Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (13)

12.

Прекарах поредната неспокойна нощ. За разлика отпреди, вместо втръсналия ми кошмар с безногата Мери-Лу, този път лежах буден и се опитвах да мисля за Каролайн, но непрестанно се връщах на основните въпроси: кой и защо беше отровил вечерята? И наистина ли беше направено, за да се попречи някому да бъде на състезанието на следващия ден. И ако бе така, кой беше този човек? И опитвал ли се бе някой да ме убие чрез повреждане на спирачките на колата ми? И пак, ако бе така — кой? Най-сетне — имаше ли това някакво отношение към поло връзката? Много въпроси и практически никакви отговори.

Бях ровил из интернет до среднощ. Бях научил маса неща за полото, които досега не ми бяха известни. И които никак не държах да знам. Полото например се оказа включвано пет пъти в списъка на олимпийските спортове, но не и след 1936 година, когато Аржентина бе спечелила златния медал. Тази страна, изглежда, оставаше основна сила в световното поло, а и повечето от използваните за игра понита все още идваха от Латинска Америка.

Поло асоциацията в Хърлингам беше регулаторният орган за играта в Обединеното кралство, макар в Хърлингамския клуб да не се провеждаха мачове след разкопаването на игрището като нива през 1939 година, за да се осигури храна за изнемогващите от войната лондончани.

Бях разгледал публикуваните на сайта им правила на играта. Бяха изложени на петдесетина страници плътен текст и бяха толкова сложни, че недоумявах дали някой изобщо ги разбира. Беше ми забавно да науча например че ако дървената топка с диаметър девет сантиметра се разцепи на две неравни части след удар с дървения стик или след настъпване от някое пони, то голът все пак може да бъде зачетен, при положение че се прецени, че по-голямата част е преминала през голлинията между двата стълба. Представях си как би се изразил по този повод защитник, преценил, че трябва да защитава срещу „грешната“ половинка. Правилата бяха толкова подробни, че в тях дори се забраняваше на яздещите съдии да използват мобилните си телефони по време на играта, а неяздещите им колеги трябваше да се въздържат от разсейване чрез общуване със зрителите или говорене по телефона, докато наблюдават от страничната линия.

Освен това открих, че понитата за поло в действителност не са понита. Бяха си коне. Много от тях бяха аржентински коне от породата „криоло“, а други бяха породисти коне, оказали се лишени от качества да бъдат победители на пистата за надбягване. В Америка породистите коне често се кръстосваха с „квартерони“ и в резултат се получаваха бързи коне с добър ход, способни на рязко ускорение, забавяне и остри завои — все елементи, без които успехът е невъзможен. Но това определено не бяха понита, понеже средният им ръст бе над петнайсет длани, тоест пет фута или метър и петдесет, в холката на коня, в сравнение с границата от максимално допустимите четиринайсет и половина за истинските понита.

Макар главата ми да бе натъпкана с всевъзможна информация, не бях открил никакви отговори на интересуващите ме въпроси. Бях научил обаче, че идната неделя предстои финалът на турнира, който трябваше да се състои в Гардс Поло Клъб до Уиндзор. Може би трябваше да отида. И май щеше да е най-добре, ако вземех с мен Каролайн.

 

 

— Ти наред ли си? — възмути се Каролайн, когато й позвъних. — Нямам време да се размотавам по тъпи поло мачове. А и ти би трябвало да си почиваш. Имаш сътресение, забрави ли?

— Само един следобед — казах умолително. — А и сътресението се отразява само на паметта.

— Май наистина си решил да ходиш — забеляза тя.

— Абсолютно.

— Но аз нищо не разбирам от поло — изви тя.

— И какво от това? И аз също.

— Тогава защо, за бога, искаш да отидеш?

— Знаеш за налудничавата ми теория за атентата и натровената вечеря — напомних й. — Нещо ми подсказва, че е възможно да има връзка с полото. Знам, че звучи нелепо и че може да се окаже абсолютно несвързано с нищо, но искам да отида на поло мача и да задам няколко въпроса.

— Защо не започна с това? — въздъхна тя. — Естествено, че ще дойда. Да си взема ли шапката с козирката и лупата?

— Дали не долавям скептицизъм? — засмях се. — Честно казано, и аз съм изпълнен със съмнения, но истината е, че няма за какво друго да се захвана.

— Е, и какво да облека? — сериозно попита Каролайн.

— Туидовият си костюм и зелени боти.

— Нямам туидов костюм.

— Добре тогава — казах аз. — Нещо удобно и топло в такъв случай, защото прогнозата за неделя не е добра.

— А шапка? — не се уморяваше тя.

— Нямам представа — признах си.

— Изобщо не ми помагаш — каза тя. — Мислех, че знаеш всичко за света на конете.

— Конните надбягвания не са поло — напомних й.

— Една и съща работа. Щом и в двете са забъркани коне.

Имаше да учи толкова много неща.

 

 

Прекарах по-голямата част от деня в чудене какво да правя, в обиколки из двора и в гледане на едва пълзящите стрелки на часовника. Искаше ми се да съм на път към Фулам и Каролайн.

Но денят не беше тотално провален. Още сутринта се обадих на Маргарет Джейкъбс в магазина им за сарашки изделия. Не бих казал, че се държа особено приятелски.

— Какво искаш? — сопна ми се веднага.

— Какво ти става, Маргарет? — изненадах се аз.

— Заради теб с Патрик се разболяхме онази вечер — каза тя. — Бях сигурна, че ще умрем.

— Съжалявам — извиних се. — Ако това може да те успокои поне малко, аз също бях много зле. И не съм разболял всички ви нарочно.

— Сигурно. — Тя омекна, но съвсем малко. — Но във вестника писаха, че ресторантът ти е затворен за обеззаразяване. Сигурно е имало нещо не наред, за да го направят. А и ние те посетихме точно предната седмица.

— Няма нищо смущаващо около ресторанта — казах. — Вече бяхме инспектирани от Агенцията по стандартизация в храненето и имаме тяхното разрешение за работа. При нас никога не е имало нищо нередно.

— Все трябва да е имало нещо — настоя тя. — Иначе защо ни беше толкова зле?

Реших да не и разказвам за фасула и убеждението ми, че някой нарочно е отровил вечерята. Вместо това смених темата.

— Маргарет — казах, — знам, че с Патрик сте били поканени на обяда на „Делафийлд Индъстрис“ в деня на „2000 гвинеи“. Неразположението ви ли беше причина да не дойдете?

— Да — потвърди тя. — Очаквах състезанието с огромно нетърпение, но просто не можахме да се вдигнем на крака.

— Но пък в крайна сметка трябва да сте доволни, че не дойдохте — подхвърлих.

— Защо? — не се досети тя.

— Не се ли сещаш? Ложата, в която избухна онази бомба, бе мястото на обяда. И всички загинали са или хора на „Делафийлд“, или техни гости.

На другия край на линията се възцари гробно мълчание.

— Маргарет — не издържах, — чуваш ли ме?

— Не знаех, че е била същата ложа — прошепна тя смаяно. — Мили боже… Можехме да сме сред убитите.

— Но не сте — заключих, като се опитах да говоря утешително.

— Бях бясна, че не можахме да отидем — продължи тя. — Всъщност бях готова да се надигна и да отида, макар че едва се държах на крака. Но Патрик настоя да не ходим и даже се скарахме. — Нова пауза. — Бедните хора.

— Да — съгласих се. — Аз бях там. Приготвях обяда.

— Така ли? — изненада се тя. — Ако знаех, че ще си там, нямаше толкова да искам да отида.

— Е, благодаря ти.

— Съжалявам. — Но не добави, че не е искала да се заяде.

— Маргарет — поднових разговора, — „Хей Нет“ е абсолютно безопасно място за хранене, уверявам те.

— Ммм… — неубедено измънка тя.

— Елате довечера с Патрик като мои гости.

— Може би. — „Може би да или може би не“, помислих си. Бизнесът на Патрик и Маргарет осигуряваше принадлежности за повечето конюшни в града и за мен бе важно двамата да не разпространяват подозренията си относно качеството на храната, която предлагах. Много е лесно заслужено или не да ти се лепне лоша репутация, а лошата репутация е нещо, от което е трудно да се отърсиш.

— Помисли си по въпроса — настоях. — И не се колебай да поканиш ваше приятелско семейство. — Какво ли още щеше да ми струва да я накарам да се съгласи?

— Кога? — попита тя. Последното ми предложение, изглежда, бе наклонило везните.

— Когато пожелаеш. Да речем… следващия уикенд?

— Събота? — уточни тя.

— Няма проблем. Правя ви резервация за четирима. В осем часа?

— Окей — съгласи се тя с леко тревожен глас. — Благодаря ти. — Кукичката беше захапана. Само че това с нищо не ми помагаше в търсенето на отговори.

 

 

Животът без кола започваше да ми дотяга. Изобретяването на двигателя с вътрешно горене се е оказало решаващо в предоставянето на лична свобода на индивида, но постепенно сме започнали да приемаме тази свобода като даденост. В случая инструментът на личната ми свобода лежеше под формата на смачкана купчина метал в задния двор на гараж за катастрофирали коли и на мен определено ми липсваше удобството да правя бързи и прости пътувания. Пътуванията ми вече не бяха нито бързи, нито ставаха просто.

Позвъних на „Ню такси“, чийто номер вече помнех наизуст, и поръчах такси до гара Кеймбридж, откъдето щях да взема влака в пет за Лондон. Хвърлих в пътната си чанта няколко неща от първа необходимост и нетърпеливо зачаках пристигането на таксито. Чудех се защо се чувствам като лош ученик, който бяга от часове.

Без да се замислям защо, сложих в чантата ей така, за всеки случай, и паспорта си. Знаех, че е глупаво, но какво чак толкова? Не е ли казал Шекспир в „Както ви харесва“ нещо от рода на това, че не си обичал истински „щом днес не помниш всяка лудория, в която любовта те е въвлякла“^[1]. Влюбен ли бях? Да, май така изглеждаше.

 

 

Гара „Кингс Крос“ беше пълна с разочаровани футболни запалянковци, чакащи да се върнат на север с влака след загубата на техния отбор на финала за Купата. Настроението им бе мрачно и до известна степен агресивно. От друга страна, колкото и да си налагах, не можех да изтрия от лицето си усмивката в предвкусване на очакващите ме две нощи в компанията на Каролайн. Което съвсем естествено ми навлече неприязънта на групичка явно успели да се натряскат от мъка младежи с червени футболни фланелки.

— Какво си се ухилил? — осведоми се един от тях, навря лицето си в моето и ми даде възможност да вдишам от алкохолните пари в дъха му.

— Нищо — малко плахо отговорих аз.

— Ами върви да се шибаш тогава — каза той, заваляше думите. Можех да прочета в очите му посоката на мислите му, които и без това едва се влачеха в опиянения му мозък. Той явно беше водачът на групата и останалите зорко следяха всеки негов ход. Усетих го, че претегля възможностите, и почувствах, че по-простият избор да ме остави на мира за него би означавал да загуби от престижа си. Щеше да е забавно, ако не беше обезпокоително. Очите му се разшириха и разбрах, че е избрал физическата разправа като единствено възможния изход от ситуацията.

Реакциите му бяха толкова забавени, че видях замахването на дясната му ръка цяла вечност преди ударът да стигне до мен, така че не беше проблем да го избегна, като отстъпя крачка встрани. На лицето му се изобрази изненада, когато юмрукът му безобидно мина на няколко сантиметра от върха на носа ми. Инерцията на месестата му ръка го повлече и той тежко се стовари на перона. Време беше да се изпарявам. Обърнах се и побягнах.

Последваха няколко доста неприятни минути, през които се носех из гарата, а останалата част от групата ме преследваше. За щастие повечето влачеха по няколко килограма бира около кръста си, докато аз бях пришпорван от чист адреналин. Двама от тях обаче се оказаха учудващо чевръсти за състоянието си и един-два пъти успяха да вкопчат пръсти в развяващото ми се палто. Веднъж дори се наложи да се обърна и да замахна с пътната си чанта, което бе възнаградено с болезнено изохкване.

Изхвръкнах от гарата, прескочих перилата на тротоара, попаднах в трафика на Юстън роуд и се захванах да слаломирам между профучаващи коли, таксита и автобуси. За мое щастие комбинацията от здрав разум и навременната поява на минаваща полицейска кола разколеба преследващата ме двойка и ми позволи да прекося четирилентовото движение и запъхтяно да продължа по отсрещния тротоар.

Забавих ход и се изсмях облекчено, което ми спечели странни погледи от околните минувачи, но този път за щастие в погледите им имаше най-доброжелателна развеселеност. Чувствах се на върха на света и продължих напред, като следях за насрещно такси, което да ме откара до Фулам.

 

 

Каролайн живееше в нещо, което ми беше описала като „сутеренен апартамент“. Тамуърт стрийт, подобно на много улици в жилищни квартали из западен Лондон, бе ограничена от двете си страни от терасовидни къщи с измазани фасади, построени през 20-те и 30-те години в опит да се увеличи градското население. Макар да бяха замислени като еднофамилни домове, много от тях вследствие недостига на жилищна площ през по-късните години на 20-и век бяха разделени на апартаменти. Така по цялата улица имаше отделени от къщите „сутеренни апартаменти“, където някога бе живяла прислугата, докато семейството се бе разполагало на по-горните етажи. Поради това достъпът до жилището на Каролайн не бе през главния, а през стар служебен вход и по-точно през портичка в железния парапет и надолу по седем-осем стъпала до малко дворче под нивото на улицата.

Тя отвори вратата с писък на удоволствие — реших да го възприема така, — прегърна ме през врата с две ръце и ме дари с отдавна жадувана целувка по устните. Ако бе имала някакви съмнения относно връзката ни, това бе доста странен начин за изразяването им.

— През лятото тук сутрин прониква слънце — побърза да ми обясни. — И си имам прекрасна малка градинка. Тя е причината да задържа този апартамент.

Как е възможно, зачудих се, човешките същества да са толкова доволни да живеят натъпкани като сардели в тази градска джунгла, че да наричат притежаването на маса и два сгъваеми стола на площ от два на два метра „моята градинка“? Бях много по-щастлив в простора на Нюмаркет Хийт, но разбирах, че скоро ще ми се наложи да се преместя и да се присъединя към обитателите на този градски конгломерат, ако искам да изпълня амбицията на Марк.

Самият апартамент беше обзаведен в стил на модернистичен минимализъм с голяма площ гол дъсчен под и високи хромирани столчета пред дълъг бял кухненски плот. Имаше две спални, но по-малката бе обзаведена като стая за репетиции със стол и музикален триножник в средата и купища партитури покрай стените.

— А съседите не възразяват ли? — поинтересувах се.

— Не — подозрително твърдо отговори тя. — Не свиря до късно, не започвам преди девет сутринта и не давам на никого повод да се оплаква. Нещо повече, жената над мен казва, че обожава да ме слуша.

— Ще ми посвириш ли?

— Как… Сега ли?

— Да.

— Не — след кратко колебание заяви тя. — Няма да ти свиря, докато не ми сготвиш нещо.

— Не е честно. Щях да ти сготвя още през седмицата, ако колата ми не бе катастрофирала.

— Извинения, извинения — засмя се тя.

— Какво имаш в хладилника? — Реших да не протакаме. — Ще ти сготвя нещо веднага.

— Не, няма — спря ме тя. — Тази вечер сме на кръчма. Трябваше да подкупя бармана, за да ми направи резервация.

Отиването на кръчма с Каролайн в събота вечер бе тайната ми надежда. Въпросното заведение се казваше „Атласът“, намираше се на ъгъла със Сийгрейв роуд и беше претъпкано. Макар да бе успяла някак да направи резервация, това си беше питейно заведение, а не ресторант като „Хей Нет“, а масата ни със захабена дървена повърхност бе точно под прозореца. Каролайн седна на дървен стол с вертикална облегалка, който ми напомни за някогашните столове в училище, а аз си пробих път през навалицата до бара и избрах бутилка „Кианти Класико“ от гордо изписаната с тебешир върху черна дъска листа на вината.

Храната се оказа добра и приготвена с въображение. Каролайн си избра морски костур на скара с кускус, а аз се спрях на къмбърландски наденички върху картофено пюре с чесън. Чесънът малко ме разколеба, което Каролайн, изглежда, забеляза, защото си бодна с вилицата от моята чиния. Улових погледа й, докато слагаше пюрето в устата си. За момент всеки надникна дълбоко в душата на другия, след което едновременно се разсмяхме на това, което явно едновременно си мислехме.

Каролайн бе възбудена от перспективата за пътуването до Чикаго, което по естествен начин прехвърли разговора върху работата й и музиката.

— Когато свиря, се чувствам толкова жива… — обясняваше ми тя. — Съществувам само в главата си и колкото и тъпо да звучи това, усещам ръцете си върху лъка и струните като отделени от тялото ми. Сякаш имат собствено съзнание и правят нещата, независимо от мен. — Седях, гледах я и не желаех да я прекъсвам. — Дори ако свиря нещо за пръв път, не се налага съзнателно да казвам на пръстите ми какво да правят. Просто гледам нотния лист, а те действат самостоятелно. Аз само регистрирам резултата. Прекрасно е.

— А чуваш ли собствената си музика при всички тези останали инструменти край теб?

— О, да — каза тя. — Всъщност усещам звука, който създавам. Чувствам го през костите си. Ако натисна по-силно с брадичка виолата, главата ми изведнъж се изпълва с музика. Всъщност трябва да внимавам да не я натискам много силно, защото тогава преставам да чувам оркестъра. Да свириш в голям оркестър е толкова… възбуждащо. Ако се абстрахираш от хората, разбира се.

— Какви хора? — не я разбрах аз.

— Другите оркестранти — поясни тя. — Някои са толкова своенравни, толкова самомнителни. По идея всички трябва да сме един екип, но на практика съществува цяла плетеница от малки съперничества. Всеки се опитва да е по-добър от останалите, особено от онези в неговата секция. Всички виолисти искат да станат водещи музиканти, а повечето от останалите не могат да се примирят с факта, че водещият музикант в един оркестър винаги е виолист. Сякаш сме на детска площадка. Има „мъчители“ и „мъченици“. Някои от по-възрастните оркестранти мразят включването на по-младите и това, че те получават повечето солови партии, които онези смятат, че по право се полагат на тях. Нямаш представа на какво е способен пренебрегнатият солист. Веднъж дори видях възрастен оркестрант да се опитва да повреди инструмента на по-млад от него колега солист. Надявам се никога да не стана такава.

— Майстор готвачите също могат да са дяволски изобретателни — коментирах и пак се запитах дали завистта към успеха ми би могла да стане истинската причина някой да добави отровен фасул към вечерята.

— И все пак, обзалагам се, че на теб не ти се е налагало да работиш с осемдесет такива завистници, които едновременно се напъват да докажат на околните, че са по-добри от седящите на съседния стол, като междувременно се опитвате да вдъхнете живот на някаква оркестрова пиеса.

— Може и да не е така — съгласих се аз, — но понякога усещането е подобно.

— Не ме разбирай погрешно — усмихна се тя, — обожавам да съм в състава на добър професионален оркестър. Кулминацията в труда ни е просто фантастична. Нали се сещаш, нещо от рода на „Увертюра 1812“ от Чайковски с гръмотевичните изблици и така нататък в Роял Албърт Хол пред седем хиляди души публика… не, не мога да ти опиша колко възбуждащо е това… — Тя се усмихна смутено. — По-добро от оргазъм.

Не бях сигурен как да коментирам това. Практика, помислих си. Трябва ми повече практика в подобни разговори.

— Почакай и ще видим — казах двусмислено.

— Това обещание ли беше? — засмя се тя.

— Абсолютно — обещах аз и я погалих през масата по ръката.

— И какво ще свириш в Чикаго? — попитах, за да престана да мисля само за едно и също.

Лицето й се озари.

— Предимно Елгар. Правим първата му симфония, както и вариациите, обожавам ги. В програмата има и малко Сибелиус. По-точно става дума за четвъртата му симфония, но на мен тя не ми допада много. Намирам я малко тежка. Тъмна… — Тя сбърчи чело.

— Кой съставя репертоара?

— Директорите и диригентът, мисля — отговори тя. — Честно казано, не знам. Може и американците да имат пръст в това. Предполагам, че Елгар е включен, защото е толкова английски. И разбира се, има годишнина.

Разбира се, помислих си.

— Но Сибелиус не е англичанин — отбелязах.

— Не е — потвърди тя. — Финландец е, ако не се лъжа. Но американците, изглежда, обичат творчеството му. А то може да има нещо общо с трудностите на севера и живота в дървена колиба. — Тя смутено се засмя. — Но за мен е прекалено мрачен и тъмен.

— Като петмез — подсказах.

— Именно, но не толкова лепкав. — Тя пак се засмя. Не се притесняваше да се смее.

— Участието си заслужава, та макар и само заради Елгар — продължи тя. — „Нимрод“^[2] е едно от нещата, които трябваше да изпълня като приемен изпит за Роял Колидж. Обожавам го и го изпълнявам всеки път, когато търся душевен комфорт, което — повярвай ми — става често. Музиката и виолата ми са моята голяма опора в такива моменти. — Гледаше над главата ми, но с невиждащ поглед. — Обичам виолата си толкова, че едва ли бих могла да живея без нея.

Почувствах ревност. Разбира се, че Каролайн обичаше музиката. Защо не, след като аз харесвах кулинарията. Можех ли да живея без готвенето? Не, едва ли. Добре де, спри тогава да ревнуваш от една виола. В крайна сметка това си е неодушевен предмет. Помъчих се да последвам съвета си, но с минимален успех.

Малко по-късно тръгнахме хванати за ръце към апартамента й и вече откровено нетърпеливо си легнахме. Направих всичко по силите си, за да удържа на обещанието си.

Тя не заяви, че съм бил по-добър от „1812“ на Чайковски, но от друга страна, не каза и че не съм бил. Е, Виола, пукни се от яд!