Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (5)

V.
Ванилия

„Кундера“ беше малко кафене на тясна крива уличка в европейската част на Истанбул. Това бе единственото бистро в града, където човек не си хабеше силите за разговори и даваше на келнерите бакшиш, за да се държат зле с него. Никой не знаеше със сигурност как и защо се е получило така, че то носи името на прочутия писател, липсата на обяснение се подсилваше от факта, че нищо, буквално нищо в него не беше свързано с Милан Кундера или с някой от романите му.

На четирите страни имаше стотици рамки във всевъзможни размери и форми, безброй снимки, картини и скици, толкова много, че човек спокойно можеше да се усъмни дали зад тях изобщо има стени. Цялото заведение създаваше усещането, че е построено не от тухли, а от рамки. И във всички рамки без изключение блестеше образът на път. Широки американски магистрали, безкрайни австралийски пътища, оживени германски аутобани, лъскави парижки булеварди, задръстени от минувачи римски пресечки, тесни пътеки в Мачу Пикчу, забравени северноафрикански друмища, по които са минавали кервани, карти с древни търговски маршрути по Пътя на коприната и по стъпките на Марко Поло — имаше изображения на пътища от цял свят. Посетителите се чувстваха отлично сред този декор. Смятаха, че това е полезна алтернатива на безполезните разговори, които не водят доникъде. Ако не им се приказваше, просто си избираха рамка — в зависимост от ъгъла на масата, където седяха, и от това къде точно искаха да бъдат пренесени този ден. После се вторачваха замечтано в избраната картинка и полека-лека се озоваваха в далечните земи на нея — изгаряйки от желание да са някъде, все едно къде, само не и тук. На следващия ден се отправяха на друго пътешествие.

Колкото и надалеч да отвеждаха картините обаче, едно беше сигурно: никоя от тях нямаше нищо общо с Милан Кундера. Малко след откриването на заведението се ширеше теорията, че докато бил в Истанбул, писателят случайно се отбил тук на капучино. Капучиното не било чак толкова хубаво и бисквитата с ванилия, която му донесли към него, никак не му харесала, но въпреки това той бързо си поръчал второ и дори започнал да пише, защото никой не му досаждал и даже не го разпознавали. В онзи ден заведението било наречено на Кундера. Според друга теория обаче собственикът бил запален почитател на Кундера, и след като изчел книгите му от кора до кора и получил автограф към всяка от тях, решил да назове кафенето на любимия си писател. Това твърдение щеше да звучи по-правдоподобно, ако собственикът не беше застаряващ музикант и певец с вечен загар и атлетичен вид, който така ненавиждаше печатното слово, че дори не си правеше труда да чете текстовете към песните, които оркестърът му свиреше в петък вечер.

В опровержение на предишните доводи се твърдеше, че бистрото носело името на Кундера, защото това място в пространството всъщност не било нищо повече от плод на развихреното му въображение. Кафенето било измислено място и в него идвали измислени хора. Преди известно време Кундера бил седнал да пише нова книга и се бил заел да разказва за заведението, като по този начин му бил вдъхнал живот и хаос, но много скоро насочил вниманието си към далеч по-важни начинания: покани, заседания и литературни награди, и в това трескаво темпо накрая забравил запуснатата дупка в Истанбул, която дължала съществуването си единствено на него. Оттогава посетителите и сервитьорите в кафене „Кундера“ се мъчели да се отърсят от усещането за празнота, ровели се сред отчаяни футуристични сценарии, въсели се над турското кафе в чаши за еспресо и чакали своето предназначение в интелектуална драма, в която трябвало да изиграят главна роля. Сред всички теории за произхода на името на кафенето именно последното обяснение имаше най-много привърженици. Въпреки това все се намираше някой нов в заведението, или пък жаден за внимание, който да застъпи друга теория, а останалите посетители да му повярват в мимолетното затишие и да заобсъждат надълго и широко новата теория, докато не се отегчат и не затънат обратно в мочурищата на мрачното си настроение.

Днес, когато Карикатуриста Алкохолик се зае да излага поредната нова теория за името на кафенето, всичките му приятели — и дори жена му — се почувстваха длъжни да го слушат внимателно в знак на подкрепа, че най-после се е престрашил да направи онова, за което всички го молеха от цяла вечност — да се запише в „Анонимни алкохолици“.

Имаше обаче още една причина всички на масата да са по-състрадателни към него от обикновено. Днес за втори път го бяха подвели под съдебна отговорност за това, че обижда в карикатурите си министър-председателя, и ако в деня на делото съдията подкрепеше обвинението, Карикатуриста Алкохолик можеше да получи до три години затвор. Беше прочут с поредицата си политически карикатури, в които рисуваше целия кабинет като стадо овце, а премиера — като вълк в агнешка кожа. Сега, след като му бяха забранили да използва метафората, той смяташе да нарисува кабинета като глутница вълци, а министър-председателя — като чакал във вълча кожа. Ако му отнемеха и тази карикатура, вече бе измислил и стратегия за отстъпление: пингвини! Беше решен да покаже всички членове на парламента като пингвини в смокинги.

— Ето я и новата ми теория! — каза Карикатуриста Алкохолик, който и не подозираше какво състрадание е породил и бе леко изненадан, че публиката — дори жена му — проявява такъв интерес.

Беше едър мъж с патрициански нос, изпъкнали скули, наситеносини очи и мрачно стисната уста. Бе вкусил от нещастието и тъгата отдавна. Ала бе станал два пъти по-мрачен, откакто се беше влюбил тайно в недосегаема жена.

От вида му човек трудно би се досетил, че си вади хляба с хумор и че от навъсеното му лице се леят най-смешните шеги. Открай време беше прословут с пиенето си, но напоследък проблемите му с алкохола бяха приели космически размери. Започна да се буди на места, където никога дотогава не бе стъпвал. Но чашата на търпението преля, когато рано една сутрин той откри, че се намира в двора на джамия и се е проснал върху плоския камък, на който миеха мъртъвците — очевидно се бе свлякъл на него, докато е режисирал собственото си погребение. Когато призори успя да отвори очи, до него стоеше млад имам, който бе тръгнал да чете сутрешната молитва и, смаян, се бе натъкнал на непознатия, хъркащ върху камъка на мъртъвците. След тази случка приятелите на Карикатуриста Алкохолик — и дори жена му — се притесниха толкова, че го приканиха да потърси помощта на професионалист и да направи нещо повече с живота си. Днес той най-после беше отишъл на сбирка на „Анонимни алкохолици“ и бе заявил на всеослушание, че е сложил край на пиенето. Затова всички на масата — дори жена му — се облегнаха, за да изслушат внимателно теорията му, каквато и да беше тя.

— Това кафене носи името, което носи, защото думата „Кундера“ е шифър. Важното в случая е не кое е името, а за какво е показателно то.

— И за какво? — попита Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми, нисък изпит мъж с брада, боядисана в пепелявосиво от деня, в който бе стигнал до заключението, че младите жени предпочитат зрели мъже.

Беше сценарист и създател на много гледан телевизионен сериал — „Тимур Лъвското сърце“, който разказваше за як и здрав национален герой, способен да смаже на кървава пихтия цели противникови батальони. Попитаха ли го за този съмнителен телевизионен сериал и за филмите, се защитаваше с довода, че по професия е националист, но е истински нихилист по убеждения. Днес се беше появил с поредната си приятелка, хубавелка, която ловеше окото, но не се отличаваше с особена задълбоченост. Той не го сподели с нея, ала в мъжките среди наричаха такива кухи жени „мезета“ — не са основното ястие, разбира се, но стават за замезване. Без да престава да лапа от кашуто в купичката на масата, той се изкикоти и след като прегърна новата си приятелка, подкани:

— Хайде, кажи ни какъв е този шифър!

— Скука — отвърна Карикатуриста Алкохолик, след като издиша тютюневия дим.

Той се издигаше на валма от всички страни, тъй като хората наоколо пушеха като комини, и рехавият дим на Сценариста се сля с плътния сив облак, увиснал над масата.

На масата не пушеше само Журналиста Прикрит-Гей. Той ненавиждаше миризмата на цигари. Прибереше ли се, веднага си събличаше дрехите, за да се отърве от вонята в кафене „Кундера“. Въпреки това нямаше нищо против другите да пушат. Нито престана да идва в кафенето. Посещаваше го редовно и защото му харесваше да е част от тази пъстра група, и защото тайно си падаше по Карикатуриста Алкохолик.

Не че Журналиста Прикрит-Гей, искаше да има нещо с него физически. Изтръпваше само като си го представеше гол. Внушаваше си, че е привлечен не заради секса, а защото двамата са сродни души. Пък и на пътя му имаше две големи препятствия. Първо, Карикатуриста Алкохолик беше подчертано хетеросексуален и нямаше голяма вероятност това да се промени. Второ, беше хлътнал по онова намусено момиче, Ася — факт, вече забелязан от всички, освен от нея.

Затова Журналиста Прикрит-Гей не хранеше никакви надежди, че ще има връзка с Карикатуриста Алкохолик. Просто искаше да е близо до него. Изтръпваше всеки път, щом карикатуристът го докоснеше случайно по ръката или рамото, докато се пресягаше да вземе чашата или пепелника. Въпреки това в усърдието си да убеди всички, че изобщо не се интересува от него, пък и от който и да било мъж, журналистът понякога се държеше хладно с карикатуриста и най-неочаквано се впускаше да оспорва мнението му. Беше си сложна история.

— Скука — отбеляза Карикатуриста Алкохолик, след като изпи на един дъх кафето си с мляко. — Скука, ето до какво се свежда животът ни. Ден след ден затъваме все повече в отегчение. Защо? Защото не намираме сили да напуснем мишата си дупка от страх да не се натъкнем на собствената си култура. Политиците на Запад смятат, че съществува културна пропаст между източната и западната цивилизация. Де да беше толкова просто! Истинската цивилизационна пропаст е между турците и турците! Ние сме шепа образовани градски чада, заобиколени от всички страни от селяндури и дръвници. Те са превзели целия град. — Той погледна крадешком прозорците, сякаш се страхуваше, че тълпата може да ги щурмува със сопи и топове. — На тях принадлежат улиците, площадите, фериботите. Техни са всички открити пространства. Нищо чудно до няколко години това кафене да е единственото място, което ни е останало. Последната свободна зона. Всеки ден бързаме да дойдем тук, за да намерим убежище от тях. О, да, от тях! Бог да ме пази от собствения ми народ!

— Говориш като поет — отбеляза Изключително Неталантливия Поет.

Тъй като беше изключително неталантлив поет, той имаше навика да оприличава всичко на поезия.

— Заседнали сме. Заседнали сме между Изтока и Запада. Между минало и бъдеще. От едната страна са секуларистите модернисти, толкова горди от режима, който са създали, че човек не може да каже и една-едничка критична дума. Привлекли са на своя страна армията и половината държава. В другия лагер са традиционалистите конвенционалисти, толкова влюбени в османското минало, че човек не може да каже и една-едничка критична дума. Привлекли са на своя страна широката общественост и другата половина от държавата. Какво остава за нас?

Той отново стисна цигарата между бледите си напукани устни, където тя остана до края на дългия му вопъл:

— Модернистите ни призовават да се движим напред, ние обаче не вярваме на представите им за напредък. Традиционалистите ни призовават да се движим назад, но ние не искаме и да се връщаме към техния съвършен ред. Притиснати между двата лагера, правим две крачки напред и една назад, точно както е правел военният оркестър на османската армия. Но дори не свирим на инструменти! Къде да избягаме? Дори не сме малцинство. Де да бяхме етническо малцинство или туземци под закрилата на Устава на ООН. Тогава, ако не друго, поне щяхме да имаме някакви основни права. Но нихилистите, песимистите и анархистите не са смятани за малцинство, въпреки че сме изчезващ вид. От ден на ден ставаме все по-малко. Колко още ще издържим?

Въпросът надвисна тежко над главите им, някъде под облака дим. Съпругата на карикатуриста, нервна жена с влажни тъжни очи и прекалено голяма обида, стаена в тях, която по една случайност бе и по-добра карикатуристка от мъжа си, без обаче да бъде призната като него, скръцна със зъби: не знаеше какво да направи, дали, както й се иска, да се заяде с брачния си партньор от дванайсет години, или въпреки всичко да го подкрепи в трескавите му твърдения, както би направила една примерна съпруга. Най-чистосърдечно не се харесваха един друг, но през всичките години и двамата отстояваха със зъби и нокти брака си, тя — с надеждата да си отмъсти, той — с надеждата, че нещата ще се оправят. Днес говореха с думи и жестове, откраднати от другия. Сега вече дори карикатурите им си приличаха. И двамата рисуваха безформени тела и измисляха извратени диалози между потиснати хора, озовали се в тъжни и саркастични ситуации.

— Знаете ли какво сме ние? Плявата на страната. Жалки мекотели, нищо повече от това! Всички, освен нас, са си наумили, че трябва да правим, да струваме, но да влезем в ЕС, да трупаме печалба, да купуваме акции, да си разменяме колите, жените…

Пръстите на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми се размърдаха нервно.

— Точно тук на сцената се появява Кундера — продължи Карикатуриста Алкохолик — не се бе усетил какъв гаф е направил. — Лекотата като понятие просмуква живота ни във вид на безсмислена пустота. Битието ни е кич, красива лъжа и с нейна помощ ние се опълчваме срещу действителността: срещу смъртта и тленността. Тъкмо това…

Но думите му бяха прекъснати от звънчетата по вратата на кафене „Кундера“, която се отвори с гръм и в заведението влезе млада жена — изглеждаше уморена не като за възрастта си и бясна.

— Ей, Ася! — провикна се сценаристът, сякаш тя бе дългоочакваният спасител, който ще сложи край на този малоумен разговор. — Насам! Тук сме!

Ася Казанджъ се подсмихна и челото й се сбърчи в изражение, с което сякаш казваше: Е, добре, хора, ще поостана малко при вас, не е ли все тая, животът така и така не струва. Тя се приближи до масата бавно, сякаш притисната от невидими чували инерция, поздрави всички с безизразен глас, седна и се зае да си свива цигара.

— Какво правиш тук по това време? Нали уж трябваше да си на балет — попита Карикатуриста Алкохолик, забравил за монолога си.

В очите му проблесна внимание, знак, забелязан от всички, освен от жена му.

— Ами аз съм именно там: на балет. Точно сега… — Ася напълни навитата хартийка с тютюн — правя един от най-трудните скокове, допирам прасци във въздуха, между четирийсет и петия и деветдесетия градус — кабриол!

— Охо! — усмихна се карикатуристът.

— После се завъртам във въздуха — продължи Ася. — С десен крак отпред, демиплие, скок! — Тя грабна кожената кесийка с тютюна и я вдигна високо. — Завъртам се на сто и осемдесет градуса… — Тя поръча, както въртеше кесийката и ръсеше по масата тютюн. — … и се приземявам на ляв крак! — Кесийката увисна до купичката с кашу. — После повтарям всичко отначало, за да се върна на изходната позиция. Амбоате!

— Балетът е като поезия, която пишеш с тяло — пророни Изключително Неталантливия Поет.

Налегна ги мрачно мълчание. Някъде в далечината ехтяха шумовете на града, в които сирените, клаксоните, виковете и смехът се смесваха с писъците на чайките. Влязоха няколко нови посетители, други излязоха. Един от келнерите падна с подноса чаши. Друг донесе метла и посетителите загледаха нехайно как събира парчетата. Тук келнерите се сменяха често. Работното време беше дълго, а заплащането — не особено добро. Въпреки това досега нито един сервитьор не бе напуснал сам — всички чакаха да бъдат уволнени. Такова беше положението в кафене „Кундера“, влезеш ли веднъж вътре, стоиш като завързан, докато мястото не те изплюе само.

През следващия половин час някои на масата на Ася Казанджъ си поръчаха кафе, а останалите — бира. После обратното, първите пиха бира, а вторите — кафе. И продължиха все в тоя дух. Единствен карикатуристът караше само на кафе с мляко, като отхапваше от бисквитите с ванилия към него, макар вече видимо да му личеше, че не се чувства никак добре. При всички положения нищо не се правеше в хармония, ала в този дисонанс беше заложен необичаен ритъм. Ася харесваше в кафенето най-много именно това: сънената умисленост и фарсовия дисонанс. Това място се намираше извън времето и пространството. Истанбул постоянно бързаше нанякъде, а в кафене „Кундера“ преобладаваше летаргията. Хората извън него се вкопчваха един в друг, за да прикрият самотата си и се преструваха, че са си много по-близки, отколкото всъщност бяха, докато тук беше точно обратното — всички се преструваха, че са много по-независими, отколкото бяха. Това място беше отрицание на целия град. Ася всмукна дълбоко от цигарата — наслаждаваше се докрай на бездействието, докато карикатуристът не си погледна часовника и не се извърна към нея.

— Осем без двайсет е, скъпа. Урокът ти свърши.

— О, наистина ли трябва да си ходиш? Семейството ти е ужасно старомодно — изпелтечи приятелката на сценариста. — Защо те карат да ходиш на балет, щом не ти харесва?

Това им беше лошото на всички тези приятелки с живот колкото на пеперуда, които сценаристът мъкнеше със себе си. Тласкани от подтика да се сприятелят с всички в групата, те задаваха прекалено много лични въпроси, правеха прекалено много лични забележки, отчайващо неспособни да проумеят, че членовете на групата са привлечени един към друг точно от обратното — от липсата на какъвто и да било искрен интерес към личните проблеми на останалите.

— Как изобщо излизаш на глава с толкова много лели? — продължи приятелката на сценариста, така и не доловила какво се е изписало върху лицето на Ася. — Божичко, толкова много жени, които се правят на майки под един покрив… Лично аз нямаше да издържа и една минута.

Това вече беше в повече. В еклектична група като тази си имаше неписани правила, които не могат да бъдат нарушавани. Ася изсумтя. Не обичаше жени и сигурно щеше да се справи по-лесно с това, ако самата тя не бе една от тях. Срещнеше ли нова жена, правеше едно от следните две неща: или изчакваше да види кога ще я намрази, или я намразваше от самото начало.

— Аз нямам семейство в нормалния смисъл на думата — Ася я погледна снизходително с надеждата да заглуши каквото и да смяташе да каже другата.

Но докато се опитваше да го направи, погледът й падна върху лъскава сребърна рамка на стената, точно над дясното рамо на приятелката. Беше снимка на път за Червената лагуна в Боливия. Колко хубаво щеше да бъде Ася да е на този път сега! Тя допи кафето си, угаси цигарата и докато свиваше нова, промърмори:

— Ние сме глутница самки, принудени да живеят заедно. Не го наричам семейство.

— Но семейството се свежда точно до това, скъпа — възрази Изключително Неталантливия Поет.

В такива моменти се сещаше, че е най-възрастният в групата не само на години, но и като грешки, допуснати през тях. Беше се женил и развеждал три пъти и беше видял как една по една и трите му бивши съпруги напускат Истанбул, за да отидат възможно най-далече от него. От всеки брак имаше деца, които посещаваше от дъжд на вятър, но пък винаги си приписваше гордо собственост над тях.

— Не забравяй — размаха той бащински пръст към Ася, — всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.

— Лесно му е било на Толстой да избълва тая глупост — сви рамене съпругата на Карикатуриста Алкохолик. — Имал е жена, която се е грижела за всички битови подробности, възпитавала е дванайсетте им деца и се е трудела до изнемога, само и само негово превъзходителство Толстой да не се разсейва и да си пише романите.

— Какво искаш? — попита Карикатуриста Алкохолик.

— Признание! Ето какво. Искам целият свят да заяви, че стига да е имала възможност, съпругата на Толстой е щяла да бъде по-добра писателка от него.

— Защо? Само защото е била жена ли?

— Защото е била много талантлива жена, потискана от много талантлив мъж — тросна се съпругата му.

— О! — възкликна Карикатуриста Алкохолик.

Развълнуван, повика келнера и за всеобщ ужас си поръча бира. Но когато му я донесоха, явно изпита вина, защото ни в клин, ни в ръкав смени темата и се впусна да държи реч за ползата от пиенето.

— Страната ни дължи свободата си на тази малка бутилка, която мога да държа съвсем свободно — повиши глас карикатуристът, за да не го заглуши сирената на линейка, писнала отвън. — Не на обществените реформи или на политическите правила. Дори не на Войната за независимост. Точно по тази малка бутилка Турция се различава от всички други мюсюлмански страни. Тази бутилка тук — вдигна я той като за наздравица — е символът на свободата и гражданското общество.

— О, я стига. Откога това да си скапан пияница олицетворява свободата? — скастри го остро сценаристът.

Другите не се включиха. Нямаше смисъл да спорят — само щяха да си хабят силите. Вместо това си избраха по една рамка върху стената и се вторачиха в снимка на път.

— Откакто алкохолът е забранен и обруган в целия мюсюлмански Близък изток — изсумтя Карикатуриста Алкохолик. — Спомни си историята на Османската империя. Кръчмите, мезетата към всяка чаша… Явно са се забавлявали добре. Като народ ние ценим пиенето, защо да си кривим душата? Обществото ни обича да си пийва единайсет месеца в годината, а после — по време на Рамазана, изпада в паника, покайва се и пости, само за да се върне отново към пиенето, щом светият месец свърши. От мен да го знаете, в страната ни никога не е имало шариат, за разлика от другаде, фундаменталистите не са постигнали нищо именно благодарение на тази изопачена традиция. Именно благодарение на пиенето в Турция имаме някакво подобие на демокрация.

— В такъв случай защо да не пийнем? — усмихна се уморено жената на Карикатуриста Алкохолик. — А какъв по-добър повод за това от Господин Палците? Как му беше името… Чеке ли?

— Чекети — поправи я Ася, която и досега не можеше да си прости, че веднъж си е пийнала повече и е дръпнала пред групата реч за историята на балета, в която мимоходом е споменала името Чекети.

То им хареса. Оттогава често се случваше някой на масата да вдигне наздравица за човека, въвел ходенето на палци.

— Значи, ако не е бил той, балерините нямаше да могат да ходят на палци — винаги прихваше някой.

— Къде му е бил умът? — добавяше друг, а после всички се превиваха от смях.

Срещаха се всеки ден в кафене „Кундера“. Изключително Неталантливия Поет, Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми и поредната му приятелка, Карикатуриста Алкохолик и жена му, Журналиста Прикрит-Гей и Ася Казанджъ. Дълбоко под повърхността тлееше напрежение, което чакаше да подхванат разговор, за да избие навън. Междувременно всичко вървеше мирно и кротко. Понякога водеха със себе си и други: приятели, колеги или напълно непознати, някои дни се появяваха сами. Групата бе саморегулиращ се организъм, където всеки проявяваше отличителните си черти, без те да надделяват, сякаш организмът имаше живот извън и отвъд личностите, които го съставяха.

Сред тях Ася Казанджъ намираше душевен мир. Кафене „Кундера“ беше нейното убежище. В дома на семейство Казанджъ тя постоянно трябваше да се поправя и да се стреми към съвършенство, което не проумяваше, докато тук, в кафене „Кундера“, никой не те принуждаваше да се променяш, защото се смяташе, че човек поначало е несъвършен и непоправим.

Е, да, това не бяха най-добрите приятели, които лелите биха й избрали. Някои в групата бяха достатъчно стари да й бъдат майки и бащи. Ася бе най-младата и й доставяше удоволствие да ги наблюдава как се вдетиняват. Беше утешително да вижда, че с годините животът всъщност не става по-добър и че, ако си бил мрачен тийнейджър, ще се окажеш мрачен възрастен. Какъвто си, такъв оставаш. Вярно, звучеше малко тъжно, но поне — успокояваше се Ася — доказва, че не е нужно да се опитваш да се променяш, да ставаш нещо повече, както й натякваха ден и нощ нейните лели. Щом с времето не се променяше нищо и намусеността щеше да й остане до гроб, тя можеше да продължи и занапред да си бъде намусена.

— Днес имам рожден ден — съобщи Ася, с което изненада самата себе си, защото нямаше никакво намерение да го оповестява.

— О, така ли? — попита някой.

— Какво съвпадение! Днес е рожденият ден и на най-малката ми дъщеря — възкликна Изключително Неталантливия Поет.

— О, така ли? — беше ред на Ася да повтори.

— Значи си родена в един ден с дъщеря ми! Близнаци — възкликна поетът и поклати рошавата си глава радостно, сякаш е на сцена.

— Риби — поправи го Ася.

С това приключи всичко. Никой не се опита да я прегръща и да я души с целувки, точно както на никого не му хрумна и да поръчва торта. Вместо това поетът й издекламира ужасно стихотворение, карикатуристът изпи в нейна чест три бири, а жената на карикатуриста нарисува карикатурата й върху салфетка — нацупена млада жена с щръкнала във всички посоки коса, огромни цици и остър нос под пронизващо проницателни очи. Другите й поръчаха още едно кафе и накрая не й разрешиха да плати своята част от сметката. Никакви лиготии. Не че не бяха погледнали сериозно на рождения ден на Ася. Обратното, погледнаха на него толкова сериозно, че не след дълго обсъждаха на глас понятия като време и тленност колкото да се пренесат от тях към въпросите кога ще умрат и дали наистина има задгробен живот. Има задгробен живот и в него е по-лошо, отколкото тук — беше всеобщото мнение в групата. — Затова се радвай на времето, което ти е останало.

Някои се замислиха, други млъкнаха насред думата и избягаха в една или друга от снимките с пътища по стената. Не бързаха, сякаш отвън не ги чакаше никой, а върху лицата им малко по малко грейнаха блажените усмивки на безразличието. Останали без сили, без страст, без необходимостта да разговарят повече, се потопиха по-надълбоко в мътните води на апатията, като се питаха защо, да му се не види, кафенето е наречено „Кундера“.

* * *

В девет часа същата вечер, след като се нахраниха хубаво и угасиха осветлението, сред песни и ръкопляскане Ася Казанджъ духна свещичките по трипластовата торта с карамелизирани ябълки (изключително сладка) и с глазура от бита сметана с лимон (изключително кисела). Тя успя да угаси едва една трета от тях. Другите бяха духнати от лелите, баба и Маминка, които я бяха наобиколили от всички страни.

— Как мина балетът днес? — попита леля Фериде, докато включваше отново осветлението.

— Беше хубаво — усмихна се Ася. — От многото разтягане, което учителката ни кара да правим, ме понаболва гърбът, но не мога да се оплача. Научих много нови движения…

— О, така ли? — чу се глас, в който се долавяха съмнения. Беше на леля Зелиха. — Например?

— Ами… — подхвана Ася и отхапа първата хапка от тортата. — Чакай да помисля. Научих как да правя пти жоте, което означава лек подскок, пирует и глисада.

— С един куршум два заека — отбеляза леля Фериде. — Плащаме за уроци по балет, а тя научава не само него, но и френски. Пестим сума пари!

Всички кимнаха — без леля Зелиха. Със скептично пламъче в бездната на нефритовозелените й очи тя доближи лице до дъщеря си и каза почти нечуто:

— Покажи ни!

— Ти да не си полудяла! — трепна Ася. — Не мога да направя всичко това насред всекидневната. Трябва ми зала и учителка, с която да работя. Първо загряваме, разтягаме се и се съсредоточаваме. И винаги има музика… „Глисада“ означава приплъзване, не знаеш ли? Как очакваш да се приплъзвам тук, на килима? Балет не се танцува току-така.

Върху устните на леля Зелиха затрепка мрачна усмивка и тя прокара пръсти по тъмната си коса. Не каза нищо повече, явно й беше по-интересно да яде торта, отколкото да се кара с дъщеря си. Но усмивката й бе достатъчна, за да вбеси Ася. Тя избута чинията, изтика стола назад и стана.

В девет и петнайсет онази вечер, във всекидневната на някога красивия, но вече остарял и доста занемарен богаташки конак в Истанбул, Ася Казанджъ танцуваше балет върху персийския килим — на лицето й беше застинало романтично изражение, ръцете й бяха протегнати, дланите — леко извити, така че средните пръсти да докосват палците, а мислите й се носеха на вихрушка от гняв и негодувание.