Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (4)

IV.
Печени лешници

Ася Казанджъ не знаеше защо някои хора обичат толкова много рождените дни, но лично тя ги ненавиждаше. Още от малка.

Неодобрението й може би беше свързано с това, че от най-ранна възраст на всеки неин рожден ден я караха да яде една и съща торта: трипластова, с карамелизирани ябълки (изключително сладка) и с глазура от бита сметана с лимон (изключително кисела). Направо не проумяваше защо лелите й очакват тази торта да й хареса: единственото, което слушаха по този повод от нея, бе порой от оплаквания и мърморене. Може би просто забравяха. И всеки път заличаваха всички спомени от предишния рожден ден. Не беше изключено. Казанджъ бяха семейство, склонно да не забравя никога историите на другите, но да си затваря очите за своите.

И така, на всеки свой рожден ден Ася Казанджъ беше яла една и съща торта и бе откривала поредната нова истина за себе си. На три години например беше установила, че може да получи почти всичко, което поиска, стига да изпадне в пристъп. След три години обаче, на шестия си рожден ден, си даде сметка, че е по-добре да прекрати с пристъпите, защото, макар и исканията й да бяха удовлетворявани, всеки пристъп удължаваше детството й. Когато достигна възрастта от осем години, Ася разбра нещо, което дотогава само беше долавяла, но не знаеше със сигурност — че е копеле. Сега, като се връщаше назад, си мислеше, че няма никакви заслуги за тази информация, защото ако не беше баба й Гюлсюм, на Ася щеше да й трябва много повече време, за да се добере до нея.

Онзи ден се получи така, че двете бяха сами във всекидневната. Баба Гюлсюм бе погълната да си полива цветята, а Ася я наблюдаваше и оцветяваше един клоун в детското си блокче.

— Защо говориш на цветята? — поинтересува се тя.

— Ако им говориш, те разцъфват.

— Така ли? — грейна Ася.

— Така. Ако им кажеш, че пръстта е тяхна майка, а водата — техен баща, те се съживяват и разцъфват.

Ася не попита нищо повече и отново се зае да оцветява. Направи костюма на клоуна оранжев, а зъбите му — зелени. Тъкмо се канеше да оцвети обувките му в яркочервено, когато спря и започна да имитира баба си.

— Миличкото ми, миличкото ми! Пръстта ти е майка, водата — татко.

Баба Гюлсюм се престори, че не е забелязала. Насърчена от безразличието й, Ася увеличи дозата от напевни думи.

Беше ред да бъде полята африканската теменужка, любимото цвете на баба Гюлсюм. Тя загука на цветето:

— Как си, миличка?

Ася повтори подигравателно:

— Как си, миличка?

Баба Гюлсюм се свъси и стисна устни.

— Каква си ми красива, каква си ми морава! — рече тя.

— Каква си ми красива, каква си ми морава!

Точно тогава баба Гюлсюм стисна още повече устни и процеди:

— Копеле!

Изрече думата съвсем спокойно и в началото Ася не разбра, че говори на нея, а не на цветето.

Научи какво означава тя чак след една година, малко преди деветия си рожден ден, когато едно дете в училището я нарече „копеле“. После, на десет години, установи, че за разлика от всичките си съученички няма в дома си мъж, който да дава пример. Щеше да й отнеме още три години да проумее, че това може да има трайно въздействие върху личността й. На четиринайсетия, петнайсетия и шестнайсетия си рожден ден разкри още три истини за живота си: че другите семейства не са като нейното и някои могат да бъдат и нормални, че сред предците й има прекалено много жени и прекалено много тайни за мъжете, които изчезват преждевременно, при странни обстоятелства, и че колкото и да опитва, никога няма да стане красива.

Когато навърши седемнайсет, Ася Казанджъ беше разбрала още, че принадлежи на Истанбул точно толкова, колкото табелите ПЪТЯТ В РЕМОНТ и СТРОИТЕЛНА ПЛОЩАДКА, сложени от общината, или мъглата, която в мрачни нощи се спуска над града, за да се разсее с първите лъчи на слънцето, да се отправи наникъде и да се превърне в нищо.

Само след една година, точно два дни преди осемнайсетия си рожден ден, Ася опустоши шкафчето с хапчетата вкъщи и ги изгълта всичките. Когато отвори очи, беше в леглото, заобиколена от всичките си лели, от Маминка и баба Гюлсюм, които я караха да пие мътни смрадливи билкови чайове, сякаш не беше достатъчно, че са я принудили да повърне всичко в стомаха си. Ася започна деветнайсетата си година с още една истина, която добави към дотогавашните си открития: че в този странен свят самоубийството е привилегия, рядка като рубините, и че със семейство като нейното тя със сигурност няма да е сред привилегированите.

Трудно е да се каже дали има някаква връзка между горното заключение и онова, което последва оттук нататък, но някъде по същото време Ася се пристрасти към музиката. Това не беше някаква отвлечена, всеобхватна любов към музиката изобщо, не беше дори предпочитание към строго определени музикални жанрове, това бе по-скоро вманиачаване по един-единствен певец: Джони Кеш.

Ася знаеше всичко за него: милиардите подробности за траекторията му от Арканзас до Мемфис, за приятелите му по чашка, за кого се е женил, какви подеми и падения е изживявал, всичко за снимките и жестовете му и, разбира се, текстовете на неговите песни. На осемнайсет Ася превърна текста на Thirteen^[23] в свой доживотен девиз и реши, че и тя е родена в сърцето на нещастието и че където и да се появи, ще носи със себе си неприятности.

Днес, на деветнайсетия си рожден, се чувстваше по-зряла, понеже бе запомнила още една истина за живота си: че е достигнала възрастта, на която майка й я е родила. След като се добра до това откритие, тя не знаеше какво да прави с него. Знаеше единствено, че оттук нататък не могат да се държат с нея като с малко дете.

Затова промърмори:

— Предупредих ви! Тази година не искам торта за рождения си ден!

С изправени рамене и ръце на кръста забрави за миг, че когато стои така, големите й гърди изпъкват. Ако беше забелязала, със сигурност пак щеше да се сгърби, защото ненавиждаше огромния си бюст, който според нея бе поредното генетично бреме, наследено от майка й.

Понякога се оприличаваше на тайнствената твар Дабетул Арза от Корана, страшилището с органи, взети от най-различни зверове в природата, на което е отредено да се появи в Деня на Страшния съд. Точно като тази кръстоска, Ася носеше тяло с несвързани помежду си части, наследени от жените в рода. Беше висока, много по-висока от повечето истанбулчанки, точно като майка си Зелиха, която наричаше „леля“, с кокалестите пръсти с тънки вени на леля Джеврийе, с дразнещо острата брадичка на леля Фериде и слонските уши на леля Бану. Имаше крещящо орлов нос, с какъвто в световната история можеха да се похвалят само още двама души: султан Мехмед Завоевателя и леля Зелиха. Султан Мехмед беше превзел Константинопол, факт, който, и да ви харесва, и да не ви харесва, бе достатъчно значим, та човек да си затваря очите за формата на носа му. Колкото до леля Зелиха, тя беше толкова внушителна като личност, с толкова красиво тяло, че никой не възприемаше носа, нито пък някоя от другите й части като несъвършенство. Но тъй като нямаше в автобиографията си имперски завоевания и притежаваше вродена неспособност да очарова, Ася недоумяваше какво ще прави с този свой нос.

Сред онова, което беше наследила от роднините си, имаше и приятни неща. Първо, косата! Ася беше с къдрава гарвановочерна необуздана коса — на теория като всички други жени в семейството, на практика само като леля Зелиха. Като дисциплинирана гимназиална учителка леля Джеврийе например носеше косата си прибрана на стегнат нисък кок, а леля Бану изобщо не участваше в класацията, защото през цялото време ходеше забрадена. Леля Фериде пък трескаво менеше цвета на косата и прическата си — според настроението. Баба Гюлсюм беше с глава като къделя, защото косата й бе снежнобяла и тя отказваше да я боядисва — твърдеше, че не приляга на жена на възраст. Но пък Маминка бе заклета червенокоска. Заради все по-тежкия алцхаймер можеше и да забрави куп неща, включително имената на децата си, но до този ден не бе забравила нито веднъж да си сложи къна.

В края на списъка с положителни генетични особености Ася Казанджъ бе включила леко дръпнатите си кафеникавосиви очи (от леля Бану), високото чело (от леля Джеврийе) и нрава, заради който бе склонна да избухва твърде често, но който по странен начин я държеше жива (от леля Фериде). Въпреки това й беше неприятно, че от година на година заприличва все повече на тях. Освен в едно: в склонността им към безразсъдство. Жените в семейство Казанджъ определено бяха безразсъдни. За да не се държи като тях, преди известно време Ася си беше дала дума никога да не се отклонява от пътя на здравия аналитичен разум.

На деветнайсетия си рожден ден Ася беше млада жена, тласкана толкова неудържимо от подтика да отстоява индивидуалността си, че бе станала способна на какви ли не бунтове. Затова, когато повтори — още по-разпалено — възражението си срещу тортата, за гнева й имаше по-дълбока причина:

— Стига с тия тъпи торти!

— Късно е, драга ми госпожице. Вече е направена — рече леля Бану и стрелна с поглед Ася над картата, която беше обърнала току-що — осмица пентакли. Ако следващите три карти не се окажеха изключително обещаващи, колодата таро върху масата се насочваше в посоката на неблагоприятното предсказание. — Но ти се прави, че не знаеш нищо, иначе майка ти ще се разстрои. Тортата е замислена като изненада!

— Как такова предсказуемо нещо може да е изненада! — промърмори Ася.

Сега вече знаеше, че да си от семейство Казанджъ, наред с другото, означава да изповядваш алхимията на абсурда и постоянно да превръщаш безсмислиците в някакъв вид логика, с която да убеждаваш всички, а с малко усилия — дори себе си.

— Не ти, а аз в тази къща предсказвам и пророкувам — намигна леля Бану.

Така си беше, поне до известна степен. През годините леля Бану беше работила върху ясновидската си дарба, беше й дала плът и бе започнала да приема в дома си клиенти, от които печелеше. В Истанбул не се искат особени усилия една гадателка да се превърне в легенда. Достатъчно е да ти провърви и да предскажеш бъдещето на някоя жена и след това тя в миг ти става най-вярна клиентка. И с помощта на вятъра и на чайките разгласява вестта из града толкова бързо, че не минава и седмица, и пред вратата се извива опашка от клиенти. Ето как леля Бану се бе изкачила по стълбата на това изкуство — ясновидството, и с всяко ново стъпало бе ставала все по-известна. От целия град при нея се стичаха клиентки: девственици и вдовици, девойки и беззъби баби, бедни и богати, всички, погълнати от тревогите си, и всички, умиращи да научат какво им е приготвила Фортуна, променливата женска сила. Идваха с цял куп въпроси и си тръгваха с нови. Някои плащаха от богато по-богато, за да изразят благодарността си или пък в очакване да подкупят Фортуна, имаше обаче и такива, които не даваха и пукнат грош. Колкото и различни да бяха обаче клиентите, имаха нещо общо: всичките бяха жени. В деня, в който се бе самопомазала за ясновидка, леля Бану се беше зарекла да не приема мъже.

Междувременно няколко неща в нея се промениха до неузнаваемост, като се започне от външния вид. В началото на гадателската си кариера леля Бану шестваше из къщата с крещящи в алено везани кърпи, преметнати нехайно през раменете й. Не след дълго обаче кърпите бяха заменени с кашмирени шалове, които ставаха все по-дълги, а кашмирените шалове — с хлабаво прихванати копринени тюрбани, винаги в оттенъците на червеното. След това леля Бану най-неочаквано оповести решение, което тайно бе обмисляла един Бог знае откога — да се оттегли от всичко земно и делнично и да се посвети докрай на служенето на Бога. С тази цел заяви най-тържествено, че е готова за стадия на покаянието, когато ще се откаже от цялата светска суета, точно както едно време са правели дервишите.

— Ти не си дервиш — напомниха й цинично в хор сестрите й, решени да я отклонят от светотатство, каквото нямаше в аналите на рода Казанджъ.

После и трите се заеха да изброяват една през друга възраженията си — с възможно най-досаден глас.

— Не забравяй, дервишите са се обличали в дрехи от грубо зебло и вълна и не са си слагали кашмирени шалове — вметна леля Джеврийе, най-сантименталната от трите.

Леля Бану преглътна притеснена, чувстваше се неудобно в дрехите си, неудобно в тялото си.

— Дервишите са спали върху сено, а не на огромни пухени дюшеци — присъедини се и леля Фериде, най-голямата откачалка от трите.

Леля Бану продължи да мълчи и да гледа някъде към другия край на стаята, за да не среща погледите на трите жени, подложили я на разпит. Какво друго да прави — болката в гърба й ставаше нетърпима, ако не спеше на специално легло.

— Освен това дервишите не са имали неф^[24]. Я се погледни! — подкани леля Зелиха, най-голямата особнячка.

Леля Бену реши да се защити, затова се впусна в контранастъпление.

— Аз също нямам. Вече. Това време е отминало. — После добави с новия си мистичен глас: Ще вляза в битка със своите неф и ще надделея!!!

Ако някой в семейство Казанджъ набереше смелост да направи нещо необичайно, останалите реагираха винаги по един и същ начин и открай време предприемаха действия, които можеха да се обобщят с: „Прави каквото знаеш. Троши си главата.“ Затова и никой не погледна сериозно на леля Бану. След като забеляза всеобщия скептицизъм, тя се отправи към стаята си, затръшна вратата и през следващите четирийсет дни не я отвори повече, освен за да посети набързо кухнята и тоалетната. Остави я да зее само веднъж, за да закачи картон с надписа: КОЙТО ВЛЕЗЕ ТУК, ДА ЗАБРАВИ ЗА СЕБЕ СИ!

В началото се опита да вкара вътре и Паша Трети, който по онова време вече береше душа. Сигурно си мислеше, че той може да й прави компания в самотното й покаяние — не че дервишите са имали домашни любимци. Но колкото и необщителен да беше понякога котаракът, отшелническият живот му дойде в повече, защото той държеше на светската суета, и най-вече на бялото саламурено сирене и електрическите кабели. Прекара, има-няма, един час в килията на леля Бану и започна да надава такова пронизително мяукане и да драска толкова силно по вратата, че тутакси беше пуснат на свобода. След като загуби и тази единствена компания, леля Бану се потопи в усамотението си и престана да говори: оглуша и онемя за всички. Престана и да се къпе, да се реши и дори да гледа любимата си сапунка: „Проклятието на любовта“, бразилска драма за супермодел с добро сърце, предаден по всички фронтове от любимите си хора.

Но всички се уплашиха не на шега, когато леля Бану, открай време славеща се с вълчия си апетит, престана да яде друго освен хляб с вода. Беше прословута с любовта си към въглехидратите, особено към хляба, но на никого и през ум не му беше минавало, че тя може да остане жива, ако кара само на хляб. За да я изкушат и да я накарат отново да започне да си угажда, трите сестри се надпреварваха да готвят ястия, кое от кое по-вкусни, така че в къщата миришеше на сладки десерти, на пържена риба с хрупкава коричка и на печено месо, често с много масло, за да е по-силно уханието.

Леля Бану и не трепна. Ако изобщо направи нещо, то бе да се вкопчи още по-решително в благочестието си, а също и в сухия хляб. Четирийсет дни и четирийсет нощи тя бе недосегаема, макар и под същия покрив. Миенето на съдовете, прането, гледането на телевизия, клюкаренето със съседките — всекидневните житейски дела се превърнаха за нея в богохулство, с което тя не искаше да има нищо общо. През тези дни, надникнеха ли да проверят как е, сестрите я заварваха да чете Свещения Коран. Блажената й бездна беше толкова дълбока, че тя се отчужди напълно от хората, които бе познавала цял живот. После, сутринта на четирийсет и първия ден, докато всички останали закусваха суджук на скара и пържени яйца, Бану излезе от стаята си с лъчезарна усмивка, странен блясък в очите и черешовочервена кърпа на главата.

— Какъв е тоя парцал на главата ти? — беше първата реакция на баба Гюлсюм, която през всичките тези години не бе омекнала и на йота и пак си приличаше на Иван Грозни.

— От този миг нататък ще ходя с покрита глава, както изисква вярата ми.

— Що за глупости? — свъси се баба Гюлсюм. — Туркините са се отървали от фереджето преди цели деветдесет години. Няма да допусна моя дъщеря да предаде правата, извоювани за жените в страната ни от великия пълководец Ататюрк.

— Точно така, жените получават правото на глас още през 1934 година — допълни като ехо леля Джеврийе. — В случай че не знаеш, историята върви напред, а не назад. Махай това нещо веднага!

Но леля Бану не го махна.

Остана забрадена и тъй като бе издържала проверката на трите „П“: покаянието, поста и почитанието, се самопровъзгласи за гадателка.

Подобно на външния й вид, и ясновидският й подход претърпя дълбока промяна по тази медиумна траектория. В началото леля Бану използваше само чаши от кафе, по които предсказваше бъдещето на клиентките си, но с времето започна да прилага и нови, твърде необичайни техники, включително карти таро, бобени зърна, сребърни монети, мъниста от броеница, звънчета, изкуствени перли, истински перли, океански камъчета — какво ли не, стига то да носеше вести от света на паранормалното. Понякога разговаряше разпалено с двете си рамене, на които, както твърдеше, седели два невидими джина, клатещи крака. Добрият бил на дясното й рамо, а лошият — на лявото. Макар и да знаела имената и на двамата, не искаше да ги изговаря на глас, затова просто ги наричаше Госпожа Сладката и Господин Горчивия.

— Щом на лявото ти рамо има лош джин, защо просто не го метнеш долу? — попита веднъж Ася леля си.

— Защото понякога всички имаме нужда от лошите — гласеше отговорът.

Ася опита да се свъси, после завъртя очи, но и с двете не постигна друго освен детинско лице. Засвирука едно парче на Джони Кеш, което обичаше да си припомня в различни ситуации със своите лели: Защо точно аз, Господи, какво толкова съм направил…

— Какво си свирукаш? — попита леля Бану подозрително.

Не знаеше и дума английски и се отнасяше с огромно недоверие към всеки език, заради който пропускаше очевидни неща.

— Тананикам си песен, в която се казва, че като моя най-възрастна леля от теб се очаква да си ми пример за подражание и да ме учиш как да различавам доброто от злото. А ти си седнала да ме убеждаваш, че злото било нужно.

— Е, нека ти кажа едно — оповести леля Бану, загледана втренчено в племенницата си. — На този свят има такива ужасни неща, че хората с добри сърца, Аллах да ги поживи, нямат и понятие за тях. И е хубаво, че нямат, това доказва колко са добри. Иначе нямаше да са добри, нали?

Ася нямаше друг избор, освен да кимне. Така де, струваше й се, че и Джони Кеш е на същото мнение.

— Но ако някога стъпиш върху мина на злото, няма да потърсиш помощ от тези хора.

— А от злия джин, така ли? — възкликна Ася.

— Може би — поклати глава леля Бану. — Да се надяваме, че няма да ти се наложи.

И разговорът приключи дотук. Никога вече двете не отвориха дума колко ограничено е доброто и колко нужни понякога са безскрупулните.

Някъде по същото време леля Бану за пореден път прекрои ясновидския си подход и се прехвърли на лешници, по-често печени. В семейството подозираха, че това, както и повечето останали нововъведения, се е появило по чиста случайност. Някоя клиентка сигурно е заварила леля Бану да дъвче лешници и тя й е казала първото, което й е хрумнало: че може да гадае на тях. В това бе убедено цялото семейство. Всички останали бяха на друго мнение. В Истанбул се мълвеше, че понеже е светица, леля Бану не искала пари от своите изпаднали в нужда клиентки и им казвала да й донесат само шепа лешници. Лешниците се превърнаха в олицетворение на великодушието й. При всички положения странният подход в гадателството само увеличи и без това раздутата й слава. Започнаха да я наричат „Майка Лешник“ и дори „Шейх Лешник“, без да забелязват, че заради своята ограниченост жените не могат да носят това почетно звание.

Лош джин, печени лешници… с времето Ася Казанджъ бе свикнала с тези и с други особнячества, но въпреки това в най-възрастната й леля имаше нещо, което тя не можеше да преглътне: името. Просто бе невъзможно да приеме, че „леля Бану“ се е преобразила в „Шейх Лешник“, затова просто я избягваше, ако в къщата имаше клиентки или на масата бяха наредени карти таро. Ето защо, макар и да бе чула много добре последните думи, изречени от леля й, тя се престори, че не е. И щеше да продължи да тъне в блажено неведение, ако точно тогава във всекидневната не влезе леля Фериде, понесла огромна плоска чиния, върху която проблясваше тортата за рождения ден.

— Какво търсиш тук? — свъси се леля Фериде на Ася. — Не би трябвало да си тук, сега имаш урок по балет.

Да, балетът, поредните окови върху глезените на Ася. Подобно на много турски майки от средната класа, стремящи се децата им да се справят отлично с неща, с каквито според тях се занимаваха децата от висшата класа, нейното семейство от горната прослойка на средната класа й налагаше занимания, които изобщо не я вълнуваха.

— Това тук е лудница — промърмори Ася. Напоследък тези четири думи се бяха превърнали в нейна мантра и тя ги повтаряше постоянно. Повиши малко глас и заяви: — Не се тревожи. Тъкмо излизах.

— Сега вече е все едно — тросна се леля Фериде, като сочеше чинията. — Това би трябвало да е изненада.

— Тази година тя не иска торта — намеси се от ъгъла леля Бану, после обърна първата от трите чакащи карти таро.

Беше се паднала Жрицата, символ на дейното подсъзнание, вход към въображението и неразкритите дарби, но и към неизвестното. Леля Бану стисна устни и обърна следващата карта: Кулата. Символ на бурни промени, на емоционални изблици и внезапно крушение. Леля Бану се замисли за миг. След това обърна и третата карта. Както личеше, скоро щеше да им дойде гост, нечакан гост, който щеше да пристигне отвъд океана.

— Как така не иска торта? Има рожден ден, да му се не види! — възкликна леля Фериде с издадени устни и сърдито блеснал поглед. Но точно тогава явно й хрумна друго, защото тя се извърна към Ася и присви очи. — Да не те е страх, че някой е сложил в тортата отрова?

Ася я погледна изненадана. След толкова време и такъв богат непосредствен опит пак не бе успяла да разработи стратегия, златна стратегия, и да не губи спокойствие и самообладание, щом се сблъска с пристъпите на леля Фериде.

Години наред тя беше пребивавала вярно и предано в земите на „хебефренната шизофрения“, но наскоро се беше преселила при параноята. Колкото повече се мъчеха да я върнат в действителността, толкова по-параноична ставаше и ги подозираше в какво ли не.

— Да я е страх, че някой е сложил в тортата отрова? Няма такова нещо, безобидна ексцентричке.

Всички глави в стаята се извърнаха към вратата, където стоеше леля Зелиха с кадифено яке на раменете, високи токове на краката и озадачено изражение, с което изглеждаше убийствено красива. Освен ако не бе развила дарбата да изниква от нищото, тя очевидно се беше промъкнала неусетно във всекидневната и после бе стояла и мълчаливо беше слушала разговора. За разлика от повечето туркини, които на младини може и да са харесвали късите поли и високите токове, Зелиха не удължи полите и не скъси токовете с годините. Стилът й на обличане си остана все така ярък. С възрастта тя само се бе разхубавила още повече — за разлика от сестрите си. Съзнавайки как влияе с присъствието си, тя остана на вратата и започна да оглежда маникюра си. Грижеше се много за ръцете си, защото работеше с тях. Не обичаше бюрократичните учреждения и йерархията на заповедите, освен това носеше в себе си прекалено много избухливост и гняв и още на ранна възраст си бе дала сметка, че ще се наложи да избере професия, където може да е независима, изобретателна, а и, ако е възможно, да причинява малко болка.

Преди десет години леля Зелиха беше отворила ателие за татуировки, където бе започнала да разработва колекция от свои модели. Наред с класиката в това изкуство: алени рози, бляскави пеперуди във всички цветове на дъгата, издути от любов сърца, и обичайната сбирка космати насекоми, стръвни вълци и паяци великани беше въвела и свои рисунки, вдъхновени от един принцип: противоречието. Имаше лица, които от едната страна бяха мъжки, а от другата — женски, тела, наполовина животински, наполовина човешки, дървета, които от едната страна бяха отрупани с цвят, а от другата бяха изсъхнали… Но рисунките й не се ползваха с успех. Клиентите искаха да съобщят с татуировките нещо, а не да добавят в и без това несигурния си живот поредната двусмислица. Татуировките им трябваше да изразяват просто чувство, а не отвлечени мисли. Зелиха усвои добре урока и не след дълго пусна нова поредица, сложна колекция от образи, които озаглави „Управление на главоболията, за които няма лек“.

Всички татуировки в тази специална колекция бяха създадени така, че да говорят на един-единствен човек: бившата любов. Изоставените и обезверените, наранените и вбесените носеха снимка на бившата си любов, която искаха да махнат завинаги от живота си, а не можеха да спрат да обичат. След това леля Зелиха разглеждаше внимателно снимката и умуваше на кое точно животно прилича човекът на нея. Останалото беше сравнително лесно. Зелиха рисуваше животното и после пренасяше с татуировка рисунката върху тялото на отчаяния клиент. Във всичко това се придържаше към подхода на древните шамани, които са вкарвали тотемите вътре в човека и същевременно са ги изваждали от него. За да придобиеш сила срещу противника си, трябва да го приемеш, да го посрещнеш с разтворени обятия и след това да го преобразиш. Бившата любов се вкарва — инжектира се вътре в тялото, и в същото време се вади от него, изкарва се върху кожата. След като бившият любим бъде разположен на този праг между „вътре“ и „вън“ и бъде превърнат ловко в животно, съотношението на силите между изоставения и изоставилия го се променя. Сега човекът с татуировката чувства, че има превъзходство, сякаш държи ключа от душата на бившия любим. Веднага щом се достигне този стадий и бившият любим изгуби притегателната си сила, онзи, който страда неизлечимо, най-после може да се отърве от обсебеността си, понеже любовта обича силата. Ето защо можем да се влюбим самоубийствено в някого, но рядко можем да споделим любовта на онези, които са самоубийствено влюбени в нас.

Истанбул е град на разбитите сърца и на леля Зелиха не й трябваше много време, за да наложи ателието и да се превърне в легенда — особено в бохемските среди.

Ася извърна очи, за да не гледа повече майка си, майката, която не бе наричала никога „мамо“ и която вероятно се бе надявала да държи на разстояние, като я „лельосва“. Плисна я вълна на самосъжаление. Каква непростима несправедливост беше допуснал Аллах, като бе създал дъщеря, далеч по-малко красива от собствената си майка.

— Толкова ли не разбирате защо тази година Ася не иска торта? — възкликна леля Зелиха, след като приключи с огледа на маникюра си. — Просто се страхува да не надебелее!

Макар да знаеше, че е грешка да си изпуска нервите пред майка си, Ася изкрещя ядосано:

— Не е вярно!

Леля Зелиха се предаде с дяволито пламъче в очите.

— Добре, скъпа, щом казваш!

Чак тогава Ася забеляза таблата, която леля Фериде носеше. На нея имаше голяма топка месо и още по-голяма — тесто. Щяха да вечерят манти^[25].

— Колко пъти да ви повтарям, че не обичам манти? — ревна Ася. — Знаете, че вече не ям месо.

Гласът й прозвуча странно, прегракнал, като на чужд човек.

— Казах ли ви аз, че се страхува да не надебелее — поклати глава леля Зелиха и вдигна кичура черна коса, паднал върху лицето й.

— Толкова ли не си чувала думата „вегетарианец“?

Ася също поклати глава, но се сдържа и не вдигна кичура коса от страх да не повтори движението на майка си.

— Чувала съм я, как да не съм я чувала — отвърна леля Зелиха и изправи рамене. — Но не забравяй, скъпа — продължи по-тихо, защото знаеше, че така ще бъде по-убедително, — че ти си Казанджъ, а не вегетарианец.

Ася преглътна, изведнъж устата й беше пресъхнала.

— А ние в семейство Казанджъ обичаме тлъсто месо! Колкото по-тлъсто, толкова по-добре! Ако не ми вярваш, питай Султан Пети, така ли е, Султане?

Леля Зелиха понаведе глава към охранения котарак, излегнал се на кадифената възглавничка при вратата на балкона. Той се извърна и я погледна с присвити премрежени очи, сякаш бе разбрал всичко, което е казала, и го одобрява.

Леля Бану разбърка колодата карти таро и им се скара от ъгъла.

— В страната има хора, които са толкова бедни, че нямаше да знаят какъв е вкусът на тлъстото месо, ако на Курбан байрам добродетелните мюсюлмани не им го раздаваха като подаяние. Само тогава те могат да се нахранят хубаво. Иди и ги питай тези несретници какво означава да си вегетарианец. Трябва да си признателна за всяко късче месо в чинията си, защото то олицетворява богатството.

— Това тук е лудница! Всички до последната сме луди! — повтори мантрата си Ася, този път обаче в гласа й звучеше поражение. — Излизам, драги дами. Яжте каквото искате. Вече закъснях за урока по балет.

Никой не обърна внимание, че е избълвала думата „балет“ така, сякаш е храчка, която трябва да изплюе и е отвратена от безсилието да обуздае подтика.