Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (6)

5.

Вярна на думата си, Анджела Милн премести планини, за да организира инспекция на кухнята ми в късния следобед на понеделник. Инспекторът, дребен мъж с костюм и очила с тъмни рамки, пристигна в пет без петнайсет и още на паркинга облече бяла манта и бяла шапка с периферия с мрежа.

— Здравейте — поздрави ме, когато се приближих да се запознаем. — Казвам се Уорд, Джеймс Уорд. — Протегна ръка и аз я стиснах. Очаквах едва ли не да разгледа дланта си да види дали не съм оставил по нея нещо мръсно, но не го направи.

— Макс Мортън — представих се аз.

— Знам, знам — увери ме той. — Виждал съм ви по телевизията. — И се усмихна. Нещата като че ли започваха да изглеждат по-окуражаващо. — Е, къде е кухнята? — Той се огледа.

Направих знак с ръка и тръгнахме по чакъла към задния вход.

— Имате ли ключове? — попитах.

— Какви ключове? — не ме разбра той.

Е, май не чак толкова окуражаващо.

— Ключовете за катинарите — обясних търпеливо. — Двамата, които ги сложиха в събота, заявиха, че когато дойде, инспекторът щял да има ключове.

— Съжалявам — каза той, — никой не ме е информирал.

Разбрах, че двамата ми „приятели“ приставите не са казали на никого. И като нищо може да бяха хвърлили ключовете в река Кем.

— Как да постъпим според вас? — попита ме господин Уорд.

— Да носите поне лост? — Погледнах го с надежда.

— Не, но имам щанга за гуми в багажника.

Наложи се да направим няколко опита, но накрая катинарът с удовлетворяващ звук се раздели с халките във вратата. Нямаше съмнение, че аз щях да плащам за щетите.

Инспекцията бе много изчерпателна. Джеймс Уорд надникна буквално във всяко ъгълче. Прекара пръсти по горната част на абсорбаторите, потърси утайка в сифоните на промишлените съдомиялни машини, дори вкара клечка за уши в тесния процеп между вградения фритюрник и плота. Беше чисто. Знаех, че ще е чисто. Нарочно бях оставил този процеп видим, за да привлича вниманието на санитарните инспектори. Чистех го всеки ден, за да се застраховам от ненадейно посещение.

— Чудесно — призна накрая той. — Навсякъде е чисто. Разбира се, аз още утре ще дам за бактериално изследване взетите натривки. — И показа подредените в пликове клечки, с които бе взел мостри не само от процепа на фритюрника, но и от кухненските плотове, дъските за рязане, умивалниците и всички останалите места, от които бе сметнал за уместно.

— Но отворена ли е вече кухнята? — попитах с тревога.

— О, да — успокои ме той. — Разговарях с Анджела Милн и тя няма нищо против да отворите, ако аз бъда доволен от кухнята, а аз съм, ако не възникне някоя изненада от тези. — И той вдигна пликчетата. — Но не ми се вярва. Инспектирал съм много кухни и тази с една от най-чистите, които съм виждал.

Бях доволен. Самият аз също държах на чистата кухня, но не за да нямам неприятности със санитарните власти. На всичките ми менюта имаше отпечатана бележка с покана към всеки от клиентите ми да посети кухнята, ако има желание. И мнозина го правеха. Много от редовните ми посетители бяха влизали в кухнята с или без повод, а един конкретен индивид не пропускаше възможност да вкара там гостите си, за да ги запознае с мен, Карл или Гари. Преди време дори бях обмислял идеята да сложа „маса на майстор готвача“ в ъгъла на кухнята, за да дам на посетителите възможност да ме видят в процеса на работа, но с изгряването на моята звезда над хоризонта в течение на годините и с увеличаване на разнообразните ми задължения бях престанал да се задържам на едно място. Освен това знаех, че дори сега клиентите не биха пропуснали да се оплачат, че не аз лично се трудя за тях, така че в крайна сметка бях решил да оставя клиентелата да се храни, където й е мястото — в салона.

Благодарих на Джеймс Уорд и го изпратих при колата му. Макар да бе вежлив и услужлив, в санитарните инспектори има нещо, от което готвачите настръхват, така че с удоволствие го изгледах как се отдалечава.

Следващия час с Карл прекарахме в отлепване на всички стикери „Затворено за обеззаразяване“ — бяха залепени като за вечни времена. После опитахме да махнем всички останали катинари с минимум повреди на сградата. Когато приключихме, седнахме заедно на бара и си наляхме по халба.

— Значи утре отваряме? — поиска да се увери Карл.

— Ако са ни останали клиенти — напомних аз.

Показах му вестника.

— Няма проблем — успокои ме той. — Никой от идващите тук не чете това.

— Днес обаче са го прочели — въздъхнах аз. — Всички като мен са си купили вестник, за да научат за убитите в неделя. Няма начин да са го пропуснали.

— О, не се безпокой. Редовните ни клиенти ще вярват на нас повече, отколкото на някакъв си вестник. — Но в гласа му липсваше увереност.

— Повечето наши клиенти бяха тук в петък и ще повярват, защото сигурно са повръщали цяла нощ — отвърнах.

— Ох… това го бях забравил.

— Ти успя ли да се свържеш с някого днес? — попитах го. — Нали щеше да се обаждаш на хората с резервации, че довечера няма да работим.

— Е… повечето казаха, че и без това нямало да дойдат.

— А казаха ли защо?

— Ако се интересуваш дали са ми казали, че няма да дойдат, защото сме се превърнали във фабрика за отрови, в такъв случай не, не казаха такова нещо. Само една жена подхвърли, че тя и мъжът й нямало да дойдат, понеже не се били възстановили напълно от пристъп на хранително отравяне. Повечето дипломатично се оправдаха, че не можели да си позволят да вечерят навън, преди да са изстинали труповете на убитите… или нещо подобно.

Мълчаливо допихме бирите. Мисълта за вкочаняващите се в хладилния камион тела не бе напуснала периферията на съзнанието ми през целия ден.

 

 

Позвъних на Марк Уинсъм. Прецених, че е редно моят деликатен бизнес партньор да разбере, че не е изключено да ни очакват трудни времена. Той внимателно изслуша разказа ми за събитията от петък вечер, после за атентата в събота. Знаеше, разбира се, за атентата, но не бе осъзнал колко близко се е намирала инвестицията му до пълен фалит.

— Страшно съжалявам за сервитьорката ти — каза той.

— Благодаря. Това се отрази много деморализиращо на останалия ми персонал. Тази сутрин ги изпратих по домовете им.

— Но казваш, че ресторантът утре отново ще отвори?

— Да — уверих го аз. — Само че не очаквай да е препълнено и не само заради инцидента с натравянето, но и заради шока, който отблъсква хората от идеята да се хранят навън.

— Значи се оформя да имаш малко свободно време тази седмица, така ли?

— Мисля, че трябва да съм налице за онези, които се престрашат да дойдат — отговорих. — Защо?

— Просто смятам, че е време да дойдеш в Лондон.

— Защо… за да се видим ли?

— Не. Естествено, че бих искал да те видя. Имах предвид, че е време да се пренесеш в Лондон окончателно.

— А ресторантът?

— Точно това имам предвид — поясни той. — Мисля, че е време да отвориш ресторант в Лондон. Чакам вече шест години да станеш готов и сега съм уверен, че си.

Седях в офиса си и се взирах в стената. Бях се обадил на Марк със свито сърце, защото ме беше страх, че ще е ядосан, защото съм отровил голяма част от елита на обществото в Нюмаркет и съм нанесъл поражения на инвестицията му. А той вместо това ми предлагаше… какво? Слава и богатство… или унижение и поражение. Най-малкото, което ми предлагаше, бе шансът да разбера кое от двете.

— Чуваш ли ме? — попита той след дълга пауза.

— Ммм…

— Добре, тогава ела да се видим тази седмица — каза той. — Петък например? Обяд? В „Горинг“?

— Става — съгласих се аз.

— Чудесно — каза той и затвори.

Останах в офиса дълго, потънал в мисли какво ли ми готви бъдещето. „Хей Нет“ несъмнено бе станал много популярен в района и поне до петък вечерта бе с отлична репутация. Всъщност бяхме станали толкова популярни, че да си осигуриш маса за вечеря се бе превърнало в предизвикателство, изискващо голяма доза предвидливост, особено за уикендите. През последната година ме бяха представили в няколко списания, а миналата есен бяхме приели дори телевизионен екип от Би Би Си. „Хей Нет“ бе оживено, уютно и забавно място. Може би всичко това бе станало твърде лесно, но на мен ми харесваше да съм част от света на конните състезания — свят, в който бях израсъл. Обичах тези хора и, изглежда, и те ме обичаха. Животът ми харесваше.

Бях ли наистина готов да зарежа провинциалния уют, за да нахлуя в жестокия свят на столичните ресторанти? Можех ли да си позволя да напусна този успех и да се изправя срещу най-добрите майстори готвачи в Лондон? Или по-скоро… можех ли да ся позволя да не го направя?

 

 

Нощта премина само мъничко по-малко мъчително от предната, с нови вариации на сънищата ми. Те се състояха най-вече в тикащата количката Мери-Лу, която от време на време се превръщаше в безкрак скелет, което обаче не й пречеше да продължава да тика. Но по-често зад количката бе Луиза и тя беше с крака. За щастие тези сънища завършваха кротко, а не с онова падане в бездната, при което сърцето ми биеше до пръсване. Общо взето обаче можах да спя повече време, отколкото прекарах буден, и когато в осем без четвърт ме събуди шумната аларма на часовника, се чувствах освежен.

Полежах малко в леглото, замислен над думите на Марк от предния следобед. Перспективата да стана част от големите ресторантьори бе едновременно възбуждаща и стряскаща. Но каква възможност само бе това!

Слязох обратно на земята от звъна на телефона.

— Ало?

— Макс, ти ли си? — попита женски глас. — Обажда се Сюзан Милър.

Сюзан Милър, управителният директор на кетъринг компанията към хиподрума.

— Здрасти, Сюзан — казах аз. — Какво мога да направя за теб толкова рано сутринта? — И погледнах часовника: беше девет без двайсет и пет.

— Да, извинявам се, че те безпокоя в дома ти, но мисля, че имаме проблем.

— Какъв по точно?

— Става дума за миналия петък — обясни тя. Не бях изненадан. — Оказва се, че някои от присъстващите на галавечерята след това са се почувствали неразположени.

— Така ли? — попитах с изненадан глас. — А как се почувствахте вие двамата с Тони?

— Не, ние бяхме добре — увери ме тя. — Вечерта беше прекрасна. Но мен тези големи мероприятия винаги ме изтощават до смърт. Нервите ми винаги се опъват до скъсване пред опасността да стане някоя издънка.

При това не нейната компания бе отговаряла за готвенето, сетих се аз, макар в задълженията им да влизаше списъкът с гости и някои други неща.

— И какъв е проблемът? — осведомих се невинно.

— Тази сутрин получих писмо. В него се казва… — В слушалката се разнесе шум от разлистване на хартия. — „Уважаема госпожо, това писмо има за цел да ви информира предварително за завеждането на дело, което ще бъде предприето от наш клиент срещу вашата компания с цел предявяване на иск за морални щети и пропусната печалба в резултат от отравянето на нашия клиент по време на вечеря, организирана от вашата компания в петък, 4 май“.

— И кой е въпросният клиент? — поинтересувах се аз.

— Тук, най-отгоре, пише: „Отн.: г-ца Каролайн Астън“.

— Била ли е тя гост на вечерята в петък?

— Не беше в списъка, но много от дошлите не бяха наименувани. Знаеш как е: „Господин еди-кой си и гост“. Може да е всеки.

— Преди малко ти каза „някои“. Кой още?

— Оказват се доста — въздъхна тя. — Споменах това пред секретарката ми, докато отварях писмото, и според нея в петък вечерта много хора са се почувствали зле. Съпругът й е лекар и му се наложило да посети доста от пациентите си. Освен това тя ми каза, че вчера във вестника имало нещо по въпроса. Какво ще правим?

— Нищо — отговорих аз. — Или поне няма да правим нищо засега. — И аз помълчах малко. — Просто от любопитство ме интересува какво ядохте двамата с Тони в петък вечерта.

— Не мога да си спомня — отговори Сюзан. — След тази история с бомбата главата ми е празна.

— Ужасно, нали?

— Ужасно, разбира се. И толкова съжалявам за твоята сервитьорка.

— Благодаря. Да, това беше жесток удар за персонала ми. Всички обичаха Луиза.

— На този фон някакво хранително натравяне изглежда направо незначително — въздъхна тя.

Съгласих се, като се надявах в себе си епизодът наистина скоро да бъде забравен. Защото какви хора са онези, които се опитват да скрият лошата новина зад много по-лоша? Хора, които скоро остават без работа.

— И какво според теб трябва да направя във връзка с това писмо? — върна се Сюзан на темата.

— Направи копие и ми го изпрати — посъветвах я. — После, на твое място, аз бих изчакал пак да ми се обадят. Защото може би просто ги интересува реакцията ти и ако няма такава, те сами ще се откажат. — Или поне на мен така ми се искаше.

— На мен ми се струва, че трябва да попитам някой по-нагоре — замислено каза тя. Местната кетъринг компания, обслужваща хиподрума, беше част от международна верига и предполагах, че Сюзан не е достатъчно сигурна за работата си, ако просто остави писмото без последици. Определено би искала да го видят и адвокатите на компанията собственик. Не можех да я обвиня. На нейно място и аз бих постъпил така.

— Окей — казах аз. — Но все пак ми изпрати копие.

— Ще ти изпратя — бавно отговори тя, сякаш продължаваше да обмисля, — но ще ти го изпратя с придружително писмо, в което официално те информирам за писмото в ролята ти на главен готвач на събитието. Освен това ще изпратя копие на придружителното писмо и до моите началници.

Защо изведнъж ми се стори, че Сюзан някак се дистанцира от мен? Аз ли бях онзи, когото кетъринг компанията се готвеше да хвърли на вълците? Вероятно. В крайна сметка бизнесът си е бизнес.

— Чудесно — казах. — А ако си спомниш какво сте яли в петък, обади ми се все пак, става ли?

— Тони е вегетарианец — каза тя, — така че трябва да е ял онова, което сте имали за тях.

— А ти? — настоях. — Би ли яла и ти вегетарианското меню?

— Какво беше то? — попита тя.

— Броколи, сирене и паста ал форно.

— Не понасям броколи, така че едва ли е било това. Нека помисля… — След къса пауза гласът й отново се разнесе в слушалката: — Май беше пиле. Но бях толкова неспокойна, че едва ли съм яла повече от няколко хапки. Всъщност бях толкова гладна, че като се прибрахме у дома, си направих сандвич със сирене, преди да си легнем.

Това не ми помагаше много.

— Защо те интересува? — попита тя.

— Просто в случай че в храната наистина е имало нещо, от което хората са се почувствали зле — обясних. — Това би помогнало да се елиминират някои възможности, нали така? — Време беше да приключваме темата. — А с твоите хора всичко наред ли е след събота сутринта?

— О, да, слава богу — каза тя. — Някои бяха доста шокирани все пак, а една от по-възрастните жени постъпи в болница с болки в гърдите, защото някакъв пожарникар й казал да слезе на бегом четири етажа по стълбището. Ти как си? Как се измъкна оттам?

Прекарахме известно време във взаимни описания на преживяното. Оказа се, че Сюзан била в офиса си от другата страна на кантара, така че разбрала за бомбата едва като чула сирените на пожарните, което обаче не й попречи най-пространно да ми опише действията си след това.

— Съжалявам, Сюзан — казах, като се възползвах от кратка пауза в словесния поток, — но трябва да отивам на работа.

— О, извинявай — сепна се тя. — Аз започна ли, нямам спиране.

Така е, съгласих се в себе си. Но поне бяхме престанали да говорим за хранителни натравяния и други подобни.

— Скоро ще си поговорим пак — обещах аз. — Засега довиждане. — И затворих.

Отпуснах глава на възглавницата и се зачудих коя ли е тази Каролайн Астън и къде ли се намира в момента. Защото имах желание да извия проклетата й шия. „Морални щети и пропусната печалба“, как ли пък не! А аз? Моите Морални щети и пропуснатата ми печалба? Кого да съдя аз?

 

 

В „Хей Нет“ ме чакаше друго писмо от адвокатите на г-ца Астън, което ме информираше, че тя завежда дело лично срещу мен, както и срещу кетъринг компанията. Страхотно. Можех вече да извия шията й два пъти, стига да знаех коя е и къде се намира. Какво си мислеше тази жена? Че нарочно съм отровил хората?

Седнах в офиса си и препрочетох писмото. Май трябваше да си намеря адвокат и да му го дам, за да чуя какво мисли. Вместо това пак позвъних на Марк.

— Изпрати ми го — каза той. — Адвокатите ми ще го погледнат и ще ти се обадят.

— Благодаря.

Пратих му го по факса на номера, който ми даде, и адвокатът му ми позвъни само след петнайсет минути. Обясних му проблема.

— Не се безпокойте — каза той. — Оставете го на нас.

— Благодаря — отговорих. — Но, моля ви, информирайте ме коя е тази жена, за да поръчам вуду кукла с изображението й и да започна да забивам игли в нея.

— Защо просто не я отровите? — изсмя се адвокатът.

— Не е смешно — възразих мрачно.

— Вярно, не е — съгласи се той. — Извинявам се. Както и да е, ще я потърся още днес. И ще ви се обадя.

— Бих й извил шията — казах му.

— Не бих ви посъветвал — засмя се адвокатът. — Решаването на подобни спорове става само в гражданските съдилища и в резултат можете да загубите само парите, но не и свободата си.

— Благодаря, ще гледам да си го спомня, когато я откриете и ми съобщите къде е.

Той пак се засмя и затвори.

Запитах се какво наистина бих направил, след като я открие. Вероятно нищо. Просто ме ядосваше, че тя иска от мен да й изплатя щети за някаква дреболия като хранително натравяне, а Луиза бе загубила живота си, защото някакъв безумец бе донесъл злобата си от Близкия изток в Нюмаркет.

Пристигна Карл и споделих добрите новини с него.

— Ще те тикнат ли в затвора? — с надежда попита той.

— Я се шибай! — посъветвах го аз.

— Колко очарователно — усмихна се той. — Значи шефът вече изцяло е дошъл на себе си. Продължава ли шоуто в такъв случай?

— И още как — отговорих и той отвърна на усмивката ми.

Управляването на ресторант е повече от сготвянето на няколко ястия. Като начало клиентите искат да могат да избират измежду няколко блюда и очакват да им бъдат поднесени, без да чакат дълго. В „Хей Нет“ обикновено предлагаме между осем и десет предястия и около същия брой основни ястия. Някои от предястията са топли, други са студени, но са предварително приготвени, така че поръчката се изпълнява за не повече от петнайсет минути. В идеалния случай основните блюда трябва да са готови до десетина минути след отсервиране на предястията или ако няма такива, до двайсет и осем минути след предаване на поръчката в кухнята. Знаех прекрасно, че накараш ли клиента да чака по-дълго, отколкото смята за приемливо, няма значение колко вкусна е храната, след като бъде поднесена — той ще запомни чакането, а не вкуса й.

В кухнята на бавен огън се печахме трима — Карл, Гари и аз, — докато Джули се занимаваше със студените блюда, в това число салати и десерти. Не бих казал, че кипеше трескава дейност в сравнение с големите лондонски ресторанти, но в пиковите моменти всички се трудехме здраво. Обслужването на резервациите ни натоварваше за около два часа общо, но клиентите никога не пристигаха на минутата, така че често се налагаше да правим едва ли не чудеса, за да изнесем всичко навреме.

Храната е нещо капризно. Разликата между едни зеленчуци, които са както трябва, и други, които са преварени, е минута-две. А за пържола или филе от риба тон — дори още по-малко. Клиентите ни, разбира се, искат храната да им бъде поднесена в перфектно състояние. Освен това очакват всички порции да бъдат донесени наведнъж — кой не би искал? И държат външният й вид да е привлекателен, да е топла и от нея да се разнася апетитен аромат. Да не говорим, че хората очакват поръчките да се изпълняват в реда, в който са направени, защото нищо не може да вбеси клиентите повече от това да видят как партито на съседната маса бива обслужено преди тях, макар да са дошли по-късно!

За невнимателния наблюдател кухнята може да изглежда хаотично място, но в действителност то е толкова хаотично, колкото са едновременно намиращите се във въздуха четири топки на жонгльора. И в единия, и в другия случай онова, което се вижда, лъже.

Не че при нас всичко винаги се получава както трябва, но общо взето комплиментите, които получаваме, далеч надхвърлят оплакванията и на мен това ми стига. От време на време някой заплашва, че кракът му няма да стъпи пак при нас, но обикновено това са хора, които и аз не искам да видя повече, така че само им се усмихвам и ги изпращам до паркинга. За щастие подобни случаи са рядкост. Повечето ми клиенти са ми и приятели и аз се чувствам, сякаш съм ги поканил да гости, с разликата, че си плащат вечерята.

Мислите ми бяха прекъснати от пристигането на поръчаното месо. Моят месар е човек от Бери Сейнт Едмъндс и сам коли животните. Казвал ми е, че познава лично доставчиците си — само местни фермери, — което му позволява да твърди, че всяко от животните е живяло добре… разбира се, до момента, когато го е заклал и транжирал. Никога не съм имал повод да се усъмнявам в истинността на твърденията му, понеже неговото месо винаги е просто отлично. Един добър ресторант явно се нуждае от добър майстор готвач, но и най-добрите майстори се нуждаят от добри ингредиенти, така че изборът на доставчика е от жизнено значение.

Докато шофьорът приключи с разтоварването и подреждането на месото в хладилната стая, целият ми персонал вече бе пристигнал. Беше десет сутринта. Гари възбудено провери дали всички катинари наистина са махнати, а после обиколи кухнята, като хлапе, пуснато на воля в магазин за играчки. Беше повече от ясно, че е един от добрите му дни. Притежаваше енергията и ентусиазма, необходими на добрия майстор готвач, дори на великия, но вътре в себе си бях убеден, че трябва да се научи на малко сдържаност в комбинирането на вкусовете. И той като мен бе убеден привърженик на комбинирането на месо с плодове. Всички знаят какво е свинско с ябълки, пуйка с боровинки, патица с портокал, шунка с ананас и дори еленско с дюля. Вкусовете взаимно се допълват, а плодът извлича най-доброто в месото и гали небцето. Гари имаше склонност да подбира силни на вкус плодове, които според мен неправилно комбинираше с по-деликатни на вкус меса, като телешко или пилешко. Това бе тема, която двамата често обсъждахме дълго и със страст.

Откакто се бе присъединил към нас преди две години, се бях опитал да задържа в менюто поне едно от неговите ястия и в момента това бе риба с подправки, украсена с карамелизирана круша, върху картофено пюре, подправено с чесън. Беше вкусно и популярно ястие, което обикновено ангажираше вниманието на Гари през цялата вечер.

Само че резервациите за този вторник не бяха особено въодушевяващи, а няколкото последвали обаждания за отказ от направена резервация означаваха полупразен салон. И това не бе всичко — допълнителните откази за обяд направиха нещата отчайващи.

По пладне събрах хората си за къса оперативка.

— Очертава се комбинацията от експлозията в събота и проблемите от петък вечерта да доведат до ненатоварена седмица — започнах. — Но съм сигурен, че нещата постепенно ще се нормализират. Ще продължим нормално и ще правим най-доброто за онези, които дойдат. Окей? — завърших с пълен с оптимизъм глас.

— А работата на Луиза? — попита Джийн. — И кога ще се върне Робърт? С Рей не можем да се справим сами с целия салон.

— Нека изчакаме и видим колко ще сме натоварени — казах аз. — Ричард ще помага със салона, както прави, когато сме натоварени. — Погледнах го и той кимна. — Ще се обадя на Робърт и ще разбера кога ще се върне на работа. Други въпроси?

— Разговарях с Уитуъртови — обади се Ричард. — Казаха, че благодарят за предложението ти, но ще поканят хората у дома си след погребението. А Берил — майката на Луиза — каза, че сама щяла да се погрижи за храната, така че нямало проблем.

— Ясно — казах, но се запитах дали семейство Уитуърт не свързва смъртта на Луиза с работата й. Реших, че няма да е лошо да ги посетя. Така или иначе това бе най-малкото, което се чувствах задължен да направя.

— Знаеш ли кога ще е погребението? — попитах.

— В петък, в два и половина, в крематориума в Кеймбридж.

Дявол да го вземе, трябваше да преместя обяда си с Марк.

— Окей — казах. — В петък ще затворим за целия ден. За вас това ще е почивен ден и който иска, може да отиде на погребението. Аз поне смятам да бъда там. — Направих пауза. — Нещо друго? — Никой не каза нищо. — Добре, да се залавяме за работа.

В крайна сметка имахме само четири обяда за две двойки, които се отбиха просто защото бяха минали покрай ресторанта. Никой от онези, които не бяха отменили резервациите си, не се появи, напротив — обадиха се още трима, за да отменят резервациите си за вечерта. Това означаваше само двайсет и четирима вместо обикновено пълен салон, а аз имах сериозни съмнения, че дори тези двайсет и четирима ще се явят без изключение.

Прекарах следобеда в обаждания до клиенти с резервации за петък, за да ги предупредя, че няма да работим, и да им обясня защо. Повечето ми казаха, че така или иначе нямало да дойдат, но само двама нетактично обясниха, че причината е в слуха за натравянията в „Хей Нет“. В един момент бяха набрал номер и чаках да ми вдигнат, когато осъзнах, че това е номерът на Дженингс. Бях на ръба да затворя, когато ми отговори Нийл.

— Ало? — бавно каза той. — Нийл Дженингс слуша.

— Здрасти, Нийл — казах. — Обажда се Макс Мортън от „Хей Нет“.

— А, да. Здрасти, Макс.

— Нийл — подхванах аз, — моите съболезнования за Елизабет. Просто е ужасно.

— Да — каза той.

Настана неловка пауза. Чудех се какво друго да кажа.

— Видях я на хиподрума в събота… по обяд.

— Така ли? — разсеяно отговори той.

— Да — продължих аз. — Бях готвач на мероприятието, на което тя беше гост.

— Не си я отровил, надявам се? — Не можах да схвана това опит за шега ли беше.

— Не, Нийл, не съм.

— Е… — продължи той, — всъщност да де, не си.

— Кога ще е погребението? — попитах. — Бих искал да дойда и да изкажа съболезнованията си лично.

— В петък — каза той. — В „Света Богородица и света Етелдрида“. В единайсет.

Не бях предполагал, че са католици, но от друга страна, как бих могъл да знам.

— Ще се опитам да дойда — обещах.

— Добре — вяло отговори той. Нова неловка пауза и точно се готвех да се сбогувам, когато той каза: — Май е редно да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Моля?!

— Ако не ме беше разболял толкова в петък вечерта — обясни той, — щях да съм с Елизабет в ложата в събота.

Гласът му не издаваше дали е доволен от това развитие на нещата, или не.