Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (10)

X.
Бадеми

На петия ден от престоя си Армануш вече беше научила сутрешната програма в конака на Казанджъ. В работен ден закуската се поднасяше още в шест и стоеше на масата до девет и половина. През това време самоварът вреше непрекъснато и на всеки час имаше готов нов чайник с чай. Вместо всички от семейството да седнат заедно на масата, те идваха по различно време — в зависимост от работата, настроението и програмата си. Затова, за разлика от вечерята, която беше напълно синхронизирано събитие, в работен ден закуската приличаше на сутрешен влак, който спира на различни спирки и всеки път на него се качват нови пътници, а други слизат.

Почти винаги леля Бану беше тази, която слага масата, тъй като ставаше първа, готова за ранната молитва. Ставаше от леглото, като си мърмореше: Така е, така е. Докато мюезинът от най-близката джамия се провикваше за втори път: По-добре да се молиш, отколкото да спиш.

След това леля Бану отиваше в банята, за да се подготви за молитва, като си измие лицето, ръцете до лактите и краката до прасците. Понякога водата беше леденостудена, но на нея не й пречеше. За да се събуди, душата трябва да трепери — казваше си тя. — Душата трябва да трепери. Не й пречеше и че всички други в къщата са потънали в дълбок сън. Молеше се дваж по-усърдно — за да се прости и на тях.

Затова, тази сутрин, когато мюезинът повтори като ехо: Аллах е превелик, Аллах е превелик, леля Бану вече бе отворила очи и се пресегна да вземе халата и кърпата за глава. За разлика от всеки друг ден обаче чувстваше тялото си тежко, много тежко. Мюезинът се провикна: Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах. А леля Бану пак не успя да се изправи. Дори когато чу: Елате на молитва, а после: Елате при доброто!, тя пак не успя да вдигне от леглото половината си тяло. Сякаш всичката кръв от тази част на тялото й бе изтекла, за да остави след себе си тежък мъртъв чувал.

По-добре да се молиш, отколкото да спиш. По-добре да се молиш, отколкото да спиш.

— Какво ви става, защо не ме пускате да стана? — попита разстроена леля Бану.

Двата джина, разположили се на раменете й, се спогледаха.

— Не питай мен, питай него. Само той върши поразии — отвърна от дясното й рамо Госпожа Сладката.

Както се разбира и от името, Госпожа Сладката беше добър джин — от праведните. Беше с грейнало мило личице, с корона в оттенъци на виолетово, розово и мораво около главата и източена красива шия, а там, където свършваше шията и би трябвало да започва тялото, нямаше друго освен тънка струя дим. Понеже беше без тяло, приличаше на глава върху пиедестал, но това изобщо не й пречеше. За разлика от жените, при джиновете от женски пол не се очакваше да са със съразмерни черти.

Леля Бану се доверяваше неимоверно на Госпожа Сладката, защото тя не бе вероотстъпница, беше добродушен благочестив джин, преминал от атеизма към исляма — болест, която върлуваше сред женските джинове. Госпожа Сладката често посещаваше джамиите и светилищата и познаваше отлично Свещения Коран. През годините двете с леля Бану се бяха сближили много. Не такъв обаче беше случаят с Господин Горчивия, който беше създаден по съвсем различен калъп и бе дошъл от места, където вятърът не спира да вие. Господин Горчивия беше много стар — дори за джин. Затова бе далеч по-силен, отколкото често показваше, защото, както всички знаят, колкото по-стар е един джин, толкова по-голямо е могъществото му.

Господин Горчивия стоеше в дома на Казанджъ по една-единствена причина — преди години, в последното утро на четирийсетте си дни покаяние, леля Бану го бе привързала към себе си. Оттогава го беше подчинила и нито веднъж не бе сваляла талисмана, с който го държеше в плен. Не бе никак лесно да привържеш към себе си джин. Искаше се преди всичко и най-вече да разбереш неговото име — да отгатнеш правилно бе наистина смъртоносна игра, понеже, ако джинът познаеше твоето име преди ти да откриеш неговото, господарят става той, а ти се превръщаш в негов роб. Дори и да отгатнеш правилно името и да подчиниш джина, не бива да приемаш властта си за даденост, защото ще изпаднеш в твърде глупава заблуда. Откакто свят светува, единствен великият Соломон е успял да победи джин, цели войнства джинове, но и той е опрял до помощта на вълшебен железен пръстен. И тъй като никой не може да се мери с великия Соломон, само глупав нарцис ще седне да се възгордява, задето е взел в плен джин, а леля Бану беше всичко друго, но не и глупав нарцис. Въпреки че Господин Горчивия й служеше вече повече от шест години, тя смяташе отношенията им за временно споразумение, което често трябва да се подновява. Никога не се бе държала с него грубо или снизходително, понеже знаеше, че за разлика от хората, джиновете пазят вечно живи спомените за проявените към тях неправди. Никога не биха простили несправедливост. Подобно на верен чиновник, който описва до най-малките подробности всяка случка, паметта на джиновете запечатваше всичко колкото някой прекрасен ден отново да го извади на показ. Ето защо леля Бану винаги беше зачитала правата на пленника си и никога не бе злоупотребявала със своята власт.

Пак можеше да я използва по съвсем друг начин, да иска материални блага, например — пари, скъпоценности или слава. Но не го правеше. Знаеше, че всичко това не е нищо повече от илюзия и че джиновете ги бива много в създаването на илюзии. Пък и всяко богатство, придобито внезапно от някого, задължително бе богатство, заграбено от друг — в природата няма такова нещо като чист вакуум и съдбите на хората са преплетени като бримките в дантела. Затова през всичките тези години леля Бану благоразумно се беше въздържала да иска материална изгода. Бе искала от Господин Горчивия само едно: познание.

Познание за забравени събития, за хора с неустановена самоличност, за имуществени спорове, семейни кавги, неразкрити тайни, неразбулени загадки — основното, което й бе необходимо, за да помага на многобройните си клиентки. Ако в някое семейство изгубеха ценен документ, идваха при леля Бану, за да разберат къде е. Или пък жена, заподозряла, че са й направили черна магия, идваше да пита кой е извършил злодеянието. Веднъж бяха довели бременна, която внезапно легнала болна и от ден на ден ставала все по-зле. След като се допита до джина, леля Бану каза на бременната да отиде при безплодното лимоново дърво в градината, където в кесийка от черно кадифе ще намери калъп маслинов сапун с изрязаните й нокти, забучени в него — магия, направена от завистлива съседка. Леля Бану обаче не й съобщи как се казва съседката, за да не сее още раздори. След няколко дни получи вестта, че бременната се е оправила бързо и сега е добре. По този начин беше използвала леля Бану услугите на Господин Горчивия до този ден. С едно изключение. Само веднъж го беше помолила за лична услуга — само за нея — да отговори на най-тайния въпрос: Кой е бащата на Ася?

Господин Горчивия й даде отговор — Отговорът, тя обаче възмутено и категорично отказваше да му повярва, макар и да знаеше прекрасно, че поробеният джин никога не може да излъже своя господар. Отказваше да му повярва, докато един ден сърцето й просто престана да оспорва онова, което умът й бе разбрал отдавна. Оттогава леля Бану вече не бе същата. От време на време още се питаше дали нямаше да е по-добре да не знае, след като в този случай знанието й бе донесло само страдания и скръб, проклятието на мъдростта. И все пак днес, години след онази случка, леля Бану отново обмисляше да поиска от Господин Горчивия лична услуга. Именно заради това тази сутрин бе толкова омаломощена: противоречивите мисли, кипнали в ума й, бяха отслабили властта над роба й, който, изпаднеше ли господарката в безпътица, тежеше все повече и повече на лявото й рамо.

Дали да зададе на Господин Горчивия друг личен въпрос сега, макар да бе съжалявала толкова последния път, когато го направи? Или може би е време да сложи край на тази игра и да махне талисмана, с което веднъж завинаги да пусне джина на свобода? Можеше да продължи да изпълнява задълженията си на ясновидка и с помощта на Госпожа Сладката. Способностите й нямаше да са толкова силни, но какво от това. Не беше ли и това предостатъчно? От една страна, леля Бану се страхуваше от проклятието на мъдростта, ужасяваше се от мъчителната агония, която идваше с многото знания. От друга обаче, умираше да научи повече — вечно любопитна, добросъвестна. Господин Горчивия долавяше прекрасно дилемата и явно злорадстваше, с всяко нейно съмнение натискаше все по-силно лявото й рамо и увеличаваше бремето на тежките й мисли.

— Слизай от рамото ми — нареди леля Бану и изрече молитва, каквато според съвета на Корана трябва да казваш всеки път, щом се изправиш лице в лице с коварен джин.

Най-неочаквано Господин Горчивия се подчини, скочи настрани и остави леля Бану да се изправи.

— Ще ме освободиш ли? — попита, разчел мислите й. — Или ще впрегнеш способностите ми, за да получиш информация?

От леко раздалечените устни на леля Бану се отскубна прошепната дума, но независимо дали беше „да“, или „не“, прозвуча като стон. Тя се почувства съвсем мъничка сред необходния безкрай земя, небе и звезди и затруднението, натрошило на прах душата й.

— Можеш да ми зададеш въпроса, който те терзае до смърт, откакто онова американче ти разказа тъжните неща за семейството си. Не искаш ли да разбереш дали е вярно? Не искаш ли да й помогнеш да научи истината? Или пазиш способностите си само за своите клиентки? — попита предизвикателно Господин Горчивия, а черните му като катран изпъкнали очи проблеснаха трескаво и тържествуващо. После добави, изведнъж миролюбив: — Мога да ти кажа, достатъчно стар съм, за да знам. Бях там.

— Престани! — възкликна леля Бану почти с писък. Усети как й пари в стомаха и как на гърлото й засяда жлъч, когато се тросна: — Не искам да научавам. Не съм любопитна. Проклинам деня, в който те попитах за бащата на Ася. О, Боже, иска ми се да не бях. За какво ми е да знам, щом не мога да променя нищо? Това е отрова, която те осакатява завинаги. Не можеш да я повърнеш, не можеш да умреш. Не искам да ми се случва още веднъж… Пък и какво ли знаеш ти!

Не проумяваше защо е изпуснала последния въпрос. Беше наясно, че поиска ли да узнае повече за миналото на Армануш, трябва да попита именно Господин Горчивия, той беше гюлябани^[39], най-коварните от всички джинове, но и най-осведомените, когато ставаше въпрос за мъчителен край.

Застигнати от прокоба войници, издебнати от засада и избити до крак далеч от родния дом; пътници, покосени от бялата смърт в планината; чумави, заточени навътре в пустинята; странници, ограбени и заклани от разбойници; пътешественици, залутали се насред пущинака; престъпници, изпратени на далечен остров да посрещнат смъртта си… гюлябани се бяха нагледали на какво ли не. Бяха присъствали на кървави битки, в които до крак бяха избивани цели батальони, бяха в села, обречени на гладна смърт, при кервани, изпепелени от вражески огън. Бяха там, когато в Битката при Ярмук мюсюлманите премазали огромната войска на император Ираклий и когато берберът Тарик заявил с гръмовит глас на войниците си: Отзад е морето, отпред е противникът! О, воини мои, къде ще избягате?, и бяха видели как нахлува в Испания на вестготите и изтребва всичко по пътя си; бяха присъствали когато Карл, по-късно наречен Мартел^[40], съсякъл триста хиляди араби в Битката при Тур и когато замаяните от хашиша асасини убили прославения везир Низам ал-Мулк и започнали да сеят терор, докато монголският хан Хулагу не разрушил крепостта им в едно с всичко останало. Гюлябани бяха видели с очите си всички тези злочестини. Бяха прословути най-вече с това, че тормозят залуталите се без храна и вода в пустинята. Когато и където и да умреше някой, без да оставя подире си гроб, те се появяваха до трупа. Стига да решеха, че се налага, можеха да се преобразят в растения, камъни или животни, особено в лешояди. Дебнеха, наблюдаваха гледката отстрани или отгоре, макар и да бе известно, че се случва да преследват и керваните, да крадат каквато храна имат несретниците, да плашат пилигримите на път за поклонение, да нападат шествия или да нашепват ужасяваща мелодия за смърт в ушите на осъдените на каторжен труд или на принудените да поемат към своята гибел. Те бяха наблюдатели на онези мигове от времето, за които човеците не разполагаха с доказателства, нямаха летописи, които да четат.

Гюлябани бяха грозни свидетели на грозотата, която човешките същества са способни взаимно да си причинят. Затова леля Бану реши, че ако, както твърдеше Армануш, през 1915 година семейството й наистина е било принудено да тръгне към своята смърт, Господин Горчивия със сигурност ще знае.

— Ще ме питаш ли нещо? — рече той, както седеше в края на леглото и злорадстваше, че леля Бану е изпаднала в такова затруднено положение. — Бях лешояд — продължи горчиво — единствения глас, с който знаеше да говори. — Видях всичко. Наблюдавах как те, жени и деца, вървят и вървят, и вървят. Летях над тях, кръжах в синьото небе и чаках да се свлекат на колене.

— Млъквай! — ревна леля Бану. — Млъквай! Не искам да знам. Не забравяй кой е господарят.

— Да, господарко — сви се Господин Горчивия. — Твоята воля е задължителна за мен и ще бъде така, докато носиш талисмана. Но ако решиш да разбереш какво се е случило през 1915 година със семейството на момичето, само ми кажи. Моята памет може да бъде и твоя, господарко.

Както седеше на леглото, леля Бану изправи гръб и прехапа силно устни, за да изглежда непреклонна, нямаше намерение да показва слабост пред Господин Горчивия. Докато се опитваше да устои на изкушението, замириса на прах и мухъл, сякаш стаята бе започнала да загнива. Или сегашният миг бързо се разлагаше в утайката на времето, или разложението от миналото бе започнало да се просмуква в настоящето. Вътрешните порти на времето чакаха да бъдат отворени. За да ги запази залостени и всичко да си остане на мястото, леля Бану извади Свещения Коран, който държеше под седефен капак в едно чекмедже на нощното шкафче. Отвори го напосоки и прочете:

Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията (му)^[41].

— Аллах — въздъхна тя. — Ти си по-близо до мен, отколкото вената на шията ми. Помогни ми да изляза от безпътицата. Дай ми блаженството на неведението или силата да понеса знанието. Каквото и да избереш, ще бъда признателна, но моля те, не ме прави безсилна, ако ми даваш знание.

С тази молитва леля Бану стана от леглото, облече халата и отиде тихо и бързо в банята да се приготви за сутрешната молитва. Погледна часовника върху шкафчето: осем без петнайсет. Нима беше лежала толкова дълго в леглото и бе спорила с Господин Горчивия, със съвестта си? Тя побърза да си измие лицето, ръцете и краката, после се върна в стаята, вече забрадена с прозрачната кърпа за молитва, постла килимчето и се замоли.

Ако тази сутрин леля Бану беше закъсняла да подреди масата за закуска, Армануш щеше да е от последните, които ще научат. Беше стояла до късно пред компютъра и се беше успала, дори сега още й се спеше. Размърда се, обърна се, придърпа нагоре завивката и се постара да заспи отново. Отвори сънено око и видя, че Ася седи на бюрото, чете книга и слуша музика със слушалки.

— Какво си си пуснала? — попита високо Армануш.

— Ъ? — извика Ася. — Джони Кеш!

— А, да, разбира се. Какво четеш?

— „Ирационалният човек. Изследване върху екзистенциалната философия“ — отговори същият висок нетрепкащ глас.

— Не е ли и това малко ирационално? Как е възможно да слушаш музика и в същото време да се съсредоточиш дотолкова, че да четеш екзистенциална философия?

— Пасват си отлично — отбеляза Ася. — И Джони Кеш, и екзистенциалната философия проникват в човешката душа, за да видят какво има вътре, и нещастни от онова, което са открили, я оставят отворена.

Преди Армануш да успее да се замисли над това, някой почука на вратата и повика момичетата да хванат последния влак за закуска.

* * *

Намериха масата сложена само за тях двете — всички останали вече се бяха нахранили. Баба и Маминка бяха отишли на гости у роднина, леля Джеврийе беше в училището, леля Зелиха — в ателието за татуировки, а леля Фериде беше в банята, за да боядиса косата си морковена. Единствената леля във всекидневната, кой знае защо, изглеждаше кисела.

— Какво има, да не би твоят джин да те е зарязал? — попита Ася.

Вместо да отговори, леля Бану се отправи към кухнята. През следващите два часа подреди наново кутиите със зърнени храни по полиците, изтърка подовете, направи ореховки със стафиди, изми пластмасовите плодове по плота и старателно изтърка с гъбата превърналата се във вкаменелост горчица в ъгъла на печката. Когато накрая се върна във всекидневната, завари двете момичета още на масата за закуска — присмиваха се на всеки кадър от „Проклятието на любовта“, най-дълго излъчвания сапунен сериал в историята на турската телевизия. Но вместо да се възмути, задето се подиграват на нещо, толкова ценно за нея, леля Бану само се изненада — изненада се, че съвсем е забравила за него и за пръв път от години е пропуснала любимия си сериал. Беше й се случвало само веднъж, преди години, по времето на нейното покаяние. Да й прости Аллах, но дори тогава си мислеше за „Проклятието на любовта“ и се питаше какво ли става в епизодите, докато тя се покайва. Как обаче го беше пропуснала сега, съвсем без причина? Дали мислите й наистина бяха толкова погълнати с друго? Нима нямаше да усети, ако наистина беше толкова объркана?

Изведнъж забеляза, че двете момичета я наблюдават от столовете, и се притесни — вероятно защото се досети, че след като сапуненият сериал е свършил, те може би си търсят нов обект на насмешки.

Ася обаче явно беше намислила друго.

— Армануш се чудеше дали ще й гледаш на таро.

— За какво й е? — отвърна тихо леля Бану. — Кажи й, че е красива умна млада жена с бляскаво бъдеще. Само който няма бъдеше, иска да научи нещо за бъдещето си.

— Ами гледай й тогава на печени лешници — настоя Ася, като пропусна превода.

— Вече не гледам на такива неща — заяви леля Бану така, сякаш се разкайваше. — Методът не се оказа чак толкова добър.

— Виждаш ли, леля е ясновидка позитивистка. Всеки път, когато гадае, измерва допустимата грешка по научен път — обясни на английски Ася на Армануш, но после продължи вече сериозно на турски: — Гледай ни тогава на кафе.

— Това вече е друго нещо — виновно отвърна леля Бану, неспособна да устои на кафето. — На това мога да гледам винаги.

Направиха кафе: за Армануш без захар, а за Ася — с много захар, макар че тя не искаше да й гледат. Кофеинът я вълнуваше повече, отколкото съдбата. След като Армануш изпи кафето, чинийката беше сложена отгоре върху чашата, беше притисната силно, после чашата бе завъртяна в три водоравни кръга и бе обърната върху чинийката, така че утайката на дъното да се стече бавно надолу и да образува рисунък. След като дъното на чашката се охлади, леля Бану го обърна и се зае да разчита рисунъка, като плъзгаше поглед по часовниковата стрелка.

— Виждам тук една много разтревожена жена.

— Сигурно майка ми — въздъхна момичето.

— Страшно се безпокои. Мисли те през цялото време, обича те много, но душата й е потисната. После виждам град с червени мостове. Има вода, море, вятър и… мъгла. Виждам и семейство, много глави… погледни, много хора, много любов и грижи, а също много храна…

Армануш кимна, леко притеснена, че са я разчели толкова ясно.

— После… — подхвана пак леля Бану, пропускайки лошата новина на дъното на чашата — цветя, които скоро щяха да бъда разпръснати върху гроб, далече, много далече. Завъртя чашата между пълните си пръсти. Следващите й думи прозвучаха по-високо, отколкото бе смятала, и стреснаха всички. — О, има и младеж, който много държи на теб. Но защо е зад було?… Зад нещо като було.

Сърцето на Армануш трепна.

— Възможно ли е да е екран на компютър? — попита дяволито Ася точно когато Султан Пети й скочи на коленете.

— Не виждам компютри в утайката — възрази леля Бану. Не обичаше да включва техниката в медиумния си свят.

Застина вглъбено, завъртя леко чашата, после застина отново. Сега вече върху лицето й се четеше тревога.

— Виждам едно момиче, твоя връстничка. С къдрава коса, черна, съвсем черна… големи гърди…

— Благодаря, лельо, схванах тънкия намек — засмя се Ася. — Но не е задължително да включваш родините си във всяка чаша, на която гледаш, на това му се вика шуробаджанащина.

Леля Бану примига с вкаменено лице.

— Тук има въже, дебело здраво въже с примка в единия край, прилича на ласо. Вие двете, момичета, ще бъдете свързани една с друга много силно… Виждам духовна връзка…

За тяхно разочарование леля Бану не каза нищо повече. Спря да гадае, остави чашата от кафе върху чинийката и я напълни със студена вода, така че рисунъкът да се размаже и да изчезне, преди някой, бил той добър или зъл, да е успял да надзърне вътре. Това му беше хубавото на гадаенето на кафе — за разлика от съдбата, написана от Аллах, написаното от кафето винаги може да бъде измито.

* * *

На път за кафене „Кундера“ се качиха на ферибота, та Армануш да види града в целия му размах и великолепие. Подобно на самия ферибот, и пътниците на него имаха уморен вид, но той бързо бе заличен от вятъра, извил се внезапно, когато огромният съд навлезе в лазурносиньото море. Врявата на множеството се засили за минута, после заглъхна до монотонно жужене — фон на другите звуци: тракането на двигателя отстрани на корпуса, плисъкът на вълните, писъците на чайките. Армануш забеляза зарадвана, че ленивите чайки по брега са поели заедно с тях. Почти всички на ферибота ги хранеха с парчета симид — сусамови гевреци, които тези месоядни птици смятаха за неустоимо лакомство.

На пейката отсреща седяха строго облечена представителна жена и синът й, тийнейджър — уж бяха един до друг, а сякаш ги деляха светове. Армануш долови от лицето на жената, че не е първа поклонница на обществения транспорт, че презира масите и стига да има възможност, ще метне в морето всички бедно облечени пътници. Скрит зад очилата с дебели рамки, синът явно се притесняваше от студеното държане на майка си. Като герои на Фланъри О’Конър са — помисли си Армануш.

— Разкажи ми още за този Барон — подкани неочаквано Ася. — Как изглежда? На колко години е?

Армануш се изчерви. В ярката светлина на зимното слънце, надзърнало през плътните облаци, лицето й изглеждаше точно като на влюбена млада жена.

— Не знам. Не съм го виждала никога. Виртуални приятели сме. Вероятно се възхищавам на ума и страстта му.

— Не искаш ли някой ден да се срещнете?

— И да, и не — призна Армануш, след като купи симид от малкия, но пълен с хора бюфет вътре.

Отчупи едно парче и се надвеси с него над перилата отстрани на ферибота, за да изчака да се приближи някоя от чайките.

— Не се налага да чакаш — усмихна се Ася. — Просто метни парчето във въздуха и някоя на мига ще го хване.

Армануш направи, както й бяха казали. От пустото небе изникна чайка и отнесе почерпката.

— Умирам от желание да науча повече за него, но дълбоко в себе си не искам изобщо да го виждам. Когато излизаш с някого, магията загива. Няма да го понеса, ако се случи и с него. Твърде ми е важен. Срещите и сексът са друга история, твърде заплетена…

Навлизаха в мътната зона, охранявана от трите недосегаеми теми. Добър знак, че двете се сближават.

— Магия! — повтори Ася. — На кого му е притрябвала магия? Разказите за Лейла и Маджнун, за Юсуф и Зулейха, за Пеперудата и Свещта, за Славея и Розата… Начини да обичаш от разстояние, да бъдеш с някого, без дори да го докосваш — Amor platonicus! Стълбата на любовта, по която се очаква да се изкачваме, да стигаме все по-нависоко и нависоко, за да възнесем Себе си и Другия. Платон определено смята всеки физически допир за нещо покварено и позорно, защото според него истинската цел на Ерос е красотата. Няма ли красота и в секса? Според Платон не. Той си поставя „по-възвишени цели“. Но мен ако питаш, проблемът на Платон, а и на мнозина други, е, че никога не се е радвал на добър секс.

Армануш погледна изумена приятелката си.

— Мислех, че обичаш философията… — изпелтечи тя, без да знае защо изобщо го е казала.

— Възхищавам се на философията — съгласи се Ася. — Но това не означава, че непременно съм съгласна с философите.

— Да приема ли тогава, че не си голяма поклонница на Amor platonicus?

Това вече беше информация, която Ася предпочиташе да не разгласява, но не защото не можеше да отговори на въпроса, а защото се страхуваше какви последици ще има отговорът. Армануш беше много любезна и възпитана и Ася не искаше да я стряска. Как изобщо можеше да й каже, че макар и да е само на деветнайсет години, е познала ръцете на много мъже и не чувства ни най-малка вина от това? Пък и как можеше да разкрие истината, без да развенчава пред една чужденка мита за „целомъдрието на турските момичета“?

Този вид „национална отговорност“ бе напълно чужд на Ася Казанджъ. Тя никога не се беше чувствала част от „колектива“ и нямаше намерение нито сега, нито за в бъдеще да се приобщава към него. А ето я днес — без проблем влизаше в чуждата роля, в ролята на човек, станал родолюбец за една нощ. Как сега да отхвърли националната си самоличност и да бъде собственото си грешно Аз? Как да каже на Армануш, че дълбоко в себе си е убедена, че само ако правиш секс с един мъж, можеш да си сигурна, че той е за теб, че най-недоловимите и дълбоки комплекси излизат на показ само в леглото и че, каквото и да си мислят през цялото време хората, сексът всъщност е много повече чувствен, отколкото физически. Как можеше да разкрие, че в миналото е имала много, прекалено много връзки, сякаш за да си отмъсти на мъжете, макар и да не знаеше за какво. Беше имала много любовници, понякога едновременно, полигамни афери, които накрая винаги бяха завършвали с разбито сърце, трупайки планини от тайни, които Ася старателно бе държала далеч от стените на дома Казанджъ. Как да разкрие всичко това? Щеше ли Армануш да я разбере, без да я съди, можеше ли истински да погледне в душата на Ася от ешелоните на своята стерилна кула?

Можеше ли Ася да й довери, че е посегнала на живота си, гадно изживяване, от което е извлякла две важни поуки — че начинът да го направиш не е, като изгълташ хапчетата на откачената си леля, и че ако си решил да се самоубиваш, не е зле да си приготвиш разумна причина, в случай че прескочиш трапа, понеже после от всички страни ще се посипе един-единствен въпрос: ЗАЩО? Можеше ли да й сподели още, че и до ден-днешен не е успяла да открие отговора на този въпрос, ако не броим това, че е била прекалено малка, прекалено глупава, прекалено разгневена, прекалено чувствителна за вселената, в която живее? Дали всичко това щеше да прозвучи логично на Армануш? Можеше ли после Ася да разкрие пред нея, че напоследък е отбелязала известен напредък и вече е по-уравновесена и спокойна, защото сега има моногамна връзка с тази малка подробност, че мъжът е женен и е два пъти по-голям от нея, и че тя се среща с него от време на време, за да правят секс, да пушат трева и да избягат от самотата? Как можеше да сподели с Армануш, че, честно казано, е много далеч от правия път?

Затова, вместо да отговори, тя извади от раницата уокмена и поиска разрешение да чуе едно парче, само едно. Точно сега й трябваше доза Кеш. Предложи една от слушалките на Армануш. Тя я пое предпазливо и попита:

— Кое парче на Джони Кеш ще слушаме?

— Dirty Old Egg-Suckin’ Dog^[42].

— Така ли се казва парчето? Не го знам.

— Ъхъ — отвърна сериозно Ася. — Хайде, почва. Слушай…

Парчето започна — вяла прелюдия, после кънтри мелодии, които се сливаха с писъците на чайките и с гласовете на турците в далечината.

Докато слушаше, Армануш беше твърде изумена от разминаването между текста и гледката наоколо, за да се наслади на песента. Хрумна й, че тази песен е точно като Ася — пълна с противоречия и темперамент, в разрез с онова, което я заобикаля, чувствителна, реагираща на всичко, готова всеки момент да избухне. Армануш се облегна, а шепотът в далечината се превърна в монотонно жужене, във въздуха отново политнаха парчета симид — малко вълшебство, отнесено от бриза, фериботът продължи да се плъзга плавно напред и призраците на всички риби, обитавали някога тези води, заплуваха заедно с тях в наситеносиньото, почти мастилено море.

Когато парчето свърши, вече бяха пристигнали. Някои от пътниците скочиха на брега още преди фериботът да е опрял в кея. Армануш загледа смаяна акробатичните изпълнения, възхитена от многото таланти, които истанбулчани бяха развили, за да не изостават от градското темпо.

След петнайсет минути увисналата дървена врата на кафене „Кундера“ се отвори с оглушително тракане и в него влязоха Ася Казанджъ в светломорава хипарска рокля и гостенката й по дънки и най-обикновен пуловер. На обичайното място Ася завари обичайната групичка в обичайното настроение.

— Здравейте всички — изчурулика тя. — Това е Ейми, приятелка от Америка.

— Здравей, Ейми! — поздравиха я в хор. — Добре дошла в Истанбул!

— За пръв път ли си тук? — попита някой.

Към него се присъединиха и други.

— Градът харесва ли ти? А храната? Колко ще останеш? Смяташ ли да дойдеш пак?…

Макар да я посрещнаха сърдечно, бързо се върнаха към обичайното си състояние на неуморно безразличие, тъй като нищо не можеше да наруши велия ритъм, който обикновено цареше в кафене „Кундера“. Който изпитваше нужда от скорост и разнообразие, просто можеше да излезе навън, където имаше колкото щеш. Тук властваха задължителната мудност и вечното повторение. Това бе заведение на повторенията, на обсебеността и вторачването, то беше за хора, които не искат да имат нищо общо с по-голямата картина, ако изобщо съществуваше такава.

По време на кратките паузи между въпросите Армануш разглеждаше мястото и хората и се опитваше да се досети откъде е дошло името на кафенето. Постоянното напрежение между вулгарната действителност и тази предателка фантазията, представата за „чуждите“, противопоставени на „нашите“, унесът в заведението и накрая, намусените лица на мъжете, които сякаш се двоумяха, отчаяни, дали да предпочетат бремето на хаотичните си любовни връзки, или да станат полуистински от лекота — всичко тук наподобяваше сцена от роман на Кундера. Те обаче не знаеха и нямаше как да знаят всичко това, защото бяха погълнати от него, бяха негова неразделна част, точно както рибите не могат да проумеят колко огромен е океанът, в който плуват, наблюдавайки го през размазаните лещи на водата наоколо.

Сравнението на кафенето със сцена от Кундера, удвои интереса на Армануш. Тя забеляза много други неща, включително факта, че всички на масата говорят английски, макар и с акцент и с граматически грешки. Като цяло явно не им беше трудно да превключват от турски на английски. В началото си обясни тази лекота със самоувереността им, но в края на деня подозираше, че тя се дължи не толкова на увереността им в знанията по английски, колкото на липсата на увереност на какъвто и да е език. Те се държаха и разговаряха така, сякаш, каквото и да кажат, както и да го кажат, няма да изразят докрай най-съкровената си същност, и в крайна сметка езикът не е друго освен вмирисания труп на кухите думи, които отдавна са се разложили отвътре.

Армануш забеляза и че на почти всички снимки на пътища по стените са изобразени или западни държави, или екзотични места и на пръсти се броят картините, имащи нещо общо с местата по средата. Направила това откритие, тя не бе съвсем сигурна как трябва да го тълкува. Може би полетът на въображението тук беше насочен или към преселване на Запад, или към бягство в далечни екзотични земи.

В кафенето се шмугна мургав слаб уличен търговец, който явно се криеше от келнерите от страх да не го изгонят. Носеше голяма табла с небелени жълти бадеми върху кубчета лед.

— Бадеми! — възкликна той, сякаш така се казва някой, когото издирва отчаяно.

— Насам, насам! — провикна се Карикатуриста Алкохолик, сякаш отговаряше на името.

Бадемите вървяха много добре с онова, което той пиеше в момента — бира. Вече съвсем открито беше напуснал „Анонимните алкохолици“, но не толкова заради зависимостта, колкото заради убедеността си, че няма причини да се причислява към алкохолиците, при положение че не е такъв. Не му се струваше искрено. Вместо това бе решил сам да се наглежда. Днес например смяташе да изпие само три бири. Вече беше изгълтал една и му оставаха две. След това щеше да спре. Да, уверяваше той всеки срещнат, беше по силите му да си наложи дисциплина, без да опира до окаяната помощ на разни професионалисти. Със същата решителност купи четири черпака бадеми и ги струпа насред масата — да ги стигат всички.

Междувременно Армануш беше погълната от мисли. Тя загледа как високият като върлина келнер с вид на изгубен взима поръчките на всички и се изненада, че толкова много хора пият. Спомни си безразсъдното си изявление от онази вечер за мюсюлманите и алкохола. Дали да спомене пред приятелите си от Кафене „Константинополис“, че турците обичат да пият? Колко от ставащото да им разкрива?

След няколко минути келнерът се върна с голяма чаша пенеста бира за Карикатуриста Алкохолик и с гарафа сухо червено вино за всички останали. Докато той пълнеше изисканите винени чаши, Армануш се възползва от възможността да огледа хората на масата. Предположи, че раздразнителната жена до едрия мъж с камбестия нос сигурно му е жена, макар че бе на километри от него. Огледа един по един Карикатуриста Алкохолик и жена му, а също Журналиста Прикрит-Гей, Изключително Неталантливия Поет, Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми, и… не се сдържа и спря поглед върху младата сексапилна брюнетка отсреща, която явно не беше от групата, но по всичко личеше, че е привързана силно към нея. Определено беше от хората, които не се отделят от мобилния си телефон, защото постоянно си играеше с лъскавия розов апарат, отваряше го ей така, без причина, натискаше ту един, ту друг бутон, изпращаше или получаваше есемеси, изцяло погълната от него. От време на време тя се приближаваше до брадатия мъж до нея и се търкаше в ухото му. Очевидно беше новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми.

— Вчера си направих татуировка.

Изтърси го ни в клин, ни в ръкав и Армануш не разбра на кого го е казала — дали не на нея, ако изобщо го беше казала на някого. Но дали от скука, или в опит да се сприятели с единствения друг нов човек в групата, новата приятелка на Националсоциалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми говореше на нея.

— Искаш ли да я видиш?

Беше дива орхидея, червена като кръв и огъната като змийче около пъпа й.

— Страхотна е! — рече Армануш.

Жената се усмихна доволно.

— Благодаря — отвърна и си избърса устните със салфетка, въпреки че не беше яла нищо.

През това време Ася също наблюдаваше приятелката, макар и с далеч по-неодобрителен поглед. Както обикновено, щом бе срещнала нова жена, тя трябваше да избере една от двете възможности — или да изчака да види кога ще я намрази, или да предпочете по-късия път и да я намрази от самото начало. Тя избра второто.

Облегна се и след като хвана с палец и показалец чашата, се взря в червената течност. Дори когато заговори, не свали очи от чашата.

— Всъщност, ако си спомним колко отдавнашен е обичаят да се правят татуировки… — подхвана тя, но не довърши изречението. Вместо това започна ново: — В началото на деветдесетте години на ХХ век пътешественици намерили в Италианските Алпи добре запазен труп. Бил на повече от пет хилядолетия. По него имало петдесет и седем татуировки. Най-старите в света!

— Виж ти! — възкликна Армануш. — Какви ли татуировки са правели тогава?

— Често на животни, на своите тотеми… може би на магарета, елени, кукумявки, планински овни… и, разбира се, на змии, сигурна съм, че змиите винаги са се търсели.

— Еха, над пет хилядолетия! — запали се новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми.

— Но той едва ли е имал татуировка на пъпа — изгука й той в отговор.

После двамата се засмяха, целунаха се и се прегърнаха.

Тук-там по тротоара имаше наслагани маси. На една от тях седнаха намръщени мъж и жена, после се настани още една двойка със стресирани сериозни градски лица. Армануш загледа с любопитство жестовете им, които й напомниха за герои от роман на Фицджералд.

— Кой знае защо, сме склонни да свързваме татуировките с оригиналността, изобретателността, дори с духа на новото време. А всъщност татуировките на пъпа са един от най-старите обичаи в световната история. Нека ви напомня, че в края на XIX век неколцина западни археолози откриха мумифицирано тяло. Било е на египетска принцеса. Казвала се е Амунет. И знаете ли? Била е с татуировка. Познайте къде! — Сега вече Ася се извърна към сценариста и го погледна право в очите. — На пъпа!

Той примига, озадачен от толкова много информация. Новата му приятелка изглеждаше точно толкова възхитена, когато попита:

— Откъде знаеш всичко това?

— Майка й държи ателие за татуировки — включи се и Карикатуриста Алкохолик, без да откъсва очи от Ася.

Отпусна се на стола — удържайки порива да я целуне по гневните устни, удържайки порива да поръча още една бира без излишно суетене, удържайки порива да престане да се прави на човек, какъвто не е.

Никой освен един човек не забеляза настроението му. Армануш обаче долови топлотата в очите му, докато гледаше Ася, и предположи, че вероятно е влюбен в нея.

Междувременно Ася, изглежда, беше в съвсем различно душевно състояние и се готвеше да се впусне в поредното нападение срещу новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми. Тя се наведе напред и заяви с непреклонно изражение:

— Но татуировките могат да бъдат много опасни. — Изчака няколко секунди, така че всички да осмислят думата „опасни“. — Инструментите, с които се правят, трябва да са добре дезинфекцирани, истината обаче е, че никога не можеш да бъдеш сто процента сигурен дали няма риск от зараза, което, разбира се, си е сериозен въпрос, като се има предвид, че при татуиране мастилото най-често се вкарва под кожата с игли…

Ася изрече думата „игли“ толкова застрашително, че всички на масата настръхнаха. Само Карикатуриста Алкохолик я гледаше с дяволити пламъчета в очите и се наслаждаваше на шоуто.

— Иглата се вкарва и изкарва отново и отново в кожата в ритъм, който отговаря на приблизително три хиляди пъти в минута — продължи Ася.

Извади от пакета цигара, която започна да мести напред-назад, сякаш показваше как става, и накрая я запали. Новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми се помъчи да се усмихне на неприкрито сексуалното движение, но нещо в очите на Ася я спря.

— Отравянето на кръвта и хепатитът са само две от многото смъртоносни болести, които можеш да пипнеш в ателие за татуировки. Човекът, който ги прави, трябва всеки път да отваря нов стерилен пакет и да си мие ръцете с гореща вода и сапун, както и да използва дезинфектанти и латексови ръкавици… Теоретично казано, разбира се. Но кой ще си губи времето с такива подробности?

— Човекът направи всичко това. Иглите бяха нови и ръцете му бяха чисти — отбеляза на турски новата приятелка и в гласа й се прокрадна паника.

Ася обаче не се поддаде и продължи на английски:

— Да, чудесно. За съжаление това не е достатъчно. Ами мастилото? Знаехте ли, че всеки път трябва да се подновяват не само иглите, но и мастилото? За всяка татуировка, за всеки клиент трябва да се използва току-що отворено мастило.

— Мастилото…

Сега вече новата приятелка наистина се притесни.

— Точно така, мастилото! — постанови уверено Ася. — Само заради мастилото след татуиране могат да се появят множество инфекции. Сред най-разпространените е Staphylococcus aureus, за която за съжаление се знае, че сериозно уврежда сърцето — свъси се тя.

Въпреки че се постара да запази самообладание, след тази информация новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми пребледня като платно. Точно тогава мобилният й иззвъня, но тя дори не го погледна.

— Посъветва ли се с лекар, преди да си направиш татуировка? — попита Ася с угрижен вид, за който се надяваше да е убедителен.

— Не, не съм — призна си новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми.

Сега вече лицето й беше пепеляво, около устата и очите й се бяха врязали нови бръчки.

— И таз добра! Е, както и да е, не се притеснявай — вдигна ръце Ася. — Почти със сигурност няма да ти се случи нищо лошо.

След тези думи се облегна. Карикатуриста Алкохолик и Армануш се усмихнаха, другите обаче не реагираха изобщо.

Карикатуриста Алкохолик реши да се включи в играта, обърна се към Ася и лукаво развеселен, попита:

— Но ако пожелае, тя може да махне татуировката, нали? Татуировките могат да се махат.

— Възможно е — отвърна на мига Ася. — Ала в най-добрия случай е болезнено и стряскащо. Има три начина: операция, лазерно лечение или пилинг на кожата.

При тези думи Ася си взе от купчината един бадем и го обели. Всички на масата, дори Армануш, не се сдържаха и загледаха ужасени бадема. Доволна от реакцията на публиката, Ася метна в устата си обеления бадем и го задъвка сладко-сладко. Новата приятелка на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми се вторачи в нея с разширени очи.

— Лично аз не бих препоръчала третото. Не че първите две са за предпочитане. Трябва да намериш добър, наистина добър дерматолог или пластичен хирург. Струва скъпо, но какво да се прави? За едно посещение отиват цял тон пари, а трябва да ходиш няколко пъти. Дори и да ти махнат татуировката, остава видим белег, да не говорим, че кожата се обезцветява. Ако искаш да се отървеш и от това, трябва да си направиш още една пластична операция. И пак няма сто процента гаранция.

Армануш се ощипа, за да не се засмее.

— Е, защо не пием? — намеси се с уморена усмивка жената на Карикатуриста Алкохолик. — И какъв по-добър повод да пием от Господин Палците? Как се казваше?… Чеке ли?

— Чекети — поправи я Ася — и досега не можеше да си прости деня, когато беше пийнала толкова, че да дръпне пред тях цяла реч за историята на балета.

— Да, да, Чекети — прихна Изключително Неталантливия Поет и обясни на Армануш: — Ако не беше той, балетистите нямаше да се морят да ходят на палци.

— Къде му е бил умът? — допълни някой и всички се засмяха.

— Е, Ейми, кажи ни откъде идваш! — подкани Изключително Неталантливия Поет Армануш така, че да надвика обичайната врява в кафенето.

— Всъщност Ейми е съкратено от Армануш — уточни Ася, която още беше в предизвикателно настроение. — Тя е арменска американка!

Думата арменка не би учудила никого в кафене „Кундера“, но, виж, арменска американка беше друга история. Арменската арменка не създаваше никакви затруднения: сходна култура, сходни проблеми, докато, виж, арменска американка означаваше човек, който презира турците. Сега вече всички глави се извърнаха към Армануш. В погледите се четеше любопитство, примесено с тревога, сякаш тя беше кутия за подаръци с ярка опаковка и неизвестно съдържание. В кутията можеше да има подарък, красив като опаковката, но можеше да има и бомба. Армануш изправи рамене, сякаш очакваше да я ударят, но тъй като всички в групата бяха редовни посетители на кафене „Кундера“ от години, те бяха твърде дълбоко пропити с мудния дух на заведението, че да се развълнуват от нещо задълго.

Ася обаче не допусна вълнението да се притъпи.

— Знаете ли, че семейството на Армануш е от Истанбул? — попита тя между два бадема. — През 1915 година е трябвало да понесат какво ли не. Мнозина са измрели по време на депортирането — измрели са от глад, изтощение, жестокости…

Мълчание. Никакви коментари. Под угрижения поглед на Карикатуриста Алкохолик Ася продължи да дърпа дявола за опашката.

— Но прадядо й е бил убит преди това — каза Ася и се обърна към Армануш, въпреки че следващите й думи бяха насочени не толкова към нея, колкото към членовете на групата, — защото е бил интелектуалец! — Тя отпи бавно от виното. — Там е работата, че арменската интелигенция е била изтребена първа, така че общността да остане без водещите си умове.

Не се наложи да чакат дълго, докато някой наруши мълчанието.

— Не се е случвало такова нещо — заклати рязко глава Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми. — Изобщо не сме чували за такова чудо. — Той всмукна от лулата и погледна Армануш в очите сред валмата дим, после сниши глас до състрадателен шепот. — Виж какво, много съжалявам за семейството ти. Моите съболезнования. Но, разбери, водела се е война. Има загинали и от двата лагера. Имаш ли представа колко турци са били избити от разбунтувалите се арменци? Мислила ли си някога за другата страна? Обзалагам се, че не! Ами страданията на турските семейства? Трагично е, но трябва да разберем, че 1915 година не е 2005-а. Тогава времената са били други. Тогава дори не е имало Турска държава за Бога, имало е Османска империя. Отминала епоха с отминали трагедии.

Армануш стисна устни толкова силно, че те побеляха. Имаше много контрадоводи, а не знаеше откъде да започне. Жалко, че Барон Багдасарян не беше тук и не чуваше всичко това.

Мълчанието на Армануш беше запълнено незабавно от Ася:

— Виж ти! Пък аз си мислех, че не си националист!

— Не съм! — възкликна Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми като повиши глас с две-три октави. За да се успокои, започна да глади брадата си. — Затова пък уважавам историческите истини.

— Хората са с промити мозъци — включи се и новата му приятелка в опит и да подкрепи любовника си, и да отмъсти за обсъждането на татуировките.

Сега вече Ася и Армануш се спогледаха. В този кратък миг отново се появи сервитьорът, който замени празната гарафа с нова.

— И откъде си толкова сигурна? Може би и твоят мозък е промит — провлачи Армануш.

— Точно така, откъде си толкова сигурна? — повтори като ехо Ася. — Какво знаем за 1915 година? Колко книги по темата си прочела? Колко взаимно изключващи се мнения си сравнила и противопоставила? Какво изследване, каква литература?… Обзалагам се, че не си чела нищо! А си толкова убедена. Не се ли задоволяваме просто да поглъщаме каквото ни дават? Хапове информация, хапове дезинформация. Всеки ден ги лапаме с шепи.

— Съгласен съм, капиталистическата система потъпква чувствата ни и осакатява въображението — намеси се и Изключително Неталантливия Поет. — Тази система е виновна светът да се лиши от вълшебство. Може да ни спаси само поезията.

— Вижте какво — отвърна Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми. — За разлика от мнозина в Турция съм проучвал въпроса задълбочено — покрай работата си. Пиша сценарии за исторически филми. През цялото време чета история. И говоря така не защото съм го чул някъде или съм бил дезинформиран. Точно обратното! Говоря като човек, проучил най-внимателно въпроса. — Той замълча, за да отпие от виното. — Твърденията на арменците се основават на преувеличение и изопачение. Може ли такова нещо, някои стигат до там да разправят, че сме избили два милиона арменци. Никой историк със здрав разум няма да го приеме насериозно.

— И един е много — тросна му се Ася.

Сервитьорът изникна отново с поредната гарафа в ръка и с угрижено лице. Даде знак на Карикатуриста Алкохолик.

— Ще поръчвате ли още?

В отговор Карикатуриста Алкохолик вдигна палец. Отдавна беше изпил трите бири и верен на решението си да не прекрачва това количество, се беше прехвърлил на вино.

— Нека ти кажа нещо, Ася — рече Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми, докато пълнеше чашата си за пореден път. — Чувала ли си за прословутия процес срещу салемските вещици? Любопитното е, че почти всички жени, обвинени, че са вещици, са направили сходни признания, имали са еднакви симптоми, дори са припаднали по едно и също време… Дали са лъжели? Не! Дали са се престрували? Не! Страдали са от колективна истерия.

— Какво означава това? — попита Армануш, която едвам сдържаше гнева си.

— Точно така, какво, да го вземат мътните, означава това? — повтори Ася, без да сдържа гнева си.

Сценаристът позволи върху мрачното му лице да се мерне уморена усмивка.

— Съществува нещо, наречено колективна истерия. Не твърдя, че арменците са истерици, не ме разбирайте погрешно. Научно доказан факт е, че колективите са в състояние да манипулират убежденията, мислите и дори физическите реакции на отделните си членове. Слушаш отново и отново някаква история и вече я приемаш за своя. От този миг нататък тя престава да бъде чужда история. И вече дори не е история, а истина, твоята истина!

— Сякаш си омагьосан — отбеляза Изключително Неталантливия Поет.

Ася прокара ръка през косата си, после се отпусна на стола, издиша малко дим и каза:

— Нека ти обясня какво е истерия. Всички сценарии, които си написал досега, целият сериал „Тимур Лъвското сърце“ — мускулестият турчин с вид на Херкулес, който тича от приключение на приключение и се бие с онзи малоумен византиец. Ето на кое му викам истерия. А след като я превърнеш в телевизионен сериал и накараш милиони хора да приемат за свое ужасното й послание, тя се превръща в колективна истерия.

Този път се намеси Журналиста Прикрит-Гей.

— Да, всички тези простаци и мачовци — турски герои, които си създал, за да осмееш женското поведение на врага, издават авторитаризъм.

— Какво ви става, бе хора! — попита Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми, а долната му устна затрепери от яд. — Знаете прекрасно, че не вярвам в тия тъпотии. Знаете, че тези сериали са за развлечение.

Армануш направи всичко по силите си да промени настроението. Макар и да знаеше, че Барон Багдасарян изобщо няма да се съгласи, смяташе, че растящото напрежение няма да допринесе да се признае геноцидът.

— Рамката ей там, горе — посочи тя стената. — Знаете ли, че снимката с пътя в морковената рамка е от Аризона. Когато бях малка, с мама сме минавали много пъти по този път.

— Аризона — промълви Изключително Неталантливия Поет и въздъхна, сякаш за него името означаваше утопични земи, нещо като Шангри-ла.

Ася обаче не се хвана на въдицата.

— Точно там е работата — каза тя. — Онова, което правиш, е още по-страшно. Ако вярваше в него, ако вярваше поне малко в тези филми, пак щях да оспорвам мнението ти, но не и твоята искреност. Пишеш сценариите за масите. Пишеш ги, продаваш ги и печелиш луди пари. А после ми идваш тук, прикриваш се в това интелектуално кафене, и заедно с нас се присмиваш на същите тези филми. Двуличие!

Сценаристът пребледня като платно, лицето му стана сурово, а очите заприличаха на лед.

— Коя си ти, че да ми говориш за двуличие, Госпожице Копеле! Защо не идеш да се поинтересуваш кой е татенцето ти, вместо да седиш тук и да ми опяваш?

Посегна да вземе чашата си с вино, но всъщност не се налагаше, тъй като към него вече посягаше друга чаша с вино: Карикатуриста Алкохолик скочи на крака, грабна една чаша и я метна към сценариста, но не го уцели за малко. Удари рамка на стената и виното се разплиска, ала колкото и да е странно, чашата не се счупи. След като не улучи целта, Карикатуриста Алкохолик запретна ръкави.

Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми беше два пъти по-дребен и точно толкова пиян, но пак успя да отбие първия удар. След това побърза да се оттегли в един ъгъл, като държеше под око изхода.

Така и не го забеляза. Журналиста Прикрит-Гей скочи от стола и се стрелна към ъгъла с гарафата в ръка. След секунда сценаристът беше на пода, а от челото му бликаше кръв. Притиснал кървавата салфетка до главата си, сякаш е ранен във война, той погледна първо журналиста, после карикатуриста и накрая някъде встрани.

Но все пак „Кундера“ беше уютно мрачно интелектуално кафене, където за добро или за лошо, ритъмът на живот не се прекъсва никога. Това не беше място за пиянски сбивания. Още преди да е спряла кръвта, потекла от челото на сценариста, всички в кафенето се бяха върнали към онова, което правеха, преди да ги прекъснат — някои се въсеха, други си бъбреха на вино или кафе, трети се бяха загледали унесено във фотографиите в рамки по стените.