Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bastard of Istanbul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2014)

Издание:

Автор: Елиф Шафак

Заглавие: Копелето на Истанбул

Преводач: Емилия Л. Масларова

Издание: първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт

Редактор: Виктория Иванова

Художник: Shutterstock

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-0648-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3611

История

  1. — Добавяне

II.
Нахут

Супермаркетите са опасни места, пълни с капани за разсеяните и разстроените — или поне така й се стори на Роуз, когато се насочи към рафтовете с памперси, този път решена да не купува друго, освен неща, които наистина й трябват. Пък и сега не беше време да се разхожда безцелно. Беше оставила в колата на паркинга малкото си момиченце и се притесняваше. Понякога вършеше неща, за които веднага съжаляваше, но не можеше да върне назад, и, честно казано, от няколко месеца — по-точно от три и половина, — това й се случваше тревожно често. Три и половина месеца ад на земята, в които Роуз се съпротивляваше, бореше се, плачеше, отказваше да го приеме, молеше се бракът й да не се разпадне, а накрая се примири. Семейният живот може и да е мимолетна лудост, която те подвежда, че ще продължава вечно, но ако не ти си този, който слага края, е по-трудно да го видиш откъм смешната страна. Фактът, че бракът се крепи упорито, преди необратимо да се разпадне, създава измамното усещане, че все още има надежда; после обаче проумяваш, че си живял не заради надеждата за нещо по-добро, а заради надеждата, че най-сетне мъките ще свършат и за двамата и всеки ще си продължи по пътя. Роуз бе решила да прави именно това: да си върви по пътя. Щом животът й бе заприличал на тунел на страданията, по който Бог я беше накарал да пълзи по корем, Роуз смяташе да излезе от него така, че никой да не познае слабата жена, която навремето е била.

За да покаже колко е решителна, тя се насили да се засмее, но звукът заседна в гърлото й. Вместо това Роуз въздъхна — въздишка, която се получи по-тежка, отколкото й се беше искало, само защото бе стигнала при рафтовете, до които предпочиташе да не припарва: с бонбони и шоколади. Тръгна покрай „Тъмен диетичен шоколад без захар и с дъх на сметанов сладолед за хора, които внимават с въглехидратите“ и рязко спря. Взе си един, два… пет шоколада. Не че внимаваше с въглехидратите, но й харесваше как звучи, по-точно, харесваше й възможността да внимава с нещо, с каквото и да било. След като постоянно я обвиняваха, че не е никаква домакиня и е ужасна майка, Роуз изгаряше от желание да докаже обратното по всички възможни начини.

Тя обърна рязко количката, но пак се озова между два рафта с вредни храни. Къде, да го вземат мътните, бяха памперсите? Погледът й падна върху купчина зефир с кокосово брашно и още преди да се е усетила, Роуз натовари в количката един, два… шест пакета. Недей, Роуз… не го прави… Днес следобед изгълта цяла четвъртинка сладолед „Чери Гарсия“… Вече напълня твърде много… Ако това бе някакво предупреждение наум, то не се чу достатъчно силно. И все пак задейства някъде в подсъзнанието на Роуз бутона на угризенията и тя се видя отстрани. За стотна от секундата се взря в отражението си във въображаемо огледало, въпреки че доста ловко бе избегнала истинското огледало зад екологично чистите марули. Посърнала, забеляза колко е напълняла в ханша и отзад, но пак успя да се усмихне при вида на издадените си скули, на златисторусата коса, премрежените сини очи и съвършените си уши! Ухото е много надеждна част от човешкото тяло. Колкото и да надебелееш, ушите ти си остават абсолютно непроменени, винаги са ти верни.

За съжаление това не можеше да се каже за останалото в човешкото тяло. Физическите форми на Роуз бяха всичко друго, но не и верни. Тялото й бе толкова непредсказуемо, че тя не можеше да определи дори към кой тип спада, както правеше списание „Хелти Ливинг“ за своите читателки. Ако Роуз беше с „крушовидно тяло“ например, ханшът й щеше да е по-широк от раменете. Ако тялото й беше „като ябълка“, тя щеше да пълнее в стомаха и гърдите. Тъй като имаше особености и на круша, и на ябълка, не знаеше към кой тип да се причисли, освен ако нямаше и неспомената група — с „тяло като манго“, пълна навсякъде, но най-вече отзад. Какво толкова — помисли си Роуз. Щеше да свали излишните килограми. Сега, след като тъпият развод приключи, тя щеше да стане нова жена. Определено — каза си. „Определено“ беше думата, която употребяваше вместо „да“. А вместо „не“ използваше „определено не“.

Въодушевена от мисълта, че ще изненада бившия си мъж и големия му многочислен род с новата жена, в която много скоро щеше да се превърне, Роуз огледа рафтовете. Ръцете й се пресегнаха към бонбоните, обикновени и с карамел: сладък маслен карамел без захар, фруктови дъвчащи бонбони, бонбони с ликьор — и след като ги метна в количката, забърза така, сякаш бяга от някой, който я гони. Но това, че се бе поддала на слабостта си към сладкото, явно отприщи чувството й за вина, защото много скоро тя се бореше с по-силни угризения. Как можа да си остави детето сам-само в колата! Всеки ден по KVOA[10] съобщаваха за невръстни момиченца, похитени направо пред дома им, и за майки, обвинени в това, че от непредпазливост са изложили на опасност децата си… Миналата седмица една жена в Тусон предизвикала пожар в къщата, при който двете й малки деца, заспали вътре, за малко да загинат. Роуз си помисли, че ако някога й се случи нещо такова, свекърва й — този Всемогъщ Матриарх Шушан — само ще потрива доволно ръце. И тутакси ще заведе дело за попечителство над своята внучка.

Погълната от тези мрачни сценарии, Роуз неволно потрепери. Вярно, напоследък бе доста разсеяна и забравяше неща, които иначе й бяха втора природа, но никой с ума си не би я обвинил, че е лоша майка! Определено не! Тя щеше да го докаже и на бившия си мъж, и на мамутския му арменски род. Родът на бившия й мъж беше от друга държава и бе с фамилни имена, които тя не можеше да разчете, и тайни, които не бе в състояние да разбули. Там Роуз винаги се беше чувствала чужд човек, винаги бе усещала, че е одар[11] — дума, която й се беше лепнала още от първия ден.

Колко ужасно беше да си душевно и емоционално привързан към някого, с когото си разделен физически. След като страстите се успокоиха, единственото, което остана за Роуз от година и осем месеца брак, бяха негодуванието и невръстното бебе.

— Останах само с това… — промърмори си Роуз.

Ето какво всъщност беше най-разпространеният страничен ефект от хроничното следбрачно огорчение: започваш да си говориш сам. Колкото и дълъг да е въображаемият диалог, никога не ти липсват думи. От няколко седмици Роуз спореше отново и отново наум с всеки от рода Чакмакчян и се защитаваше решително: винаги побеждаваше и с лекота изричаше всичко, което така и не бе успяла да изговори по време на развода — нещо, за което съжаляваше горчиво.

Ето ги! Свръхабсорбиращи памперси без латекс. Докато ги слагаше в количката, забеляза мъж на средна възраст с прошарена коса и козя брадичка, който й се усмихваше. Истината беше, че на Роуз и харесваше да забелязват, че е майка, и тъй като сега имаше публика, не се сдържа и също се усмихна. Пресегна се щастлива да вземе огромна кутия леко ароматизирани кърпички с алое вера и витамин Е. Слава Богу, някои хора оценяваха майчинските й грижи. Тласкана от желанието за още и още похвали, Роуз тръгна напред-назад покрай рафтовете с бебешки стоки — постоянно откриваше неща, които нямаше намерение да купува, но сега не виждаше защо да не ги вземе: три шишенца с антибактериален лосион против обриви от памперсите, патенце, предупреждаващо, ако водата в коритцето е прекалено гореща, комплект от шест пластмасови предпазителя за врата — да не затисне малките пръстчета, пликове за отпадъци с Макс Маймуната, предназначени за коли, напълнена с вода пеперудка за деца с никнещи зъби. Сложи ги всичките в количката. Я да видим кой ще посмее да я нарече безотговорна майка сега? Как изобщо можеха да я обвиняват, че не обръща внимание на нуждите на невръстното си момиченце? Нима, когато детето се роди, Роуз не бе прекъснала следването? Нима не бе хвърлила толкова усилия да спаси брака си? Доста често обичаше да си представя как най-доброто й Аз още следва, още е девствено и да — още е стройно. Наскоро си беше намерила работа в студентското кафене и това вероятно щеше да й помогне да сбъдне първата си мечта, но не и другите две.

Роуз тръгна покрай следващите рафтове и се свъси. Национални ястия от различни държави. Тя стрелна притеснено с очи бурканите с имамбаялдъ и консервите с мариновани лозови листа. Никога вече нямаше да вкуси патладжани! И сарми! И национални специалитети. Повдигна й се само при вида на гнусната кавърма. Оттук нататък тя щеше да готви каквото си поиска. Истински ястия от Кентъки за дъщеря си! Дълго стоя и умува кое е съвършеното ястие. При мисълта за хамбургерите лицето й се поободри. Определено! — каза си Роуз. И не само хамбургери, но и пържени яйца, палачинки с кленов сироп и хотдог с кромид лук и овнешко печено, точно така, най-вече овнешко печено… И вместо убийствения айран на всяко ядене, от който направо й се гадеше, щяха да пият ябълково вино! Оттук нататък Роуз щеше да включва в дневното им меню ястия от южняшката кухня, люто чили с много подправки или пушен бекон… или… нахут. Ще поднася тези ястия и никой няма да й роптае. Единственото, което й трябваше, беше мъж, който в края на деня да седи срещу нея. Мъж, който да обича истински и нея, и онова, което тя готви. Роуз определено имаше нужда от това: от любовник без етнически багаж, без трудни за произнасяне имена и многоброен род, от нов свеж любовник, който може да оцени нахута.

Имаше време, когато двамата с Барсам се обичаха. Време, когато той дори не забелязваше какво му слага на масата — беше му все едно, защото погледът му беше другаде: прикован в очите й и окъпан в любов. Страните й пламнаха при спомена за онези страстни мигове, но после Роуз се смрази, тъй като се сети за фазата непосредствено след това. Уви, ужасното семейство на Барсам се бе появило за нула време на сцената, за да не слезе никога вече от нея, и от този момент нататък обичта им отслабваше все повече. Роуз си помисли, че ако онези от рода Чакмакчян не са си пъхали орловите носове в брака им, мъжът й и досега е щял да бъде до нея. Защо постоянно ни се месеше? — попита Роуз Шушан и си представи как тя седи на креслото и брои бримките в плетката — поредното бебешко одеялце за внучка й. Но свекърва й не отговори. Роуз повтори въпроса. Това всъщност беше вторият най-разпространен страничен ефект на хроничното следбрачно недоволство. Заради него не само започваш да си говориш сам, но проявяваш изключителен инат към другите. Дори да се приближиш опасно близо до критичната точка, пак не се отказваш. Защо не ни оставихте на мира? — попита Роуз една по една трите си зълви — леля Сурпун, леля Зарухи и леля Варсениг, без да сваля очи от бурканите с бабагануш по рафтовете в магазина.

Отдалечи се от щандовете с етнически ястия, като направи остър обратен завой. Вдъхновена от гнева и тъгата си, продължи нататък покрай консервите и варивата, като ги огледа от край до край и за малко да се блъсне в младежа, застанал пред тях. Той разглеждаше рафта с различни марки нахут. Допреди секунда определено го нямаше тук — помисли си Роуз. Сякаш беше изникнал отдън земя или беше паднал от небето. Беше със светла кожа, строен, с добре сложено тяло, лешникови очи и остър нос, с който изглеждаше внимателен и прилежен. Гарвановочерната му коса бе подстригана късо. Роуз се усъмни, че го познава отнякъде, но не се сети откъде и откога.

— Хубав е, нали? — попита тя. — За съжаление не всички са достатъчно разумни, за да го оценят…

Изтръгнат от съзерцанието, младежът трепна, извърна се към румената дебелана, изникнала до него, и се изчерви, както държеше консервата нахут. Непознатата се беше появила изневиделица и той не успя да си върне бързо мъжкото самообладание.

— Извинявайте… — подхвана и наклони глава надясно, нервен тик, който Роуз изтълкува като признак на срамежливост.

Усмихна се, за да покаже на младежа, че му прощава, после се втренчи, без да мига, в лицето му, от което той се притесни още повече. Освен изражението като на мило зайче, изписало се сега върху лицето й, Роуз притежаваше още три изражения като на животни, вдъхновени от Майката Природа, и според случая използваше с мъжете ту едното, ту другото, ту третото: като на вярно куче, което предпочиташе, за да покаже безусловна преданост, като на палаво коте — за съблазняване, и като на свадлив койот, което се изписваше върху лицето й всеки път, щом я критикуваха.

— О, аз ви познавам! — Доволна от паметта си, Роуз тутакси грейна в широка усмивка. — Не можех да се сетя къде съм ви виждала. Сега вече знам. Вие учите в Университета на Аризона, нали? Обзалагам се, че обичате кесадили[12] с пиле!

Младежът погледна пътеката между рафтовете, сякаш обмисляше дали да не хукне презглава, а не може да реши в коя посока.

— Работя в „Кактус“ на непълен работен ден — опита да му помогне да разбере Роуз, — голямото заведение на втория етаж в Студентския съюз, сещате ли се? Обикновено съм зад щанда при топлата храна, при омлетите и кесадилите. Там съм, разбира се, на непълен работен ден, парите не са много, но какво му остава на човек? Само временно съм се хванала. Всъщност искам да стана начална учителка.

Младежът вече проучваше сантиметър по сантиметър лицето на Роуз, сякаш искаше да го запомни до най-малката подробност — за бъдещи справки.

— Та явно съм ви виждала там — заключи Роуз. Присви очи и навлажни долна устна, прехвърляйки се на котешкото изражение. — Прекъснах следването миналата година, когато родих, но сега се опитвам да продължа…

— О, така ли? — рече младежът, после обаче веднага затвори уста.

Ако бе общувала и преди с чужденци, Роуз щеше да долови рефлекса на чужденеца при запознаване — страха, че ако подхванат разговор, няма да употребят правилните думи с правилното произношение.

Но още тийнейджърка Роуз проявяваше склонност да възприема всичко наоколо като нещо, което е или „със“ нея, или „против“ нея. Затова и разтълкува мълчанието като знак за собствената й неспособност да се запознава. За да поправи грешката, тя протегна ръка.

— О, извинявайте. Пропуснах да се представя. Казвам се Роуз.

— Мустафа… — преглътна младежът и адамовата му ябълка замърда нагоре-надолу.

— Откъде сте? — попита Роуз.

— От Истанбул — отвърна той лаконично.

Роуз вдигна вежди и върху лицето й се мярна паника. Ако бе общувал и преди с провинциалистки, Мустафа щеше да долови провинциалния информационен рефлекс — страха, че не познават достатъчно добре географията и световната история. Роуз се мъчеше да си спомни къде е този Истанбул. Дали не беше столицата на Египет, или се намираше някъде в Индия… Объркана, тя се свъси.

Но още от тийнейджър Мустафа се страхуваше да не изгуби властта си над времето и привлекателността си за жените. Затова изтълкува изражението на Роуз като знак, че я е отегчил и не се е сетил какво интересно да каже, и за да замаже положението, побърза да прекъсне разговора.

— Радвам се, че се запознахме, Роуз — рече, като провлачваше гласните с ненатрапчив, но очевиден акцент. — Аз трябва да вървя…

Остави много бързо двете консерви нахут, погледна си часовника, грабна кошницата и се отдалечи. Роуз чу как, преди да се скрие, той промърморва едно „Чао, чао“, а после повтаря като ехо на самия себе си: „Чао, чао“. След това си отиде.

Загубила по този начин тайнствения си събеседник, Роуз изведнъж си даде сметка колко време е пропиляла в супермаркета. Грабна няколко консерви нахут, включително оставените от Мустафа, и забърза към касите. Мина по пътеката между списанията и книгите и там зърна нещо, от което имаше остра нужда: „Голям атлас на света“. Заглавието отдолу гласеше: Атлас на света. Знамена, факти и карти в помощ на родители, ученици, учители и пътешественици. Роуз грабна книгата, откри в Показалеца „Истанбул“ и след като отвори на съответната страница, погледна картата да види къде е.

Отвън, на паркинга, откри ултрамариновия джип чероки, модел 1984 година, нажежен от слънцето на Аризона, докато вътре спеше невръстната й дъщеря.

— Събуди се, Армануш, мама се върна, миличка!

Бебето се размърда, но не отвори очи дори когато Роуз обсипа с целувки лицето му. Меката кестенява косица на момиченцето беше прихваната със златиста панделка, голяма почти колкото главата му, и то беше облечено с мъхести зелени ританки на райета с цвят на сьомга и с морави копчета. Приличаше на мъничко коледно дърво, украсено от човек, който е изпаднал в треска.

— Гладна ли си? Довечера мама ще ти сготви истинска американска храна! — възкликна Роуз, докато оставяше върху задната седалка найлоновите пликове, отделяйки — пакет зефир с кокосово брашно за из път.

Погледна в огледалото за обратно виждане дали не е рошава, сложи в уредбата касета, която напоследък й беше станала любима, и преди да завърти ключа, грабна няколко зефира.

— Знаеш ли, че мъжът, с когото се запознах току-що в супермаркета, е от Турция? — попита Роуз и намигна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

Всичко в невръстното дете й се струваше прекрасно: мъничкото носле, пухкавите ръчички, ходилата, всичко освен името. Роднините на мъжа й бяха настояли момиченцето да бъде кръстено на майката на баба си. Сега Роуз съжаляваше ужасно, че не му е дала име, което да не е чак толкова екзотично, нещо от рода на Ани, Кейти или Синди, и се е съгласила с името, предложено от свекърва й. Едно дете би трябвало да има детско име, а „Армануш“ бе всичко друго, но не и детско. Звучеше… звучеше студено, като за възрастен човек. Нима Роуз трябваше да чака мъничкото й момиченце да навърши четирийсет, за да изговаря името му, без езикът й да изтръпва? Тя завъртя очи и изяде още един зефир. И точно тогава получи откровение: оттук нататък можеше да нарича дъщеря си „Ейми“ и като част от обреда по кръщението тя изпрати на бебето въздушна целувка.

На следващото кръстовище зачакаха да светне зелено. Роуз забарабани по волана — заедно с Глория Естефан:

Не ми трябва съвременна любов, всичко това е суета,

било каквото било, сега е мой ред да се веселя…

* * *

Мустафа сложи пред касиерката малкото покупки, които беше избрал: каламатски маслини, замразен спанак и пица с бяло саламурено сирене, консерва супа с гъби, консерва пилешка крем супа и консерва пилешка супа с фиде. Преди да пристигне в Съединените щати, никога в живота не му се беше налагало да готви. Всеки път, когато се потеше в тясната кухничка на двустайния студентски апартамент, се чувстваше като детрониран цар в изгнание. Отдавна бяха отминали дните, когато предано го бяха хранили баба, майка и четири сестри. Сега миенето на чинии, чистенето, гладенето, и най-вече пазаруването, бяха огромно бреме за него. Нямаше да му бъде толкова трудно, ако можеше да се отърве от чувството, че някой друг трябва да прави всичко това заради него. Не беше свикнал да върши такива делнични неща, точно както не бе свикнал да е сам.

Имаше съквартирант, индонезиец от началните курсове, който говореше много малко, скъсваше се да учи и всяка вечер, за да заспи, слушаше странна музика като „Звуците на планински ручеи“ или „Песните на китовете“. Мустафа се бе надявал, че със съквартирант няма да се чувства толкова самотен в Аризона, но се получи точно обратното. Нощем, сам в леглото и на хиляди километри от семейството си, той не можеше да се пребори с гласовете в главата си. Гласове, които го разпитваха и го обвиняваха, че е такъв. Спеше лошо. Нощем често гледаше стари комедии или ровеше из интернет. Това му помагаше. В такива моменти мислите застиваха. Но се завръщаха заедно с деня. Докато вървеше от квартирата към университета, между лекциите и на обяд Мустафа се хващаше, че мисли за Истанбул. Искаше му се да махне паметта си, да рестартира програмата, докато всички файлове не бъдат изтрити.

Аризона би трябвало да го спаси от поличбата, тегнеща над мъжете в рода Казанджъ. Мустафа обаче не вярваше в такива неща. Не толкова като съзнателен избор, колкото по рефлекс той се разграничаваше от всички тези суеверия, от мънистата против уроки, гледането на кафе и гадаенето, превърнали се в истински обред в семейството му. Смяташе ги за част от тъмния сложен свят на жените.

Те така и така си бяха загадка. Уж беше живял сред толкова много жени, а, странно, през целия си живот се беше чувствал отчужден от тях.

Беше расъл като единствено момче в род, където мъжете умираха твърде рано и твърде неочаквано. Чувстваше все по-остро сексуално желание, а беше заобиколен от сестри, които бяха табу за въображението му. Въпреки това се хлъзгаше във властта на неизразими мисли за жените. В началото си падаше по момичета, които го отхвърляха. Ужасѐн, че пак ще го отпратят, ще му се присмиват и ругаят, той се отдаде на копнежи по женското тяло от разстояние. Онази година ядосано беше разглеждал снимките на топ моделите по лъскавите американски списания, сякаш за да преглътне мъчителната истина, че такава съвършена жена никога няма да го пожелае.

Мустафа нямаше да забрави никога яростното лице на Зелиха, когато тя го бе нарекла „безценен фалос“. Неловкото смущение от онзи момент и досега гореше в него. Знаеше, че Зелиха вижда зад насилената му мъжественост истината за неговото възпитание. Тя беше наясно, че е бил глезен и обгрижван от потискана майка и заплашван и бит от потисник баща.

— Накрая стана нарцис, но без самочувствие — беше му подметнала тя.

Беше ли възможно отношенията между двамата да са други? Защо се бе чувствал така отхвърлен и необичан, макар да бе заобиколен от толкова много сестри и от грижовна майка?

Зелиха открай време му се подиграваше, майка му открай време му се възхищаваше. Мустафа искаше да е най-обикновен мъж, добър и в същото време склонен да греши. Имаше нужда само от едно — от състрадание и от шанса да стане по-добър. Ако имаше до себе си жена, която го обича, всичко щеше да бъде различно. Мустафа знаеше, че трябва да успее в Щатите — не за да постигне по-добро бъдеще, а за да се отърве от миналото.

— Как сте? — усмихна му се младата касиерка.

Той още не беше свикнал, че в Щатите всички питат всеки как е — дори хора, които изобщо не се познават. Разбираше, че е нещо като поздрав, а не истински въпрос. Но не умееше да отвръща на този поздрав със същата тромава лекота.

— Благодаря, добре съм — рече. — А вие?

Момичето се усмихна.

— Откъде сте?

Някой ден — помисли си Мустафа — ще говоря така, че никой няма да ми задава този груб въпрос, защото няма да повярва и за миг, че говори с чужденец. Взе найлоновия плик и излезе от супермаркета.

* * *

По тротоара минаха семейство американски мексиканци: жената тикаше бебе в количка, а мъжът държеше за ръка наскоро проходило дете. Вървяха, без да бързат, а Роуз ги наблюдаваше със завист. Сега, след като бракът й беше приключил, всяко семейство й се струваше блажено и доволно.

— Знаеш ли? Жалко, че онази вещица, баба ти, не ме видя как флиртувам с турчина. Представяш ли си в какъв ужас щеше да изпадне? Не се сещам да има по-голям кошмар за гордия род Чакмакчян. Горд и надут… горд и…

Роуз не довърши изречението, защото вниманието й се насочи към по-палава мисъл. Светофарът светна зелено, колите пред Роуз се устремиха нататък и се чу клаксонът на микробуса отзад. Тя не се помръдна. Онова, което си представяше, бе толкова пленително, че Роуз седеше като вкаменена. В съзнанието й се носеха какви ли не образи, а от очите й на кос лъч струеше неподправен гняв. Това всъщност бе третият най-разпространен страничен ефект на хроничното следбрачно негодувание: заради него не само си говориш сам и се инатиш на другите, но и значително се отдалечаваш от здравия разум. Усетеше ли една жена справедливо негодувание, светът се преобръщаше с главата надолу и безумието започваше да изглежда съвсем разумно.

О, сладко отмъщение. Възстановяването бе дългосрочен план, вложение, което щеше да се изплати след време. Но възмездието изискваше бързи действия. Първото, което се прииска на Роуз, бе да направи нещо, каквото и да било, само и само да вбеси бившата си свекърва. А под слънцето имаше само едно, от което жените в рода Чакмакчян можеха да се подразнят дори повече, отколкото от одар: турчин!

Сигурно щеше да бъде много интересно Роуз да флиртува с най-заклетия враг на бившия си съпруг. Но къде да намеря в пустинята на Аризона турчин? Те не растат по кактусите, нали? — Роуз се засмя и от лицето й пролича, че е открила отговор на въпроса, после върху него се изписа благодарност. Какво прекрасно съвпадение съдбата да я срещне с турчин! Или не беше съвпадение?

Както пееше заедно с парчето, Роуз потегли. Но вместо да продължи напред, тя направи обратен завой и след като навлезе в насрещното платно, отпраши в другата посока.

Първична любов, искам както едно време

За нищо време ултрамариновият джип чероки, модел 1984 година, стигна на паркинга пред супермаркет „Фрайс“.

Не ми се налага да мисля, точно сега си ме тласнал на ръба, сбогом, толкова често си ме карал да плача…

Автомобилът описа полукръг, после даде на заден и така спря пред главния изход на супермаркета. И точно когато Роуз изгуби всяка надежда, че ще намери младежа, го зърна — чакаше търпеливо на автобусната спирка с малък найлонов плик до себе си.

— Ей, Мостафа! — провикна се жената, след като подаде глава през смъкнатия до средата прозорец. — Не искаш ли да те откарам?

— Разбира се, благодаря — кимна той и се опита плахо да поправи произношението й. — Казвам се Му-ста-фа…

Роуз се усмихна от джипа.

— Ела да се запознаеш с дъщеря ми, Мустафа, казва се Армануш… Но аз й викам Ейми! Ейми, това е Мустафа, Мустафа, това е Ейми…

Младежът се усмихна на съненото бебе, а Роуз се взря в лицето му — да види дали се е сетил, но не забеляза никакви признаци. Ето защо реши да му помогне с още един намек, този път по-ясен.

— Цялото име на дъщеря ми е Ейми Чакмакчян.

Дори думите да бяха породили отрицателни емоции, Мустафа не ги показа. Затова Роуз изпита потребност да ги повтори, в случай че първия път не са я разбрали:

— Армануш Чак-мак-чян!

Чак сега лешниковите очи на младежа трепнаха, но не точно както бе очаквала Роуз.

— Чак-мак-чян… Чак-мак-чи… Ей, прилича на турско! — възкликна щастлив той.

— Е, всъщност е арменско — уточни Роуз. Изведнъж се почувства несигурна. — Баща й… бившият ми мъж де… — Тя преглътна, сякаш в устата й горчи и иска да махне този вкус. — Беше, по-точно, е арменец.

— О, така ли? — попита нехайно младежът.

Май не схвана — изуми се Роуз, докато дъвчеше устната си отвътре. После, сякаш за да потисне хълцане, отдавна заседнало на гърлото й, прихна да се смее: Но е сладък… много сладък… Той ще бъде сладкото ми отмъщение! — реши тя.

— Виж какво — подхвана. — Не знам дали харесваш мексиканско изкуство, но утре вечер се открива обща изложба на няколко художници. Ако нямаш други планове, можем да отидем, а после да хапнем заедно.

— Мексиканско изкуство ли? — замисли се Мустафа.

— Хора, които са я виждали другаде, твърдят, че била добра — продължи Роуз. — Какво ще кажеш… Искаш ли да дойдеш с мен?

— Мексиканско изкуство… — повтори уверено младежът. — Разбира се, защо не?

— Страхотно — ободри се жената. — Толкова се радвам, че се запознахме, Мостафа — допълни тя, като отново сбърка името.

Но този път Мустафа не изпита желание да я поправя.

Бележки

[10] Телевизионен канал, филиал на МБС, в град Тусон, щата Аризона. — Б.пр.

[11] Чужд, чужденец (арм.) — Б.ред.

[12] Мексикански царевични питки с пълнеж. — Б.пр.