Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (38)

36.
Среща

Амбър и Корали се завърнаха в Кракал, Гонтран се отби през Грюм, преди да замине за Музикалната академия в Тантревал, Агата се прибра в къщата си в Даштиказар, Ромарик замина направо за Бромотул, а Бертрам — за манастира Гифду.

Всички бяха обещали да не продумват нито дума на никого за тяхното приключение и дори бяха се заклели да пазят тайна над чирашкия бележник на Гиймо — най-святото нещо, което имаха подръка. Гиймо се завърна вкъщи, в Трой, и прекара остатъка от деня в състояние на сънливост, което му коства от страна на майка му доста подигравателни забележки за младежи, които празнуват прекалено много. Веднага след като завърши вечерята, той се прибра в стаята си.

На другия ден се събуди още по-уморен. Направи си топла баня и най-после отдели време, за да помисли за невероятното приключение, което беше преживял с кориганите.

Въпреки нечестните постъпки на малките същества, чиракът магьосник не можеше да им се ядоса. Начинът им на мислене и на поведение беше твърде различен от неговия, за да може да ги съди с човешкия си разум! За сметка на това му се искаше да узнае много повече за техните загадъчни магически огами.

Що се отнася до този „някой“, на когото Кор Мехтар искаше да го предаде… Някой, на когото не мога нищо да откажа… — беше признал кралят. Дали не ставаше дума за Сянката?

След това, като се изтри и си облече чисти дрехи, Гиймо помисли за магията, на която Амбър може би беше жертва. Разбира се, той не беше видял Амбър да изпада в транс, но във всеки случай поведението на неговата приятелка не беше нормално. Имаше ли това някаква връзка със странните сънища, които му беше описала?

Той разтърси глава: никакъв отговор не му идваше наум. Излезе от банята и реши да се разтуши с една хубава книга.

* * *

Беше на последната глава на Капитан Фракас^[1] — една от любимите му книги, която четеше за трети път — когато долови нещо странно в главата си. Най-напред помисли, че е замайване, дължащо се без съмнение на недоспиването последните нощи. Но усещането му за световъртеж стана по-ясно. Тогава Гиймо разпозна същите признаци, както когато учителят Кадехар се беше обърнал към него мислено!

Той въздъхна с облекчение. От завръщането им от ландите нямаше никакви новини от Кадехар и това го притесняваше. Той направи усилие да диша спокойно и започна напрегнато да мисли:

„Учителю? Вие ли сте, учителю?“

Дочу нещо като далечен шепот. Пресипнал говор.

„Учителю?“

Гиймо започна да се тревожи и се питаше какво трябва да прави, когато един глас, който би разпознал между хиляди, отекна в съзнанието му:

„Гиймо… Чуй ме. Нямам много време“.

„По… Повелителят Ша!“

„Да, аз съм. Не ще мога дълго да ти говоря. На всяка цена трябва да те видя“.

Паника обзе момчето. Повелителят Ша продължи:

„Трябва да ми се довериш. Следвай буквално указанията ми и всичко ще мине добре. Чуй ме: мини през Вратата на Сигурния свят и ела при мен този следобед в един магазин, наречен «Златото на световете». И най-вече — не казвай за това на никого. На никого.“

Гласът се изгуби, преди Гиймо да успее да попита нещо. Сърцето на момчето биеше до пръсване. Ето че повелителят Ша, след като го преследва в подземията на Гифду, му определяше среща някъде в Сигурния свят… Това беше напълно лишено от смисъл! Той разтърси глава няколко пъти, за да се увери, че не е сънувал.

И най-малкото чувство за предпазливост би му повелило да предупреди незабавно Гилдията и да поиска от нея защита. Но в очите на Гиймо всемогъществото на магьосниците беше значително накърнено от известно време, както и тяхното виждане за справедливост. В манастира Гифду повелителят Ша не беше се опитал да му стори зло. Той не се поколеба: щеше да поеме риска да отиде на срещата сам.

Дълбоко в себе си момчето пламенно желаеше човекът в червено, когото не можеше да мрази, въпреки че беше откраднал от Гилдията Книгата на звездите, да му даде някои отговори, от които то непременно се нуждаеше.

В случай че повелителят Ша му устройваше капан, щеше да напише едно кратко писмо за своя учител и щеше да го пъхне под възглавницата си.

Гиймо каза на майка си, че отива да се разхожда, след това тръгна към Даштиказар, подмина го и се насочи към хълма, където бяха построени Портите на двата свята.

* * *

Портите на двата свята, които изглеждаха като истински врати, но бяха много по-големи, позволяваха да се стигне от едната до Несигурния свят, а от другата — до Сигурния свят.

Тези две врати от дъбово дърво, по които бяха издълбани многобройни графеми, действаха само за излизане, с цел да се предпази Ис от другите светове. Но в случай на извънредна нужда можеха да бъдат използвани и в двете посоки.

Престъпниците от страната Ис бяха изпращани на вечно заточение в Несигурния свят и ставаха Скиталци, но магьосниците и рицарите Преследвачи, които извършваха мисии, можеха да се завърнат в страната Ис. По същия начин можеха да напуснат страната Ис хора, които желаеха да живеят в Реалния свят, така както беше направил бащата на Бертрам и може би този на Гиймо, и те ставаха завинаги Отстъпници; това обаче не пречеше учебници да стигат до Ис! Нито на един учител магьосник да върне обратно дете, останало сираче, и да го осинови.

Разбира се, за да се мине от един свят в друг, трябваше да познаваш магията за отваряне и най-вече да си способен да я използваш! Само магьосниците го можеха, и то не всички, тъй като механизмът, който свързваше световете, изискваше огромна вътрешна енергия. Гиймо вече бе успял веднъж без много трудности, когато беше повел приятелите си към Несигурния свят. Днес той се надяваше да влезе в Сигурния свят със същата лекота.

Вратите бяха пазени само от двама Рицари на вятъра. Откакто бе станало известно, че Сянката разполага с галдрата на пустинята, за да преминава свободно от Несигурния свят в страната Ис без помощта на Вратите, охраната на хълма не беше толкова строга.

Чиракът магьосник знаеше как да приспи бдителността на пазачите. Стори му се дори, че в приключението му имаше нещо вече изживяно! Той повика Дагаз, Пясъчния часовник, който моделираше времето, и я прошепна на лекия бриз, който подухваше. Без да си дадат сметка, рицарите попаднаха под въздействието на графемата: жестовете им ставаха все по-бавни и скоро останаха неподвижни, като вкаменени. Отсега нататък времето течеше много по-бавно за двамата мъже, отколкото за Гиймо, който се промъкна пред тях, като че ли бе невидим. Отправи се без каквато и да било трудност към Вратата, водеща към Сигурния свят.

Откри бързо издълбаните знаци, които указваха с точност посоката му в пространството, и ги докосна с дясната си ръка. После се концентрира, за да състави галдрата, която щеше да отвори Вратата и да го отведе другаде, много далеч: Пертро, Водачът, за да не пропусне Главната врата на Сигурния свят; Редху, Колесницата; Ейхваз, Оста на световете. За разлика от предния път, Гиймо не трепереше. „Започвам да усвоявам занаята!“ — каза си той. Когато беше готов, прошепна заклинанието:

— Чрез силата на Рога и на Матрицата, на Пътя, на Нертхус, на Улр, на Двойния клон, Пертро отгоре, Редху отдолу и Ейхваз отпред, отведете ме! РЕ!…

Вратата на Сигурния свят светна за кратко време и Гиймо изчезна, погълнат от безкрая.