Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (17)

16.

Дороти Шуман се оказа слаба жена. Макар да бе малко над метър и седемдесет, изглеждаше по-висока заради тънката си фигура. Имаше дълги тънки призрачно бели ръце с почти прозрачна кожа — леко трепереха, докато ги държеше в скута си. Каролайн и аз от едната страна и госпожа Шуман от другата седяхме на два дивана с тапицерия в бяло и зелено. Намирахме се в дневната и изгледът към езерото бе точно толкова спиращ дъха, колкото бях предполагал.

— Значи сте се запознали с моя Ролф в Англия — започна госпожа Шуман.

— Да — потвърдих аз, — на хиподрума в Нюмаркет.

— В деня на… бомбата? — Тя се поколеба.

— Да, бях на обяда.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Е, извадили сте голям късмет в такъв случай.

— Така е — съгласих се. После й обясних, че съм в Чикаго по работа и че съм решил да се отбия и да видя как е Ролф след прибирането си у дома.

— Много мило — унило каза тя. — Но Ролф не е у дома. Все още е на процедури в болницата в Милуоки.

— О… — казах аз, — съжалявам. Не знам защо съм останал с впечатлението, че се е оправил и се е прибрал.

— Беше достатъчно добре, за да го натоварят на самолета миналата седмица — обясни тя. — Но се опасявам, че иначе не е никак добре. — Беше явно, че полага усилия да не изпусне контрола над себе си. — Има някакви поражения на мозъка. — И тя тежко преглътна. — Седи, вперил поглед в пространството. Не познава никого… дори и мен. Докторите не са сигурни дали изобщо ще се възстанови. — Този път раменете й се разтресоха от ридания. — Какво ще правя?

Каролайн стана, мина от другата страна и седна до госпожа Шуман. Сложи ръка през раменете й.

— Извинете ме — каза Дороти. Извади хартиена кърпичка от ръкава си, попи сълзите в очите си, размаза грима си и това я накара да се разплаче вече съвсем истински.

— Хайде — предложи Каролайн, — ще дойда с вас да се оправите.

Вдигна я на крака едва ли не насила и внимателно я насочи към тоалетната към голямата спалня, която — по стара американска традиция — се намираше на долния етаж.

Огледах дневната. Имаше много семейни фотографии в сребърни рамки, подредени на специална маса до прозореца. Разгледах снимките на Ролф Шуман в по-щастливи времена — повечето в компанията на много по-жизнерадостно изглеждащата Дороти до него. Снимките го бяха запечатали на вечерни приеми с фрак и папийонка и на строителни площадки с жълта каска и кални ботуши. На две от снимките бе облечен за поло: на едната се усмихваше широко, замахнал със стик високо във въздуха, а на другата беше слязъл от коня, за да получи сребърна купа от мъж, в когото разпознах възрастен американски политик с президентски амбиции.

Но в стаята имаше много малко, което да ми даде поглед към душата на човека Ролф Шуман.

Отворих вратата в другия край на стаята и се озовах в кабинета на Ролф. В контраст с решения в бяло интериор на дневната, кабинетът бе с тъмна ламперия и масивно дъбово писалище в центъра. На стената висеше „карта“ на Африка, на която всяка отделна страна бе изобразена с кожата на различно животно. Над и зад писалището бе закрепена огромна еленска глава, чиито разклонени рога достигаха едва ли не до впечатляващо високия таван. И тук бе осеяно с фотографии: Ролф Шуман с костюм за сафари и широкопола шапка в африканския „буш“ с ловна пушка в ръка, стъпил с левия си крак върху огромното туловище на убит слон; Ролф Шуман с високи до чатала ботуши с въдица в едната ръка и победоносно вдигната във въздуха сьомга; Ролф Шуман с розово ловно яке и корков шлем, яхнал кон и отпиващ от чаша, преди да започне преследването. Ролф Шуман явно бе любител на много спортове, предимно такива, в които се лее кръв. Почувствах се малко особено и причината не бе в безжизнения стъклен поглед на еленската глава, който някак ме следеше, където и да отидех.

Върнах се в дневната и както се оказа, направих го в последния възможен миг — госпожа Шуман и Каролайн излязоха от мястото за „ремонтиране“ на грим точно когато сядах на мястото си на дивана в бяло и зелено.

— Извинявам се — повтори Дороти. — Просто не мога да дойда на себе си.

— Няма нищо — успокоих я. — Не биваше да ви безпокоим. Съжалявам, че ви разстроихме. Мисля, че трябва да си вървим. — И се изправих.

— Не, не — спря ме тя. — Толкова е хубаво да имам компания. Моля ви, останете още малко. Идвате толкова отдалеко. А и бих искала да чуя от очевидец какво точно се случи на хиподрума.

Седнах и й разказах каквото сметнах за уместно за експлозията в Нюмаркет, като пропуснах кървавите подробности. Тя седеше вдървено на дивана и попиваше всяка моя дума. Веднъж или два пъти очите й плувнаха в сълзи, но тя успяваше да се овладее.

— Много ви благодаря, че ми разказахте — каза тя, като разбра, че съм свършил. — Много е трудно да не знаеш нищо, нали разбирате?

— Съжалявам — извиних се.

Тя ми се усмихна уморено и кимна.

— Ще пиете ли нещо? — сети се изведнъж. — В кухнята имам изстуден чай.

Погледнах си часовника — беше малко след пладне.

— С удоволствие — приех от името на двама ни.

Отидохме заедно в кухнята и Дороти наля в три високи чаши златиста течност върху резенчета лимон. Предпочитах чаят ми да е горещ, но трябва да призная, че ледената му версия беше едновременно приятна и утоляваща жаждата. С Каролайн седнахме на столчета до онова, което Дороти нарече „бара“. Кухнята бе прекрасна, а гледката към езерото и градчето — зашеметяваща. Барът всъщност бе само едната страна на голям остров в центъра на необятно помещение.

— Дороти — казах, — какво би могло да превърне Ролф в обект на атаката?

Тя спря да налива още чай и ме погледна.

— От местната полиция ме увериха, че Ролф не е бил целта. Казаха, че е пострадал по случайност.

— Знам — уверих я. — Но ако все пак бъркат?

Дороти Шуман седна тежко на едно от високите столчета.

— Да не искате да кажете, че някой може да се е опитал да убие Ролф?

— Да — отговорих късо. Възцари се мъртвешка тишина. Продължих: — Сещате ли се за някой, който е заинтересуван от смъртта на Ролф?

Тя се изсмя или по-скоро изхихика.

— Е… само около хиляда местни жители. Всички уволнени в началото на зимата миналата година. За което, кой знае защо, обвиняват Ролф.

— И все пак… — опитах се да започна.

— Не, не… — прекъсна ме тя. — Не го казах сериозно.

— И все пак има ли някой, за когото се сещате и който би искал на Ролф или компанията му да се случи нещо лошо? — настоях аз.

Тя сви замислено устни и след малко поклати глава.

— Познавате ли човек на име Комаров? — подсетих я аз.

— Разбира се — отговори тя. — Познавам Питър много добре. Вносител е на понита за поло. Да не намеквате, че той може да има нещо общо със случилото се на Ролф?

— Не знам — признах. — Просто се питах дали сте чували името му.

— Той и жена му идват да ни гостуват — каза тя с глас, който искаше да внуши, че няма да позволи за семейните им гости да се каже нещо лошо. — Те са наши приятели.

— Много хора са били убити от приятелите си — напомних аз.

„И ти ли, Бруте?“

— Кога по-точно отсядат Комарови у вас? — поинтересувах се.

— За полото — отговори тя без замисляне. — Ролф е вицепрезидент.

— А има ли поло понита? — продължавах да разпитвам.

— Стотици — отговори тя. — Бих искала да отделяше на мен толкова време, колкото отделя на проклетото поло. — Внезапно млъкна и хвърли невиждащ поглед през прозореца. Отсега нататък животът за нея щеше да е съвсем различен.

— А Питър Комаров има ли нещо общо с поло клуба?

Тя се обърна към мен.

— Не мисля. Но знам, че всичките му понита отиват там за няколко дни, когато пристигнат в страната.

— Откъде ги внася?

— От Южна Америка, мисля — каза тя. — Предимно от Аржентина, Уругвай и Колумбия.

— А къде отиват след поло клуба?

— Навсякъде из страната. Понякога съм присъствала с Ролф на продажбите. Нали знаете, в Кийнланд в Кентъки и в Саратога.

Бях чувал и за двете места. Те бяха сред най-важните центрове за разпродажба на породисти коне.

— Значи не става дума само за понита в такъв случай?

— Да — потвърди тя. — Основно са понита, разбира се, но определено има и състезателни коне.

— Защо в такъв случай всички пристигат тук — зачудих се, — в поло клуба?

— Нямам представа — призна тя. — Но знам със сигурност, че пристигат със самолет на „О’Хеър“ или на летището в Милуоки, а после ги транспортират с фургони за коне в клуба. Виждала съм да ги разтоварват. Може би им е нужно малко време за възстановяване след пътуването, като да преодолеят разликата във времето или нещо подобно. Мисля, че остават по седмица, преди да ги изпратят нататък. Освен онези, които Ролф задържа за себе си, разбира се. — Тя въздъхна и очите й отново плувнаха в сълзи.

— Струва ми се странно състезателните коне да не се откарват направо до мястото, където ще бъдат продадени — коментирах повече за себе си.

— Ролф спомена, че трябвало да ги прегледа ветеринар — опита се да обясни тя. — Имало нещо общо с топките?

— С топките ли? — Изгледах я учудено.

— Металните топки. Те имали някаква връзка с пътуването. Не знам за какво точно са, но Ролф винаги има голяма кутия пълна с тях няколко дни след пристигането на всяка партида понита.

— Да ви се намират от тези топки в момента?

— Мисля, че са останали няколко в бюрото на Ролф.

Излезе от кухнята и се върна почти веднага с блестяща метална топка с големината на топка за голф. Сложи я на плота пред мен и аз я взех. Очаквах да е тежка като топче от сачмен лагер, но тя бе изненадващо лека, явно куха.

— И за какво са? — Погледнах я въпросително.

— Нямам представа — призна тя. — Мисля, че имат нещо общо с разплода при понитата.

— Може ли да я взема? — попитах.

— Не мисля, че на Ролф ще му е приятно, ако започна да ги раздавам — отговори тя. — Всъщност той винаги внимателно следи броя им. Брои ги и брои, сякаш са най-важното нещо в живота му.

— Но това може да ми помогне да разбера защо е пострадал — отбелязах аз.

— Наистина ли? — усъмни се Дороти и отново ми се стори уязвима и изоставена.

— Не знам, но не мога да го изключа.

— Е… предполагам, че една все пак може — въздъхна тя. — Но ми обещайте да ми я върнете, след като свършите с нея.

Обещах й, а Каролайн й се усмихна.

Напуснахме имението на Шуман в два без пет, защото се оставихме на Дороти да ни убеди да останем на сандвичи с шунка и кашкавал за обяд. Закъснявахме. Изкарах буика отново на магистрала 94 и изпробвах възможностите на двигателя. От Чикаго ни деляха над сто и петдесет километра, а репетицията на Каролайн с оркестъра бе насрочена за точно четири следобед. А тя трябваше преди това да мине през хотела, за да си вземе роклята за вечерния концерт, както и обичната Виола, разбира се. Предстоеше ни напрегнато пътуване.

— И какво мислиш, че е това? — попита Каролайн. Седеше на седалката до мен и подхвърляше топката от ръка в ръка.

— Нямам представа за какво може да служи — отговорих, — но ако има нещо общо с Комаров, тогава бих искал да разбера всичко. — Ускорих, за да задмина поредния огромен камион, който нахално караше по централната лента.

— Гледай да не си изкараш някоя глоба за превишена скорост — предупреди ме Каролайн.

— Но нали самата ти ми каза, че… — Млъкнах. Беше предупредила, че лошо й се пише, ако закъснее.

— Знам какво казах — засмя се тя. — Само да не те спрат, че тогава наистина ще закъснеем. — Отпуснах крака върху педала на газта и стрелката на спидометъра влезе в зелената зона. Е, почти…

— Има някаква връзка с понитата — казах замислено. — Така каза госпожа Шуман.

— Може да е за поло на маса. — И гръмко се изсмя на шегата си. Топката наистина изглеждаше като топче за тенис на маса, но беше малко по-тежка. — Интересно дали може да се отвори — продължи Каролайн.

Топката имаше едва забележим шев по средата и Каролайн я хвана здраво и се опита да отдели двете половини. Не успя и се опита да ги раздели, като натисне с нокътя на палеца си в шева. Пак неуспешно. Накрая се опита да ги развърти. Оказа се просто, стига да знаеш как. Двете половини се оказаха завинтени една за друга, но с обратна резба.

Хвърлих поглед на полусферите в скута на Каролайн и отбелязах:

— Е, това нищо не ми говори. Но поне знам, че не става дума за играчка. Не ми изглежда лесно да се направи резба върху сферичен обект като този. Особено така добре прилепваща. Струва ми се, че се изисква сериозна техника. Ако госпожа Шуман казва истината, в смисъл че Ролф има голяма кутия, пълна с такива топки, изработването им сигурно струва цяло състояние.

— Но за какво служат?

— Може би в тях се е съдържало нещо, което в никакъв случай не е трябвало да се просмуче навън — предположих. — Само че не знам какво.

Стигнахме в хотела с няколко минути в резерв. Каролайн сграбчи роклята и Виола и изхвръкна навън, като не пропусна да ме целуне.

— Ще се видим по-късно — обеща тя. — Ще уредя на касата да те чака билет. — Изскочи от хотела и се качи в автобуса за оркестрантите. Чакаха само нея. Вратата се затвори и автобусът потегли.

Останах във фоайето. Чувствах се самотен. Щях ли някога да свикна да се сбогувам с нея за по-дълго от няколко часа? Тя бе излетяла с такова радостно очакване на репетицията и след това концерта, а аз се чувствах изоставен и я ревнувах. Възможно ли бе някакъв музикален инструмент така да омае един човек? Просто потрепвах, като си представях прекрасните й дълги пръсти да гладят грифа на Виола и да подръпват струните — неща, които ми се искаше Каролайн да прави с мен. Беше ирационално, признавам, но си го представях толкова живо, че…

„Стегни се“, казах си и тръгнах да търся администратора.

— Поло клубът на околия Лейк ли? — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да — потвърдих. — Намира се до Делафийлд в Уисконсин.

Той зачука на клавиатурата на компютъра и след малко каза удовлетворено:

— Аха… Ето те къде си бил.

Принтерът зажужа и човекът ми подаде лист хартия с указания. Клубът се намираше на десетина километра по-близо до Чикаго от Делафийлд. Всъщност днес бяхме минали два пъти покрай него, понеже от указанията излизаше, че е съвсем близо до магистралата, след отбивката за Силвърнейл роуд. Благодарих на администратора и се уговорих с него да използвам колата и на следващия ден.

Мисля, че концертът в четвъртък беше още по-добър от предната вечер. Първо, този път можех да виждам Каролайн и тя знаеше това. Местата бяха продадени до последното, така че когато отидох на касата, не ме чакаше билет, а бележка.

„Иди на служебния вход и попитай за Реджи“, беше написано с почерка на Каролайн. И аз постъпих точно така.

— Здрасти — фамилиарно ме поздрави Реджи. — Ти си значи англичанчето, за което ни надува главите цяла седмица. — Беше едър як чернокож и говореше в ритъм, от който ми идеше да затанцувам буги.

— Да, мъжки — отговорих в неговия стил.

Това го накара да се изсмее гръмогласно, което ми даде възможност да видя пълната му със златни коронки уста.

— Пич си — осведоми ме той. Не бях сигурен това комплимент ли е, или обратното, но той широко се усмихна. — Имам за теб най-доброто място. Ела…

Мястото му се оказаха два метални стола, поставени зад черни завеси в крилата на сцената така, че публиката да не ги вижда. Единият предлагаше прекрасен изглед към първия ред виолисти и най-вече към Каролайн. Седнах и можех да я виждам през пролуката между вторите цигулки и френските рогове. Всъщност виждах само раменете й и част от дясната й буза, но това ми стигаше.

Този път успях да изтананикам в такт целия „Нимрод“, без да пролея нито сълза. В главата ми отново се появи образът на баща ми, но аз вече бях намерил душевен покой и споменът вече бе лишен от тежкия си емоционален заряд.

В антракта Каролайн излезе и седна при мен, докато останалите музиканти изчезнаха надолу по някакво стълбище зад сцената.

— Какво правят по време на антракта? — попитах я, докато ги гледахме как се скриват от погледа ни.

— Същото като зрителите, предполагам — каза тя. — Някой се освежават с по чаша чай. Обикновено ни осигуряват безалкохолни напитки в гримьорната. Други може би използват нещо по-силно, макар че не би трябвало. Един-двама излизат за по цигара. И ако щеш вярвай, но някои седят и дремят в продължение на петнайсет минути.

— А ти какво правиш обикновено?

— Всичко споменато — засмя се тя.

— Искаш ли тогава да отидеш за чаша чай?

— Не, искам да остана тук. Дванайсет жени делим обща гримьорна и по-скоро бих останала при теб.

Добре. И за мен това бе най-доброто решение.

— Утре се връщам в Делафийлд — съобщих й. — Ще огледам около поло клуба. Ролф Шуман е вицепрезидент, а един от убитите в Нюмаркет е бил президентът.

— Но аз не мога да дойда с теб — нещастно каза тя. — Има промени в програмата за утре вечер и съответно ще имаме репетиции в единайсет и в три.

— Как стоят нещата за събота?

— В събота имаме матине в два и половина, а след това редовна вечерна програма — обясни тя. — Утре иди без мен, но ми обещай да си предпазлив. Помни, че някой се е опитал да убие Ролф Шуман и може би пак същият човек се опита да убие и теб, при това на два пъти.

— Не е нужно да ми напомняш — уверих я аз.

 

 

Поло клубът на околия Лейк представляваше величествено съоръжение с голям брой подредени в редици белосани конюшни с кафяви покриви, четири поло игрища и комплекс от спомагателни постройки. Десетки коне кротко пасяха в заграждения за тренировка с бели огради. Това очевидно бе място, където непрестанно кипеше някаква дейност, но едновременно с това и място, което просто миришеше на много, много пари.

Вкарах буика в паркинга за посетители до офисите и влязох през вратата, на която пишеше „Приемна“. Жена с бяло поло без ръкав и джинси въвеждаше нещо на компютър. Вдигна поглед към мен. — Да?

— Дали господин Комаров е тук? — подметнах небрежно.

— Не е — отговори жената без замисляне. — И се опасявам, че няма да се появи по-рано от следващия месец. Очакваме го за купата „Делафийлд“. Обикновено идва за турнира.

Значи знаеха кой е господин Комаров. Всъщност беше повече от ясно, че го познават доста добре.

— В такъв случай той не е собственик на клуба, така ли? — имитирах изненада.

— О, не — с готовност ми отговори тя. — Но притежава повечето понита. Тук е неговият служител, който отговаря за тях, ако искате да се видите с него. — Не бях сигурен дали искам точно това, но преди да я спра, тя вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер. — Как беше името ви?

Не й го бях казвал.

— Господин Бък — отговорих, докато гледах навън към колата си. Едва не казах: „Господин Буик“.

Някой отговори на позвъняването й и тя каза в слушалката:

— Кърт, тук при мен е някой си господин Бък, който се интересува за господин Комаров. Иска да знае кога ще е в клуба. Можеш ли да ми помогнеш? — Изслуша отговора и след това каза: — Задръж така, ще го попитам. — И вдигна поглед към мен. — Кърт пита откъде се познавате с господин Комаров.

— Не го познавам — отговорих честно. — Но искам да го питам за нещо, което се случи в Англия.

Тя предаде думите ми, изслуша късия отговор, после пак ме попита:

— Къде в Англия?

— В Нюмаркет — отговорих нарочно високо.

Този път жената не каза нищо, но изслуша явно по-многословния отговор.

— Добре, ще му кажа. — И затвори. — Кърт ще дойде да се видите — обясни ми. — Кърт е човекът, който се грижи за понитата на господин Комаров.

— Благодаря — казах, — ще го изчакам отвън.

Но защо бях настръхнал? Усещане за опасност? Дали не беше по-безопасно да скоча в колата и да се махам оттук, докато имам време? Вместо това се поразходих и минах през тесен проход за конете под официалната трибуна, на другия край на който се виждаше игрището за поло.

Пред това съоръжение Гардс Поло Клъб бледнееше. Вярно, тук нямаше кралска ложа, но местата бяха изключителни, трибуната бе под козирка, а под нея се виждаха стотици места с мека тапицерия като кресла. Игрището беше с конфигурация за онова, което човекът от Гардс бе нарекъл „арена поло“, но нямаше никакво съмнение, че лесно може да бъде превърнато в по-голямо игрище за „истинско“ поло, като се махнат страничните перила. Имаше достатъчно добре поддържана зелена площ и за най-голямото на света поло игрище.

Стоях и се възхищавах на трибуната, когато чух глас.

— Господин Бък? — извика човекът, докато се приближаваше към мен през прохода. Това вероятно бе Кърт, но не идваше сам. Придружаваше го втори човек и външният му вид определено ме разтревожи. Самият Кърт бе дребничък и с телосложение на жокей, но спътникът му бе висок и широк. И носеше пред гърдите си метър и половина дълъг стик за поло — носеше го така, както войникът носи готов за стрелба автомат. Прозираше намерението да бъда сплашен. И трябва да призная, че бях. Бях повече от сплашен. Защо не се бях пръждосал оттук с колата, докато бях имал тази възможност?

Стоях в центъра на поло арената и изходът се намираше от другата страна на трибуната. Нямах друг избор, освен да се престоря, че не ми пука.

— Какво искаш? — делово попита Кърт. Никакъв опит за поздрав. Нямаше и да има. Езикът на тялото му казваше съвсем ясно: „Ти не си желан тук“.

Усмихнах се и опитах да се отпусна.

— Разбрах, че познавате господин Комаров — казах. — Така ли е?

— Възможно е — недружелюбно отговори той. — Зависи кой пита.

— Надявах се господин Комаров да ми помогне да идентифицирам нещо — поясних аз.

— Какво?

— В колата ми е — отговорих. И бързо тръгнах покрай него към прохода.

— Какво е то? — настоя Кърт.

— Ще ви покажа — обещах през рамо и без да забавям ход. Той, разбира се, не предполагаше, че въпросното нещо е в джоба ми, но аз не изпитвах никакво желание да му го показвам тук. Смятах, че ще е по-безопасно при колата, но може би се заблуждавах.

Кърт не изглеждаше доволен и изсумтя нещо, но ме последва и което бе по-досадно, последва ме и сянката му. Вървях пред тях и не бягах, но ако искаха да ме настигнат, те трябваше да се затичат. Великанът май не беше във форма и когато стигнах при колата, беше изостанал и пуфтеше тежко.

Но аз не бях дошъл чак дотук за нищо. Все още исках да разбера онова, което ме интересуваше. Отворих колата и бръкнах вътре, сякаш за да взема нещо, но всъщност го извадих от джоба си. Извърнах се и поднесох на длан блестящата метална сфера под носа на Кърт така, както се дава бучка захар на кон.

Той беше поразен. Изгледа топката, после ме погледна в лицето. Не можеше да намери думи.

— Къде, по дяволите, си намерил това? — възвърна си дар слово накрая и посегна към топката, но аз затворих длан и предложих:

— Кажи ми какво е, а аз може да ти кажа откъде го имам.

— Дай ми го веднага! — настоя той. Личеше, че започва да губи контрол.

— Можеш да си го получиш, ако ми кажеш какво представлява — пак предложих аз, като учител, който е конфискувал от ученик сложно устройство, с което той си е играл, но не знае какво се прави с него.

Без никакво предупреждение мъжагата замахна със стика и ме удари през ръката. Беше отчасти зад мен и видях стика едва когато вече беше много късно. Нямах време да избегна удара, но можах да реагирам и да отпусна ръката си, иначе щеше да я счупи. Не че така се получи много по-различно. Стикът ме удари малко над дясната китка, нещо изпука и престанах да усещам ръката си. Изпуснах металната топка и тя се търкулна към Кърт. Той се наведе да я вземе, а аз се хвърлих в колата, затръшнах вратата и натиснах бутона за централното заключване.

Дясната ми ръка беше безполезна и не можех да вкарам ключа в запалването. Загубих ценни секунди да направя няколко неуспешни опита, преди да се сетя да се наведа почти в легнало положение надясно и да вкарам ключа с лявата ръка. Завъртях го, двигателят запали и включих на задна скорост — всичко с лявата ръка. В същия миг задното стъкло на буика се пръсна на парчета. Не им обърнах внимание, а погледнах през дупката и настъпих педала на газта. Колата скочи назад към лудия със стика. Изненадващо чевръсто за ръста си той отскочи встрани и отново замахна, вече към мен. Стъклото от дясната ми страна се пръсна на хиляди парченца. Междувременно Кърт блъскаше с юмруци по стъклото от моята страна и изтезаваше дръжката на вратата, но беше с голи ръце, а юмрукът му не можеше да се справи със стъклото.

Рязко спрях и блъснах с лакът лоста на скоростта в положение на движение. Но маниакът не беше свършил с мен и когато колата ускори към бариерата и магистралата отвъд нея, замахна за последен път. Стикът мина през предното стъкло и се заклещи. Не спрях. Мярнах паническото изражение на мъжа, когато излетях през портала, защото китката му бе в каишката на стика.

Видях в огледалото как каишката го откъсва от земята, след което го чух да се удря в колата до задната врата, но не исках да спирам дори това да означаваше, че ще го влача по целия път до Чикаго. Не знам как, но в един момент той успя да освободи ръката си и го загубих от поглед, докато завивах със стърчащия от предното ми стъкло стик за поло към Силвърнейл роуд и магистралата в безобидната компания на носещите се по нея чудовищни камиони.

След километър-два отбих на банкета и успях някак да измъкна стика. Кожената каишка на края му беше скъсана. Надявах се това да е станало след счупване на ръката, която до неотдавна бе мушната в нея. Хвърлих стика на задната седалка и отново потеглих, доволен, че няма да ми се налага да обяснявам на магистралната полиция защо през предния прозорец на колата ми стърчи стик за поло. Буикът беше без два прозореца и имаше дупка с пет сантиметра диаметър в предното стъкло с множество пукнатини, започващи радиално около нея, но това не беше нищо. Важното бе, че бях останал жив.

— По дяволите! — изкрещях.

Не само бях със счупена ръка — бях сигурен, че удар с такава сила не може да не е счупил нещо, — но и бях изгубил топката.

Трябваше да се снабдя с друга и с тази мисъл в главата отбих от магистралата на следващия изход. Надявах се само Дороти Шуман вече да не съжалява, че ми е дала една от топките.

И все пак „разходката“ ми до поло клуба на околия Лейк ми бе дала два полезни факта. Първо, топките бяха важни. Вярно, все още не знаех защо са важни. На второ място, ако можеше да се съди по някои от неговите служители, господин Комаров определено не беше на страната на ангелите.

Когато спрях при будката на момчето, обслужващо паркинга на хотел „Хаят“, то ме погледна, сякаш бях извънземен. Игнорирах блещенето му, взех стика от задната седалка и влязох във фоайето. Хвърлих на администратора ключовете от колата и му обясних, без да навлизам в подробности, че съм имал проблеми с прозорците, които са се счупили, така че би ли бил така добър да уреди въпроса с компанията, от която е поискал кола под наем.

— Разбира се, господине — каза той. Погледна стика в здравата ми ръка и допълни: — Веднага, господине.

Няма нищо на този свят, което може да извади от равновесие добрия администратор.

Взех асансьора, качих се и легнах в леглото на Каролайн. Часовникът на масичката до мен показваше три часа. Оркестърът току-що бе започнал втората си репетиция. Осъзнах, че не се чувствам много комфортно, така че извадих всичко от джобовете си и го струпах на масичката: портфейл, пари, ключ за стаята, кърпичка и блестяща метална сфера с размера на топка за голф, направена от две отделни половинки, която по някакъв начин стоеше зад взривяването на ложа на хиподрума в Нюмаркет на седем хиляди километра оттук.

Госпожа Шуман изобщо не бе очарована да разбере, че съм загубил топката, която тя така настоятелно ми бе заръчала да пазя. Аз обаче успях да я уговоря да ми даде друга, но това стана едва след като успях да я убедя, че тя ще има решаваща роля в разкриване на причината, поради която нейният Ролф е пострадал.

А може би бях убедил и себе си.