Ане Холт
Всичко мое (49) (Първият случай на инспектор Стубьо)

48

В петък сутринта Кристиане се събуди с температура. По-точно не се събуди. В осем и десет, събудена от Джак, Ингер Йохане стана. Детето продължаваше да спи. От отворената й уста излизаше тежък дъх; бузките й бяха червени, а челцето — горещо.

— Боли — мърмореше малката, докато Ингер Йохане я будеше. — Коремчето иска вода.

Всъщност на Ингер Йохане й беше удобно да си остане вкъщи. Навлече стар анцуг и се обади в службата да предупреди. После набра номера на майка си.

— Кристиане е болна, мамо. Довечера няма да дойдем.

— Колко жалко, колко жалко! Намерих превъзходна сьомга, нали баща ти познава… Да дойда ли да постоя при нея?

— Не, не е необходимо. Да, всъщност…

Ингер Йохане имаше нужда да си остане един ден вкъщи: да изчисти апартамента за уикенда, да поправи онзи стол в кухнята, дето започна да скърца под тежестта на Ингвар. Кристиане беше рядко дете. Тя се лекуваше чрез сън, буквално. При последната настинка спа четири денонощия почти без прекъсване и една нощ в два часа обяви:

— Здрава. Каторибаздрава.

На Ингер Йохане й се искаше да си направи маската за коса, която й подари Лине, да си полежи във ваната на спокойствие. Но имаше няколко неща, които трябваше да свърши преди уикенда.

— Можеш ли да дойдеш по-късно? Някъде… към два?

— Разбира се, моето момиче. Кристиане е толкова послушна, когато е болна. Ще си донеса ръкоделието и видеокасета от сестра ми — стар филм, който смята, ще ми е приятно да гледам. Steel Magnolias с Шърли Маклейн и…

— Мамо, тук има цяла купчина с видеофилми.

— Да, но твоят вкус е… развинтен!

Ингер Йохане затвори очи.

— Вкусът ми не е странен! Това са филми на…

— Да, добре, моето момиче. Имаш малко особен вкус. Просто си признай. Още ли не си се подстригала? Сестра ми сега изглежда толкова хубава. Ходи при модния фризьор на улица „Принсенс гейт“, как се казваше… — майка й се изхили. — Малко е… С тези фризьори често е така, но господи, колко хубава е станала.

— Сигурно. Идваш в два, нали?

— Да, точно в два. Да напазарувам ли за вечеря за нас трите?

— Не, благодаря. В хладилника имам зеленчукова супа. Когато е болна, Кристиане не яде нищо друго. Има достатъчно и за нас.

— Добре. Ще се видим, тогава!

— Ще се видим.

 

 

Водата за къпане беше два градуса по-топла. Ингер Йохане отпусна глава върху надуваемата възглавничка и вдиша парата с пълни гърди. Беше капнала масло от лимон и лайка. Исак й донесе скъпия флакон от Франция. Продължаваше да й прави подаръци при всяко връщане от чужбина. Ингер Йохане не разбираше защо, но беше приятно. Той имаше добър вкус. И много пари.

— И аз имам добър вкус — измърмори тя.

На закачалките висяха три протрити хавлиени кърпи: едната с черно изображение на Тигърчо, другите две силно избелели от пране.

— Нови пешкири — напомни си тя. — Днес.

Приятелките й завиждаха, че има такава майка. Лине я обожаваше. Толкова е добра — повтаряха в хор другите момичета. Помага ти във всичко, поддържа се във форма! Чете, ходи на кино и театър, а как се облича!

Майка й беше добра. Прекалено добра. Енергична и сръчна, майка й беше пълководец в служба на доброто, приятел на пленниците и почетен член на Здравния съюз на норвежките жени. За съжаление никога не бе работила вън от дома си. Животът й се свеждаше до мъж, деца и доброволна дейност: нескончаем низ от неплатени ангажименти и задачи, предполагащи съчувствие и приятелска нагласа към всичко и всички. Майка й беше роден дипломат. Буквалното съдържание на изреченията й никога не покриваше интимната й мисъл. Баща ти се притеснява за теб означаваше страхувам се до смърт. Марие се носи толкова добре напоследък беше начин да каже на Ингер Йохане, че тя изглежда като купчина боклуци. Донесеше ли куп дамски списания, Ингер Йохане знаеше, че ще стане дума за нова мода и двадесетина „изпитани“ начини как да си намери нов съпруг.

— Имаш престижна работа — казваше майка й и я потупваше по ръката.

Тогава Ингер Йохане знаеше, че тя не намира дънките, колежанската фланела и очилата от преди четири години за особено подходящи.

Маската от Лине се оказа много приятна. Лекичко пощипваше кожата на главата и Ингер Йохане осезателно усещаше как изтощената й коса поглъща подхранващи вещества под найлоновата шапка. Джак спеше и от спалнята на Кристиане не се чуваше нищо. Беше оставила вратите отворени, за по-сигурно.

Книгата за Асбьорн Ревхайм едва не падна във водата. Спаси я в последния момент и премести чашата с кафе от ръба на ваната долу на пода.

В първата глава се описваше смъртта на Асбьорн Ревхайм. Според Ингер Йохане това бе странен начин за начало на биография. Не беше в настроение да чете за кончината на Асбьорн Ревхайм и запрелиства по-нататък. Във втора глава се разказваше за детството му. В Лилестрьом.

Книгата падна във водата. Колкото и бързо да я извади, някои страници се слепиха една за друга. Известно време търси докъде беше стигнала, преди да я изпусне.

Тук.

Още на тринадесет години Асбьорн Ревхайм си беше сменил името. На страница и половина биографът коментираше поведението на двамата родители през хиляда деветстотин петдесет и трета, не разрешили на невръстния младеж да петни и своето, и фамилното име. А родителите не бяха кои и да са.

Асбьорн Ревхайм беше роден Конгсбакен. Майка му, Уни Конгсбакен, бе известна художничка текстилка; баща му, Астор Конгсбакен, популярен, за да не се каже, обожаван, главен прокурор.

Водата беше поизстинала. Замалко да забрави да си изплакне маската за коса. Когато майка й пристигна в два часа, почти нямаше време да й обясни, че след час Кристиане трябва да вземе половин дисприл, разтворен в хладка кока-кола, и може да пие каквото си пожелае.

— Връщам се към пет — подвикна тя. — Вържи Джак в градината. И хиляди благодарности, мамо!

Съвсем забрави да обясни защо навън върху кухненски стол съхне биография.

 

 

Състоянието на Алвхил Софиенберг се беше влошило. Отново се бе появила миризмата на лук. Възрастната жена лежеше в леглото, а медицинската сестра строго предупреди Ингер Йохане да не се задържа дълго.

— След четвърт час ще проверя — закани се тя.

— Здравей — поздрави Ингер Йохане. — Аз съм. Ингер Йохане.

Алвхил се мъчеше да си отвори очите. Ингер Йохане си придърпа стола по-близо и внимателно сложи ръка върху нейната. Беше студена и суха.

— Ингер Йохане — повтори Алвхил. — Очаквах те. Разказвай.

Изкашля се сухо и се опита да се обърне настрана. Главата й бе потънала в голямата мека възглавница и тя гледаше към тавана. Ингер Йохане взе хартиена салфетка от кутия върху нощното шкафче и я избърса около устата.

— Искаш ли малко вода?

— Не. Искам да чуя какво откри в Лилестрьом.

— Сигурна ли си… Ще дойда утре… Много си уморена сега, Алвхил.

— Това определям аз! — отново се изкашля мъчително. — Разказвай — подкани властно Алвхил.

Ингер Йохане започна. В един момент се усъмни дали Алвхил е будна. Но по устните на старицата се прокрадна усмивка и Ингер Йохане продължи.

— А днес — заключи тя — открих, че Астор Конгсбакен е баща на Асбьорн Ревхайм.

— Аз го знаех — прошепна Алвхил.

— Знаеше ли?

— Да. Конгсбакен беше известна фигура. През петдесетте и началото на шестдесетте имаше много силни позиции в юридическите среди. Шушукаше се колко ли е мъчително за него да има син, който пише такива книги. Той… Но не допусках, че Ревхайм има нещо общо със случая на Сайер.

— Не е съвсем сигурно, че има.

Алвхил се бореше с възглавницата. Искаше да седне. Ръката й търсеше пипнешком дистанционното, за да регулира наклона на леглото.

— Наистина ли ще ти е по-добре да се поизправиш? — Ингер Йохане натисна внимателно зеленото копче.

Алвхил кимна едва доловимо и после още веднъж, когато се настани удобно. Капки пот избиха по набръчкана кожата на челото.

— Когато „Студени тръпки“ излезе през…

— Хиляда деветстотин шестдесет и първа — подсказа й Ингер Йохане; беше успяла да прехвърли по-голямата част от биографията.

— Да допуснем. Та, тогава се вдигна голяма шумотевица и то не толкова заради безпардонния разврат, колкото заради грубите нападки срещу Църквата. През същата година Астор Конгсбакен напусна прокуратурата и стана съветник в министерството. Той…

Алвхил се прозя, за да си поеме дъх.

— … вода в дробовете — усмихна се тя пребледняла. — Почакай малко.

Медицинската сестра влезе.

— Съвсем сериозно ви предупреждавам — големите й гърди подскачаха в такт с думите. — На Алвхил не й е добре.

— Астор Конгсбакен — изпъхтя Алвхил с усилие — беше приятел на моя шеф — експедиция. Човекът, който ме помоли да…

— Тръгвайте — медицинската сестра посочи към вратата и сръчно приготви инжекция.

— Тръгвам — предаде се Ингер Йохане. — Сега тръгвам.

— Бяха приятели от студентските години — прошепна Алвхил. — Ела отново, Ингер Йохане.

— Да — обеща Ингер Йохане. — Ще дойда, щом се пооправиш.

По погледа на медицинската сестра разбра, че има да почака до замръзването на Ада.

 

 

Ингер Йохане се прибра. Цялото жилище ухаеше на чисто. Кристиане продължаваше да спи. Холът беше току-що проветрен, а пердетата — свалени. Дори рафтът с книги бе разтребен: нахвърляните допреди няколко часа книги сега бяха грижливо подредени. Внушителната купчина стари вестници, складирана до външната врата, я нямаше. Джак също не се виждаше.

— Баща ти реши да се поразходи — обясни майка й. — Тръгнаха неотдавна. Пердетата имаха нужда от пране и аз…

Подаде й биографията на Асбьорн Ревхайм. Човек би помислил, че са я чели поне десетина души, но все пак подвързията си стоеше и най-важното — листовете бяха сухи.

— Използвах сешоар — усмихна се майка й. — Беше ми любопитно да видя дали може да бъде спасена. Освен това… — леко поклати глава и повдигна едната си вежда: — дойде един мъж. Някакъв Ингвар Стубьо. Остави фланелка. Явно е твоя, защото на гърба пише „Вик“. Назаем ли я беше взел? Кой е той? Поне да я беше изпрал.