядисала косата черна. Това беше траурната й коса. Тя решително поклати глава и допълни:

— Не се безпокойте. Можете да бъдете сигурен, че няма да го излагаме като християните по филмите.

Мъжът се смръщи при вида на неуморно движещите се очи и шарещи ръце на леля Фериде и стоя като вкаменен една цяла ужасна минута — сега вече изглеждаше не толкова подразнен, колкото отчаян, сякаш бе разбрал, че тя е най-голямата безумка, която е срещал някога. Затърси помощ с очи като на пор. След като не намери, ги плъзна към трупа, който чакаше търпеливо да решат съдбата му, и накрая отново към двете лели, но дори в този шарещ и смразяващ поглед да имаше дълбоко послание, те не успяха да разчетат значението му.

Вместо това леля Джеврийе му даде прещедър бакшиш.

И така, мъжът, умил мъртвеца, си взе бакшиша, а семейство Казанджъ — покойника.

Без да губят време, се подредиха на конвой от четири автомобила. Начело на шествието беше катафалката, сиво-зеленикава, каквито са мюсюлманските катафалки, а не черна, цвят, запазен за погребенията на малцинствата, за арменци, евреи и гърци. Ковчегът беше сложен отзад и тъй като някой трябваше да придружи мъртвеца, Ася предложи да го направи тя. Съвсем объркана, Армануш се беше вкопчила в ръката й и всички останаха с впечатлението, че двете са го предложили заедно.

— И дума да не става отпред в катафалката да седят жени — отсече шофьорът, който приличаше изумително много на мъжа, умил покойника.

Може би бяха братя и единият миеше, а другият прекарваше мъртъвците, нищо чудно да имаха и трети брат, който се трудеше на гробището и бе натоварен да ги погребва.

— Е, налага се, в семейството вече не останаха мъже — скара му се изотзад леля Зелиха с глас, толкова леден, че мъжът млъкна.

Сигурно му хрумна, че ако наистина не са останали мъже, които да придружат мъртвеца в катафалката, е за предпочитане с него да пътуват тези две момичета, а не тази страховита жена с къса пола и халка на носа.

И така, мъжът спря да роптае и не след дълго катафалката потегли тромаво.

Точно отзад беше тойотата на Роуз. Паниката й бе почти осезаема: колата ту се разклащаше, ту спираше и пъплеше сантиметър по сантиметър напред, сякаш Роуз или хълцаше неудържимо, или се страхуваше от безумното движение по улиците.

С оглед на все по-голямата й липса на самообладание беше трудно да си я представиш зад волана на ултрамаринов джип „Гранд чероки“ с пет врати и осемцилиндров двигател. Жената, която се носеше презглава по широките булеварди на Аризона, се бе превърнала в друг човек, докато шофираше по кривите задръстени улици на Истанбул. Честно казано, в момента Роуз беше напълно стъписана, изумлението и липсата на ориентация почти бяха изместили скръбта й. Някакви си седемдесет и два часа след пристигането тя имаше чувството, че е паднала през тясна дупка в космоса и се е озовала в друго измерение, в странна земя, където нищо не изглеждаше нормално и дори смъртта се бе превърнала в нещо сюрреалистично.

До нея седеше баба Гюлсюм: тя не можеше да общува с американската си снаха, която не беше виждала никога досега, но въпреки това изпитваше тревога и съжаление към нея, задето е овдовяла, макар и не толкова голяма тревога и съжаление, колкото изпитваше към себе си, задето е изгубила сина си.

Отзад седеше Маминка. Днес беше на главата с плътна кърпа, обточена по краищата с мастиленочерно. Първия ден в Истанбул Роуз бе посветила много време на опитите да разгадае основните критерии, по които някои туркини ходят забрадени, а други — не. Не след дълго обаче се беше отказала, тъй като не бе успяла да реши главоблъсканицата дори на местно равнище и дори вътре в къщата. Направо не проумяваше защо Маминка, която беше извън всякаква възраст, ходеше с кърпа на главата, а снаха й Гюлсюм — не, и защо една от лелите се разхождаше с червена забрадка, а трите й сестри — не.

Точно зад тойотата беше сребристата алфа ромео на леля Зелиха с трите й сестри, сместени вътре, и Султан Пети, свит на кълбо в кошницата в скута на леля Джеврийе и стряскащо спокоен, сякаш човешката смърт действаше успокояващо на котешката свирепост.

Отстрани на алфа ромеото се носеше жълт фолксваген костенурка, управляван от Арам. Той недоумяваше за какво им е на жените от семейство Казанджъ да карат мъртвеца си вкъщи, но и бе достатъчно благоразумен да знае, че нищо не уморява повече от опита да възразяваш на лелите, особено когато са като сега на цяла тумба, и затова бе предпочел да не пита. Караше отстрани и се стараеше да се увери, че любимата му е добре сред цялата суматоха.

При светофара на задръстеното кръстовище в Шиши, само на няколко пресечки от мюсюлманското гробище, накъдето мъжът в джамията се бе опитал да ги насочи, по една случайност всички застанаха в редица — точно като челен полк на непобедима войска, обзета от въодушевлението да се бие, но без кауза, зад която да застане. Леля Фериде подаде глава от прозореца и замаха с ръка наляво-надясно, очевидно развълнувана, че са застанали така едни до други и за пръв път действат съгласувано, пък било то и заради някакъв си механичен светофар, светещ червено. Роуз не обърна внимание на жестикулирането, баба Гюлсюм — на жестикулиращата.

На следващия светофар, както се беше сместила между Армануш и шофьора на катафалката, Ася огледа още веднъж колите наоколо, но за щастие не видя никой от роднините. Почувства внезапно безсрамно облекчение, че не са наблизо, без да броим, разбира се, роднината в ковчега отзад, но ако Ася не се обръщаше, той също нямаше да попада в полезрението й. Докато пъплеха в движението с вид на желе — задръстено и плътно, тук-там с непредсказуеми пролуки, пред тях изникна яркочервен камион на „Кока-кола“.

След като светофарът светна зелено и те потеглиха отново, в платното отдясно се появи цяла флотилия автомобили с футболни запалянковци. Бяха с шапки, шалове, знамена, плакати и ленти, на някои и косата беше в цветовете на любимия отбор — червен и жълт. Отчаяни от бавно движещите се автомобили, повечето бяха изпаднали за малко в летаргия и си бъбреха помежду си, като от време на време развяваха през смъкнатите прозорци по някоя и друга лента.

Но когато движението отново се устреми напред, запалянковците пак започнаха да скандират и да крещят с подновена сила. След малко в тясното пространство между катафалката и камиона на „Кока-кола“ безразсъдно се промуши жълто такси с десетки стикери по бронята. Шофьорът до Ася изруга ядосано и намали скоростта. Докато той мърмореше, а Армануш гледаше все по-изумена таксито отпред, Ася се мъчеше да разчете надписите по стикерите. Различи сред тях един лъскав във всички цветове на дъгата, който гласеше: НЕ МЕ НАРИЧАЙ НЕГОДНИК! НЕГОДНИЦИТЕ СЪЩО ИМАТ СЪРЦЕ!

Таксиметровият шофьор отпред беше груб на вид мургав мъж с побелели, засукани надолу мустаци, който изглеждаше поне на шейсет, прекалено стар, за да се включва във футболна дандания. Имаше рязко несъответствие между съвсем традиционния вид на мъжа и трескавата безразсъдност, с която шофираше. Още по-интересни обаче бяха пътниците — или може би му бяха приятели — в таксито. Мъжът до шофьора беше с лице, оцветено от едната страна в жълто, а от другата — в червено. Ася го виждаше добре от катафалката отзад, защото той си беше подал главата през отворения прозорец и с едната ръка размахваше жълто-червен банер, а с другата се държеше разсеяно за предната седалка. Горната част на тялото му беше отвън, а долната бе скрита вътре в таксито и човекът сякаш беше разрязан наполовина от фокусник. Дори отдалеч Ася забеляза, че носът му е морав като на алкохолик и това разваля червено-жълтата симетрия върху лицето му, като накланя везните в полза на червеното. Точно когато тя умуваше коя ли напитка — бира, ракия или двете, могат да придадат на човешкия нос точно този оттенък, прозорецът зад мъжа се смъкна и друг запалянко вдигна барабан във въздуха с едната ръка, а с другата се хвана за нещо вътре в автомобила. Двамата хулигани подадоха телата си от прозорците в пълен синхрон, сякаш са окастрените клони на нещо средно между дърво и жълто такси.

След това мъжът на предната седалка извади палка и започна да бие по барабана, който вторият мъж държеше. Невъзможната задача явно им вдъхна сили, защото двамата обогатиха с химн тропането и блъскането. Доста от пешеходците застинаха като вцепенени, немалко обаче изръкопляскаха и се присъединиха към дуета, като изричаха текста все по-разпалено:

Земя, вода, небе да чуят гласа ни.

Светът да се разтресе от тежките ни стъпки.

— Какво казват? — сръга Армануш Ася, но тя се забави с превода главно защото беше насочила вниманието си към един пешеходец. Беше длъгнест слаб младеж в дрипи, който дишаше лепило от найлонов плик и в същото време потропваше с боси почернели крака в такт с химна. През няколко секунди спираше да диша от лепилото и изричаше думите на химна, но малко по-късно от другите, като зловещо ехо:

— … Тежките ни стъпки…

През това време и другите веселяци също размахаха от прозорците на колите знамена и ленти и се присъединиха радостни към песента. От време на време барабанистът спираше да блъска по барабана и да описва с палката във въздуха въображаеми змийчета, сякаш дирижира минувачите и уличните търговци по тротоара и оркестрира врявата в целия град.

След като първата част от песента приключи, настъпи кратко объркване, тъй като явно малцина сред пъстрия хор знаеха текста на втората половина. Но не допуснаха тази обременителна подробност да подкопае сплотеността им и отново запяха от самото начало, този път по-сърцато и отпреди:

Земя, вода, небе да чуят гласа ни.

Светът да се разтресе от тежките ни стъпки.

Така се носеха те по булеварда на мощен жълто-червен поток, сред хаос и олелия. Армануш, Ася и шофьорът наблюдаваха от катафалката мълчаливо, с очи, вперени в жълтото такси отпред. Бяха толкова опасно близо до автомобила, че Ася виждаше как до задното стъкло се търкалят празни кутийки от бира.

— Погледнете ги само! Може ли възрастни хора да се държат така? — избухна шофьорът на катафалката. — Случва се от време на време. Някой фанатик умре и роднините или откачените му приятели настояват да увият ковчега със знамето на този или онзи футболен отбор. После най-безсрамно очакват да прекарам до гробищата тези кощунствени ковчези! Мен ако питате, всичко това си е чисто богохулство! Трябва да има закон, който да забранява такива глупости. Според мен трябва да е разрешен само зеленият цвят на молитвените одежди. Нищо друго. Какво си въобразяват тия хора? Не са ли мюсюлмани? Умрял си в името на Аллах, за какво ти е притрябвало футболно знаме? Да не би Аллах да е построил там горе стадион? И на небето да има турнири?

Ася не знаеше какво да отговори на последния въпрос, затова се намести притеснена на седалката, но точно тогава вниманието на шофьора отново бе привлечено от жълтото такси. От мобилния телефон на фанатика, надвесил се от предния прозорец, иззвъня мелодия на запис. Едрият хулиган продължи да се държи с една ръка за таксито и да дирижира с другата града, но пак направи опит да натисне бутона на телефона — забравил, че няма свободна ръка. Изгуби равновесие, а заедно с него още две неща — първо палката на барабана, а после и мобилния телефон. И двете паднаха на пътя, точно пред катафалката.

Жълтото такси удари рязко спирачки и катафалката спря точно когато разстоянието между двете коли се бе смалило до косъм. От внезапното спиране Ася и Армануш залитнаха напред, а после и двете провериха едновременно ковчега отзад. Той си беше здрав и невредим.

Собственикът на изпуснатите вещи скочи в миг долу, без да спира да се усмихва и да пее, а жълто-червеното му лице сияеше разгорещено. Той погледна назад, сякаш се извиняваше на движението, че го спира. Чак тогава забеляза, че точно зад тях има не каква да е кола, а сивкавозелена катафалка, символ на смъртта, който пъплеше бавно като зловеща сянка. Една дълга тягостна минута мъжът стоя там, насред движението, изглеждаше озадачен. Накрая, след като покрай него профуча поредната кола, пълна със запалянковци, които пееха химна, а приятелят му заблъска припряно с ръка по барабана, той все пак се сети да грабне от пътя мобилния телефон и палката. Погледна за последно ковчега в катафалката, после се обърна и се качи отново в таксито. Този път не се подаде, остана си вътре, притихнал.

Армануш и Ася се усмихнаха неволно.

— Явно имате най-почитаната професия в града — оповести Ася на шофьора, който бе наблюдавал заедно с тях цялата сцена. — Сянката ви хвърля в ужас и най-разгорещения и заклет запалянко.

— Няма такова нещо — възрази мъжът. — Заплатата е много ниска, не плащат пенсионни и здравни осигуровки, нямаш право да стачкуваш, нищо. Навремето карах големи камиони за превози на далечни разстояния. Въглища, нефт, пропан-бутан, промишлена вода… какво ли още не. Всичко съм превозвал.

— По-добре ли беше от това?

— Шегувате ли се? Разбира се, че беше по-добре. Качваш товара в Истанбул и поемаш към друг град. Няма шефове, които да те притискат, няма началник, на когото да се умилкваш! Сам си си господар. Ако решиш, можеш да пътуваш спокойно, стига да не са ти поръчали да закараш товара бързо. Тогава се налага да шофираш, без да спиш. Иначе работата е чиста. Чиста и достойна. Не си принуден да лижеш подметките на никого.

Автомобилите подкараха по-бързо и шофьорът смени скоростта. Не след дълго футболната флотилия зави надясно, към стадиона.

— Защо тогава сте напуснали? — учуди се Ася.

— Заспах зад волана. Уж си карах по пътя. А после се чу страхотен трясък, сякаш е Страшният съд и Аллах ни призовава всички. Отворих очи и що да видя, озовал съм се в кухнята на една крайпътна колиба.

— Какво казва? — пошушна Армануш.

— Повярвай, не ти трябва да знаеш — отвърна също през шепот Ася.

— Питай го тогава по колко мъртъвци на ден прекарва с катафалката.

След като въпросът беше преведен, шофьорът поклати глава:

— Зависи от годишното време. Най-лошо е през пролетта, малцина умират тогава. После обаче идва лятото, най-натовареното време. Скочи ли температурата над двайсет и пет градуса, при нас става пълна лудница — най-вече заради старците… Мрат като мухи… През лятото истанбулчани умират на тумби!

Той замълча умислено, оставяйки Ася със семантичното бреме на последното изречение, което бе съчинил. След това погледна един минувач в смокинг, който крещеше по мобилния заповеди, и възкликна:

— Ох, тези богаташи! Ама че работа! Цял живот трупат пари и за какво са им? Какви глупаци! Да не би плащаниците да са с джобове? Накрая всички си отиваме, завити в памучна плащаница. И толкоз. А не със скъпи дрехи. И с бижута. Можеш ли да отидеш в гроба по смокинг или в бална рокля? Кой държи небето за тези хора?

Ася не знаеше какво да отговори, затова и не опита.

— Ако не го държи никой, как ще живеем под него? Лично аз не виждам небесни стълбове, а вие? Как някой може да играе по стадионите футбол, ако Аллах каже: „Вече не държа небето“?

С този въпрос, увиснал във въздуха, те завиха зад ъгъла и накрая стигнаха къщата на Казанджъ.

Отпред ги чакаше леля Зелиха. Тя размени с шофьора няколко думи и му даде бакшиш.

Пред къщата бяха наредени фолксвагенът, сребристата алфа ромео и тойотата корола. Явно всички ги бяха изпреварили. Къщата беше пълна с гости и всички чакаха да бъде свален ковчегът.

* * *

След като влязоха вътре, Ася и Армануш се натъкнаха на задръстено само с жени пространство. Макар че повечето гости се бяха струпали във всекидневната на първия етаж, някои тутакси бяха пратени по други стаи, за да сменят памперса на бебето си, да се накарат на детето си, да поклюкарят или да се помолят, тъй като беше време за следобедната молитва. Момичетата нямаха къде да се усамотят, затова се отправиха към кухнята, колкото да установят, че всички лели обсъждат през шепот сполетялата ги трагедия, докато подготвят таблите с ашуре, което да поднесат.

— Клетата мама, съсипана е. Кой да предположи, че ашурето, което е приготвила за Мустафа, ще бъде поднесено на погребението му? — каза леля Джеврийе, както стоеше при печката.

— Да, съсипана е и булката му, американката — отбеляза леля Фериде, без да вдига поглед от тайнственото петно върху пода. — Клетата тя. Идва в Истанбул за пръв път в живота си и овдовява. Какъв ужас!

От масата, където седеше, слушаше сестрите си и пушеше, леля Зелиха промълви тихо:

— Да, сигурно сега ще се върне в Америка и там ще се омъжи отново. Знаете, Аллах обича троицата. Щом това й е втори брак, значи трябва да има и трети. Но след един арменец и един турчин кого ли ще избере за трети?

— Жената е в траур, бива ли да говориш така! — укори я леля Джеврийе.

— Траурът е като девствеността — въздъхна тежко леля Зелиха. — Хубаво е да ги дадеш на онзи, който най-много го заслужава.

Смаяни от тези думи, двете лели трепнаха и застинаха като вкаменени. Точно тогава в кухнята влязоха Ася и Армануш, следвани от Султан Пети, който мяукаше от глад.

— Сестри, я дайте на котарака нещо, докато не е изгълтал цялото ашуре — подкани леля Зелиха.

Тук леля Бану, която от двайсетина минути се трудеше — правеше чай, режеше лимони и слушаше спора, без да се намеси нито веднъж, се обърна към най-малката си сестра и заяви:

— Имаме по-важна работа.

Отвори едно чекмедже, извади отвътре огромен лъскав нож, грабна от плота глава кромид лук и я сряза наполовина. После стисна едната половинка в длан й я пъхна под носа на леля Зелиха.

— Какво правиш? — подскочи тя на стола.

— Помагам ти да поплачеш, скъпа — поклати глава леля Бану. — Нали не искаш гостите да те виждат такава? Какъвто и свободолюбив дух да си, дори ти трябва да пророниш някоя и друга сълза в къщата на покойника.

С лука под носа си леля Зелиха затвори очи и заприлича на авангардна статуя, която няма никакъв шанс да попадне в обичаен музей: Жената, която не можеше да плаче, и лукът.

Леля Зелиха отвори нефритенозелените си очи и подсмръкна. Лукът беше подействал.

— Чудесно! — кимна леля Бану. — Хайде, идвайте всички, трябва да отидем във всекидневната. Гостите сигурно се чудят къде са домакините и защо са зарязали мъртвеца сам!

Това каза сестрата, която навремето си беше играла на майка с леля Зелиха: беше й пяла приспивни песни, които донякъде си бе съчинила сама, беше я хранила с курабийки върху кашони, превърнати във въображаеми маси, беше й разказвала приказки, в края на които красавицата винаги ставаше жена на принца, беше я гушкала и гъделичкала, сестрата, която я бе разсмивала както никой друг.

— Добре! — съгласи се леля Зелиха. — Да вървим тогава!

И така, отидоха във всекидневната, отпред вървяха четирите лели, Армануш и Ася ги следваха отзад. Влязоха в такт в стаята, пълна с гости, в стаята, където беше трупът.

Върху възглавница на пода в ъгъла, с шал върху русата глава, подпухнали от плач очи и пълничко тяло притиснато в непознатите седеше Роуз. Тя веднага махна с ръка на Армануш — да отиде при нея.

— Къде беше, Ейми? — попита, но още недочакала отговора, я притисна с друг въпрос: — Нямам представа какво става тук. Можеш ли да разбереш какво смятат да правят с тялото? Кога възнамеряват да го погребат?

Тъй като не знаеше отговора на почти никой въпрос, Армануш се приближи още малко до майка си и я хвана за ръка.

— Сигурна съм, че знаят какво правят, мамо.

— Но аз съм му же-на — запъна се Роуз на последната дума, сякаш бе започнала да се съмнява в това.

Бяха го положили на дивана. Ръцете му, с преплетени палци, бяха поставени върху гърдите, където лежеше и тежко стоманено острие — да не се издува трупът. Върху клепачите бяха оставени две големи потъмнели сребърни монети — да не се отварят. В устата бяха налели няколко лъжици вода от свещената Мека. В медната чинийка до главата горяха парченца тамян от сандалово дърво. Макар че нямаше отворени, нямаше дори леко открехнати прозорци, димът се издигаше през няколко минути, сякаш разнасян от неуловим ветрец, който е проникнал някъде между стените. Усилеше ли се, пушекът се гънеше на змийчета около дивана и накрая се разсейваше на рехава сивкава струя. Но от време на време следваше строго определена линия и се спускаше на кръгове с други кръгове вътре все по-близо до трупа — точно като птица мародерка, устремила се към плячката на земята. Тръпчива и остра, миризмата на сандалово дърво стана толкова силна, че всички се просълзиха. Повечето нямаха нищо против — така и така плачеха.

В ъгъла се беше свил недъгав имам. Той поклащаше тялото си от кръста нагоре, напълно погълнат от Корана, който четеше на глас. В декламацията му имаше ритъм, такт, който се ускоряваше все повече и повече, после най-неочаквано замря. Армануш се опитваше да не забелязва рязкото несъответствие между дребното тяло на имама и пълните жени наоколо. Опитваше се и да не гледа празното място там, където би трябвало да са пръстите на мъжа. И на двете ръце той беше само с пръст и половина. Нямаше как Армануш да не се запита какво се е случило. Дали имамът се е родил така, или пръстите му са били отрязани? При всички положения именно заради незавършеността на тялото му всички тези жени се чувстваха толкова спокойно до него. В несъвършенството бе заложен ключът за съвършенството на имама, в липсата на цялост се криеше тайната на неговата святост. Той беше погранична душа и като всички погранични души около него витаеше нещо зловещо. Беше мъж, но същевременно и светец, затова бе невъзможно да го възприемаш като мъж. Беше светец, но същевременно недъгав, затова бе невъзможно да не забележиш, че е тленен. На сакатия имам не му трябваха пръсти да разлиства наум Свещения Коран. Носеше го целия, до последния стих, в паметта си.

В края на стиховете, каквито се четат в такива случаи, имамът замълча за стотна от секундата, за да усети вкуса, останал в устата му от всичките свещени думи. Сетне продължи с декламацията. Точно този плавен ритъм докосваше сърцата на покрусените жени — никоя от тях не разбираше и дума арабски. Дори след като не издържаха и се разридаха, жените внимаваха да не плачат много високо, за да не заглушат гласа на имама. Но и не хлипаха много тихо, понеже нито за миг не забравяха, че мястото, където са се струпали, е олюеви^[58].

До имама, на второто най-челно място, седеше Маминка с дребно тяло, което приличаше на суха слива, оставена на слънцето — спаружена и сбръчкана. Който дойдеше, й целуваше ръка и й изказваше съболезнованията си, но беше трудно да се определи дали тя ги чува. Маминка обикновено само оглеждаше хората, целунали й ръка. Но се случваше и да отговори на една или друга гостенка с порой от въпроси:

— Ти коя си, скъпа? — питаше роднини или дългогодишни приятели. — Къде беше през цялото време? Няма да ходиш никъде, немирнице такава! — караше се на напълно непознати.

А после, между забележителното мълчание и забележките, с които караше всички да замълчат, тя се отнасяше и току примигваше уплашено, а върху лицето й се изписваше пълно неведение. В такива мигове Маминка недоумяваше какво търсят във всекидневната им всички тези хора и защо плачат толкова много.

Диванът беше застинал, жените бяха в постоянно движение. Диванът беше бял, жените бяха главно в черно. Диванът беше безмълвен, жените бяха гласовити, сякаш за да останат живи, трябваше да правят точно обратното на мъртвите. След малко всички наскачаха на крака и сведоха глави смирено. С лица, върху които се бяха изписали скръб и преклонение, но и сълзливост, те загледаха как недъгавият имам излиза от стаята. Леля Бану отиде да го изпрати и вече навън му целуна ръцете, благодари му много пъти, а после му даде бакшиш.

Веднага щом имамът си тръгна, въздухът беше разцепен от пронизителен писък. Нададе го възпълна жена, която дотогава не беше виждал никой. Викът й се извиси на оглушителни децибели и за нищо време лицето й почервеня до мораво, гласът й пресипна и цялото й тяло се разтресе. Толкова окаяно беше състоянието й и толкова осезаема — болката, че другите я загледаха със страхопочитание. Жената беше оплаквачка, плащаха й предварително да ходи и да плаче в дома на покойника, да поридае за хора, които изобщо не беше виждала. Хлиповете й бяха така сърцераздирателни, че и другите жени се поддадоха.

И така, Армануш Чакмакчян се озова сред гмеж покрусени непознати (в този миг тя не можеше да познае дори майка си) и загледа как вихрушката от жени се върти и се разделя. В пълно съзвучие, без да се суетят, гостите си разменяха местата с новодошлите. Като птици от ято кацаха по фотьойлите, канапето и възглавниците върху пода, наслагани толкова близко, че раменете им се опираха. Посрещаха безмълвно и плачеха оглушително — всичките тези жени, които можеха да са толкова тихи сами, и толкова шумни, когато скърбят заедно. Сега вече Армануш беше разбрала някои от правилата в обреда на бдението: така например, в къщата вече не се готвеше. Вместо това всеки от гостите пристигаше с поднос храна и кухнята беше задръстена с тенджери и тигани. Никъде не се виждаха сол, месо, алкохол, не се долавяха вкусните миризми на печива. Точно както миризмите, и звуците бяха подчинени на правила. Не беше разрешено да слушаш музика, да пускаш телевизор и радио. Армануш се сети за Джони Кеш и затърси с поглед Ася.

Видя я да седи на канапето с няколко съседки: беше вдигнала високо глава, подръпваше разсеяно една от къдриците си и гледаше мъртвото тяло. Точно когато понечи да тръгне към нея, Армануш забеляза, че леля Зелиха сяда до дъщеря си и с непроницаемо лице й казва нещо на ухото.

* * *

И така, мъртвото тяло лежеше на дивана.

Ася седеше притихнала сред няколко жени, които не спираха да вият и да хлипат, и пребледняваше все повече.

— Не ти вярвам — каза, без да поглежда майка си.

— Не е нужно да ми вярваш — промълви леля Зелиха. — Но накрая осъзнах, че ти дължа обяснение. И че ако не ти го кажа сега, няма да го направя никога. Той е мъртъв.

Ася се изправи бавно и погледна тялото. Взря се съсредоточено и напрегнато в него, за да не забрави, че това тяло, умито със сапун от див люляк и увито в три ката памучна плащаница, това тяло, което сега лежеше неподвижно под стоманеното острие и двете потъмнели сребърни монети, това тяло, на което са дали вода от Мека и което са покрили с благовонния тамян от сандалово дърво — е баща й.

Вуйчо й… баща й… вуйчо й… баща й…

Ася вдигна очи и започна да оглежда стаята, докато не зърна леля Зелиха, която сега седеше в дъното и се беше затворила за света така, че и току-що срязана глава лук не можеше да я докосне. Докато Ася гледаше с отворена уста своята майка, проумя защо тя не е възразила собствената й дъщеря да я нарича „леля“.

Леля й… майка й… леля й… майка й…

Ася пристъпи към мъртвия си баща. Една крачка, после още една, по-близо. С крачките се засили и димът. Роуз виеше от болка някъде в стаята. Същото правеха и другите жени — в безкрайна верига. Всички бяха свързани във верижна реакция и ритъм, житието на всяка бе преплетено с живота на другите, без значение дали го осъзнават, или не. Всеки хлип носеше успокоение… или може би във всяка споделена скръб имаше някой, който не можеше да скърби с останалите.

— Баба… — пророни Ася.

В началото бе словото, се казва в исляма, и то предхожда всяко битие. Дори да бе така, с нейния баща беше точно обратното. В началото бе липсата на слово, предхождаща битието.

* * *

Имало едно време

земя не много далеч оттук, когато ситото било в сламата, магарето било градският глашатай, камилата — бръснарят… когато бях по-стар от баща си, та трябваше да го люлея в люлката, щом го чуех да плаче… когато светът бе преобърнат с главата надолу и времето бе кръговрат, който се въртеше и въртеше, така че бъдещето бе по-старо от миналото, а миналото бе непорочно като току-що засята нива…

Имало едно време… когато Божиите твари нямали чет точно като зрънцата пшеница и било грях да говориш много, защото можело да кажеш каквото не трябва да помниш и да запомниш каквото не трябва да казваш.

* * *

Цианкалият е безцветно вещество — солта на калия и циановодородната киселина. Прилича на захар и се разтваря много добре във вода. За разлика от другите отрови има силна миризма.

Мирише на бадеми. На горчиви бадеми.

Ако украсиш купичка ашуре със зрънца нар и капнеш отгоре цианкалий, трудно ще разбереш, че вътре е сложен и той, защото сред многото продукти има и бадеми.

— Какво си направила, господарко? — изграчи Господин Горчивия и се ухили намусен, както и се очакваше от него. — Намесила си се в хода на събитията!

Леля Бану стисна устни.

— Да — потвърди тя, по страните й се стичаха сълзи. — Дадох му ашурето, но не аз, а той избра да го изяде. И двамата решихме, че така е по-добре, много по-достойно, отколкото да живеем с бремето на миналото. Така беше за предпочитане пред това да не правим нищо с това познание. Аллах няма да ми прости никога. Прокудена съм завинаги от света на праведните. Никога няма да отида в рая. Ще бъда хвърлена право в адските пламъци. Но Аллах ми е свидетел, няма в сърцето ми съжаление.

— Може би твое вечно жилище ще бъде чистилището — опита се да я утеши някак Госпожа Сладката, понеже се чувстваше безпомощна при вида на разплаканата си господарка. — Ами американското момиче? Ще му кажеш ли тайната на баба му?

— Не мога. Прекалено е. Пък и няма да ми повярва.

— Животът е съвпадение, господарко — обади се отново Господин Горчивия.

— Не мога да й разкажа. Но ще й дам това — рече леля Бану и отвори едно чекмедже, откъдето извади златна брошка във вид на нар със зрънца от рубини в него.

Баба Шушан, на която преди години бе принадлежала брошката, беше една от онези прокудени души, орисани да сменят често името си, само за да го изоставят на следващия етап от своя живот. Родена като Шушан Стамбулян, тя се бе превърнала в Шермин 626. След това беше станала Шермин Казанджъ, а накрая — Шушан Чакмакчян. С печеленето на всяко ново име беше и губила по нещо от себе си завинаги.

Ръза Селим Казанджъ беше прозорлив предприемач, отдаден гражданин, а също и добър съпруг, по свой си начин. Беше достатъчно далновиден в зората на републиканската епоха да се откаже от казанджийството и да се заеме да произвежда знамена точно когато нацията се е нуждаела от още и още, за да украси цялата си татковина. Така се беше превърнал в един от най-заможните предприемачи в Истанбул. Някъде по това време беше посетил сиропиталището, за да се срещне с директора му за потенциална сделка. Там, в слабо осветения коридор, беше видял млада арменка само на четиринайсет години, приела исляма. Не му отнеме много време да научи, че тя е племенница на човека, когото обожаваше най-много на света: на майстор Левон, човека, който го беше научил на изкуството на казанджийството и се беше грижил за изпадналото в беда момче, което беше някога. Сега е негов ред да помогне на семейството на майстор Левон, помисли си той. Но когато след многобройни посещения предложи на момичето да се омъжи за него, го направи не от доброта, а от любов.

Беше убеден, че накрая тя ще забрави. Беше убеден, че ако се държи добре и се грижи за нея, ако й даде дете и великолепен дом, тя малко по малко ще забрави миналото и накрая раната ще зарасне. Че е само въпрос на време. Казваше си, че след като родят, жените не могат да носят и бремето на своето детство. Затова, щом дойде вестта, че жена му го е напуснала, за да замине с брат си в Америка, в началото той не повярва, а после я зачеркна от живота си. Шушан изчезна от летописите на рода Казанджъ, включително и от спомените на собствения си син.

За сина на Шушан нямаше значение дали е наречен Левон или Левент. Така или иначе той стана мрачен човек. Колкото и мил и любезен да бе извън дома си, беше жесток със собствените си деца, четири момичета и едно момче.

Семейните истории се преплитат така, че каквото се е случило преди поколения, влияе върху наглед несвързани събития от днешния ден. Миналото е всичко друго, но не и отминало. Ако Левент Казанджъ не бе станал озлобен и склонен към насилие мъж, дали единственият му син Мустафа щеше да е друг човек? Ако преди поколения, през 1915 година, Шушан не бе останала сирак, дали днес Ася щеше да е копеле?

Животът е съвпадение, макар понякога да ти е нужен джин, за да го проумееш.

* * *

Късно следобед леля Зелиха отиде в градината. Тъй като не искаше да влиза в къщата, Арам я чакаше там от часове, отдавна бе изпушил всичките си пури.

— Нося ти чай — каза тя.

Пролетният ветрец ги помилва по лицата — разнасяше надлъж и шир всякакви миризми — на море, на покълнала трева, на бадемовите дръвчета в Истанбул, които скоро щяха да разцъфнат.

— Благодаря ти, любов моя — отвърна Арам. — Каква красива чаша за чай.

— Харесва ли ти? — завъртя леля Зелиха чашата в ръката си, а лицето й грейна в признателност. — Колко странно. Знаеш ли какво се сетих току-що? Че съм купила този сервиз преди двайсет години. Наистина необичайно.

— Какво толкова му е необичайното? — попита Арам и точно тогава усети капка дъжд.

— Нищо — сниши глас леля Зелиха. — Просто не съм си и помисляла, че ще издържат толкова дълго. Винаги съм се страхувала, че са чупливи, но вероятно те все пак живеят, за да разкажат историята. Правят го дори чаените чаши!

След няколко минути от къщата бавно излезе Султан Пети — с пълен стомах и сънени очи. Обиколи ги, после се сви на кълбо до леля Зелиха. Известно време сякаш бе погълнат от това старателно да мие лапичката си, после обаче спря и се огледа тревожно, за да види какво е могло да смути ведрото му настроение. Вместо отговор върху носа му капна топла капка. После още една, този път върху главата. Котаракът се надигна бавно и с дълбоко недоволство, протегна се и отново се насочи към къщата. Още една капка. Султан Пети ускори крачка.

Може би не знаеше правилата. Не знаеше, че каквото и да пада от небето, не бива да го проклинаш.

Включително дъжда.