Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (18)

17.

Преди вечерния концерт Каролайн се върна и ме намери на леглото си в явно лошо състояние. Въпреки че бях изпил много и различни болкоуспокояващи, ръката ме болеше толкова силно, че всяко движение ме караше да се мръщя.

— Трябва да те види лекар — заяви Каролайн. Беше много загрижена и доста изплашена.

— Знам, но не искам да използвам кредитната си карта, а ще трябва да му платя — възразих.

— Наистина ли вярваш, че някой може да те проследи по кредитната ти карта?

— Не искам да рискувам — отговорих изморено. — Особено след случилото се днес. Кой знае на какво е способен Комаров. Мисля, че тъкмо той по някакъв начин е отговорен за смъртта на деветнайсетте души на хиподрума в Нюмаркет. Ако е така, изобщо няма да се замисли да убие още един. — „Или двама“, мина през ума ми, но не го казах на глас. — С колко време разполагаш преди концерта?

— Около час и после трябва да тръгвам — каза тя.

— Ще трябва да ни стигне. Вземи си кредитната карта и да вървим.

— А защо смяташ, че не могат да проследят и моята?

— Сигурно могат. Но е по-малко вероятно да търсят госпожица Астън, след като им е нужен Макс Мортън.

Взехме такси и отидохме в спешното отделение на Северозападната мемориална болница на Ири стрийт. По пътя трябваше да преглъщам всеки порив да изкрещя от подскачането по дупките по настилката.

Също като в Англия, и тук трябваше да се попълнят многочислени формуляри и да се чака цяла вечност. Тук обаче преди срещата с медицинския персонал имаше друго много важно посещение — при касиера.

— Имате ли осигуровка, господин Мортън? — поинтересува се младата жена от другата страна на стъклената преграда.

— Мисля, че имам туристическа застраховка, но не мога да намеря документа — отговорих.

— В такъв случай ще запиша във формуляра „няма“ — обясни тя. — Възнамерявате ли в такъв случай да заплатите от джоба си разноските по вашето лечение?

— Да — потвърдих аз. — Поне засега.

Последваха няколко минути писане.

— Понеже не сте американски гражданин, трябва да заплатите цялата сума предварително.

— За каква сума говорим? — попитах. Тя бутна листа със сметката към мен. — Исках само някой да прегледа ръката ми — коментирах числото, — а не да купувам цялата ви болница.

Не й се стори смешно.

— Трябва да заплатите цялата сума, преди някой да се заеме с вас — твърдо повтори тя.

— И какво ще стане, ако не мога да платя? — поинтересувах се.

— В такъв случай ще бъдете помолен да отидете на друго място.

— Ами ако умирам?

— Не умирате — отговори тя, но останах с впечатлението, че дори да умирах, ако не мога да платя, пак ще очакват от мен да се изнеса и да хвърля топа в друга болница.

Каролайн подаде картата си и само болезнено примижа, като видя сумата, под която я помолиха да се подпише. Върнахме се в чакалнята, където ни увериха, че скоро ще ме извикат. Целунах Каролайн и й обещах да й се издължа в мига, в който се прибера в Англия.

— Ами ако някой те убие преди това? — прошепна тя. — Какво ще правя аз тогава? — И се усмихна, което ме накара да се почувствам по-добре.

— Ще побързам да те включа в завещанието си — усмихнах й се в отговор. Смехът — още повече смехът в лицето на опасността — е най-доброто лекарство.

Поседяхме заедно още малко. Часовникът на стената показа шест и четиридесет.

— Не ми се иска да го казвам — проговори тя, — но трябва да тръгвам или ще пропусна концерта и тогава наистина ще ме изхвърлят. Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Не се безпокой за мен — успокоих я. — Ще се видим по-късно.

— Нали няма да те задържат да нощуваш тук? — попита тя обезпокоено.

— Не и без да им платя допълнително. — Изсмях се малко кухо. — Не, не мисля, че ще се стигне дотам. Ще се видим по-късно в хотела. — Виждаше се, че не й се тръгва. — Хайде, върви… Или наистина ще закъснееш.

Тя стана, тръгна към автоматичната врата, спря за секунда и ми махна с ръка. Наистина не ми се искаше да тръгва. Трябваше ми тук, имах нужда от нея да бърше потта по веждите ми и да облекчава болката ми, а не да гали проклетата Виола.

— Господин Мортън — извика сестрата на рецепцията и ме върна към реалността.

 

 

Прибрах се в хотела десетина минути преди Каролайн. Както и преди, тя беше под влияние на адреналина, а аз бях под влияние на смес от райски газ и болкоуспокояващи. Освен това бях „разкрасен“ с обездвижваща превръзка от фибростъкло около китката — започваше от дланта, обхващаше палеца и стигаше чак до лакътя ми.

На рентгеновата снимка съвсем ясно се бе видяло, че имам счупена китка и че улнарната ми кост е пукната около два сантиметра над ставата. За щастие нямаше голямо разместване на парчета и самата фрактура бе премахната, като лекарят дръпна ръката ми, докато краищата на парчетата се наместиха. Не можах да се насладя на изживяването въпреки частичния анестезиращ ефект на райския газ. Може и да се нарича „райски“, но процедурата в никакъв случай не бе забавна.

Превръзката имаше за цел да обездвижи ставата и лекарят ме предупреди, че трябва да я нося поне шест седмици. Помнех историите на баща ми за контузиите му, когато бил жокей. Хвалеше се, че му минавало бързо като на куче, и твърдеше, че често се опитвал да разреже гипсовата превръзка с ножица само седмица след счупването на поредната кост. Но както е добре известно, стийпълчейз жокеите са луди хора.

Спазвах указанията на лекаря и държах дясната си ръка повдигната на възглавница, за да намаля отичането под превръзката. Не беше много изискано, но поне болката беше по-слаба.

 

 

Дойде съботният ден, който прекарах в лежане в хотелската стая. Погледах малко бейзбол, което не бе никак вълнуващо, а после малко мотоциклетни състезания, които бяха доста вълнуващи.

Поръчах си салата „Цезар“ по румсървиса и я изядох, като държах вилицата с лявата ръка, после се обадих на Карл, като използвах телефона на хотела.

— Къде си? — попита той. — Трима души ми звъниха и настояваха спешно да се свържат с теб.

— Кои?

— Едната беше майка ти. Другото обаждане бе от данъчните, а третият не пожела да се представи.

— Имаш ли номерата им?

— Номера на майка си, предполагам, го знаеш. А другите не оставиха номера. Казаха, че пак щели да се обадят. Къде да им кажа да те намерят?

Не бях сигурен дали мога да имам доверие в Карл.

— Кажи им, че отсъствам — реших накрая. — И че няма да ме има поне още седмица.

— А няма ли да те има?

— Не знам. Ще можеш ли да се справиш, ако наистина ме няма?

— Мога да се справя, ако те няма завинаги — каза той и не разбрах това израз на увереност в способностите му ли е, или израз на пренебрежение към моите.

— Приемам това като уверение, че в ресторанта всичко е наред — казах аз.

— Абсолютно.

— Тогава ще ти се обадя пак в понеделник.

— Окей. Но къде си все пак? Каза ми, че уж отиваш при майка си, но защо тогава тя те търси тук?

— По-добре за теб е да не знаеш — заявих малко театрално, което сигурно увеличи съмненията му.

— Щом така смяташ — с неудоволствие се примири той. — Но не забравяй да се отбиеш при майка си. Тя много настояваше да го направиш.

— Добре, ще го направя — обещах и затворих.

Майка ми не си беше у дома. Знаех това, защото в нощта, преди да отлетя за Чикаго й се обадих и й казах да отиде при братовчедка си в Девон, а никога не се бе налагало да я карам два пъти да го прави, понеже там много й харесваше. Само че тя почти никога не ми звънеше първа — винаги аз й се обаждах.

Позвъних в дома на братовчедката на майка ми в Торкий, като отново използвах хотелския телефон. Вдигна ми на втория сигнал.

— Здравей, Макс — каза тя с обичайния си плътен глас. — Предполагам, че искаш да разговаряш с майка си, нали?

— Да, ако може.

— Момент. — Тя остави слушалката и я чух да вика майка ми.

— Здравей, миличък — каза майка ми. — Прекарвам прекрасно. Тук е много красиво. — Тя винаги бе искала да се премести в Торкий, но така и не се бе наканила да го направи. Не беше човек на действието.

— Здравей, мамо. Търсила си ме в ресторанта.

— Не съм. — Знаех, че не е възможно да се е обаждала. — Трябваше ли?

— Не, разбира се, че не — успокоих я. — Исках само да се уверя, че си добре.

— О, да, миличък — изчурулика тя. — Всичко тук е чудесно. Джанет ме покани да остана още една седмица. — Милата Джанет.

— Добре, мамо — казах аз. — Забавлявай се там. Ще ти се обадя пак след няколко дни.

— Чао, миличък — с възбуден глас каза тя и затвори.

Легнах и се запитах коя ли се е представила на Карл за моя майка.

После използвах мобилния си телефон, за да позвъня на брат ми. С Тоби се чувахме много рядко, но не поради някаква враждебност, а в резултат от това, че не се бяхме сближили като малки и това се бе прехвърлило в следващите години.

— Здравей — разнесе се гласът му в слушалката. — Отдавна не сме се чували.

— Да — съгласих се. — Как са Сали и децата?

— Добре са, благодаря — каза той. — Децата растат сякаш не с дни, а с часове. — Не го каза като намек, че не намирам време за двамата си племенника и едната племенница. И двамата знаехме, че по някаква причина с жена му не се разбираме. Всъщност и двамата с него се виждахме рядко — обикновено когато идваше в Нюмаркет за търговете за расови коне.

— Мама е в Торкий — казах му.

— Чух.

— Ще остане там още поне седмица.

— Благодаря за информацията — каза той. Знаех, че за разлика от мен той често се отбива да я види. Тоби живееше в стария дом на баща ми, до конюшните за тренировка, а мама в извънградската си къща.

— Тоби — казах, — може ли да те видя по някое време следващата седмица?

— Разбира се — веднага се съгласи той. — Кога?

— Не съм сигурен. Понеделник… или може би вторник.

— Става.

— А ще може ли да преспя у вас?

Къса пауза, преди да отговори:

— Наред ли е всичко?

— Къщата ми изгоря.

— Господи, Макс! — възкликна той. — Как стана?

— Не мисля, че е случаен инцидент.

Нова пауза, този път забележимо по-дълга.

— Имаш нужда от помощта ми ли? — попита накрая той.

— Да, но не финансова.

— Добре. — В гласа му прозвуча облекчение. — Ела, когато искаш. И остани колкото искаш. Ще говоря със Сали.

— Благодаря. А може ли да доведа още един човек с мен?

— Момиче? — попита той. Май ме познаваше по-добре, отколкото предполагах.

— Да.

— Една стая или две?

— Една.

— Добре — развеселено се съгласи той. — Обади ми се все пак, след като разбереш кога точно ще дойдете.

— Благодаря — казах искрено. — Ще се обадя.

 

 

С Каролайн отлетяхме за Лондон в неделя вечерта, но малко досадно — с различни полети. Не успях да купя място на самолета, с който пътуваше оркестърът, макар да бях първи в списъка на чакащите, така че излетях в нощта над Илинойс петдесет минути по-късно. Авиокомпанията показа милост към ранената ми ръка и ми даде място, на което отдясно нямаше никого, така че можех да отпусна ръката си върху купчина възглавници и одеяла. Дори и така спах на пресекулки и с облекчение посрещнах момента, когато най-сетне кацнахме на летище „Хийтроу“. Беше понеделник, седем сутринта.

Каролайн ме чакаше след паспортния контрол, седнала на скамейка до скритата в съответстващ черен калъф Виола. Макар и да не бе точно от категорията на Страдивариус, Виола бе достатъчно ценна, за да не се рискува да пътува самотна в товарното отделение на самолета.

— Къде ще отидем сега? — бяха първите й думи, когато седнах до нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Смяташ ли, че е безопасно да отидем в моя апартамент?

— Кога трябва да бъдеш пак с оркестъра?

— В сряда по обяд — отговори тя. — Имаме два почивни дни преди репетициите за концертите в четвъртък и петък в Кадоган Хол. Но преди това ми трябва и малко лично време.

— Ще отидем при брат ми за два дни.

— Така ли? Той къде живее?

— В Ист Хендред — казах. — Това е до Дидкот в Оксфордшир.

Нямах намерение да използвам мобилния си телефон поне за известно време, така че се обадих на Тоби от телефонен автомат в залата за получаване на багажа, за да му кажа, че пристигаме днес.

— Ще бъде ли безопасно? — със съмнение попита Каролайн.

— Не знам — казах чистосърдечно. Безпокоях се, че може да се окаже не съвсем безопасно и за семейството на брат ми. Но това бе риск, който се налагаше да поема. — Не знам дали има място, където да е абсолютно безопасно. — Погледнах я. — Но не мога да се крия вечно. Трябва да разбера защо Комаров се опитва да ме убие.

— Щом си толкова сигурен, че е той — логично каза тя, — не смяташ ли, че е време да разкажеш на полицията?

— Ще го направя — обещах аз. — След като говоря с брат ми и му покажа металната топка. След това ще се обадя в полицията.

Така че следващото ми позвъняване не бе до момчетата в сини униформи, а до Бърнард Симс — моя неудържим адвокат.

 

 

Получихме багажа си и се качихме в наетия „Форд Мондео“. За щастие колата бе с автоматични скорости и шофирането с една ръка бе относително просто, така че скоро се включихме в движещия се на талази трафик по магистрала М4 към Лондон. Каролайн настоя да се отбием в апартамента й, за да си вземе чисти дрехи, макар идеята да не ми допадаше, не на последно място, защото Ист Хендред беше в противоположната посока. Аз самият не разполагах с чисти дрехи. С изключение на няколкото дреболии, които бях зарязал в дома на Карл, всичките ми дрехи в момента се намираха в куфара ми.

— Задължително трябва да се прибера поне за малко — настоя Каролайн. — Освен всичко друго ми трябват и нови струни за виолата. Останали са ми само две!

— Не можем ли да ги купим отнякъде?

Вместо отговор тя просто ме изгледа, наклонила глава встрани и с присвити устни.

— Добре, добре — предадох се, — ще те откарам до вас.

Така че отидохме във Фулам, но аз настоях да минем три пъти по Тамуърт стрийт, за да проверя дали някой не чака в кола пред апартамента й. Никой от нас не забеляза нищо подозрително. Спрях на ъгъла и Каролайн влезе в апартамента си, а аз останах на пост отвън, без да гася двигателя. Никой не се приближи и никой не се развика, но въпреки това на душата ми бе неспокойно.

Започвах да си мисля, че Каролайн прекалява, когато тя се появи и почти спринтира към колата. Хвърли един издут сак на задната седалка и скочи вътре.

— Тръгвай! — И затръшна вратата. Не беше необходимо да ме уговаря и аз стъпих на педала на газта. — Някой е бил в апартамента ми — обясни тя.

— По какво разбра?

— Някои неща ми се сториха странни още щом влязох — започна Каролайн. — На едно от писмата под отвора за пощата имаше мръсен отпечатък от обувка. Казах си да не бъда параноичка. В крайна сметка отпечатъкът можеше да е бил на плика още преди да бъде пуснат през процепа. Но съм сигурна, че някой е влизал в банята ми и е ровил в аптечката.

— Защо?

— Шкафчето в банята ми е толкова натъпкано с разни неща, че винаги падат, като отворя вратичката. Иска се ловкост да го избегнеш и явно някой не се е справил. Защото сега всичко вътре беше на различно място.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отсече тя. — Знам отлично какво има в шкафчето ми и къде точно стои. Отворих го, за да си взема аспирин, и всичко беше местено. Малко, но достатъчно, за да го забележа. — Тя се обърна и погледна назад. — Макс, страхувам се.

И аз се страхувах.

— Спокойно — казах с уверен глас. — В крайна сметка вътре не е имало никой, а в момента не ни следят. — В интерес на истината непрекъснато гледах в огледалото, за да съм сигурен, че е така. Влязохме в една тясна безлюдна уличка и спрях. Погледнахме зад нас. Никой. Изчакахме, но никой не зави в уличката.

— Но защо някой ще влиза в апартамента ми? — недоумяваше Каролайн. — И как са го направили?

— Може би са искали да разберат кога ще се прибереш — предположих.

— И как е щяло да стане това?

— Не знам. Може да са ти монтирали някакво подслушвателно устройство, за да разберат нещо. — На мен ми звучеше налудничаво като във филм за Джеймс Бонд. Беше абсолютно невероятно, но защо наистина иначе някой щеше да влиза в апартамента й?

Потеглихме на запад, за да излезем от Лондон. Спрях на бензиностанцията в Хестън и Каролайн позвъни на съседката си от горния етаж от автомата. Аз чаках в колата.

— Казали й, че ги е изпратил хазаинът — обясни Каролайн, след като се върна. — Трябвало да проверят за теч или нещо подобно. Госпожа Стак — така се казва съседката от горния етаж — каза, че ги пуснала, но ги изчакала, докато оглеждали кухнята и банята. Били двама. Добре облечени и не много възрастни според нея, но тя е полусляпа и за нея никой не е стар, ако е под седемдесет и пет. За нея съм в основното училище. И непрекъснато ме пита за „мама“ и „тате“! — И извъртя очи нагоре.

— Интересно как са знаели, че има ключ — подхвърлих.

— Попитах я и това — продължи Каролайн. — Не са знаели. Почукали на вратата й и я попитали знае ли къде съм. Тя пък ги попитала защо се интересуват, а те й обяснили, че има съмнения за теч в апартамента ми. Тогава тя им казала, че има ключ. Те пък изобщо не са се главоболели да проверяват й нейния апартамент.

— В такъв случай трябва да приемем, че единият от тях е господин Комаров или поне, че той ги е изпратил — заключих. — Но кой е другият?

 

 

Китката ме болеше много. В допълнение към това бях толкова изморен, че буквално заспивах. През цялото пътуване държах очите си отворени на четири, а Каролайн се бе предала и заспала, макар да ме бе уверявала, че ще остане будна. Междувременно аз карах с чести превишавания на скоростта, последвани от неестествени забавяния, и завъртях два пъти по детелината преди Рединг, за да се уверя, че никой не ни следи.

Когато наближихме селото, събудих Каролайн. Тоби излезе да ни посрещне — беше чул скърцането на гумите по чакъла пред къщата му. Винаги се чувствах странно, когато идвах тук, в къщата на моето детство, но намирах в нея брат ми и семейството му вместо нашите родители. Може би това бе една от причините, поради която с Тоби се виждахме толкова рядко.

— Тоби — казах, като слязох от колата, — запознайте се. Това е Каролайн Астън.

Двамата се здрависаха.

— Толкова си приличате — констатира Каролайн, като ни изгледа последователно.

— Нищо подобно — засегнах се аз. — Той е много по-стар от мен.

— И много по-достолепен — засмя се Тоби, после сложи ръка през раменете ми. — Заповядай, братле.

Наричаше ме така от детските ни години.

Влязохме през болезнено познатата ми врата. Сали ни посрещна в антрето. Целунахме се, по-точно опряхме буза в буза. Само от вежливост, разбира се.

— Сали — казах аз, — радвам се да те видя. Това е Каролайн.

Двете се усмихнаха една на друга и Сали, която държи на маниерите, се наведе напред за целувка.

— Макс — погледна ме тя, — това е прекрасно. — Не разбрах дали е прекрасно, че ме вижда пак, или че идвам с Каролайн. Не ме интересуваше особено, стигаше ми, че не се караме. — Разбрах за дома ти и страшно съжалявам — продължи тя с почти искрен глас. — Както и за ръката ти. — И изгледа стърчащия от маншета ми край на превръзката. Благодарих й с усмивка. Бях казал на Тоби по телефона за ръката си, но не му бях обяснил как се е случило. Огледах се и попитах:

— Къде са децата?

— На училище, разбира се — отговори Сали. — Филипа, най-малката, вече е на шест.

— Така ли? — промърморих аз. Май наистина не бях идвал тук отдавна. Последния път, когато я бях видял, още се учеше да ходи.

Тоби побърза да запълни неловката пауза.

— Е, предполагам, че и двамата изгаряте от желание да си починете поне няколко часа — каза той. — От летището му бях обяснил, че почти не сме мигнали по време на полета.

— Благодаря — въздъхна Каролайн. — Наистина е така.

По пътя към горния етаж надникнах в стаята, която бе моя през първите осемнайсет години от живота ми. Не беше много по-различна от онова, което помнех. Сега в нея се бе настанил по-големият ми племенник, което ставаше ясно от табелата „Стая на Джак“, здраво завинтена върху вратата. Леглото му бе на мястото на моето, а и скринът, в който бях държал дрехите си, не бе помръднат. Стана ми мъчно за детските години, за щастливото време на израстване в този дом и за абсолютната младежка увереност, че никога нищо лошо не може да ми се случи. Утопия, която беше разбита на парчета след сблъскването с онзи камион.

С Каролайн си легнахме в спалнята за гости и моментално заспахме.

Спах все така, на пресекулки, около два часа, преди да се разсъня окончателно заради превръзката. Облякох се тихо, оставих Каролайн да спи и слязох долу по чорапи. Тоби беше в кабинета си, в който се влизаше от входното антре, и аз тихо постоях на вратата да го погледам — той разглеждаше календара със състезанията, както бе правил баща ми всеки божи ден. Този календар е библията за треньори, защото в него се съдържат всички условия за всяко предстоящо състезание, което им позволява да изберат кой от конете им къде да участва. По времето на баща ми календарът представляваше седмично разписание с голям формат, отпечатано на жълта хартия, което той разстилаше на бюрото си и изучаваше вглъбено часове наред. Сега Тоби разглеждаше много по-малка книжка с бяла хартия и син шрифт, която обаче по същество изпълняваше същата роля като някогашния таблоиден формат. Но с навлизането в компютърната ера книжният вариант несъмнено скоро щеше да остане в историята.

— А, здравей. — Тоби ме усети и вдигна глава. — Наспа ли се?

— Не бих казал — въздъхнах и вдигнах превързаната си ръка. — Това чудо е дяволски неудобно.

— Как стана? — попита той и отново свали поглед към календара.

— Не успях да се дръпна навреме — обясних.

— От какво? — попита той, без да вдига глава.

— От един стик за поло.

Това вече привлече вниманието му.

— Нямах представа, че играеш поло.

— Не играя — продължих да отговарям все така не многословно.

— Тогава как… — Той спря и ме изгледа. — Да не искаш да ми кажеш, че някой те е ударил нарочно?

— Не мисля, че щяха да спрат само с ръката ми, ако не бях избягал.

— Но това… това… е ужасно. Съобщи ли в полицията?

— Не още.

— И защо не, за бога?

Добър въпрос наистина. Защо не оставех всичко в ръцете на полицията? Защото ме беше страх, че ако го направя, няма да дочакам края на разследването. Но как да кажа това на Тоби без подготовка?

— Искам да ти обясня всичко, защото ми е нужна помощта ти — започнах. — Трябват ми познанията ти за конете. Знам, че съм израсъл в този дом и все нещо трябва да ми е останало, но ти си забравил повече неща за конете, отколкото аз някога съм знаел, и повярвай ми — сега това знание ми е нужно. И заради това съм тук.

— Обясни ми тогава — подкани ме той, сложи ръце на тила си и отпусна облегалката на стола си максимално назад.

— Не още. Искам и Каролайн да е тук. Освен това се надявам да нямаш нищо против, ако повикам и адвокат, който да чуе всичко.

— Адвокат? — бавно повтори той. — Толкова ли е сериозно?

— Толкова — потвърдих. — Всъщност можеш да смяташ, че никога през живота ми не съм бил по-сериозен за нещо. — А Тоби знаеше, че винаги съм бил сериозен, особено след смъртта на баща ми. И това много често го бе вбесявало.

— Добре — съгласи се той, като се взря внимателно в лицето ми. — Кога ще дойде адвокатът?

— Увери ме, че ще пристигне към четири. Идва от Лондон. — Изведнъж се изпълних със съмнения в това колко добра е тази идея. Присъствието на адвокат можеше да направи Тоби много предпазлив. Той бе имал много тежки моменти с адвокати във връзка със завещанието на баща ми и адвокатите не бяха сред любимите му хора. От друга страна, едва ли бе срещал адвокат като Бърнард Симс. Всъщност и аз още не го бях срещал лично. Но пък такова удоволствие беше задължително да се сподели от повече хора.

 

 

Бърнард се оказа всичко, което бях очаквал. Огромен, добродушен, с къдрава черна коса и грамаден двуреден костюм на фино райе, който с мъка побираше тялото му.

— Здрасти, Макс — сърдечно каза той, когато го посрещнах пред къщата. Приближи се към мен с протегната ръка, на която ми се стори, че има много повече пръсти, отколкото се полага. Обяснението сигурно бе в това, че всеки пръст бе два пъти по-дебел от всеки мой. Вдигнах превръзката си и отклоних ръкостискането.

— Как ти се случи това? — попита той.

— Ще ти разкажа по-късно — обещах аз. — Влизай.

— Тя тук ли е? — попита той шепнешком, почти заговорнически.

— Коя? — Погледнах го невинно. Тази игра може да се играе и от двама.

— Виолистката, естествено.

— Може би. — Усмихнах се загадъчно.

— О, това е добре. — Той доволно потри ръце. После спря. — И не е добре.

— Защо да не е? — изненадах се.

— Не съм сигурен, че е редно да се виждам с нея извън съдебната зала — обясни Бърнард. — Това може да доведе до конфликт на интереси по делото за отравянето.

— Майната му на отравянето — казах. — И не гледай на днешната среща като на приятелско запознаване.

— Няма — увери ме той. — Но още нищо не знам, нали така? Ти не си ми казал защо толкова много държеше да дойда тук именно този следобед.

— Ще го направя, обещавам. Като му дойде времето.

— Каза само, че било въпрос на живот и смърт.

— Точно така — потвърдих. — Моят живот и моята смърт.