Ане Холт
Всичко мое (52) (Първият случай на инспектор Стубьо)

51

Ингвар Стубьо се чувстваше зле. Панталоните го стягаха, дишаше трудно. Преди пет минути се отклони от Европейската магистрала и навлезе в тесен път. Започна леко да му се гади от завоите. При едно разширение за автобус отклони и спря. Разхлаби си вратовръзката, разкопча горното копче на ризата и отпусна глава върху облегалката.

Ингвар Стубьо беше на четиридесет и пет и се чувстваше стар.

Едва шестнадесетгодишен срещна Елизабет. Ожениха се, щом навършиха пълнолетие, и веднага се появи Трине. Много години по-късно, прибирайки се след работа, намери спящото кърмаче в празната къща.

Беше в средата на лятото. Във вилната зона на квартал „Нурдщранд“ се носеше ухание на жасмин. Колата на Трине, стара „фиеста“, подарък от родителите, беше паркирана с предните колела на тревата; това го раздразни. Леко вкиснат, влезе в антрето. Беше гладен. Въпреки обещанието да се прибере преди пет, часовникът показваше шест без петнадесет. Осезателната тишина го накара да поспре и да се ослуша. Къщата беше празна: не се чуваше шум от хора; не се разнасяше аромат от ястие за вечеря, не се долавяше звън на чинии и чаши. Започна да се прокрадва напред, обзет от тягостно усещане.

През деня си лепна леке на панталона. Точно до джоба. Беше си играл с маркер, който се счупи. Седмица преди това Елизабет му купи дрехи. Докато ги пробваше, тя клатеше глава, за да покаже колко е нелепо мъж като Ингвар да носи панталони в цвят каки. Беше го целунала през смях.

Спря в хола. Дори не чуваше чуруликането на птичките в градината; погледна навън и видя как летят наоколо, но не чуваше нищо, въпреки че френският прозорец беше отворен.

На втория етаж спеше Амюн, тогава на два месеца.

Най-сетне Ингвар намери Елизабет и Трине. Просто остана закован до тях. Въобще не направи опит да провери пулса им. Трине бе втренчила в него кафявите си очи с матов оттенък. Елизабет лежеше с отворена уста към следобедното небе; предните й зъби липсваха, а носът бе почти изчезнал.

Ингвар се сепна. Автобусът зад него натискаше клаксона.

Включи бавно на скорост и се изнесе от разширението. Трябваше да потърси друго място за спиране. Повръщаше му се.

Край един изход от магистралата отвори вратата и си изпразни стомаха още преди колата да е съвсем спряла. За щастие имаше шише с вода.

Беше прекарал цялата нощ в мокрото помещение. Лекето се оказа упорито. Опита всичко: разредител, препарат за почистване, зелен сапун. Накрая, когато денят започна да просветва, той взе ножицата и изряза цялото петно.

Мнозина от колегите му бяха предложили да останат при него, но той мълчаливо им даваше знак, че не е необходимо. Зетят се върна от Япония след повече от четиридесет часа. Ингвар притискаше Амюн към гърдите си и най-накрая започна да плаче. Не искаше да даде детето. Зетят се нанесе при него и остана повече от половин година.

Шишето с вода беше почти празно. Ингвар се опита да диша равномерно и дълбоко.

Нямаше представа как да се държи с Ингер Йохане. Не знаеше какво да прави. Не я разбираше. Взе Амюн със себе си, обладан от надеждата, че нещо ще се случи — че тя ще види истинското му лице и ще го покани да остане. Веднъж колежка му каза, че било толкова сладко да се занимава с внуче; секси — усмихна се тя, от което той се изчерви.

Не бива да яде толкова много. Прокара ръка по корема си. Диафрагмата му бе изнемощяла от повръщането.

Започнал е да затлъстява. Ингер Йохане навярно го смята за шестдесетгодишен.

Ингвар допи последната глътка вода и отново запали колата. Нямаше никакво желание да затегне предпазния колан.

Повторният оглед на Сара Бордсен потвърди злокобното предположение на патолога за убийство чрез калий. На слепоочието, непосредствено под косата, той откри едва забележима следа. Пробождане от инжекция. Нежно, както той изнервено каза, преди да затвори телефона. Все още нямаше решение какво ще правят с погребания вече Ким.

Гинекологът несъмнено можеше да поставя инжекции, но не представляваше интерес. Прояви готовност да съдейства. Знаеше защо Ингвар е дошъл и отговаряше на всички въпроси. Гледаше го право в очите. Клатеше съчувствено глава. Говореше с дълбок напевен глас. Едва доловим, полузабравен диалект накара Ингвар да помисли за жена си. Лекарят беше семеен, имаше три деца и две внучета; работеше на половин щат в болница и държеше частен кабинет.

Гато Силинг, водопроводчикът от Лилестрьом, беше по работа във Фетсюн.

Звучеше доброжелателно по мобилния телефон. Щял да пристигне в Осло на следващия ден. Никакъв проблем. Случаят е прекалено гаден. Съчувства на Ласе и Тюри и желае да помогне, стига да има как.

— И аз съм баща. По дяволите. Щех да удуша тоя тип с тия ръце, ако го бях сбарал. Шъ съ видим утре в един.

Лесно откри адреса на Кащен Осли. Имаше телефонен пост и регистрация в „Теленор“^[1]. Беше по-трудно да го открие. Ингвар спира три пъти да пита. Накрая намери бензиностанция, където странен дебеланко с огненочервен зализан перчем знаеше къде трябва да отиде Ингвар.

— Три изхода оттук — посочи той. — Първо дясно, после два пъти наляво. Още шест-седемстотин метра и ще видиш къщата. Но карай внимателно, иначе ще ти гръмне картера!

— Благодаря — измърмори Ингвар и включи на скорост.

Кащен Осли точно смяташе да даде храна на Емилие за последен път. Не че имаше някакво значение. Тя вече не ядеше нищо. Дали пиеше, той нямаше представа. Не докосваше яденето, което й сваляше в мазето, но нали от чешмата течеше вода!

Нагоре по хълма се зададе кола.

Кащен Осли надзърна от кухненския прозорец към разбития коларски път.

Колата беше синя, тъмносиня. Доколкото виждаше, „Волво“.

Тук никой никога не идваше. Само пощаджията, но той караше „Тойота“.