Джанет Фич
Белият олеандър (26)

26.

Отвъд реката долиташе тракането от колелетата на преминаващите влакове и този звук напомняше успокояващия глас на перкусия в нощта. На отсамната страна, зад пекарната, някакво момче свиреше на електрическа китара. И той не можеше да спи, звукът на влаковете го държеше буден. Китарата разпръскваше копнежа му в мрака като рой звезди, музика — дълбока и мъдра в своята лишена от обект страст, красива отвъд утехата или решенията.

Ивон неспокойно се въртеше в другото легло. Кленовата рамка простенваше под тежестта й. Оставаха й осем седмици до термина, но не виждах колко по-голяма може да стане. Коремът й се извисяваше над чаршафите като заоблен вулканичен купол, един готов да изригне Попокатепетел. Времето в стаята се движеше в такт с мелодията на влаковете, колело след колело, влак — толкова дълъг, че му трябваха три локомотива, за да теглят туловището му в нощта. Накъде отиват влаковете, майко? Били ли сме вече там?

Понякога си представях, че имам баща, който работи нощна смяна в железниците. Стрелочник в „Садърн Пасифик“, който носи тежки огнеупорни ръкавици, големи като гребла, и изтрива потта от челото си с опакото на силната си ръка. Ако имах баща, който работи нощна смяна в железниците, може би щях да имам и майка, която да се ослушва за щракването на бравата, когато той се прибира у дома, а аз щях да чувам тихия й глас, приглушения им смях през тънките стени в къщата. Колко меки щяха да бъдат гласовете им, и нежни като на гълъби, които мътят върху подпорите на мост.

Ако бях поет, щях да пиша за неща като това. За хора, които работят през нощта. Мъже, които товарят влакове, медицински сестри с нежни ръце в спешно отделение, нощни портиери в хотелите, таксиджии в някое гробище, сервитьорки в нощни кафенета. Те познаваха света, знаеха колко ценен е той, когато някой си спомни името ти, познаваха утехата на реторичния въпрос: „Как я карате, как са децата?“. Те знаеха колко дълги са нощите. Познаваха звука, който издава животът, когато си отива — хлопване като от мрежеста врата, затръшната от вятъра. Нощните работници живееха без илюзии, забърсваха мечти от тезгяха, качваха товари на платформите. Тръгваха обратно към летището за едно последно пътуване.

Под леглото едно тъмно течение се раздвижваше в нощта. Непрочетените писма на майка ми, преливащи от лъжи, мърдаха и се надигаха като останките от огромен потънал кораб, които приливът продължаваше да носи към брега години, след като лайнерът е полегнал на дъното. Повече никакви думи нямаше да допусна до себе си. Отсега нататък исках само неща, които можеха да бъдат докоснати, вкусени — като уханието на нова къща или звъна на жиците преди дъжд, река, понесла се под лунните лъчи, дървета, израснали сред цимента, изрезки от брокат в кошче за петдесет цента, червени мушката по прозорците на западнала работилница. Дайте ми начина, по който покривите на жилищните кооперации натрупват силуетите си в следобеда, подобно на закъсняла приливна вълна; нещо без въртене в себе си, различно от автопортрет от вода и вятър. Дайте ми момчето, което свири на електрическата си китара, леглото ми в приемния дом в края на улица Рипъл и силуета на Ивон с нейното бебе на път. Тя беше хълмовете на Калифорния — жълти като горчица и светлокафяви като лъвове през лятото.

Ивон извика от своя ъгъл на стаята. Възглавницата й падна на пода. Вдигнах я вместо нея. Беше прогизнала от пот. През нощта се потеше толкова много, че понякога се налагаше да й помагам да си смени чаршафите. Сложих възглавницата под тъмната й глава, махнах мокрите кичури от лицето й. Беше гореща като мокро пране, от което се вдига пара. Китарата разплиташе нишките на някаква мелодия, която само от време на време напомняше на „Значи искаш да бъдеш рок енд рол звезда“.

— Астрид — прошепна Ивон.

— Слушай — казах аз. — Някой свири на китара.

— Сънувах отвратителен сън — промърмори тя. — Някакви хора ми крадяха нещата. Взеха ми коня.

Хартиеният й кон — бял, със златна парадна сбруя и червен копринен пискюл, който стоеше на тоалетката; предният крак вдигнат, вратът извит в дъга, която повтаряше уплашената извивка на веждите й.

— Още си е тук — казах аз и сложих ръка на бузата й. Знаех, че ще разхлади горещата й кожа. Майка ми го правеше, когато бях болна, внезапно си спомних аз, и за момент съвсем ясно усетих хладния допир на ръцете й.

Ивон вдигна глава да види коня, който все така лудуваше на лунната светлина, после се отпусна на възглавницата.

— Да можеше да е минало вече!

Знаех какво би казала Рена. „Колкото по-скоро, толкова по-добре.“ Преди няколко месеца бих отишла още по-далеч. Бих си помислила: „Какво значение има?“ След като бебето се родеше и го вземеха от нея, винаги щеше да има още нещо, което да загуби: гадже, дом, работа, болест, още бебета, дни и нощи, които се застъпват в един океан, който никога не се променя. Защо да дърпаме дявола за опашката?

Но вече я бях виждала да седи по турски на леглото и да шепти на корема си, да му казва, че светът ще бъде чудесен, че има коне и рождени дни, бели коли и сладолед. Дори Ивон да не бъдеше там за ролковите кънки и първия учебен ден, все пак имаше значение. Сега тя беше нейна — сладостта, мечтата.

— Да, бе, като ти дойде времето ще си мислиш, че е прекалено скоро — казах аз.

Ивон сложи ръката ми на челото си.

— Винаги си толкова студена. Въобще не се потиш. Ох, бебето се движи — прошепна тя. — Дай си ръката.

Тя дръпна нагоре тениската си и притисна дланта ми до голия си корем, кръгъл и горещ като втасващо тесто, за да почувствам местещи се издутини, които бебето предизвикваше с движенията си. Усмивката й беше някак крива, раздвоена — радост в битка с онова, което Ивон знаеше, че предстои.

— Мисля, че е момиче — прошепна тя. — Другото беше момиче.

Говореше за бебетата си само късно нощем, когато оставахме сами. Рена не й даваше да говори за тях, казваше й да не мисли за тях. Но Ивон имаше нужда да говори. Бащата на сегашното — Йезекил, караше пикап. Запознали се в Грифит Парк и тя се влюбила, когато той я качил на въртележката.

Чудех се какво да кажа.

— Силно рита. Може пък да стане балерина.

Простичкият мотив на електрическата китара отскочи от хълмовете и се вмъкна през прозореца, а възвишението на Ивониния корем танцуваше в такт — мъничките топчици на ръчичките и крачетата.

— Искам да се запише в „Момичетата скаути“. Ще се запишеш в „Момичетата скаути“, мила — каза тя на възвишението. После вдигна очи към мен. — Ти членувала ли си там?

Поклатих глава.

— Винаги съм си мечтала да го направя — каза тя, чертаейки осморки по влажния чаршаф. — Но не можех да си поискам. Майка ми щеше да си умре от смях. „Дебелият ти задник в тъпите «Момичета скаути»?“

Никога не бяхме стояли толкова до късно, дума не проронвахме. Надявахме се, че дъщеря й ще има всички хубави неща на света. Китарата замлъкна и след кратка пауза щурците запълниха празнината. Може и да са свирили през цялото това време, но според мен музиката ги бе накарала да притихнат. Познавах това чувство — да чакаш промеждутъка, за да съществуваш.

Ивон постепенно задряма, а аз се върнах в леглото си, като все още мислех за хладните ръце на майка ми върху челото си в разгара на треската, за това как ме увиваше в чаршафи, потопени в студена вода, за евкалиптови листа и детелина. „Аз съм твоят дом“, беше казала веднъж и думите й все още бяха верни.

Заврях се под леглото и извадих сака с писмата й — някои пакетчета бяха тънки като обещание, други — дебели. Измъкнах се от стаята и внимателно затворих вратата след себе си.

Настаних се на зеления диван в дневната и запалих лампата с мъниста, от която всичко наоколо заприлича на картина от Тулуз Лотрек. Загребвах писма с шепи и ги слагах на масата. Мразех майка си, но копнеех за нея. Исках да разбера, как успява да запълни моя свят с красота и в същото време да е родена в периферията на обществото.

Проскубаният котарак се приближи по облегалката на дивана и предпазливо се настани в скута ми. Оставих го да се свие под сърцето ми — тежък, топъл и мъркащ като камион на ниска скорост.

Скъпа Астрид,

Три сутринта е и току-що мина четвъртата проверка. В Ад Сег лампите светят през цялата нощ — флуоресцентни и ярки върху сивите панелни стени, разстоянието, между които е само колкото да се сместят леглото и тоалетната чиния. Още няма писмо от теб. Само сексуалните литании на сестра Лунария. Сипят се ден и нощ откъм долната койка като напевите на тибетски монаси, които на смени поддържат света с молитвите си. Тази нощ тълкуванията са съсредоточени върху евангелието на Раул, последното й гадже. С какво богоговение описва тя размера и конфигурацията на члена му, призматичния каталог на еротичния му отклик.

Сексът е последното нещо, за което се сещам тук. Единствено свободата занимава мислите ми. Размишлявам задълбочено върху конфигурацията на молекулите на стените. Медитирам върху природата на материята, широкото разпространение на празнотата сред вихрушката на електронното родео. Опитвам се да вибрирам между пакетите от кванти с фаза с обратна дължина на вълната, така че все някога да поместя съществуванието си сред импулсите и материята да стане абсолютно промокаема. Някой ден ще мина право през тези стени.

„Гонзалес го прави с Вики Маноло“, продумва Лунария. „Голям му е като на кон. Като седне, се едно си е заврял бейзболна бухалка в гащите.“

Затворничките обичат Гонзалес. Той си прави труда да флиртува, слага си одеколон, ръцете му са чисти. Тя мастурбира, представяйки си огромни пениси, съвкупява се с коне, с бикове, фантазиите й са като на римски император, докато аз лежа, забила поглед в миниатюрните неравности по звукоизолиращите плочи и слушам нощния дъх на затвора.

Напоследък чувам всичко. Чувам пляскането на картите в кулата на охраната — не е покер, звучи повече като джин рум, слушам тъжните им признания за хемороиди и домашни неприятности. Старите дами в почетния сектор — „Уилсън Б“, хъркат, а ченетата им киснат в чашите. Чувам плъховете в кухните. Някаква жена крещи в „Лазарета“ — тя също чува плъховете, но не разбира, че не са в леглото и. Надлежно я връзват.

Откъм спалните помещения на Приемното се чуват промърморени заплахи, докато усмиряват едно ново момиче. Тя е мекушава, осъдена е за парична измама и не е готова да бъде тук. Вземат й всичко, което й е останало за вземане. „Мръсница“ казват, след като са свършили.

Останалата част от затвора спи на пресекулки, люляна от сънища, които животът тук потапя в ярки цветове. Знам какво сънуват. Чета ги като романи, по-хубаво е от Джодс. Сънуват мъже, които ги бият — с обратното на ръката или някой лишен от елегантност ритник в слабините. Мъже, които скърцат със зъби преди да замахнат и просъскват „Виж какво ме караш, да правя“. Дори в съня си жените се свиват под озверелите погледи на мъжете, чиито очни ябълки са нашарени с капиляри като пътни карти, изхвръкнали от ярост, а бялото е с цвета на отворена от седмица майонеза. Човек се чуди, как въобще виждат къде да нанасят ударите си. Но страхът на жените е като магнит. Надявам се, че не знаеш това. Той привлича юмрука, мъжките ръце, безпощадни като тези на Бог.

Други имат повече късмет. Те сънуват мъже с нежни ръце, умели в нежността; пръсти, които се спускат по бузата и очертават отворените устни в брайловата азбука на любовта; ръце, които извайват сладост от повехналата плът, които пробягват по гърдите и запалват бедрата, които разтварят и месят. От топлината на тези ръце плътта се превръща в хляб — сплетен на плитка и втасващ.

Някои сънуват престъпления, оръжия и пари. Флакончета, пълни със сънища, които се стапят като закъснял сняг. Аз съм там. Виждам лицето на един изненадан надзирател точно в момента, когато се размазва в колаж от ярка кръв и костна тъкан.

Лежа в мечтания апартамент — с бял килим, шахта за смет, миялна машина, охраняем паркинг. Присвоявам с измама спестяванията на една стара двойка и празнувам с бутилка „Мамс“ и хайвер върху препечена филийка. Внимателно свалям една плъзгаща се стъклена врата от двуетажна къща в Мар Виста. С открадната кредитна карта на „Американ Експрес“ си купувам в „Сакс“ кожено палто — от най-добрия руски самур, златен като бренди.

Най-хубави са сънищата за свободата. Волани, които чувстваш толкова истински в ръката си, леката съпротива на педала за газта, индикатора за горивото на максимум и вятъра през отворените прозорци. Ние не използваме климатици, ние поемаме с пълни гърди свежия въздух край нас. Летим по магистралите, избираме платната за бързо шофиране, гледаме за табели, на които пише Сан Франциско, Ню Орлианс. Изпреварваме камиони по големите междущатски аутобани, шофьорите натискат клаксоните си след нас. Пием сода по бензиностанциите, ядем хамбургери алангле в крайпътни кафенета, поръчваме си допълнително от всичко. Слушаме радиостанции за кънтри музика — хващаме Тихуана, Чикаго, Атланта, и спим в мотели, където служителите на рецепцията дори не вдигат очи към нас, само вземат парите ни.

В сектор „Барнбърг Б“ моята съкилийничка Лидия Гузман сънува, как се разхожда по булевард Уитиър. Лято е, а набързо взетият наркотик праща пулсиращи вълни в ритъма на сакса надолу по бедрата й, лъскави в найлоновия клин за десет долара. Грабва ума на зяпачите с бавната си, полюляваща се походка, блузката й е невъзможно прилепнала. Смехът й има вкус на прегоряла слънчева светлина, кактус и червеи.

Но повече от всичко сънуваме деца. Докосването на малки ръчички, лъскави нанизи от зъбки като дребни перли. И винаги губим децата си. По паркинги, на пазара, в автобуса. Обръщаме се и ги викаме. „Шаванда“, викаме ние, „Луз, Астрид“. Как можахме да ви изгубим, нали бяхме толкова внимателни. Само за момент отклонихме погледа си. С пълни с торби ръце стоим сами на тротоара, а някой е откраднал децата ни.

Майка ти

Можеха да я затворят, но не можеха да спрат трансформациите, които настъпваха със света в съзнанието й. Ето това Клеър така и не можа да разбере. Начинът, по който майка ми налагаше образа си на света. Съществуваха престъпления, прекалено изтънчени, за да се справи с тях човешкото правораздаване.

Изправих гръб и белият котарак се плъзна по краката ми на пода като разлято мляко. Сгънах писмото и го върнах в плика, хвърлих го на отрупаната масичка. Не можеше да ме измами. Аз бях мекушавото момиче в Приемното. Тя ми беше взела всичко, което ми бе останало за вземане. Музиката на думите й не можеше да ме съблазни. Можех да различа дрипавата истина от елегантната лъжа.

Никой не ме е открадвал, майко. Ръката ми никога не се е изплъзвала от твоята. Не така стана всичко. Бях повече като кола, която си паркирала в пияно състояние и после не си могла да си спомниш къде си я зарязала. Седемнайсет години отклоняваше погледа си, а когато погледна към мен, аз се бях превърнала в жена, която ти не беше в състояние да разпознаеш. И сега от мен се очаква да ми е жал за теб и за другите жени, които са изгубили децата си по време на обир, убийство или пиянска оргия? Спести си поетичното съчувствие и си намери някой по-лековерен читател. Само защото нещо е казано от поет, не значи, че е вярно, колкото и красиво да звучи. Един ден ще прочета всичко това в някое стихотворение за „Ню Йоркър“.

Да, бях татуирана, точно както бе казала тя. Всеки сантиметър от кожата ми бе насилен и опетнен. Бях първообразът на изрисуваната дама, японска гангстерка, ходеща художествена галерия. Вдигнете ме към светлината, разчетете ярките ми рани. Избърсах сълзите си и изтрих ръце у бялата котка, после посегнах към следващата шепа стъкло, която да втрия в кожата си. Още едно писмо, пълно с възбудени описания, драми и фантазии. Очите ми прелетяха надолу по страницата.

Някъде в Ад Сег плаче жена. Плаче цялата нощ. Опитвах се да я открия, но накрая осъзнах, че тя въобще не е тук. Ти си тази жена. Спри да плачеш, Астрид. Забранявам ти. Трябва да бъдеш силна. Аз съм в стаята ти, Астрид, не усещаш ли присъствието ми? Делиш я с едно момиче. И нея виждам — тънката коса, тънките извити вежди. Тя спи спокойно, за разлика от теб. Седнала си в леглото си с жълтата плюшена покривка — господи, от къде е намерила това нещо новата ти приемна майка? Моята имаше съвсем същата.

Виждам те как увиваш ръце около голите си колене, челото ти е притиснато в тях. Щурците търкат крачета като играчи на билярд, които преценяват траекторията на топката. Спри да плачеш, чуваш ли какво ти казвам? За коя се мислиш? За какво съм тук, ако не да ти покажа, че една жена може да бъде силна?

Да обичаш някого е голяма отговорност, но тук, вътре е като да играеш хандбал с гранати. Доживотните ми казват да те забравя, да не се впрягам. „Тук можеш да си създадеш свой живот“, казват те. „Избери си другар, намери си нови деца.“ Понякога става толкова ужасно, че започвам да си мисля, че са прави. Би трябвало да те забравя. Понякога ми се иска да си умряла, така че да знам, че си в безопасност.

Една от жените в моя сектор давала на децата си хероин още от малки, за да знае къде са във всеки един момент. Те всичките са в затвора, живи. На нея така й харесва. Ако вярвах, че ще бъда тук завинаги, щях да те забравя. Щеше да ми се наложи. Прилошава ми, като си помисля, че си някъде там, навън и трупаш рани, докато аз се въртя в тази килия, безсилна като дух в лампа. Астрид, спри да плачеш, проклета да си!

Ще изляза от тук, Астрид, обещавам ти. Ще спечеля някое обжалване, ще мина през стените, ще отлетя като бяла врана.

Майка ти

Да, плачех. Тези думи като бомби, които е пакетирала и изпратила по пощата, които ме държаха кървяща и разбита в продължение на седмици! Въобразяваш си, че можеш да ме видиш, майко? Единственото, което някога си виждала, е било собственото ти отражение в огледалото.

Винаги е казвала, че не знам нищо, но това незнание щеше да бъде стартовата ми площадка. Никога нямаше да твърдя, че знам какво сънуват жените в затвора, или какви права има красотата, или какво може магията на нощта. Ако си го признаех и за секунда, никога нямаше да имам възможността да го открия, да го видя в неговата цялост, да го гледам как се ражда и се разгръща. Не беше нужно да слагам лицето си на всеки облак, да бъда протагонистът на всяко случайно явление.

Коя съм аз, майко? Не съм „ти“! Затова ти се иска да съм умряла? Вече не можеш да ме формираш. Аз бях неконтролираният елемент, случайният акт, движението напред във времето. Мислиш си, че можеш да ме видиш? Кажи ми тогава, коя съм? Не знаеш? По нищо не приличам на теб. Носът ми е различен — с плоска кост, а не остър като прегъвка на оризова хартия. Очите ми не са ледено сини, опетнени от твоята характерна смесица на красота и жестокост. Тъмни са като синини по вътрешната страна на ръката под лакътя и никога не се усмихват. Забраняваш ми да плача? Вече не съм под твое командване. Обичаше да казваш, че ми липсва въображение. Ако с това имаше предвид, че съм в състояние да чувствам срам и разкаяние, значи си била права. Не мога да преобърна света само по силата на желанието си. Не знам как да повярвам на собствените си лъжи. За това се изисква особен вид гениалност.

Излязох на предната веранда, разхлабените дъски проскърцваха под босите ми крака. Вятърът донасяше монотонния шум на трафика откъм шосе 5, лаеха кучета, чуваше се пукота на стрелба на няколко пресечки от къщата, в една нощ, почервеняла от натриевите пари на уличните лампи, кървяща. „Ние сме плячкосали Рим“, беше казала тя в онази отдавнашна нощ на покрива под гарвановата луна. „Не забравяй коя си.“

Как бих могла да забравя някога? Аз бях твоята призрачна дъщеря, седнала на някоя празна маса с моливи и химикалки, докато ти работеше по поредното стихотворение — момиче, податливо като бяла глина. Някой, когото да оформиш, когото да обучиш как да се превърне в твое огледално подобие. Винаги си ме оформяла. Показваше ми някой портокал, куп борови иглички, парче кварц и ме караше да ти ги описвам. Едва ли съм била на повече от три или четири години. Думите ми, това искаше ти. „Какво е това?“, питаше непрекъснато. „Какво е това?“ Но как можех да ти отговоря? Ти си беше присвоила всички думи.

Миризмата на вафли с ванилов крем се просмукваше в нощния въздух, а вятърът прищракваше през палмовите листа, както мислите прищракваха в будния ми мозък. Коя съм аз? Аз съм едно момиче, което ти не познаваш, майко. Мълчаливото момиче на последния чин в класната стая, което рисува на последната страница на тетрадките си. Помниш ли как не бяха сигурни, дали въобще говоря английски, когато се върнахме в Щатите? Направиха ми тест, за да разберат, дали съм бавноразвиваща се или глуха. Но ти никога не попита защо. Никога не ти хрумна: „Може би трябваше да оставя на Астрид някоя и друга дума.“

Помислих си за Ивон, която спеше в нашата стая, засмукала палеца си, увита като покров около бебето си. „Мога да я видя“, казваш ти. Никога не би могла да я видиш, майко. Дори и да стоиш цяла нощ в стаята ни. Може да видиш само изскубаните й вежди, развалените зъби, книгите, които чете — с припадащи жени на кориците. Никога не би усетила нежността, която притежава това момиче, дълбочината на нейните потребности, колко отчаяно желае нечия близост, затова и беше забременяла отново. Можеш да я осъдиш, както осъждаш всичко друго, и да я отсъдиш като непълноценна, но никога не би могла да я видиш. За теб нещата не са реални. Те са само суров материал, който да оформиш, за да разкажеш историята, както на теб ти харесва. Никога не би могла просто да слушаш как едно момче свири на китара, ти трябва да го превърнеш в стихотворение, така че пак ти да си в центъра.

Влязох вътре, разстлах всичките й писма върху разклатената кухненска маса на Рена — писма, които бях получавала у Стар, у Марвъл, у Амелия и у Клеър, и тези последни горчиви вноски в сметката. Имаше достатъчно, за да ме удавят завинаги. Мастилото на думите й беше като плесен, като смъртоносно заклинание върху кората на бреза, като сложно завъртяна руна. Взех ножиците и започнах да режа, прерязвах нишките на нейните думи, разделях сложния влак на мисълта й — вагон по вагон. Сега не можеше да ме спре. Повече нямаше да гледам през очите й.

Внимателно избрах думи от купчината, отделих ги върху сиво-белия линолеум, закован върху плота, и започнах да ги подреждам в стихове. Сивкавата зора се сипваше през прозореца, когато свърших.

Прилошава ми при мисълта за теб

широкото разпространение на празнотата

неправедна

неподвижна

прокълната дарове.

надутото му чувство за собствената му значимост.

Иска ми се да си мъртва

да забравя за теб.

врана,

пращяща от

фантазии

толкова е ужасно

съвършена имитация

 

да обичаш е отговорност

забравям те

Ингрид Магнуссен

 

 

съвсем сама

мастурбира

гнилоч

разочарование

гротеска

 

Ръцете ти обвиват

отрови

боклук

гранати

 

самота

далечни крясъци

завинаги

никога

отклик.

 

взе всичко

усещаш ли ме?

човешката природа

 

Спри

планираме убийство

разкаяние

Отглеждай го

забранявам

ти

апел

ярост

безсилна

толкова е

важно,

че се

свивам

 

майната

ти

откачалка

нестройно и сърдито

 

моят

индикатор за горивото на МАКСИМУМ.

 

Залепих ги на лист хартия. Връщам ти ги. Собствените ти малки роби. Боже мой, те се бунтуват. Ето го Спартак, Рим е в пламъци. Сега можеш да го оплячкосаш, майко. Вземи, каквото можеш, преди всичко да се е превърнало в пепел.