Джанет Фич
Белият олеандър (8)

8.

По цял ден в училище и в следобедите без Рей, край реката, на масата със Стар и децата или когато вечер гледахме телевизия, Рей бе единствената ми мисъл, натрапчива до невъзможност. Колко гладка беше кожата му — по-гладка, отколкото би предположил човек, че може да бъде мъжката кожа, колко твърди раменете му, жилите, които се спускаха по ръцете му като корени на дърво, тъжният поглед в очите му, когато дрехите ми изчезнаха.

Скицирах голото му тяло, каквото го помнех, докато се взираше през прозореца, след като бяхме правили любов или лежеше върху купчината подложки за мебели, които довлече в ъгъла на новата спалня. През нашите следобеди лежахме на тези подложки със сплетени крака — едните гладки, другите окосмени, пръстите му нежно покриваха гърдите ми и си играеха със зърната, докато щръкнат като гумички на молив. Скрих рисунките в кутията със списанията на майка ми — там, където Стар не би и помислила да погледне. Знаех, че би трябвало да ги изхвърля, но не можех да понеса мисълта за това.

— Защо си със Стар? — попитах го аз един следобед, прокарвайки пръст по светлия белег под ребрата му, където един виетконгски куршум бе оставил подписа си.

Той ме погали с върха на пръстите си, докато кожата ми не настръхна.

— Тя е единствената жена, която не иска от мен да бъда нещо друго, освен самия себе си — отговори той.

— Аз не бих искала такова нещо — казах и повторих същото движение върху топките му с опакото на ноктите си, от което той подскочи. — Добра е в леглото, това ли е причината?

— Задаваш личен въпрос — каза той. Покри ръката ми със своята и я притисна към слабините си. Усетих как отново се втвърдява. — Не говоря с жена за друга жена. Обратното би било проява на лош вкус.

Прокарах пръста му между краката си, в копринената влага, после поставих пръста в устата му. Никога не си бях представяла, че да бъдеш желана е нещо такова. Всичко беше възможно. Той ме издърпа отгоре си и аз го яхнах като кон сред морската пяна — челото ми, опряно в гърдите му — яздех го сред рой от искри. Ако майка ми беше на свобода, щеше ли това да бъде един от нейните любовници, той ли щеше да ме изпълва с искри? И щеше ли майка ми да гледа по начина, по който ме гледаше Стар, осъзнавайки, че вече не съм невидима като обвивката на домашната енциклопедия?

Не. Ако беше на свобода, аз нямаше да съм тук. Тя никога не би ми позволила да изпитам това. Тя пазеше всичко хубаво само за себе си.

— Обичам те, Рей — казах аз.

— Шшт — каза той, хванал с ръце хълбоците ми. Клепачите му потрепнаха. — Не казвай нищо.

Така че аз продължих да яздя, морската пяна пощипваше тялото ми, приливът, пълен с морски звезди и излъчващи светлина водорасли, се издигаше към сипващата се зора.

Раздразнителността на Стар се изливаше главно върху децата. Обвиняваше дъщеря си във всички неща, в които й се искаше да обвини мен. Каролий почти не се прибираше у дома, с момчетата обикаляха по цял следобед, яхнали мотопедите, чието пърпорене долиташе като натрапчиво съмнение. Когато не бях с Рей, оставах в училище или ходех в библиотеката, или ловях жаби с момчетата — сега, когато зимното пълноводие на Биг Тухунга се отдръпваше в главното корито, а криволичещите поточета и калните локви бавно изсъхваха. Жабите не се различаваха в калта и човек трябваше много да внимава, за да ги види. Най-често сядах на някой голям камък, припичах се на слънцето и рисувах.

Един ден, когато се върнах от реката, заварих Стар, сгушена в люлката на верандата. Косата й беше навита на маслени ролки, облечена бе в блузка, вързана стегнато под гърдите, и миниатюрни къси панталонки, диплещи се на чатала й. Играеше си с котенцата, които майка им бе родила тази пролет под къщата. Закачаше ги с панделките, вързани от Дейви за една пръчка, смееше се и им говореше — направо не можех да я позная. Обикновено ги наричаше плъхове с козина.

— А, художничката. Ела да си поприказваме, госпожичке. Толкова ми е скучно, че говоря на котките.

Нямаше навика да си приказва с мен, а и устата й сякаш не се движеше достатъчно бързо за думите, които изговаряше. Подаде ми пръчката и извади цигара от пакета „Бенсън и Хеджис“. Лапна я откъм другия край, така че филтърът стърчеше на десетина сантиметра от лицето й, и аз зачаках да видя дали ще я запали. Осъзна се точно навреме.

— Нещо май обърках посоките — пошегува се тя и сръбна от чашата си с кафе. Подръпвах панделките по пода, за да прилъжа една пухкава топчица в сиво и бяло да се покаже изпод люлката. Животинчето подскочи, нападна и избяга.

— Е, кажи ми нещо — продължи тя, дръпна драматично от цигарата и издиша дълга струя дим. Оголи красивата си шия, извивайки назад глава, която изглеждаше огромна заради ролките и приличаше на цъфнало глухарче. — Преди непрекъснато си говорехме. А сега всички са толкова заети — това му е сбърканото на живота. Да си виждала Каролий?

И двете можехме да забележим нагоре по пътя прашните пера, издигащи се зад мотопедите към прозрачното синьо на небето. Исках да съм дим, исках да съм вятърът, слънцето, блещукащо над храсталака — където и да е, само да не седя тук с жената, чийто мъж бях откраднала.

— Каролий създава само проблеми — каза Стар и протегна крак да огледа сребристия лак върху ноктите си. — Ти стой далеч от нея. Ще трябва да си поприказвам с това момиче, да сложа край на пропадането. Има нужда от една голяма доза от Словото. — Тя издърпа една от ролките, кръстоса очи към къдрицата на челото си, започна да издърпва останалите и да ги пуска в скута си. — Ти си добро момиче. И аз искам да ти поднеса извиненията си. Извинения. Къде е Каролий, виждала ли си я? — попита отново тя.

— Мисля, че е с Дерик — казах аз и разклатих края на панделката близо до стола, под който се криеше котето.

Стар наведе глава напред, за да махне ролките от тила си.

— Точно него от всичкия бял боклук. Майка му е толкова тъпа, че слага полуфабрикатите в микровълновата, без да ги извади от кутията — тя се разсмя, изпусна ролката и котето, което тъкмо се беше показало, хукна обратно под стола.

В този момент разбрах, че Стар е пияна. Не беше пила година и половина и беше много горда от това. Така и не можах да я разбера напълно. Рей пиеше. Майка ми пиеше. Майкъл пиеше от момента, в който приключеше с работата си по аудиозаписа, т.е. от обяд, докато загубеше съзнание в полунощ. По нищо не личеше, че му вреди. Ако не друго, то сега Стар поне изглеждаше щастлива. Чудех се, защо бе положила толкова усилия да се държи като някаква светица, когато светостта не беше в природата й. Какво толкова?

— Той е луд по мен, да знаеш — каза тя. — Рей, де. Той е мъж, който се нуждае от истинска жена — тя завъртя хълбоците си в тесните панталонки, сякаш го яхаше в момента. — Жена му не би направила нищо за него. — Дръпна отново от цигарата си и сведе почернените си със спирала мигли, обзета от спомени. — Беше зажаднял тоя човек. Видях я веднъж — съпругата, искам да кажа. — Тя отпи от чашата си за кафе и сега успях да го подуша. „Моряшка радост“? — Деликатна. Знаеш к’во имам предвид. Не му бута. Идваше в клуба и ни гледаше — нас, момичетата — с тъжните си очи, като недохранен човек в супермаркет. — Тя изправи рамене и раздруса гърди, така че да получа представа какво е гледал Рей — кръстчето, уловено в гънката; Исус, удавен в плътта й. Засмя се и изтръска пепелта от цигарата си върху котето с белите петна. — Просто беше задължително да се влюбя в него.

Догади ми се като си представих, как Рей седи в някакъв стриптийз бар и се пули в момичетата с техните огромни гърди. Просто не е знаел къде другаде да отиде. Взех отново пръчката и разлюлях панделките с надежда да събудя любопитството на котетата, така че Стар да не види зачервеното ми лице.

— Трябва да съм била луда да си мисля, че вие двамата… — каза тя в чашата си за кафе, пресуши я и я остави с трясък върху мозаечния плот на масата. — В смисъл, я се погледни — та ти си просто едно бебе. Дори не носеше сутиен, преди да ти купя този.

Убеждаваше себе си, че между Рей и мен няма нищо, че не е възможно да се случи каквото и да било, защото тя е жена, а аз съм едно нищо. Но и в онзи момент усещах как той коленичи пред мен на недовършения под, как прегръща бедрата ми и целува голия ми корем. Усещах аромата на прясно дърво, чувствах силата на пръстите му, помнех как избухвахме в пламъци като храсталак в напоена от петрол земя в сезона на олеандрите.

 

 

Пълната луна се изливаше бяла през пердетата. Хладилникът шумно превключваше в кухнята.

— Не мога да повярвам, че отново е започнала след толкова време — каза Каролий. — Никога не вярвай на алкохолици. Правила номер едно, две и три.

Каролий се изправи в леглото, съблече нощницата си, облече си късата пола и една лъскава блуза и си отвори прозореца — бутна навън рамката с мрежата и се покачи на тоалетката, стиснала в ръка високите си обувки. Чух я как се приземява отвън на верандата.

— И къде си мислиш, че отиваш, госпожичке? — обади се гласът на Стар в тъмнината.

— На теб пък откога ти пука? — долетя до мен отговорът на Каролий.

Отидох до прозореца. Не виждах Стар — само задника на Каролий, който опъваше бялата й пола, и ръцете й на кръста, с предизвикателно щръкнали лакти.

— Излизаш да ги разтвориш за всеки простак в околността — Стар трябва да бе ударила няколко на верандата, на градинския стол пред дневната.

Каролий обу една по една обувките си на висок ток и излезе в двора, осветен от пълната луна като сцена.

— И какво, ако е така? — Искаше ми се да можех да нарисувам широките й рамене и сянката, която тялото й хвърляше върху бледия под лунните лъчи прах. Да уловя смелостта й в този миг.

Стар нямаше намерение да се отказва.

— Нали знаеш какво казват? „На Каролий се обадете, тя безплатно обича мъжете.“ На курвите се плаща или и това не знаеш?

— Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен — Каролий се обърна и тръгна към шосето.

Стар прекоси полезрението ми, препъвайки се по стълбите в една миниатюрна нощница, и зашлеви Каролий през лицето. Плесницата отекна безвъзвратно в тихата нощ.

Ръката на Каролий се изви назад и на свой ред удари. Главата на Стар се килна на една страна. Беше грозно и в същото време пленително — като на филм; сякаш въобще не ги познавах. Стар сграбчи дъщеря си за косата и я повлече, а Каролий пищеше и се опитваше да я удари, но не можеше да се изправи достатъчно, за да я достигне. Успя да събуе едната си обувка и замахна, което принуди Стар да я пусне.

Видях Рей да слиза по стълбите, навлякъл само джинсите си. Знаех, че отдолу няма нищо върху тялото, което обичах толкова много. В същото време Каролий сграбчи Стар за нощницата, блъсна я в прахта и се надвеси над нея, така че тя трябваше да вдигне глава към краката на Каролий в лъскав чорапогащник и високи обувки. Колко далеч можеше да стигне дъщерята, щеше ли да ритне майка си в лицето? Беше очевидно, че много й се иска да го направи.

Изпитах облекчение, когато Рей застана помежду им и помогна на Стар да се изправи.

— Хайде да се връщаме в леглото, мила.

— Тъпа алкохоличка — изкрещя Каролий след тях. — Мразя те.

— Измитай се тогава — каза Стар, залитайки въпреки подкрепата на Рей. — Махай се. На никого не си притрябвала.

— Не го мислиш сериозно — каза Рей. — Дай да се наспим, пък утре ще говорим, става ли?

— Ще се махна — каза Каролий. — Ще видите, че ще се махна.

— Тръгнеш ли сега, хич не ми се връщай, госпожичке.

— На кой ли пък му е притрябвало да се връща — каза Каролий.

Тя влезе в стаята ни и започна да отваря чекмеджета, да вади от тях вещите си и да ги тъпче в един куфар на цветчета.

— Чао, Астрид. Беше ми приятно.

Дейви и момченцата чакаха в коридора — уплашени, примигващи със сънени очи.

— Не си тръгвай — помоли Дейви.

— Не мога да остана. В тая лудница!

Тя силно го притисна с ръка и излезе, подритвайки куфара с коляно. Мина покрай Рей и Стар, без въобще да обърне глава, напусна двора на високите си токчета и тръгна по пътя — все по-малка и по-малка.

Дълго гледах след нея — запомнях раменете й, дългокраката й походка. Ето, така си тръгваха момичетата. Събираха си куфара и си тръгваха на високи токчета. Преструваха се, че не плачат, че това не е най-лошият ден в живота им, че не искат майките им да се втурнат след тях и да молят за прошка, че не биха паднали на колене да благодарят на Бога, че са им позволили да останат.

 

 

Когато Каролий ни напусна, Стар изгуби нещо жизненоважно — нещо, от което се нуждаеше: като жироскопа, който не позволява на самолета да се преобърне, или като дълбокомера, който ти казва дали потъваш в дълбокото или се издигаш към повърхността. Внезапно й се приискваше да ходи на танци или стоеше вкъщи, пиеше и се оплакваше, или тотално се разлигавяше на тема семейство — играеше с децата и печеше курабийки, които прегаряха, никога не се знаеше кое от тези й настроения ще я връхлети. Една вечер Питър не изяде ориза с месо, който беше сготвила. Тя грабна чинията и я изсипа върху главата му. А аз знаех, че вината е моя, че грехът е мой. Приемах всичко, без да кажа дума.

Ако само не бях започнала онова с Рей. Аз я изкарах от релси. Аз бях змията в градината.

Но всичко това не беше достатъчно, за да ме накара да спра. Бях заразена с вируса. Двамата с Рей правехме любов в новите къщи, в работилницата му зад гаража, понякога дори край реката — между камъните. Стараехме се да не се засичаме по стаите, когато Стар си беше у дома, защото във въздуха помежду ни прескачаха искри.

 

 

После, един ден Стар крещеше на момчетата за бъркотията, която бяха сътворили в дневната, за някакви пластмасови гущери, конструктори Лего и експоната, който подготвяше Дейви. Беше един модел на Васкес Рокс и на фосилите, които беше открил там по време на екскурзия с класа — раковини туретела и трилобити от Камбрийската ера. Стар хвърляше играчки и части от пъзели, а после решително се запъти към Дейви, вдигна крак и с два удара смачка модела му.

— Казах ти да разкараш тия боклуци.

Другите момчета изтичаха зад мрежестата врата, но Дейви коленичи до опропастения си модел и прокара пръсти по изпочупените раковини. Вдигна глава и не беше нужно да виждам очите му зад очилата, за да разбера, че плаче.

— Мразя те! — изкрещя той. — Всичко разваляш! Дори не можеш да разбереш…

Стар го сграбчи и започна да го удря безразборно, като го държеше с едната ръка, за да не може да се отскубне, и крещеше:

— За коя ме мислиш ти, бе? Глупачка ще ме нарича! Аз съм ти майка! И аз съм човек! Не мога да се справя с всичко сама! Имай малко уважение!

Онова, което започна като обикновено напляскване, се превърна в побой. Другите момчета избягаха, но аз не можех. За всичко това бях виновна аз.

— Стар — казах аз, опитвайки се да я издърпам. — Недей.

— Ти да млъкваш! — изпищя тя и ме блъсна назад. Косата покриваше лицето й, очите й бяха побелели около зеницата. — Нямаш думата, чуваш ли?

Най-накрая тя отстъпи залитайки, скрила разплаканото си лице в ръцете си. Дейви седеше до останките от модела, а по бузите му се търкаляха сълзи. Приклекнах до него да видя, дали нещо може да се спаси.

Стар отвори бутилката „Джим Бийм“, която вече държеше в шкафа заедно с овесените ядки за закуска, наля си една чаша от уискито и хвърли вътре няколко кубчета лед. Вече пиеше пред очите ни.

— Не може да говориш на хората по тоя начин — каза тя и изтри очите и устата си. — Лайно дребно!

Ръката на Дейви висеше под странен ъгъл.

— Боли ли те ръката? — тихо го попитах аз.

Кимна, но не ме погледна. Знаеше ли, възможно ли бе да се е досетил?

Стар седна на един кухненски стол и се отпусна, изтощена от побоя. Мрачна, насаме с алкохола си. Извади цигара от златистия пакет и я запали.

— Мисля, че е изкълчена — каза Дейви.

— Мрън-мрън-мрън. Що не се скриеш някъде да си помрънкаш?

Напълних една торбичка с лед и я сложих на рамото му. Не изглеждаше добре. Цялата му уста беше напукана. Въобще не мрънкаше.

— Трябва да го заведем в болницата — казах аз. Страхувах се и се опитах да не прозвучи обвиняващо.

— Е, аз не мога да го закарам. Ти го закарай.

Тя разрови чантичката си за ключовете и ги хвърли към мен. Беше забравила, че съм само на четиринайсет.

— Обади се на чичо Рей.

— Не.

— Мамо? — Дейви се беше разхълцал. — Помогни ми.

Тя го погледна и за пръв път забеляза ъгъла, под който бе изкривена ръката му, и че той я придържа за лакътя.

— О, боже — тя изтича към Дейви, удряйки коляното си в масичката за кафе и коленичи до сина си, както бе седнал на дивана, стиснал ръката си. — О, господинчо, съжалявам. Мама съжалява, бебчето ми — и колкото повече мислеше за това, толкова повече се разстройваше, носът й течеше, опитваше се да приглади косата си назад с непохватните си ръце, които изпълняваха резки, безсмислени движения. Той извърна глава.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, но ниско, по-скоро на корема, и се сви на пода пред дивана, заклати се напред-назад, като удряше челото си с юмрук.

— Какво да правя, Господи, какво да правя?

— Ще се обадя на чичо Рей — казах аз.

Дейви знаеше номера и го повтаряше, докато аз звънях в новите къщи. След половин час той беше у дома; устните му бяха стиснати в тънка линия.

— Не го исках — каза Стар с молитвено стиснати ръце като оперна певица. — Стана случайно. Трябва да ми повярваш.

Никой не каза нищо. Оставихме Стар да плаче и хълца монотонно и заведохме Дейви в Бърза помощ, където наместиха рамото му и го превързаха. Измислихме една история, как сме играли при реката. Скочи от един камък и падна. Дори на мен ми звучеше глупаво, но Дейви ни накара да обещаем, че няма да издадем Стар. Той все още я обичаше, въпреки всичко.

 

 

Великден. Ясна кристална утрин, в която можеше да се види всеки храст и всеки камък по склона на планината. Въздухът беше толкова чист, че болеше. Стар приготвяше в кухнята свински бут и го шпиковаше с карамфил. От две седмици не беше пила и ходеше на една сбирка дневно. Всички правехме усилие. Шината на Дейви служеше като постоянно напомняне за това, докъде можеше да се стигне.

Стар сложи бута във фурната и всички тръгнахме към църквата — дори и чичо Рей, макар че той остана след нас в колата, за да дръпне малко марихуана преди да влезе. Можех да усетя миризмата на наркотика, докато минаваше покрай мен към мястото си между Оуен и Стар. Очите й молеха преподобния Томас за една доза от Кръвта. Опитах се да се помоля, отново да почувствам, че съществува нещо по-голямо от собствената ми личност; някой, на когото му пука какво правя, но чувството беше изчезнало, вече не можех да усетя присъствието на Бог в тази грозна църква, нито в руините на душата си. Стар се стремеше към увисналия Христос върху кръста от крушово дърво, докато чичо Рей чистеше ноктите си с швейцарския си армейски нож, а аз чаках да започнат химните.

След това спряхме на една бензиностанция и чичо Рей й купи великденска лилия — обещанието за нов живот.

Когато се прибрахме, караваната миришеше на свински бут. Стар сервира обяда — царевично пюре, компот от ананас, кифлички и курабийки. Двамата с Рей не смеехме да се погледнем, защото всичко онова щеше пак да започне. Гледахме към другите деца, ровехме в храната си, поздравихме Стар за вкусния обяд. Рей каза, че преподобният Томас не бил чак толкова лош. Налагаше се да насочваме погледите си къде ли не, само не и върху лицата си. Аз разглеждах малката паничка с розов ментов сладолед, поръсен с желирани бонбони, после — великденската лилия в обвита във фолио саксия в средата на масата. Не бяхме оставали насаме, откакто закарахме Дейви в Бърза помощ. Не бяхме говорили за това, за това колко далеч беше отишло всичко.

Целия следобед гледахме великденски програми по телевизията — червенобузи евангелисти и хорове в светли сатенени роби; струпвания на богомолци, като на рокконцерт; ръце, размахани във въздуха като слънчогледи. Възкръснал е Христос, нашият Спасител! Искаше ми се пак да повярвам в него.

— Би трябвало и ние да сме там — каза Стар. — Догодина ще отидем в Кристалната катедрала, Рей, хайде, моля те.

— Разбира се — каза Рей. Беше свалил дрехите си за църква и сега отново бе с обичайните си дънки и тениска.

Играхме на китайска дама с момчетата и се стараехме да не срещаме погледите си, но беше изпитание да сме в една и съща стая, без да се докосваме, особено когато Стар седеше до него, сложила ръка високо върху омекналите му от пране дънки. Не можех да го понеса. След като Дейви спечели, аз излязох навън и тръгнах към реката. Единственото, за което можех да мисля, бе ръката й върху дънките му.

Лоша бях, бях постъпила зле, бях наранила толкова хора, но най-лошото беше, че не исках да спра.

Синкави сенки се плъзгаха нагоре по светлокафявите заоблени склонове на планината като ръце, следващи формата на любимите бедра. Един гущер се изтегна върху близкия камък — вероятно си мислеше, че е невидим. Замерих го с камъче и го наблюдавах как изчезва в храсталака. Откъснах един дафинов лист и го задържах пред носа си с надеждата, че ще проясни главата ми.

Долових присъствието му най-напред с обонянието си — миризмата на марихуана долетя като повей в здрача. Стоеше на двора, последните слънчеви отблясъци осветяваха лицето му и смекчаваха чертите му. Когато го видях, нещо ме стисна за гърлото. Сега вече знаех, че съм го чакала. Качих се на едно възвишение, така че да ме види — на изток, откъм сляпата стена на караваната, после слязох в една пясъчна долчинка сред камъните.

След малко го чух да върви нагоре по коритото на реката — вече пресъхнало, макар да беше едва април. Знаех, че на следващия ден Дейви ще прочете всичко по следите ни. Но щом докоснах Рей разбрах, че никога не ще се разделим, без значение колко го искаме, без значение кого нараняваме. Устните му върху шията ми, ръцете му — под ризата ми, разкопчават панталоните ми и ги смъкват надолу. Бедрата ми копнеят за голото докосване на неговите, пасваме си като магнити, потъвайки в пясъка. Не ми пукаше от скорпионите и змиите. Не ми пукаше за камъните или че някой може да ни види.

— Миличко, какво правиш с мен — прошепна в косата ми той.

 

 

Последния път, когато бях чула двама възрастни жестоко да се карат, бе в нощта, когато майка ми намушка Бари в ръката. Блъскане, шум от счупено. Покрих главата си с възглавницата, но все така до ушите ми достигаше всеки шум и тихите, примирителни увещания на Рей.

— Вдигаше го без проблеми, преди да почнеш да чукаш оная малка кучка. Признай си, копеле такова, признай си, че я чукаш!

Свих се още по-навътре в спалния си чувал, потънала в пот, преструвайки се, че не става въпрос за мен, а за някое друго момиче. Аз си бях просто едно дете и нямах нищо общо с това!

— Да чука кръщелницата ми! Господи, трябваше да се отърва от нея, когато имах тази възможност!

Представих си как Рей седи на края на леглото с приведен гръб, ръцете му висят между бедрата — не я прекъсва, просто я оставя да изпусне парата, отдръпва се, за да избегне пиянските й плесници и му се иска тя да изгуби съзнание. Чувах гласа му, все още спокоен, увещаващ, разумен.

— Стар, говориш глупости.

— Перверзник такъв. Харесва ти да чукаш момиченца, а? После какво, кучи сине? Наистина ли харесваш оная кльощава пикла повече от мен? Онова бебе без цици?

Толкова се срамувах, като знаех, че момчетата чуват и че сега знаят всичко.

— Оная й работа е по-тясна от моята, така ли? Лапа ли го като мен? Поема ли го в задника си? Кажи де, наистина искам да знам как го правят децата!

Колко дълго съм си мислила, че ще ми се размине! Искаше ми се никога да не бях идвала тук, никога да не се бях раждала. Въпреки това трябваше да призная, че част от мен изпитваше гордост, дори възбуда от факта, че Рей не може да го вдигне за Стар. Не можеше да я чука, без значение колко големи бяха циците й, без значение дали му дава да й го вкарва в задника. Мен искаше той.

— Да чукаш кръщелницата ми, върви да я доведеш, тъпата ми кръщелница. Щото ще вляза там и ще й пръсна тиквата!

Чу се нова поредица от трясъци и викове, после внезапно вратата към стаята ми се отвори със замах. Стар в розовото си символично неглиже, цялото увъртяно, така че и двете й огромни гърди висяха навън — размахваше трийсет и осемкалибровия. С години щях да виждам този образ в сънищата си. Тя стреля, без да се цели, протегнала напред едната си ръка. Претърколих се на пода, а стаята се изпълни с мирис на барут и трески от дюшемето. Опитах се да се пъхна под леглото.

— Идиотка такава.

Рей и Стар се боричкаха. Преместих се така, че да ги виждам, той изви ръката й зад гърба и измъкна пистолета. Беше гол и когато я наведе назад, дърпайки я за ръката, членът му се притисна в задника й; гърдите й сочеха към тавана и се тресяха като малки изплашени животинки, докато той я избутваше с хълбоци към вратата.

— Да ти го начукам, Рей, мамка ти!

— Когато кажеш — рече той и я изблъска през прага.

Може би сега ще го направят и ще забравят за мен. В стената до гардероба имаше ниша. Започнах да се обличам. Нямах намерение да се мотая повече тук — с тая откачена алкохоличка и къща, пълна с оръжия. Довечера щях да се обадя на социалния служител. Ще съобщя на Рей къде съм, но повече не можех да остана тук.

После чух шум от боричкане в тяхната стая и Стар се появи — стреля по мен, докато се мъчех да навлека дрехите си. Болка разцъфна в рамото ми и плисна огън в ребрата ми. Залитнах към тоалетката, за да се измъкна през прозореца, но тя отново стреля и хълбокът ми се взриви. Паднах на пода. Виждах розовия лак върху ноктите на краката й.

— Казах ти да го оставиш на мира!

Таванът, няма въздух, металната миризма на статично електричество, на барут и на собствената ми кръв.

 

 

Светлина в очите ми. Ръце, които ме повдигат. Някой пищи. Господи… униформи, въпроси. Брадат мъж, някаква жена с риза, закопчана накриво. Фенерче в очите ми.

— Къде е Рей? — попитах аз, извръщайки глава от светлината.

— Астрид? — Това е Дейви, светлината се отразява в очилата му. Държи ме, сякаш да не се разпадна. — Идва в съзнание.

Друго лице — на блондинка, прилича на кукла. Изкуствени мигли. Черна риза. Schutzstaffel.

— Астрид, кой го направи? Кой стреля по теб? Просто ни кажи, какво се случи.

Дейви побутна очилата си. Гледаше ме в очите. Поклати глава едва доловимо, но аз забелязах. Той все още я обичаше. След всичко случило се!

На прага двете момченца се гушат едно в друго. Върху пижамите са наметнали якета. Оуен — с жирафа с пречупения врат, главата виси върху ръката му. Питър — с буркана с гущери. Приемните деца. Те знаят какво следва.

— Астрид, какво се случи? Кой ти причини това?

Затворих очи. Пък и откъде ли можех да започна с отговора на този въпрос?

Брадатият мъж намаза с памуче ръката ми и пъхна иглата — интравенозно.

— Тя ще се оправи ли? — попита Дейви.

— Добра работа си свършил, синко. Ако не беше ти, вече щеше да е мъртва от загуба на кръв.

Ръце под тялото ми. Огнени вихри от болка, докато ме слагат на носилката. Писъци. Огън. Огън. Човекът с брадата повдига торбичката на системата.

— Готово — казва той. — Сега се отпусни.

Вгледах се в очите на Дейви, не се знаеше кой от двама ни се чувства по-зле. Той ме държеше за ръката, аз държах неговата и стисках, колкото мога, макар че успокоителните ме обезсилваха.

— Нещата ми.

— Ще ги вземем по-късно.

Социална служителка. Дори не може да си закопчее ризата като хората.

Дейви трескаво започна да събира разни неща — книгите на майка ми, скицника ми, рисунки, плаката с животинските изпражнения. Но Рей…

— Дейви, кутията ми.

Лицето му потъмня. Беше разчел следите. Съзнанието ми избледняваше в синьо-зелени и жълти петна, искрящи отблясъци по стените на кристална чаша.

— Моля те — прошепнах аз.

— Побързай, миличък. Трябва да дойдеш с нас.

Той грабна кутията, лицето му бе изкривено, както когато рамото му беше изкълчено. Остана с мен, докато ме носеха към линейката, измъквайки се от жената с черната риза, която се опита да го отведе настрани. Над мен полумесецът светеше като сребърен пръстен. Човекът с брадата ми говореше, докато ме товареха отзад в линейката.

— Спокойно, сега трябва да сме спокойни. Той ти взе нещата.

После задните врати се затвориха, Дейви си отиде, нощта го погълна, погълна ги всичките.