Елиф Шафак
Копелето на Истанбул (13)

XIII.
Сушени смокини

В пъстрото ветрило на месеците през годината всеки месец си знае към кое годишно време се числи и се държи подобаващо, всеки месец освен един — март.

И душевно, и физически март е най-неуравновесен в Истанбул. Може да реши, че е пролетен месец, топъл и дъхав, а на другия ден да размисли и да се превърне в зима — с мразовити ветрове и суграшица навсякъде. Днес, деветнайсети март, беше необичайно слънчева събота с температура, много по-висока от средната за това време на годината. Докато вървяха по широкия, брулен от вятъра път от Ортакьой към площад „Таксим“, Ася и Армануш си съблякоха пуловерите. Ася беше в дълга пъстра рокля, ръчно изрисувана в нюанси на бежово и карамеленокафяво. Беше окичена с няколко реда гердани и гривни, които подрънкваха при всяка нейна крачка. Армануш пък бе вярна на стила си — дънки и свободно падаща тениска с надпис УНИВЕРСИТЕТ НА АРИЗОНА отгоре, в бледорозов цвят като балетни палци. Бяха тръгнали към ателието за татуировки.

— Много се радвам, че най-после ще се запознаеш с Арам — грейна Ася, докато местеше платнената чанта от едното на другото си рамо. — Прекрасен човек е.

— Чувала съм да го споменаваш и друг път, но нямам представа кой е.

— О, той е… — Ася замълча и затърси точната дума на английски. „Гадже“ звучеше твърде лековато за обстоятелствата, „съпруг“ не беше вярно, „бъдещ съпруг“ не звучеше правдоподобно. „Годеник“ изглеждаше по-подходящо, но истината бе, че двамата не бяха сгодени официално. — Той е мъжът в живота на леля Зелиха.

На отсрещния тротоар, под изящна арка от османско време, забелязаха две циганчета — едното вадеше от боклукчийските кофи консервни кутии, а после ги мяташе в разнебитена каруца. Другото хлапе седеше в края на каруцата и редеше кутиите, като правеше всичко по силите си да се преструва на много заето, а всъщност само се припичаше на слънце. Какъв идиличен живот — помисли си Ася. Би дала всичко, само и само да си разменят местата с малчугана в каруцата. Първо щеше да отиде и да купи най-вялия кон, който успее да намери. После всеки ден щеше да обикаля с впрегнатата в него каруца по стръмните улици на Истанбул и да събира разни неща. Най-чистосърдечно щеше да трупа в каруцата най-непривлекателните вещи от човешкия живот, да прегръща остатъците, гниещи под лъскавата му повърхност. Имаше чувството, че хората, които събират боклуци в Истанбул, вероятно изобщо не живеят така напрегнато, както тя и приятелите й от кафене „Кундера“.

Ако станеше събирач на отпадъци, щеше да си кръстосва из града и да си свирука парчета на Джони Кеш, докато дъхавият бриз гали косата и слънцето топли костите й. Ако някой дръзнеше да наруши блажената й хармония, Ася щеше да го заплаши с гигантския си цигански клан, в който вероятно всички ще са престъпници с влезли в сила присъди. Тя стигна до заключението, че колкото и притеснителна да е беднотията, стига да не е зима, сигурно е забавно да ровиш из боклукчийските кофи. Реши да го запомни, в случай че не измисли по-интересна професия, след като завърши университета. После си засвирука и чак след като стигна края на куплета, забеляза, че Армануш още чака по-подробен отговор на въпроса, който бе задала преди няколко минути.

— А, да, леля Зелиха и Арам се срещат Аллах знае откога. Предполагам, че ми е нещо като втори баща или, ако трябва да съм последователна, би следвало да кажа втори вуйчо… Както и да е.

— Защо не се женят?

— Да се женят ли? — Ася изплю думите сякаш бяха храна, заседнала между зъбите й.

Вече минаваха покрай събирачите на консервни кутии и след като се вгледа по-отблизо в кумирите си, Ася забеляза, че не са момчета, а момичета. Това й хареса още повече. Ето още една причина да тръгне да рови по боклукчийските кофи — да заличи границите между половете. Тя пъхна между устните си цигара, но вместо да я запали, за момент засмука края, сякаш беше от шоколадовите цигари с обвивка, която става за ядене. После разкри една своя съкровена мисъл:

— Всъщност съм сигурна, че Арам няма нищо против да се ожени, но леля Зелиха не иска и да чуе.

— Но защо? — полюбопитства Армануш.

Точно тогава ветрецът смени посоката си и тя долови откъм морето остра миризма. В града се носеха какви ли не миризми, някои силни и неприятни, други — благоуханни и освежителни. Почти всяка миризма напомняше на Армануш за някаква храна — толкова, че тя бе започнала да възприема Истанбул като нещо, което става за ядене. Беше тук от осем дни и колкото по-дълго стоеше, толкова по-многопластов и многолик изглеждаше Истанбул. Може би Армануш свикваше да е чужденка в този град, ако не и със самия град.

— Предполагам, че е заради онова, което леля Зелиха е изживяла с баща ми, който и да е той — продължи Ася. — Сигурно заради това е толкова против брака. Според мен не вярва на мъжете.

— Е, разбирам я — отвърна Армануш.

— Но не мислиш ли, че между двата пола има огромна разлика, когато става въпрос за това как се възстановяват след връзка? След като жените оцелеят от ужасен брак, любовна връзка или каквото и да е там, те като цяло избягват да се обвързват доста дълго време след това. При мъжете обаче е точно обратното — в мига, в който приключат с някоя катастрофа, започват да търсят друга. Мъжете са неспособни да бъдат сами.

Армануш кимна отсечено, въпреки че родителите й не се вместваха в този модел. След развода майка й се бе омъжила повторно, а баща й и досега си стоеше сам. После Армануш попита:

— Този Арам… откъде е?

— Някъде оттук, като всички нас — сви рамене Ася, после обаче внезапно включи какво я питат.

Изненадана от собствената си недосетливост, запали цигарата, която смучеше, и вдиша от дима. Как изобщо не бе направила връзката? Арам произхождаше от арменски род в Истанбул. На теория си беше арменец.

И все пак в един определен смисъл той не можеше да е арменец, нито турчин, нито от някаква друга националност. Арам можеше да е само Арам, изцяло уникален. Беше единствен представител на единствен вид. Беше чаровник, колосален романтик, преподавател по политология, който често признаваше, че е по-склонен да живее като рибар в затънтено село край Средиземно море. Беше ранимо сърце, доверчива душа, ходещо парче хаос, утопист сангвиник, който най-безотговорно даваше обещания, невероятно объркан, остроумен и почтен човек. Беше неповторим и затова Ася не го бе свързвала никога с някаква колективна идентичност. Колкото и да се изкушаваше да каже нещо в този дух, тя само отвърна:

— Всъщност е арменец.

— Така си и помислих — усмихна се леко Армануш.

След пет минути вече бяха в ателието.

— Добре дошли! — възкликна леля Зелиха с леко провлачения си дрезгав глас, докато ги притискаше в обятията си.

Какъвто и да беше парфюмът й, бе силен, съчетание между подправки, дърво и жасмин. Тъмната й коса падаше по раменете на изумителни къдрици, някои от които тя бе подчертала с вещество, толкова лъскаво, че при всяко движение косата й блещукаше на халогенното осветление. Армануш я погледна прехласната и за пръв път почувства уплахата и възхищението, които, както й се струваше, Ася изпитва към майка си още от малка.

Отвътре ателието беше като малък музей. Срещу входа имаше огромна снимка в рамка на жена с неустановена националност и с гръб, обърнат към гледащите я, за да се види по-добре сложната татуировка върху тялото й. Беше османска миниатюра. Приличаше на сцена от угощение, а над нея по въже, татуирано от едното до другото рамо, пристъпваше акробат. Беше стряскащо да видиш такава традиционна миниатюра, татуирана върху гърба на модерна жена. Отдолу на английски беше изписано: A TATTOO IS A MESSAGE SENT FROM BEYOND TIME!^[45]

Из цялото ателие имаше наслагани витрини със стотици мостри на татуировки и бижута за пиърсинг, изложени в тях. Мострите бяха обединени около няколко заглавия: „Рози и бодли“, „Кървящи сърца“, „Пронизани сърца“, „Пътят на шамана“, „Космати страшилища“, „Некосмати, но точно толкова страшни змейове“, „Патриотични мотиви“, „Имена и цифри“, „Симург^[46] и птичето семейство“ и накрая „Символи на суфистите“.

Армануш не помнеше да е виждала някога толкова малко хора в едно помещение да вдигат такъв шум. До леля Зелиха имаше ексцентричен мъж с морковена коса и игла в ръката, тийнейджър с майка си (която се двоумеше дали да остане, или да си ходи) и двама дългокоси, дълго небръснати мъже, които изглеждаха напълно извън времето и пространството, като надрусани рок музиканти от седемдесетте години на ХХ век, които още не са дошли на себе си след сериозна доза. Единият седеше в голямо кресло, дъвчеше шумно дъвка и си говореше с приятеля си, докато му татуираха морав комар върху глезена. Оказа се, че мъжът с иглата е помощник на леля Зелиха и талантлив художник. Докато той работеше, Армануш го наблюдаваше, изненадана какъв силен шум може да издава игла за татуировки.

— Не се притеснявай. Звукът е по-зловещ, отколкото болката — отбеляза леля Зелиха, разчела мислите й. После добави с намигване: — Пък и клиентът е свикнал. Сигурно му е двайсетата. Татуировките понякога водят до пристрастяване. Някои не се ограничават само с една. С всяка нова установяваш, че ти се иска да си направиш още една. Чудя се как така центровете по зависимости още не са включили в програмите си и татуирането.

Армануш мълча дълго, като оглеждаше с крайчеца на окото си извънземния рок музикант. И да го болеше, не даваше никакви признаци.

— Защо му е на някой да си татуира на глезена морав комар?

Леля Зелиха се засмя съзаклятнически.

— Защо? Ето този въпрос не задаваме никога тук. Разбираш ли, в това ателие отказваме да приемем тиранията на нормалността. Каквато и рисунка да поиска клиентът, съм сигурна, че си има причина, за каквато може да не подозира дори и самият той. Никога не питам защо.

— Ами пирсингът?

— И за него също — отвърна леля Зелиха, като посочи пиърсинга на своя нос и се усмихна. — Знаеш ли, този тук е на деветнайсет години. Направих си го, когато бях на възрастта на Ася.

— Наистина ли?

— Да, отидох в банята, използвах малък морков, стерилизирана игла, кубчета лед — за анестетик, и много гняв. Бях насъбрала толкова гняв срещу всичко, но най-вече срещу семейството си. Казах си, че ще го направя, и си пробих носа. Бях притеснена, ръцете им трепереха, затова първия път го пробих неправилно и засегнах носната преграда. Рукна кръв. Но разбрах как се прави и следващия път си продупчих ноздрата.

— Наистина ли? — повтори Армануш, но този път вече объркана от насоката, която е приел разговорът.

— Ъхъ — пипна се гордо леля Зелиха по носа. — Сложих си халка и така излязох от банята. По онова време си умирах да влудявам майка си.

Чула тези думи от мястото, където стоеше, Ася погледна майка си развеселена.

— Но това, което се опитвам да кажа всъщност, е, че си продупчих носа, защото беше забранено. Разбираш ли ме? Беше немислимо млада туркиня от традиционно семейство да ходи с пиърсинг, затова стиснах зъби и си го направих сама. Но сега времената са други. Заради това сме тук. В това ателие съветваме клиентите си, случва се дори да ги отпратим, но никога не ги съдим. Никога не питаме защо. Това е нещо, което научих рано в живота си. Ако седнеш да съдиш хората, те ще си тръгнат и пак ще го направят.

Точно тогава тийнейджърът плъзна поглед от витринките към леля Зелиха и попита:

— Можете ли да направите опашката на този змей тук по-дълга, за да ми покрие цялата ръка? Искам да ми стига от лакътя до китката, все едно ми пълзи по ръката.

Още преди леля Зелиха да е отговорила обаче, се намеси майката.

— Ти да не си полудял? И дума да не става! Разбрахме се да е нещо малко и просто, например птица или божа кравичка. Никога не съм давала разрешение за опашки на змейове…

В продължение на два часа Ася и Армануш наблюдаваха случващото се в ателието, докато клиентите идваха и си отиваха. По едно време се появиха петима гимназисти, които заявиха, че всички искат пиърсинг на веждата, но още щом стерилизираната игла продупчи веждата на първия, останалите се отказаха. След това влезе футболен запалянко, който пожела да му татуират на гърдите емблемата на любимия отбор. После дойде ултранационалист, поискал турското знаме на върха на пръста си, та като го размахва пред хората да изглежда сякаш развява националния флаг. Накрая се появи внушителен рус певец травестит, който поиска да татуират името на любовника му върху кокалчетата на дланите.

А после влезе мъж на средна възраст, който изглеждаше ненормално нормален на фона на обичайната клиентела в ателието за татуировки. Беше Арам Мартиросян.

Арам бе висок, леко пълен, красив мъж с добро, но уморено лице, тъмна брада, разрошена коса и дълбоки трапчинки, които изникваха при всяка усмивка. Очите зад очилата с дебели рамки проблясваха умно. От начина, по който гледаше леля Зелиха, веднага се разбираше, че тук има любов. Любов, уважение и синхрон. Заговореше ли Арам, леля Зелиха го допълваше с жестове, а когато жестикулираше тя, той я допълваше с думи. Бяха две сложни личности, които като по чудо бяха постигнали заедно обща хармония.

Когато подхвана разговор с него, Армануш превключи на своя английски-като-втори-език английски, както правеше всеки път, запознаеше ли се с нов човек в Истанбул. Представяше се възможно най-бавно, на муден, ритмичен, почти детински английски. Изненада се, когато чу Арам да говори английски свободно, с едва доловим британски акцент.

— Английският ви е много добър! — не се сдържа и отбеляза тя. — Мога ли да попитам откъде е британският акцент?

— Благодаря — отвърна Арам. — Следвал съм в Лондон. Но ако предпочиташ, можем да говорим и на арменски.

— Не го знам — поклати глава момичето. — Като малка го понаучих от баба, но тъй като родителите ми са разделени, не се задържах за дълго на едно място, винаги имаше прекъсвания. После, след като навърших десет години, всяко лято до тринайсетата си година ходех на арменски младежки лагер. Беше забавно и арменският ми се подобри, след това обаче пак го забравих.

— Аз също съм научил арменски от баба си — усмихна се Арам. — Честно казано, и мама, и баба бяха на мнение, че трябва да усвоя два езика, само не можеха да се разберат кой да бъде вторият. Мама смяташе, че е за предпочитане в училище да говоря на турски, а у дома — на английски, понеже, след като порасна, така и така съм щял да напусна страната. Но баба се оказа непреклонна. Настояваше за турски в училище и за арменски вкъщи.

Армануш беше заинтригувана от излъчването на Арам, но смирението му я очарова още повече. Поговориха си за арменските баби — в диаспората, в Турция и в Армения.

В шест и половина вечерта леля Зелиха остави ателието на своя помощник и четиримата се отправиха към едно заведение наблизо.

— Преди да си тръгнеш от Истанбул, леля Зелиха и Арам искат да ни заведат на кръчма, за да присъстваш на типична вечер с пийване — беше обяснила Ася на Армануш.

По пътя минаха по слабо осветена улица и се натъкнаха на жилищна кооперация с проститутки травестити, които гледаха минувачите от прозорците. Двамата на първия етаж бяха толкова близо, че Армануш различи подробности от силно гримираните им лица. Един от травеститите — едра жена с бърнести устни и коса, огненочервена като фойерверки в мрака, подметна нещо на турски през смях.

— Какво каза? — попита Армануш Ася.

— Че гривните ми са страхотни и са ми много.

За изненада на Армануш тя свали една от гривните с топчета по нея и я даде на рижия травестит. Той прие с радост подаръка, сложи си го и с пръсти със съвършен кървавочервен маникюр стисна кутийка с диетична кока-кола, сякаш вдигаше наздравица за Ася.

Докато гледаше изумена сцената, Армануш се запита какво ли би казал за нея Жан Жьоне. Че диетичната кока-кола с вкус на череши и ванилия, мънистените гривни, тръпчивата миризма на сперма и детинската радост могат да съжителстват прекрасно в една западнала истанбулска улица?

* * *

Таверната беше стилно, но непретенциозно място близо до Цветния пасаж. Веднага щом седнаха, при тях се появиха двама сервитьори с количка мезета.

— Защо не ни изненадаш отново с кулинарния си речник, Армануш? — подкани леля Зелиха.

— Я да видим, има сарми, туршия, патладжан, топик^[47] и артишок… — започна да изброява Армануш ястията, които келнерите носеха на масата.

Продължаваха да идват хора — по двама или на групи, и след двайсетина минути заведението вече беше пълно. Сред тези непознати лица и точно толкова непознати звуци и миризми Армануш загуби представа къде се намира. Можеше да е в Европа, в Близкия изток или Русия. Леля Зелиха и Арам пиха ракия, а Ася и Армануш си взеха бяло вино. Леля Зелиха пушеше цигари, Арам пафкаше с пурата, а Ася — очевидно избягваща употребата на тютюн пред майка си, дъвчеше устата си за компенсация.

— Тази вечер не пушиш — каза й Армануш, която седеше до нея.

— Говори ми! — въздъхна тя. След това сниши гласа до шепот: — Тихо! Леля Зелиха не знае, че пуша.

Армануш се изненада, че Ася, която бунтарски и почти садистично се наслаждаваше на всяка възможност да вбеси майка си, се държи като хрисима дъщеря, когато опира до това да запали цигара пред нея.

През следващия час си бъбреха, докато келнерите им носеха ястие след ястие. Първо донесоха мезетата — студените предястия, последвани от хладки, топли и десерта с кафето. Явно тук вместо да избираш от менюто, менюто само идва при теб — предположи Армануш.

Когато и шумът, и димът се увеличиха, Армануш се премести по-близо до Арам — най-после беше събрала смелост да му зададе въпроса, който от известно време я мъчеше:

— Разбирам, че харесваш Истанбул, Арам, но не сте ли мислел някога да дойдете в Америка? В Калифорния, например. Там има голяма арменска общност…

Той я гледа вторачено цяла минута, сякаш за да не пропусне и най-малката подробност, сетне се облегна на стола и озадачаващо прихна. Армануш се стъписа от този смях, който сякаш я изключваше от групата. Не бе убедена, че я е разбрал правилно, затова се наведе напред и се постара да обясни по-добре:

— Щом тук те потискат, можеш винаги да дойдете в Америка. Там има много арменски общности и те на драго сърце ще помогнат и на теб, и на семейството ти.

Този път Арам не се засмя. Само й се усмихна топло, топло и някак уморено.

— Защо да го правя, скъпа Армануш? Това тук е моят град. Роден съм и съм израсъл в Истанбул. Родът ми живее тук поне от пет века. Мястото на арменските истанбулчани е в Истанбул, точно както и на турските, кюрдските, гръцките и еврейските. В началото сме живеели добре заедно, после сме се провалили. Нямаме право на още един провал.

Точно тогава келнерът се появи отново, този път им носеше пържени калмари, пържени миди и пържени тестени десерти.

— Познавам всяка една уличка в този град — продължи Арам, като отпи още веднъж от ракията. — И обичам да се разхождам по тях сутрин, вечер, а после и нощем, когато съм весел и леко пийнал. Обичам в неделя да закусвам край Босфора с приятелите си, обичам да вървя сам сред тълпите. Влюбен съм в хаотичната красота на този град, във фериботите, музиката, разказите, тъгата, цветовете и черния хумор…

Замълчаха неловко, възползвайки се от редкия шанс да погледнат отдалече през очите на другия, осъзнали, че може би ги дели не само географско разстояние: той подозираше, че Армануш е прекалено американизирана, тя пък смяташе, че той е прекалено турцизиран. Смазващата бездна между децата на онези, които бяха успели да останат, и децата на тези, принудени да заминат.

— Виж, арменците в диаспората нямат приятели турци. Познават ги само от разказите, които са чули от бабите си или един от друг. А тези разкази са така покъртителни. Но повярвай, както във всеки народ, и сред турците има и добри, и лоши. Толкова е просто. Имам приятели турци, които са ми по-близки и от роден брат. Имам и — той вдигна чаша и посочи леля Зелиха — тази своя луда любов.

Тя явно усети, че я споменават, защото им намигна и също вдигна за наздравица чашата с ракия:

— Шерефе^[48]!

Всички я последваха и се чукнаха с чашите, повтаряйки като ехо: Шерефе! Скоро се оказа, че думата е нещо като припев, повтарян на всеки десетина-петнайсет минути. След още един час и седем шерефета очите на Армануш вече блестяха от алкохола. Тя загледа развеселена как келнерът албинос носи топлите ястия — печен на скара ивичест костур върху зелени чушки, морска котка в марината с босилек и спаначено пюре, печена на жар сьомга със зеленчуци и запържени скариди с пикантен чеснов сос.

Развеселена от виното, Армануш се изкиска, после се извърна към Арам и го попита:

— Кажи ни, сигурно и ти имаш татуировки. Няма начин леля Зелиха да не ти е направила.

— Не, нямам — отвърна той зад булото рехав дим, който се кълбеше от пурата му. — Тя не иска и да чуе.

— Да — потвърди Ася. — Не му дава да си направи.

— Виж ти! — ахна изненадана Армануш и се извърна към леля Зелиха. — Мислех, че обичаш татуировките.

— Обичам ги, и още как — отвърна тя. — Не съм против самото татуиране, а срещу това, което е решил да си татуира.

Арам се усмихна.

— Татуировката, която искам, е на едно приказно красиво смокиново дърво. Но за разлика от другите, то е преобърнато. Корените му са във въздуха. Не в земята, а в небето. Разместено, но не и без място.

Няколко секунди всички мълчаха, загледани в трепкащата светлина на свещта върху масата.

— Смокиновото дърво… — подхвана леля Зелиха и след като запали последната цигара в пакета, издиша, без да иска, дима по посока на Ася. — Смокиновото дърво е лоша поличба. Не носи късмет. Нямам нищо против корените на Арам да са във въздуха, но възразявам срещу смокиновото дърво. Стига да си избере череша или дъб, например, веднага ще му ги татуирам, дори с корени във въздуха!

Точно тогава в кръчмата влязоха четирима музиканти — цигани, — всички в бели копринени ризи и черни панталони, носеха и инструментите си: уд^[49], кларнет, канун^[50] и дарбука^[51]. Всички посетители се оживяха: хапнали и пийнали до насита, сега бяха повече от готови да попеят.

Когато музикантите дойдоха на масата им, Армануш усети как я жегва стеснителност. Но за нейно облекчение не я накараха да пее. Оказа се, че и Ася не е първа певица. Двете заслушаха как леля Зелиха приглася на музикантите с красив контраалт, глас, който нямаше нищо общо с обичайния й, дрезгав от цигарите тон. Армануш забеляза, че Ася гледа изпитателно по посока на майка си.

Ръководителят на оркестъра ги попита дали искат да им изсвирят някоя песен, а леля Зелиха сръга дяволито с лакът Арам и възкликна:

— Хайде, поръчай си песен. Пей, чучулиго моя!

Изчервен, той се наведе напред, изкашля се, сетне изшушука нещо на ухото на музиканта. Щом оркестърът засвири мелодията, за изненада на Армануш Арам запя с него — не на турски, не на английски, а на арменски:

Сутрин на зазоряване,

Ооо… питам моята Любима:

къде отиваш?

Песента се лееше бавно и тъжно, а темпото се ускоряваше, кларнетът свиреше все по-високо и дарбуката му пригласяше неудържимо на заден фон. Гласът на Арам се издигаше, после се снишаваше на меки вълни. В началото беше плах, но после започна да набира все по-голяма самоувереност в тона.

Тя е златната верига

на моите спомени,

тя е пътеката към

историята на живота ми.

Армануш затаи дъх — не разбираше всички думи, но дълбоко в себе си усещаше покруса. Когато вдигна глава, беше заинтригувана от онова, което се бе изписало върху лицето на леля Зелиха. По него се четеше страхът от щастието, страх, който изпитват само онези, влюбилите се най-неочаквано и безусловно.

След като песента свърши и музикантите се преместиха на съседната маса, Армануш си помисли, че леля Зелиха ще целуне Арам. Но вместо това тя стисна нежно ръката на Ася, сякаш за да признае, че любовта към един мъж й е помогнала да разбере по-добре и обичта към дъщеря си.

— Скъпа — прошепна с глас, в който се прокрадна болка.

Но и да смяташе да каже нещо на дъщеря си, явно бързо се отказа. Вместо това извади нов пакет цигари и предложи и на нея.

Ася се изненада не толкова, че й предлага цигара, колкото, че е допуснала чувствата да избият толкова близо до повърхността. Запали своята цигара и после тази на майка си. Димът се загъна бавно между двете, а те се усмихнаха плахо една на друга. От този ъгъл и на тази светлина си приличаха изумително — две лица, изваяни от минало, за което едната не знаеше нищо, а другата бе избрала да не помни.

Точно тогава Армануш усети пулса на града за пръв път, откакто бе пристигнала в Истанбул. В миг проумя как и защо хората се влюбват в този град въпреки мъката, която може да им причини. Нямаше да е никак лесно да разлюбиш толкова сърцераздирателно красив град.

С тази мисъл тя вдигна чашата за наздравица: Шерефе!