Ане Холт
Всичко мое (33) (Първият случай на инспектор Стубьо)

32

Като че ли нищо друго не очакваше.

Алвхил Софиенберг понесе историята за Аксел Сайер изненадващо добре. Повдигна леко тънките си вежди и дискретно прокара пръст по мъхестата горна устна, премлясквайки едва доловимо, сякаш ченето й се бе измъкнало.

— Само господ знае как аз бих възприела подобна информация. Сигурно е трудно да се вживееш в подобно нещо. Невъзможно. Но на него изглежда му е добре, а?

— Определено. Е… Трудно е от една кратка среща да заключиш какъв всъщност е животът му, но той се е устроил чудесно, има хубава къща край морето, брегът е прекрасен. Вписва се някак в обстановката. Съседите го познават и се интересуват от него. Толкова мога да кажа.

— Невероятно — измърмори Алвхил.

— Обстоятелствата не ми позволиха повече — каза Ингер Йохане.

— Имам предвид тези информационни придобивки — Алвхил махна неопределено с ръка. — Само като си помисля, че по-малко от седмица се оказа достатъчно време да се открие къде по света живее Сайер. Невероятно. Наистина невероятно.

— Интернет — усмихна се Ингер Йохане. — Не си ли мислила и ти да се свържеш с мрежата? Ще ти е добре тук, както…

— Лежиш и ще мреш — продължи мисълта й Алвхил. — Би било добре, но аз имам пишеща машина „Айбием“ от 1982-ра с кръгла глава. За съжаление е малко тежичка, за да си я сложа на скута, но ако трябва, ще го направя.

Погледна към писалището до прозореца, където машина с цвят на нектар стоеше готова с празен лист под валяка.

— Вече не водя особено оживена кореспонденция, така че няма никакво значение. Всичко, което притежавам, е подредено. Децата ме посещават всеки ден. Добре са обезпечени и според мен относително щастливи. Внуците са възпитани. Случва се дори да наминат, без да е прекалено явно, че са ги накарали. Дори не ми е необходим телефон. Но само ако бях по-млада…

— Имаш толкова красиви очи — прекъсна я Ингер Йохане и преглътна. — Толкова са… сини. Невероятно сини.

Алвхил се усмихна по нов начин; усмивка, която Ингер Йохане не заслужаваше. Сведе глава и замижа. Пръстите на Алвхил я погалиха по брадичката — сухи и твърди като клонки на умряло дърво.

— Сега ме зарадва, Ингер Йохане. Съпругът ми обичаше да казва същото. Постоянно.

На вратата се почука. Ингер Йохане се изправи бързо и смутено се отдръпна от леглото, сякаш са я изненадали да върши нещо нередно.

— А пък аз си мисля, че е време за почивка — подаде глава медицинската сестра.

— На човек изцяло му отнемат правата — оплака се Алвхил.

Ингер Йохане не успя да си отдръпне ръката. Алвхил я държеше здраво за китката.

— Да не си мислиш, че ще изчезнеш ей така?

Медицинската сестра застана нетърпеливо до леглото с ръце на кръста и забели очи.

— Само за момент — хладно я погледна Алвхил. — Още не съм свършила с тази млада дама. Ако обичате, излезте за малко в коридора, аз бързо ще се приготвя за следобедния сън.

Сестрата се оттегли със съмнение назад, сякаш подозираше Ингер Йохане в лоши намерения. Чуха я, че не се отдалечава много; вратата остана леко открехната.

— Едва ли е възможно да направя нещо повече — леко се запъна Ингер Йохане. — Изчетох документацията. Съгласна съм с теб. По всичко личи, че Аксел Сайер е жертва на голяма несправедливост. Намерих човека, прекосих океана, говорих с него. С други думи, изпълних възложената задача.

Алвхил се засмя, нисък дрезгав смях, който премина в суха кашлица.

— Ние няма да се предадем толкова лесно, Ингер Йохане.

— Но какво…

— Трябва да има някакво съобщение за смърт.

— Какво?

— Споменах ти за възрастна жена, посетила полицията през 1965-а. Онази, според която нейният син е виновникът. Случката, довела до освобождаването на Аксел Сайер! Тя е отишла в полицията, защото синът й е бил починал. За тази жена знаем само, че е живяла в град Лилестрьом. Ти с този твой интернет… Ще успееш ли да откриеш в регионалната преса съобщение за смърт от юни 1965-а? Става въпрос за съобщение вероятно само с един опечален.

Ингер Йохане се запъти към вратата. Нещо бяло се движеше нетърпеливо напред-назад.

— Един опечален. Откъде знаеш?

— Не знам — възрази Алвхил. — Предполагам. Говорим за голям син, живеещ при майка си. Според единствения ми източник, свещеника на затвора, въпросният син бил слабоумен. Звучеше ми като онези тъжни… — спря наполовина и замахна в знак на отказ. — Достатъчно. Опитай. Търси.

Търпението на медицинската сестра се изчерпи:

— Сега вече ще тропна с крак. Госпожа Софиенберг се нуждае от възможно повече почивка.

Ингер Йохане се усмихна топло на Алвхил.

— Ако ми остане време, ще…

— Имаш време, приятелко. На твоята възраст целият свят е твой.

Ингер Йохане дори не свари да се сбогува нормално. Преди да излезе в коридора, й се стори, че в спалнята на Алвхил вече не мирише на лук. Освен това се сети за нещо, за което не си беше мислила, откакто се върна от САЩ. При Аксел Сайер беше видяла нещо, нещо, което привлече вниманието й, но прекалено късно. А сега по време на разговора с Алвхил по неизвестна причина нещо й го напомни горе, нещо казано, или нещо, което видя.

По пътя към вкъщи я заболя глава.

— Той се казва Краля на Америка.

— Какво?

Ингер Йохане не беше виждала по-грозно животно. Цветът му напомняше за съдържанието в пелените на Кристиане, когато беше най-болна: жълтокафеникаво с по-тъмни, неопределени петна. Едното му ухо стърчеше право нагоре, другото висеше надолу. Главата му беше несъразмерно голяма в сравнение с тялото. Опашката се въртеше като кръгла бъркалка — изглежда, звярът се смееше. Езикът почти метеше пода.

— Как му е името, каза?

— Краля на Америка. Моето куче. Един кучемиг.

Кристиане поиска да вдигне чудовището, направо огромно за своите няколко месеца. Кутрето не се помести. Всичко приключи с това, че Кристиане го последва, лазейки до хола, с изплезен език.

— Откъде й дойде това име?

Исак вдигна рамене.

— В момента четем „Шапката на магьосника“, където тролът се превръща в крал на Калифорния, нали помниш. Оттам може би. Нямам представа.

— Джак — извика Кристиане от хола. — Той се казва и Джак също.

Ингер Йохане леко настръхна.

— Какво става? — Исак я погали по ръката. — Нещо нередно ли има?

— Не. Да. Не разбирам това хлапе.

— Само едно име. Ох, господи, Ингер Йохане, та това не е нито за…

— Забрави. Как я карахте?

Тя му обърна гръб. Краля на Америка се изпишка на килима в хола. Кристиане точно се опитваше да свали от горния кухненски шкаф кутия от сладкиши. Намираше се в най-горното чекмедже и заплашваше да падне всеки момент.

— Опааа!

Ингер Йохане я хвана и се опита да целуне дъщеря си.

— Джак обича корнфлейкс — изписка Кристиане и се измъкна.

Капакът се отвори. Тя изпусна кутията. Кучето дотича. Детето и чудовището се овъргаляха в царевични хапки, които хрускаха по пода, а Кристиане се смееше неистово.

— Тя изпитва радост от всичко това — усмихна се Ингер Йохане примирено. — Как избра нещо толкова… грозно!

— Шшшт! — Исак постави пръст върху устните й; тя се отдръпна назад. — Джак е красив. Случило ли се е нещо? Изглеждаш толкова… Има нещо… цялата си…

— Помогни ми — прекъсна го тя и взе прахосмукачката.

Наистина не разбираше как така Кристиане е нарекла кучето Джак, Краля на Америка.