Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead Heat, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дик Франсис; Феликс Франсис
Заглавие: Смъртоносен галоп
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 2009
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 14.09.2009
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4664
История
- — Добавяне
13.
Събудихме се рано и продължихме да се излежаваме и да дремем, като от време на време се докосвахме. Обърнах се към нея и я прегърнах, но тя не реагира и разбрах, че нещо не е наред.
— Какво има?
— О… нищо — каза тя. — Мислех си.
— За какво?
— Нищо съществено — измъкна се тя. Но явно не беше така.
Започнах да изследвам тялото й с ръце, но тя седна в леглото.
— Не сега. Искам чай. — Стана, облече си нощницата и отиде по коридора в кухнята. Отпуснах се на възглавницата и се опитах да се сетя в какво съм сбъркал. Изглежда, бях казал или направил нещо, което не й бе харесало.
Тя се върна с две вдигащи пара чаши и легна до мен, но не съблече нощницата.
— Толкова ли голямо разочарование се оказах? — попитах, подпрях се на лакът и отпих глътка от чая.
— О, не — отвърна тя. — Всъщност по-скоро точно обратното. И това е част от проблема.
— А какъв е проблемът? — Все още не разбирах. — Кажи ми.
Тя опря глава на стената въздъхна.
— Не мога да дойда да живея в Нюмаркет. Заради работата ми трябва да съм в Лондон.
Засмях се облекчено.
— Изобщо не искам да идваш в Нюмаркет.
— О… — мрачно каза тя. — Аз пък си мислех, че може да поискаш.
— Е, бих могъл — съгласих се аз, — но работата е в това, че вероятно аз ще се преместя в Лондон.
— Това е прекрасно. — Тя ме погледна с широка усмивка. — Но кога? А ресторантът ти?
— Още не е напълно сигурно — обясних — и засега не бих искал служителите ми да разберат, но планът е да открия нов ресторант в Лондон до края на тази година.
— О, боже! — възбудено възкликна тя.
— Прав ли съм в такъв случай да мисля, че трайно нахлуваш в живота ми? — попитах.
— Може би — прошепна тя, свали с движение на раменете презрамките на нощницата и се сгуши до мен.
— Тогава определено всичко е наред — казах аз.
Около обяд взехме влака за Виктория Уотър, а оттам продължихме с такси до Смитс Лон, базата на Гардс Поло Клъб. И двамата не знаехме какво да очакваме, но избрахме да се облечем по начин, подходящ за всякакви възможности. Каролайн избра рокля в черно-бели цветни мотиви, която подчертаваше тялото й — поне за мен — в най-добрите места, в резултат на което привлече доста погледи във влака. Върху роклята бе облякла палто от туид с кафява кожа по яката и на маншетите. Ако беше взела Шерлок холмсовско кепе и лупа, нямах представа къде би могла да ги скрие. На свой ред аз се спрях на син блейзър, сиви трикотажни панталони, бяла риза и вратовръзка на райе: „униформа“, която сметнах за подходяща за всеки отдъхващ от служба гвардеец.
И двамата се бяхме въздържали от обуване на зелени ботуши тип „Уелингтън“, отчасти защото нямахме такива и щеше да се наложи да ги купуваме. Прогнозата за деня беше благоприятна, уикендът се очертаваше добър, а обещаваният дъжд се отлагаше чак за следващия ден, така че обух обичайните си туристически боти, а Каролайн избра консервативно изглеждащи ботуши до коляното с нисък ток.
Бях израсъл в света на конните надбягвания, където физическият контакт между състезателите се смята за недопустим, а дори неволното бутване на яздещия до теб конкурент може да доведе до дисквалификация от стюардите, и затова практикуваният на игрището за поло груб, почти брутален стил ме завари напълно неподготвен.
На играчите се разрешаваше да „извадят от строя“ противник дори когато той не притежава топката. „Изваждането от строя“ предполагаше страничен удар с цялата тежест на понито и тласък с коляно и лакът, имащи за цел да променят посоката на другия. За тази цел всички играчи носеха дебели наколенници в допълнение към шпорите, за които със сигурност бях прочел, че е забранено да се забиват в крака на противника, макар да бях убеден, че това се прави.
Знаех, че целта на играта е да се вкара със стиковете — те впрочем имаха накрайници с формата на чук — малката бяла топка между двата вертикални стълба на противниковата врата. За мен това бе просто хибридна кръстоска между хокей, крокет и американски футбол, при която играчите се движат на висока скорост, като яздят.
Нямаше никакво съмнение, че играта носи емоции с висок градус както на играчите, така и на зрителите. През цялото време се чуваха викове и призиви към съдията да отсъди едно или друго нарушение. От краткото си запознанство с петдесет страничния правилник знаех, че играта е по-сложна от това да се носиш по игрището и да забиеш топката във вратата. Но в действителност в нея имаше неочаквана простота и двамата с Каролайн скоро се оказахме пълноправни зрители на трибуната за членове на клуба.
Още щом пристигнахме в комплекса, разбрахме, че има зона за членове и зона за останалите. Естествено аз държах да попаднем сред членовете. Нямаше никакъв смисъл да идвам дотук, ако не можех да задам въпросите си на хората, които, така да се каже, бяха „в играта“.
Повъртяхме се малко на паркинга за членове и в един момент пристигна рейндж роувър с петима, които явно бяха от избраниците. С Каролайн просто се присламчихме към групата, която влезе след махване с ръка от страна на пазача. Реших да не насилвам късмета си и да не пробвам да попадна в „светая светих“ — двуетажната ложа с веранди в колониален стил, червен керемиден покрив, прозорци с подредени по первазите сандъчета с цветя и заградена с белосан стобор морава отпред.
Понеже нямах никаква представа какво да очаквам, не знаех дали двеста-триста души отпред представляват добро посещение, или не. Много от зрителите бяха паркирали колите си от другата страна на игрището и просто седяха на покривите им, за да следят мача. Всеки гол се съпровождаше не толкова от одобрителни викове, колкото от хор от разногласни клаксони.
За щастие денят не само бе хубав, но можехме да се насладим и на малко слънчева светлина, докато седяхме на зелените пластмасови седалки в компанията на още стотина души, повечето от които познаваха играчите или им бяха роднини и които общуваха помежду си с викове и ръкомахания, докато отборите се преследваха безмилостно по терена пред нас.
Поло мачовете се състоят от части, наречени „чука“, и всяка чука продължава около седем минути. Мачовете може да бъдат от по четири, пет или шест чуки с почивки между тях. Мачът, на който бяхме попаднали, бе обявен с четири чуки с по петминутни паузи, като средната беше малко по-дълга.
Каролайн попита седящия до нея мъж на средна възраст какъв е резултатът. Въпросът не е толкова глупав, колкото може би изглежда, понеже играта понякога е доста объркваща. Първо не е ясно кога се зачита отбелязване на гол, понеже, за разлика от футбола, тук няма мрежа, в която топката да се оплете. Второ, отборите разменят местата си след всеки зачетен гол и за начинаещия не е лесно веднага да се ориентира кой отбор накъде атакува.
— Зависи — отговори мъжът. — С или без хендикап головете.
— Какво са хендикап голове? — простодушно попита Каролайн.
Мъжът се въздържа да извърти очи към небето, може би защото погледът му бе впит в деколтето на Каролайн.
— Всеки играч започва сезона с хендикап — обясни той. — В мачовете хендикапите на всички играчи от отбора се събират и хендикапът на единия отбор се изважда от този на другия. Това дава началния резултат, с който започва по-слабият отбор. — Той се усмихна, но не беше свършил — Разбира се, в този мач, който се състои само от четири чуки, се започва с две трети от разликата в хендикапите.
— И какъв значи е резултатът? — настоя да разбере Каролайн.
— „Бесните кучета“ водят на „Орчо риос“ с три и половина гола на два. — И той посочи таблото отляво на игрището: резултатът бе ясно изписан с големи бели цифри на син фон.
Почувствахме се засрамени, че сме попитали. Нямахме дори представа кои са „Бесните кучета“ и кои са техните противници, не че това имаше някакво значение за нас. Забавлявахме се и дори се изкискахме, за да го покажем.
По време на дългата почивка голяма част от хората на трибуните се сляха с играчите, които слязоха от понитата си и ги смениха. По дължина на игрището чакаха на повод трийсетина животни и някои от играчите вече ги бяха оседлали за бърза подмяна дори по време на дадена чука, ако усетеха, че животното под тях е изморено. Играта даже не спираше. Всеки от играчите, изглежда, разполагаше с коняр, някои дори с двама, в чиито задължения влизаше да се грижи за животното и да помогне за бързото прехвърляне на ездача и принадлежностите му от едното пони на другото. Полото явно не беше спорт за бедни.
През средната почивка попитах приятеля ни дали познава Ролф Шуман или Гай Уитни от един поло клуб в Уисконсин, Съединените щати. Той се позамисли и поклати глава.
— Едва ли. Всъщност това е малко вероятно. Полото в Щатите малко се различава от нашето. Там повече се играе „арена поло“. — Озадаченото ми изражение го накара да продължи: — Играе се на затворено или на малки заградени игрища, подобни на манеж. Нали се сещате, като онези, които се използват при обездката? — Кимнах. — Отборите им са от само по трима играчи и… — Той се поколеба. — Да кажем просто, че е по-различно от онова, на което ние се наслаждаваме тук. — Не каза в прав текст, че го смята за по-низша форма, но явно го мислеше.
— А Пьотр Комаров? — поинтересувах се.
— О, да — оживи се той. — Всички са чували за Питър Комаров.
— Питър? — повторих аз.
— Питър, Пьотр… все тая. Пьотр е Питър на руски.
— И как така всички го познават?
— Не съм казал, че го познават всички, а че са чували за него — поправи ме той. — Той е най-големият вносител на понита за поло във Великобритания. А може би и в целия свят.
— Че откъде ги внася? — попитах, като се постарах да не изглеждам прекалено заинтригуван.
— Отвсякъде — каза той. — Но основно от Южна Америка. Натоварва цял джъмбо-джет и ги транспортира, където си иска. Според мен поне половината понита у нас са внесени от Питър Комаров.
— В Англия ли живее?
— Не, не мисля. Знам, че прекарва голяма част от времето си тук, но май си живее в Русия. Има там поло клуб и явно е с големи заслуги за развитието на руското поло. Често води отбори оттам да играят тук.
— Откъде знаете толкова за него?
— Синът ми го познава — обясни той. — Моят син е онзи там, номер три за „Бесните кучета“. — Посочи към играчите, но не бях сигурен кого има предвид. — Купува понитата си от господин Комаров.
— Благодаря — казах аз, — много ми помогнахте.
— Какво? — с явна досада попита той. — Какво значи „помогнахте“? Да не сте проклет журналист?
— О, не… — засмях се аз. — Просто съм човек с нищожни познания за играта, но искам да науча много повече. Наследих от прабаба си голяма сума и ми хрумна да се позабавлявам, като поиграя поло с аристокрацията.
Обяснението ми го накара бързо да загуби интерес към нас. Нямаше никакво съмнение, че ни смята за невежи, които трябва да си харчат парите на други места. Изведнъж почувствах, че никак не бих искал Питър или Пьотр Комаров да чуе, че съм се интересувал за него в Гардс Поло Клъб.
Изиграха се два мача, всеки от които продължи по-кратко от час. Вторият проследихме от масата със столове пред сградата на клуба. Вече имаше висока облачност, но слънцето проникваше през нея без затруднение и се очертаваше прекрасен пролетен следобед, развалян само от шумните самолети над главите ни — излитаха от близкото летище „Хийтроу“. Не исках да мисля за онзи, с който Каролайн щеше да отлети от мен на следващия ден.
Побъбрихме с още десетина души и всички те бяха чували за Пьотр Комаров, макар не всички да имаха към него същото положително отношение като нашия приятел от трибуната.
— Той упражнява вредно влияние — каза един. — Мисля, че разполага с прекалено много власт в играта.
— По какъв начин? — не разбрах аз.
— Не само продава коне, но и ги дава под наем, особено на най-добрите играчи — обясни човекът. — Това означава, че някои от най-добрите международно известни играчи са зависими от него. Трябва ли да си Айнщайн, за да видиш потенциала за корупция?
— Не вярвам в полото да се раздават големи награди — позволих си да изразя съмнение.
— Може и да няма, но наградният фонд непрекъснато се увеличава — възрази той. — Да не говорим, че и залаганията за мачовете стават все по-популярни. Вече има уебсайтове, позволяващи да заложиш и на поло мач. А може ли някой да каже какви пари се въртят за залагане на нашите мачове в другите страни, особено в Русия? Убеден съм, че за нас би било много по-добре без парите му тук.
— Тоест той инвестира парите си тук? — попитах.
— Влага по-малко от половината на това, което печели — изръмжа събеседникът ми.
Никой не беше чувал нито за Ролф Шуман, нито за Гай Уитни, но не бях разочарован — бях натрупал чудесна информация за потайния господин Комаров, в това число един бисер от собственичката на кетъринг службата към клуба, която осигуряваше храната. Тя беше сигурна, че господин Комаров и съпругата му Татяна са вегетарианци.
— Защо си толкова възбуден? — попита Каролайн, докато чакахме на перона влака за Лондон. — Освен, разбира се, заради това, че довечера пак ще си в леглото ми.
— Чу ли какво каза онази жена от кетъринга?
— Че Комарови били вегетарианци? — сети се тя.
— Това означава, че ако са били на галавечерята на хиподрума, не е било възможно да са се натровили с храна, понеже съм почти сигурен, че отровата е била в соса за пилето.
— Е? — попита тя.
— Не са дошли в ложата на „Делафийлд“ в събота, както се е очаквало да направят — продължих аз. — И не са пропуснали този обяд поради неразположение след натравяне предната вечер, което е извинението при останалите, тъй като не са яли от същата храна. Но в такъв случай защо не са отишли? Дали не са знаели, че има бомба?
— Чакай малко — спря ме тя. — Скачаш на много крайно заключение, особено след като сам твърдеше, че отравянето е имало за цел да попречи някому да отиде на обяда, а сега казваш, че атентаторът не е бил натровен, но пак не се е явил.
Беше права, разбира се. Ситуацията бе много объркваща.
— Да предположим обаче, че е имало и друг, освен атентатора, който не е искал да присъства на обяда — настоях аз. — Тогава може да се окажат верни и двете предположения.
— Трябва ти нещо повече от предположение — свали ме на земята тя. — Защото можем да предположим, че бомбата наистина е била предназначена за арабския принц. С предположения всичко може да звучи логично.
Влакът пристигна и се настанихме във вагон с група деца, които се връщаха от посещение на увеселителен парк. Поводът беше празнуване на нечий рожден ден и всички бяха страшно възбудени от прекарването и с писъци и крясъци си разказваха колко страхотни били атракциите и колко забавно било да оцелееш след спускане с влакче на ужаса.
Каролайн се облегна на рамото ми и прошепна:
— Искам много деца.
— Идва ми малко изненадващо — отвърнах. — Още дори не живеем заедно, а ти вече искаш много деца.
Вместо отговор тя се сгуши по-плътно в мен и тихо затананика. Мисля, че не беше „Нимрод“ от Едуард Елгар.
Залових се да приготвям вечерята в апартамента на Каролайн, а тя седна да ми посвири. Бяхме се отбили в супермаркета на Уотърлу Стейшън, за да купим някои продукти и бутилка вино, разбира се. Приготвих Бьоф Строганоф, докато Каролайн изпълняваше първа част на любимия си Концерт за цигулка в ми мажор от Бах. Беше права — на виола звучеше невероятно.
— Това ли ще изпълниш в Кадоган Хол? — попитах.
— Не, за нещастие не — въздъхна тя. — За да имам шанс някога да изпълня това произведение, трябва да свиря на цигулка.
— Но ти можеш да свириш и на цигулка, нали?
— О, да, бих могла — съгласи се тя. — Само че не искам. Аз съм виолист, а не цигулар, и това не е случайно, а е съзнателен избор. Малък инструмент като цигулката не може да изтръгне от себе си сочния тон на виолата. Повечето оркестранти смятат, че виолистите са провалили се цигулари, но не е така. Това е все едно да заявиш, че тромбонистите са неуспели тромпетисти или че флейтистите са некадърни обоисти. Такива сравнения са нелепи.
— Все едно да се каже, че сервитьорите са готвачи неудачници — допълних списъка й, макар да знаех не един и два точно такива случая.
— Именно — съгласи се тя. Усещах, че и друг път е защитавала разгорещено становището си.
— Каролайн — казах сериозно, — не е нужно да защитаваш собствените си качества, особено пред мен. Вярвай в способностите си на професионален виолист. В никакъв случай не се извинявай, че не си нещо друго.
Тя седна до мен и опря лакти на плота на масата.
— Абсолютно си прав. Аз съм виолист и ми е приятно да съм точно такава!
Засмяхме се и вдигнахме тост за госпожица Каролайн Астън — виолист, която е горда да бъде точно такава.
— Не разбрах какво ще изпълниш в Кадоган Хол — напомних й.
— Концерт за цигулка и виола от Бенджамин Бритън.
— Посвири ми от него — помолих.
— Не — отказа тя. — Ще звучи тъпо.
— Защо?
— Защото това е концерт за двама изпълнители — цигулар и виолист. Все едно да слушаш само единия човек, който говори с друг, когото не можеш да чуеш, например в разговор по телефона. Няма да разбереш пълния смисъл.
— Музиката винаги ли има смисъл?
— Абсолютно — заяви тя. — Да изпълняваш музика е като да разказваш история с помощта на ноти и хармонии вместо букви и думи. Музиката може да събуди силна страст, а симфониите могат да пренесат слушателя през целия спектър от емоции, като започнеш от очакване, тъга и меланхолия в началните части и стигнеш до възторг и радост на финала.
Не можех да заявя, че вечерята ми беше способна да разкаже история, но се надявах да донесе, макар и за кратко мъничко радост на вкусовите ни брадавички.
Почистих тлъстината от говеждото и го нарязах на жулиени, преди да го подправя и запържа в нагорещения тиган. После задуших до омекване лук с гъби и го добавих към месото заедно с мъничко брашно. Налях щедра доза коняк и за ужас на Каролайн фламбирах месото, за да отстраня алкохола.
— Ще подпалиш сградата — извика Каролайн, когато пламъците от тигана се извисиха към тавана, и аз се разсмях.
После внимателно сложих заквасена сметана и малко лимонов сок и поръсих отгоре с червен пипер. Бях купил един голям картоф и понеже Каролайн нямаше кухненска „мандолина“[1], го настъргах на най-едрата страна на рендето й за сирене на дълги тънки ивици, които изпържих в много олио, за да получа златисти картофени „сламки“, докато месото къкреше на слаб огън.
— Останала съм с впечатлението, че бьофът се сервира с ориз — коментира тя. — И не очаквах от майстор готвач да използва фритюрник.
— Използвам фритюрник непрекъснато — казах аз. — Знам, че пържената храна не се смята за особено здравословна, но пък е вкусна и в нея няма нищо лошо, когато използваш правилната мазнина и не прекаляваш с консумацията. Но в никакъв случай не бих използвал мас, както се е правело едно време. — Вдигнах кошничката с картофените „сламки“, та олиото да се изцеди. — В Русия е традиция да се сервира с тази гарнитура, макар много хора да предпочитат вместо нея ориз.
Седнахме на дивана в дневната и започнахме да ядем от пластмасовите чинийки в скутовете ни.
— Не е зле — похвали ме тя. — Но защо го наричат „Строганоф“?
— На името на руския граф, който го е измислил.
— Поредният руснак — каза тя. — Затова ли избра това ястие за вечеря?
— Не е съзнателно.
— Чудесно е. — Тя с апетит поднесе късче жулиен към устата си. — А кое му придава този специфичен вкус? — Въпросът беше зададен с пълна уста.
— Сметаната и червеният пипер. В миналото това ястие присъстваше едва ли не във всяко ресторантско меню, но за нещастие напоследък го правят без говеждо. Наричат го „гъбен Строганоф“ и се сервира на вегетарианците.
— Като Комарови например — подсети ме тя.
— Да, точно като тях — съгласих се.
Сутринта на понеделник се оказа коренно различна от предната вечер.
Каролайн нямаше търпение да тръгне за летището и едва сдържаше възбудата си пред перспективата да отлети за Чикаго и да се присъедини към оркестъра. Не спираше да се оплаква как времето едва се влачело, докато чакахме поръчаното такси да ни откара до „Хийтроу“.
Аз пък не можех да се съвзема от скоростта, с която бяха изтекли последните часове. Бях разстроен от това, че тя заминава толкова надалеко, но от друга страна, се опитвах да съм съпричастен към нейната радост.
Пристигнахме на терминала два часа преди полета й и тя се чекира без проблем.
— Дадоха ми място в бизнес класа! — изпищя тя, притиснала Виола до гърдите си.
— Чекиращият агент сигурно те е харесал — охладих ентусиазма й.
— Беше жена — защити се тя и ме сръчка с пръст в ребрата.
Седнахме на високи столчета пред бара и си поръчахме кафе. Настъпи момент на неловко мълчание. На мен ми се искаше да съм с Каролайн до последната секунда, а нея едва я сдържаше да се вмъкне в залата за заминаващите, сякаш по този начин самолетът щеше да излети по-рано. Никой не искаше да сподели чувствата си, но и двамата разбирахме какво мисли другият.
— Още едно кафе? — предложи Каролайн.
— Не, благодаря — отклоних поканата. — Мисля, че е по-добре да влезеш, за да не се окаже, че има опашка за проверка на пътуващите. — Не го исках, исках да остане с мен вечно.
— Ще поостана още малко — каза тя неубедително. Опитваше се да ми достави удоволствие.
— Не — настоях аз, — тръгвай, защото имам да хващам влак за Лондон и оттам за Нюмаркет.
— Може би си прав — съгласи се тя с доловимо облекчение.
Махах й до последната секунда, когато се скри от погледа ми, а после тя и Виола изчезнаха сред хората пред контролата и в залата за заминаващите по-навътре. Задържах се още малко, в случай че се сети нещо и се покаже отново, но разбира се, нищо такова не се случи.
Как е възможно, питах се, да е толкова близко, само през една-две врати от мен, и едновременно с това да е толкова далеко? Дори споделих с пътната си чанта: „Как можа да тръгне без мен?“, попитах я, но тя не ми отговори. Сетих се за паспорта ми в страничния джоб. Защо не взема да хвана и аз самолета за Чикаго? Щеше ли Каролайн да се зарадва, или щеше да се притесни, като ме видеше? И какво щеше каже Карл, ако изчезнех от „Хей Нет“ за още една седмица? „Престани да се държиш детински“, казах на пътната си чанта, което ми донесе няколко удивени погледа от околните.
Хванах „Хийтроу Експрес“ за Падингтън. Чувствах се самотен и изоставен. Не ме измъчваше толкова това, че бях без нея, а повече невъзможността да й се обадя по телефона, ако ми се прииска, както и че това състояние на нещата ще продължи още най-малко девет часа. Не беше възможно да й опиша колко ми липсва и колко съм наранен. „Така ти се пада“, казах си малко нелогично.
Когато стигнах до гара „Кингс Крос“, помислих, че самолетът й вече трябва да е излетял. Тя сигурно седеше на уютното си място в бизнес класа, отпиваше шампанско и решаваше трудната задача кой филм да гледа. Беше опакована в една голяма алуминиева тръба, която цепеше небесата с хиляда километра в час, а аз се чувствах ужасно.
Карл ме взе от гарата в Нюмаркет в три и ме откара в „Хей Нет“. Нямах желание да се прибирам у дома и да седя там сам.
— Вчера приготвихме шейсет и пет обяда — докладва той.
— Отлично — зарадвах се. — Може би вече сме както беше преди.
— Все още изоставаме малко с вечерите — каза той. — Снощи имахме само двайсет, а това си е малко дори за неделя вечер.
— Не знам дали не е по-разумно в неделя да затваряме — казах. — Как мислиш?
— Това ще ни даде свободна неделя вечер — беше коментарът му. Съставянето на седмичния график на смените винаги беше голям проблем.
— А колко обяда направи днес?
— Не беше зле. Трийсет и пет. Но да не забравяме, че сме единствените, които работят в понеделник по обяд.
В „Хей Нет“ заварихме Гари да командва общите работници в чистенето на кухнята. Бяха преместили всички кухненски уреди и ожесточено търкаха пода.
— Какво значи това? — попитах Карл, докато отивахме към офиса. — Какво го е прихванало така изведнъж?
— Мисля, че се натяга — засмя се Карл. — Оскар го притеснява.
— Оскар ли?
— Новият временен майстор готвач от агенцията — напомни ми той и аз кимнах. — Гари усеща, че Оскар налага методите си, и това не му харесва.
— Но това е нелепо — казах аз. — Оскар ще е тук още само няколко дни.
— А-а… не е толкова просто — обясни Карл. — Оскар, изглежда, е хвърлил око и на Рей. — Рей и Гари бяха двойка. — Така че Гари ревнува.
— Не искам да знам нищо повече — заявих аз. — Стига това да не влияе на работата в кухнята.
— На работа ли си довечера? — попита Карл. — Мога да освободя Оскар веднага, ако се връщаш на пълен работен ден.
— Не — казах. — Задръж го още малко. Не се чувствам напълно във форма. — Щях да имам нужда от свободно време, докато търся подходящо място в Лондон. А освен това отдавна обмислях да привлека още един майстор готвач в кухнята, за да се разтоваря, Оскар можеше да ми помогне да преценя имам ли наистина нужда от такъв човек. Заплатите на персонала определено бяха най-голямото перо в разходите ми и не исках да издържам повече готвачи, отколкото можех да си позволя.
В крайна сметка поработих в кухнята, макар да нямаше нужда от мен. Направих го повече, за да се разсея и да не мисля за заминаването на Каролайн. Приготвихме над петдесет поръчки, което макар и не чак на нивото отпреди натравянето си беше огромно подобрение спрямо предишната седмица.
Потопих се в готвенето, заобиколен от тигани с цвъртящо шотландско говеждо, тавички с печен морски костур, намазани със сос ребра и задушени свински медальони. Беше толкова хубаво да усетя старата атмосфера, макар натоварването още да не бе същото.
На два пъти забелязах Яцек да ме наблюдава. Работата му се състоеше в това да идва в кухнята, да прибира използваните съдове, да ги измива и да ги връща на майстор готвачите за следваща употреба. Първия път си помислих, че просто ме чака да свърша с тигана, който използвах, но при втория случай бях сигурен, че ме гледа как готвя. Кимнах му да се връща в миялнята.
— Дръж го под око — каза Карл, който бе забелязал всичко. — Нещо не ми харесва.
Споделях мнението му и реших следващата сутрин да науча каквото мога за новия ни кухненски помощник.
Двама от вечерните посетители бяха госпожа Хардинг, завеждащата новинарския отдел на „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, и както можеше да се предположи, господин Хардинг, главният редактор на вестника. Не бях забелязал пристигането им и дори не знаех, че са дошли, когато Ричард дойде със сметката им.
— Тя казва, че си ги поканил на своя сметка — малко обвинително ме информира той. Ричард не бе от хората, които биха оставили някой да се измъкне даром. Това беше една от причините, поради които го бях наел на работа.
— Така е — потвърдих аз и взех сметката от подносчето, в което я носеше. Бяха поръчали бутилка вино, но беше една от по-евтините в листата и реших да приема и нея. Ричард несъмнено нямаше да одобри.
Отидох на масата на семейство Хардинг с бутилка портвайн и три чаши.
— По капка за здрав сън?
— Здравейте — топло ме поздрави госпожа Хардинг. — Това е съпругът ми, Алистър. Макс Мортън — запозна ни тя. Видях го да чете името ми, избродирано на престилката.
Алистър стана и си стиснахме ръцете.
— Благодарим ви за вечерята — каза той учтиво. — Доставихте ни голямо удоволствие.
— Чудесно — казах. — Може ли да се присъединя към вас за по чаша портвайн? — И приканващо вдигнах бутилката.
В крайна сметка компания ми прави само госпожа Хардинг, понеже съпругът й трябваше да шофира.
— Вече не мога да продължавам да си мисля за вас като за госпожа Хардинг — казах. — Но не знам първото ви име.
— Клеър — каза тя.
— Добре, Клеър — продължих аз, — надявам се да не ви сполетят лоши странични ефекти след вечерята при нас.
Тя малко се изненада, после широко се усмихна, разбрала, че се шегувам. Аз, от своя страна, се надявах това наистина да се окаже само шега.
— Сигурна съм, че ще се чувстваме прекрасно — увери ме тя. — Аз ядох риба — снапер с круша — и беше превъзходно.
Гари несъмнено щеше да е доволен от тази оценка.
— Аз пък се спрях на свински медальони — каза Алистър. — Бяха просто удивителни.
— Благодаря ви. Доволен съм, че сме успели да ви доставим приятни емоции.
Побъбрихме още малко, след което те си тръгнаха с обещанието да дойдат пак, този път за своя сметка. Разговорът протече, без да се споменава нищо за предстоящото дело. Изглежда, нещата все пак наистина се нормализираха.
Телефонът в джоба ми иззвъня.
— Да?
— Здравей, мили — възбудено изчурулика Каролайн. — Пристигнах. Тук е прекрасно. Имам чудесна стая с изглед към реката. Бих искала да си до мен.
И аз бих искал.
— Как мина полетът?
— О, чудесно. Спах три часа и сега изобщо не ми се спи.
— Радвам се — казах аз. — Защото тук е единайсет и половина и смятам да се прибирам и да си лягам.
— Къде си? — не разбра тя.
— В ресторанта. Помагах с приготвянето на вечерята.
— Лошо момче — скара ми се тя. — Трябваше да си почиваш.
— Как, като вчера ли? — засмях се аз.
— Трябва да свършваме — каза тя. — Имаме обща среща долу след пет минути. Разходка с кораб. Усещам, че ще се върна капнала. — Възбудата в гласа й не секваше.
— Желая ти да прекарате чудесно. — Прекъснахме разговора и определено изпитах болка, че не съм до нея.
Прозях се. За разлика от Каролайн, бях капнал от умора, както емоционално, така и физически.
Преоблякох се, после Карл ме закара до нас и едва сега се сетих, че съм забравил пътната си чанта в ресторанта.
Голяма работа, можех веднъж да си легна и без да си измия зъбите.
Което и направих.
Сънувах, че ми мирише на тост. Някой беше забравил филията в тостера и тя бе започнала да прегаря. Изгорял тост. Баща ми предпочиташе тоста почернял. Шегуваше се, че става за ядене само ако е изгорял.
Събудих се и продължаваше да ми мирише на тост.
Станах и отворих вратата на спалнята.
Къщата гореше. По стълбището се издигаха дълги пламъци. Гъст черен дим нахлу в спалнята.