Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (3)

III.
Захар

Вярно ли е? Много ви моля, нека някой ми каже, че не е вярно! — възкликна вуйчо Дикран Стамбулян, като отвори рязко вратата и нахълта във всекидневната с надеждата да открие там племенника или племенниците си — някой, който да го утеши.

Тъмните му очи се бяха разширили от вълнение. Мъжът беше с рунтави мустаци със засукани нагоре краища, с които изглеждаше засмян дори когато бе сериозно ядосан.

— Моля те, вуйчо, успокой се и седни — промърмори, без да гледа право към него, леля Сурпун, най-малката от сестри Чакмакчян.

Единствена тя в целия род бе подкрепяла безусловно брака на Барсам и Роуз и сега се чувстваше виновна. Не беше свикнала да се укорява. Преподаваше класически езици и литература в Калифорнийския университет в Бъркли и беше самоуверен учен и феминистка, убедена, че всеки проблем по света може да се реши със спокоен диалог и разум. Понякога заради това си убеждение се чувстваше самотна в темпераментно семейство като нейното.

Дикран Стамбулян се подчини и тътрузейки крака, тръгна към празното кресло, като дъвчеше краищата на мустаците си. Цялото семейство се бе събрало около отрупаната с какви ли не ястия старинна махагонова маса, макар че явно никой не се хранеше. Невръстните близначки на леля Варсениг спяха кротко на канапето. Тук беше и далечният братовчед Кеворк Караогланян, беше дошъл със самолет чак от Минеаполис за някакво мероприятие на Арменското младежко дружество в района на залива при Сан Франциско. От три месеца Кеворк беше посетил надлежно всички мероприятия на дружеството: благотворителен концерт, ежегодния пикник, коледното празненство, петъчното празненство, ежегодния зимен галаконцерт, неделната закуска и рафтинга в подкрепа на екотуризма в Ереван. Вуйчо Дикран подозираше, че красивият му племенник отскача толкова често до Сан Франциско не само защото държи да се включи в тези мероприятия, но и защото си пада по все още неразкрито момиче, с което се е запознал в дружеството.

Дикран Стамбулян загледа с копнеж храната по масата и се пресегна към каната с айран, американизиран, с прекалено много кубчета лед. В пъстрите глинени съдове с различни размери бяха наслагани много от любимите му ястия: плакия, кадънбуду кюфте, карнъярък, току-що приготвен чьорек^[13] и за огромно удоволствие на вуйчо Дикран — бастирма^[14]. Въпреки че отвътре още му вреше и кипеше, сърцето му се постопли, щом зърна бастирмата, и направо се разтопи при вида на второто му любимо ястие — бурма^[15].

Уж жена му открай време го държеше под око и следеше строго какво яде, а от година на година вуйчо Дикран добавяше поредния пласт сланинки по позорното си шкембе, както дърво добавя по дънера си поредния кръг всяка година. Сега той беше едър представителен мъж, който нямаше нищо против да привлича вниманието и към едното, и към другото. Преди две години му бяха предложили роля в реклама на спагети. Вуйчо Дикран бе изиграл весел готвач с настроение, което не може да бъде помрачено от нищо, дори от това, че го е зарязала годеницата му, тъй като пак му оставаше кухнята, където той можеше да си приготви запечени спагети. Всъщност точно както в рекламата, вуйчо Дикран беше такъв невероятен добряк, че ако някой от познатите му искаше да онагледи отколешното схващане, че дебеланковците са много по-весели и бодри от останалите, той посочваше него. С тази разлика, че днес вуйчо Дикран не приличаше на себе си.

— Къде е Барсам? — попита той, докато се пресягаше да си вземе от купчината кюфтета. — Знае ли какви ги е забъркала жена му?

— Бившата му жена! — поправи го леля Зарухи.

Като новоназначена начална учителка, по цял ден опитваща се да усмири палавите хлапета, тя не можеше да се сдържи и поправяше всяка грешка, която чуеше.

— Да бе, да, бивша! Само дето не го признава! На тази жена й хлопа дъската, от мен да го знаете. Прави го нарочно. Ако Роуз не го прави колкото за да ни натрие носовете, да не се казвам Дикран. Измислете ми друго име!

— Не ти трябва друго име — успокои леля Варсениг вуйчо си. — Няма съмнение, че го прави нарочно…

— Длъжни сме да спасим Армануш — прекъсна ги баба Шушан, матриархът на рода.

Тя стана от масата и тръгна бавно към креслото си. Макар и отлична готвачка, никога не се беше радвала на добър апетит, а дъщерите й се притесняваха, че напоследък е измислила начин да се поддържа жива, като яде най-много по чаена чашка на ден. Беше ниска и кокалеста, с невероятната сила да намира изход от положения, които бяха далеч по-безнадеждни от сегашното, и с нежно лице, излъчващо вещина. През годините мнозина нейни роднини се бяха изумявали от отказа й да се примири с какъвто и да е провал, от непоклатимото й убеждение, че животът е битка, но ако си арменец, тя е три пъти по-тежка, и от умението й да надделее над всеки, изпречил се на пътя й.

— Няма по-важно от детето и неговото добро — промълви баба Шушан и прокара пръсти по сребърния медальон със свети Антоний, който не сваляше от врата си. Покровителят на изгубените вещи й бе помагал многократно да преглътне загубите в живота.

След тези думи баба Шушан взе куките за плетене и седна. От тях висеше започнатото светлосиньо бебешко одеялце с инициалите А.К. в единия край. За миг всички в стаята замълчаха и загледаха как ръцете й изящно движат куките. Плетенето на баба Шушан действаше като групова терапия. Сигурният равномерен такт на всяка бримка успокояваше всички, които я наблюдаваха, и те оставаха с чувството, че докато баба Шушан плете, не ги застрашава нищо и накрая всичко ще бъде наред.

— Права си. Клетата малка Армануш — отвърна вуйчо Дикран, който, избухнеше ли кавга в рода, като правило заставаше на страната на Шушан, тъй като бе достатъчно умен, че да противоречи на всесилния семеен тартор. След това сниши глас и попита: — Какво ще стане с невинното агънце?

Още преди да са му отговорили, на прага се чу дрънчене и някой отключи вратата. Беше Барсам — влезе блед, с очи, които гледаха тревожно иззад очилата с телени рамки.

— Ха! Я кой е дошъл! — възкликна вуйчо Дикран. — Господин Барсам, дъщеря ти ще бъде възпитавана от турчин, а ти не предприемаш нищо… Амот^[16]!

— Какво мога да направя? — проплака Барсам Чакмакчян, като се извърна към вуйчо си.

Премести поглед към огромната репродукция на „Натюрморт с маски“ на Мартирос Сарян върху стената, сякаш отговорът, който му трябва, е скрит някъде в картината. Но явно не намери утеха там, защото когато заговори отново, гласът му звучеше все така отчаяно.

— Нямам право да се намесвам. Роуз й е майка.

— Аман! Каква майка! — прихна Дикран Стамбулян.

За човек с неговите размери беше със странно писклив смях — подробност, която осъзнаваше и която умееше да прикрива, освен когато бе под напрежение.

— Какво ще разказва невинното агънце на приятелите си, след като порасне? Дъщеря съм на Барсам Чакмакчян, внучка съм на сестрата на Дикран Стамбулян, той пък е син на Варвант Истанбулян, казвам се Армануш Чакмакчян, всички в рода ми са били Някойси Някойсян, внучка съм на хора, които са оцелели в геноцида и по време на кланетата, организирани от турците през 1915 година, са изгубили всичките си роднини, въпреки това обаче мозъкът ми беше промит и сега отричам да е имало геноцид, защото съм възпитана от някакъв си турчин на име Мустафа. Ама че плоска шега!… Ах, marnim khalasim! — Дикран Стамбулян замълча и се взря съсредоточено в племенника си — да види как са му повлияли тези думи. Той стоеше като вкаменен.

— Върви, Барсаме! — възкликна вуйчото, този път по-високо. — Взимай довечера самолета за Тусон и прекрати тази комедия, докато не е станало твърде късно. Поговори с жена си. Хайде!

— С бившата си жена — поправи го леля Зарухи, докато си взимаше от бурмата. — Ох, не е хубаво да я ям. С много захар е. Толкова много калории. Мамо, защо не опиташ с изкуствени подсладители?

— Защото в кухнята ми не влиза нищо изкуствено — отвърна Шушан Чакмакчян. — Яж си спокойно, докато не получиш диабет на стари години. За всичко си има време.

— Точно така, сигурно съм още в захарното си време — намигна й леля Зарухи, но се престраши да изяде само половин бурма. Извърна се с пълна уста към брат си. — Всъщност какво прави Роузи в Аризона?

— Там си е намерила работа — поясни с глух глас Барсам.

— Ти на това работа ли му викаш! — леля Варсениг тупна гърбицата на носа си. — Седнала, моля ви се, да пълни енчилади^[17], да рече човек, че няма пукната пара в джоба. Да ти кажа, го прави нарочно. Иска всички да обвиняват нас и да си мислят, че изобщо не й помагаме с детето. Храбра самотна майка, която въпреки всичко не се отказва да се бори. Ето каква роля се опитва да играе!

— Не се притеснявай за Армануш — промълви Барсам, като се постара да не прозвучи отчаяно. — Роуз остана в Аризона, защото иска да продължи следването си. Хванала се е само временно в Студентския съюз. Всъщност иска да стане прогимназиална учителка. И да прекара живота си сред деца. В това няма нищо лошо. Щом е добре и се грижи за Армануш, не е ли все едно с кого се среща?

— Прав си, но не съвсем — отбеляза леля Сурпун, която подви крака под себе си на стола и се намести, а очите й изведнъж помръкнаха от мярналия се в тях цинизъм. — В един съвършен свят би могъл да кажеш — карай, животът си е неин, не ни влиза в работата. Със сигурност можеш да го твърдиш, ако не цениш историята и миналото, ако нямаш памет и чувство за отговорност, ако живееш само в настоящето. Но в това настояще живее миналото и нашите предци дишат чрез децата ни, знаеш го… Докато дъщеря ти е при Роуз, имаш пълно право да се намесваш в живота й. Особено след като е започнала да излиза с турчин!

Леля Варсениг не си падаше по философските речи и предпочиташе да говори без недомлъвки, вместо да усуква на интелектуален жаргон, затова се намеси:

— Скъпи ми Барсаме, я ми покажи един турчин, който да знае арменски.

Вместо да отговори, той погледна крадешком по-голямата си сестра. Леля Варсениг продължи:

— Я ми кажи колко турци са научили арменски. Николко! Защо майка ни е научила техния език, а не обратното? Толкова ли не е ясно кой кого е поробил? Само шепа турци произхождат от Централна Азия, нали така? А после се обръщаш и виждаш, че са навсякъде. Какво е станало с милионите арменци, които преди това са живели там? Били са претопени! Избити! Превърнати в сираци! Изселени! А след това забравени! Как изобщо можеш да даваш дъщеря си — кръв от твоята кръв и плът от твоята плът, на онези, които носят вината, задето днес сме толкова малко и страдаме? Месроп Мащоц^[18] ще се обърне в гроба!

Барсам само поклати глава и продължи да мълчи. За да разсее напрежението, обхванало племенника му, вуйчо Дикран започна да разказва история.

— Един арабин отишъл в бръснарницата — да се подстриже. После се опитал да плати на бръснаря, а онзи му рекъл: „И дума да не става, не мога да ти взимам пари. Безплатно е.“ Арабинът се изненадал приятно и си тръгнал. На другата сутрин, когато отворил, бръснарят намерил на вратата благодарствена картичка и кошница фурми.

Близначката на канапето се размърда и — аха — да се разплаче.

— Още на другия ден при същия бръснар отишъл един турчин — да се подстриже. След това се опитал да плати на бръснаря, ала и този път той рекъл: „Не мога да ти взимам пари. Безплатно е.“ Турчинът бил приятно изненадан и си тръгнал. На другата сутрин, когато отворил, бръснарят намерил на вратата благодарствена картичка и кутия локум.

Разбудена от сестра си, която се бе раздвижила, втората близначка се разплака. Леля Варсениг изтича при нея и само с едно докосване на пръстите успя да я успокои.

— После, на другия ден, в бръснарницата влязъл един арменец — да се подстриже. След това се опитал да плати на бръснаря, но той възразил: „Извинявай, но не мога да ти взема парите. Безплатно е.“ Арменецът се изненадал приятно и си тръгнал. На другия ден, когато бръснарят отворил… познайте какво намерил?

— Пакет бурма ли? — предположи Кеворк.

— Не! Заварил десетина арменци — чакали да ги подстриже безплатно!

— Какво искаш да кажеш, че сме стиснати ли? — попита Кеворк.

— Не, нищо не ти разбира главата, млади момко — отвърна вуйчо Дикран. — Опитвам се да ви кажа само, че ние държим един на друг. Видим ли нещо добро, веднага го споделяме с приятелите и роднините си. Арменският народ е оцелял именно благодарение на тази сплотеност.

— Но се твърди още и че съберат ли се двама арменци, те създават три различни църкви — напомни братовчедът Кеворк, който не искаше да се предава.

— Daş mader’s mom’ri, noren koh chi m’nats^[19] — промърмори Дикран Стамбулян, като премина на арменски — правеше го винаги когато се опитваше да даде урок на някой младеж, а не успяваше.

Кеворк разбираше само домашния, но не и вестникарския арменски и затова се засмя, може би прекалено нервно, в опита да прикрие, че е схванал само първата половина на изречението.

— Oğlanı kızdırmayasın^[20] — заговори с вдигната вежда баба Шушан на турски — правеше го винаги, когато искаше да каже на по-възрастните в стаята нещо, без младите да я разберат.

Схванал мисълта й, вуйчо Дикран въздъхна тежко, като малчуган, смъмрен от майка си, а после — за утеха, се зае отново с бурмата. Възцари се тишина. Всички и всичко — тримата мъже, трите поколения жени, безбройните килимчета, сложени за украса по пода, видеокасетата във видеото („С цвят на нар“), а също и многобройните картини, иконата с молитвата на света Ана и плакатът с връх Арарат с калпак от чисто бял сняг — замълчаха за миг, а в помещението се появи рядко сияние от нахлулата сънена светлина на запалената току-що улична лампа. Призраците от миналото бяха с тях.

По улицата се зададе кола, спря пред къщата, озарявайки с фаровете си стаята и буквите в позлатена рамка върху стената: ИСТИНА ВИ КАЗВАМ: КАКВОТО СВЪРЖЕТЕ НА ЗЕМЯТА, ЩЕ БЪДЕ СВЪРЗАНО НА НЕБЕТО; И КАКВОТО РАЗВЪРЖЕТЕ НА ЗЕМЯТА, ЩЕ БЪДЕ РАЗВЪРЗАНО НА НЕБЕТО. СВ. МАТЕЙ 18:18. Мина поредният трамвай със звънтящи камбанки, прекарващ шумни деца и туристи от Руския хълм до Водния парк, Морския музей и Рибарския кей. В стаята нахлуха звуците на най-натоварените часове в Сан Франсиско и изтръгнаха хората вътре от техния унес.

— По душа Роуз не е лош човек — престраши се да заяви Барсам. — Не й беше лесно да свикне с нашите обичаи. Когато се запознахме, тя беше свито момиче от Кентъки.

— Казват, че пътят към рая е покрит с добри намерения — тросна се вуйчо Дикран.

Но Барсам не му обърна внимание и продължи:

— Представяш ли си? Там не продават дори алкохол! Забранено е! Знаеш ли, че най-вълнуващото събитие в Елизабеттаун, щата Кентъки, е ежегодният празник, на който хората се обличат като отците, основатели на САЩ? — Барсам замахна нагоре, сякаш за да натърти на думите си или да привлече с отчаяна молитва божието внимание. — А после отиват в центъра на града, за да посрещнат генерал Джордж Армстронг Къстър^[21]!

— Точно заради това не трябваше изобщо да се жениш за нея — засмя се тихо вуйчо Дикран.

Сега вече гневът му се беше изпарил, изместен от мисълта, че със сигурност не може да се сърди дълго на любимия си племенник.

— Опитвам се да обясня, че Роуз няма минало, в което присъстват различни народи — отбеляза Барсам. — Единствено дете на южняшко семейство добряци, които цял живот не са се занимавали с друго, освен с железарията си, тя живее като провинциалистка, и ето че изведнъж се озова сред това голямо и много сплотено арменско семейство в диаспората. Огромно семейство с минало, белязано от много болка! Как изобщо можеш да очакваш да се справи така лесно с всичко?

— Е, и на нас не ни беше лесно — възрази леля Варсениг, като насочи към брат си зъбите на вилицата, с която после си боцна още едно кюфте. За разлика от майка си се радваше на добър апетит и ако се отчете какви количества храна изяждаше всеки ден, както и че наскоро бе родила близнаци, си бе истинско чудо, че е останала толкова стройна. — Като си помисля, че знаеше да готви само едно, онова ужасно овнешко печено, което слагаше върху хлебчета. Дойдехме ли ви на гости, се препасваше с мръсната престилка и се заемаше да готви овнешко.

Всички освен Барсам се засмяха.

— О, но нека бъда справедлива — продължи леля Варсениг, доволна от отклика на публиката си. — От време на време сменяше соса. Понякога ни поднасяше овнешко печено с лют мексикански сос от Тексас, друг път — овнешко със сметанов сос… Кухнята на жена ти беше рай на разнообразието!

— Бившата жена — поправи я отново леля Зарухи.

— Но и вие, хора, не я оставяхте на мира — напомни Барсам, без да поглежда никого. — Не забравяйте, първата арменска дума, която Роуз научи, беше одар.

— Но тя си беше одар — наведе се рязко напред вуйчо Дикран, за да шляпне племенника си по гърба. — Щом е одар, защо да не я наричаме така?

Разтърсен по-скоро от удара, отколкото от въпроса, Барсам се престраши да добави:

— Някои в семейството дори са я наричали Бодил.

— Защо изобщо го правиш на въпрос — прие го лично, между последните две хапки чьорек, леля Варсениг. — Тази жена не е зле да се прекръсти от Роуз^[22] на Бодил. Роуз не й отива. Такова сладко име за толкова много горчилка. Повярвай, скъпи ми братко, ако клетите й майка и баща са имали представа в каква жена ще се превърне, са щели да я кръстят Бодил!

— Стига с шегите!

Беше Шушан Чакмакчян. Не прозвуча като укор, нито като предупреждение, но подейства на всички в стаята и като двете. Здрачът вече се бе превърнал в нощ и светлината вътре се стопи. Баба Шушан стана от креслото и включи кристалния полилей.

— Трябва да спасим Армануш, за да не й се случи нещо лошо, това е единственото, което има значение — промълви тихо Шушан Чакмакчян, а множеството бръчки по лицето й и тънките синкави вени по ръцете й проличаха още повече на силната бяла светлина. — Невинното агънце има нужда от нас, точно както и ние от него. — Решителността върху лицето й беше изместена от примирение, когато тя наведе бавно глава и допълни: — Само един арменец може да разбере какво означава да сме толкова малко. Свихме се като окастрено дърво… Роуз може да се среща с когото си поиска, но дъщеря й е арменка и трябва да бъде възпитана като арменка. — После жената се наведе напред и каза с усмивка на най-голямата си дъщеря: — Я ми дай половинката в чинията си. Чудо голямо, като имам диабет, как да се откажа от бурма?