Ане Холт
Всичко мое (20) (Първият случай на инспектор Стубьо)

19

По-късно се установи, че всъщност никой не е забелязал Сара Бордсен в автобуса. Беше по време на пиковия час и хората се блъскаха. Всички седалки бяха заети. Според пътуващите имало много деца, повечето съпроводени от възрастни. След разпита на повече от четиридесет свидетели се изясни едно: в пет без пет Сара се е качила на автобус №20, както всеки друг вторник. Двама колеги изчакали майката, докато махала на дъщеря си за довиждане. Осемгодишната Сара вече месеци наред ходеше самичка при баба си до квартал „Тьойен“. Пътуването траеше само четвърт час. Описаха Сара като отговорно и самостоятелно момиченце. Въпреки че майката се разкайваше горко, защото не я бе завела дотам, почти никой не укори самотната майка, задето е оставила осемгодишното дете да пътува само с автобус.

Колкото сигурно беше, че Сара се е качила в автобуса, толкова сигурно беше, че не е стигнала на определеното място. Бабата чакала на „тяхната“ спирка. Сара добре знаела къде да слезе и обикновено с отварянето на вратите скачала и се втурвала в прегръдките на баба си. Този път не пристигнала. Бабата запазила самообладание и задържала автобуса; лично претърсила цялото превозно средство — два пъти, бавно, без да се поддаде на нервността на шофьора. Сара била изчезнала безследно.

Едни твърдяха, че са видели момичето да слиза на площад „Карл Барнер“. Имала синя шапка — настояваха двама свидетели. Те стояли до задните врати и се възмущавали, че толкова малко дете е само в претъпкан автобус.

През този ден Сара не бе носила шапка.

По-възрастна жена сподели, че й направило впечатление шестгодишно момиченце, което пътувало с мъж. Момиченцето, светлокосо, стискало парцалена кукла и плачело горчиво, а мъжът, изглежда, му бил ядосан. Според група тийнейджъри автобусът гъмжал от шумни деца. Електронен гуру, който се смяташе за известен и поради това се имаше за надежден свидетел, категорично заяви, че най-отпред в автобуса седяло само момиченце с кутийка кока-кола в ръка, изправило се внезапно и слязло без възрастен придружител, сякаш неочаквано видяло нещо на спирката при музея „Мунк“.

Сара беше тъмнокоса и не обичаше кока-кола; никога не е имала парцалена кукла, беше осемгодишна и доста едра за възрастта си.

Ако пътниците в автобус №20 през този вторник в края на май бяха гледали внимателно, щяха да обърнат внимание на мъж, който се приближава към момиченце отзад в автобуса. Щеше да им направи впечатление, че малката отстъпва мястото си на стара жена, както я бе учила майка й. Щяха да видят как се усмихва. Навярно щяха да забележат как клекнал пред нея мъж й се усмихва, казва й нещо и я хваща за ръка. Ако часът не беше точно пет следобед, ако всички не бяха гладни, уморени и с понижено ниво на кръвната захар и вероятно точно поради това обсебени само от мисълта за вечеря, биха разказали на полицията, че момиченцето имало вид на притеснено, но послушно последвало мъжа, когато слязъл на следващата спирка.

Полицията разполагаше с повече от четиридесет свидетелски показания от автобус №20 и никое от тях не даваше информация, обясняваща какво е станало с малката Сара Бордсен.