Джанет Фич
Белият олеандър (4)

4.

После дойде време, което ми е трудно да опиша — една година в подземията. Птица, уловена в клоака, подземна птица — крилете се удрят в тавана на някакво тъмно и влажно място, тунел, докато градът трополи над главата й. Името й беше Изгубена. Името й беше Ничия дъщеря.

В сънищата ми моята майка ходеше по улиците на някакъв град сред тухли и боклук — град, преживял война — и беше сляпа; с очи — празни и бели като камъчета. Навсякъде около нея се издигаха високи жилищни блокове, с триъгълници над прозорците, с опадала мазилка и догарящи пожари. Прозорците бяха слепи, очите й бяха слепи и все пак тя вървеше към мен, неизбежна и безумна, а лицето й бе разтопено и ужасяващо податливо. С вдлъбнатини над скулите, точно под очите, сякаш някой бе притиснал палците си в мека глина.

Тежки бяха онези дни — ниското сиво небе беше толкова тежко, крилете ми бяха толкова тежки, толкова тежък беше уплашеният ми полет под земята. Толкова много лица, толкова много усти, които искаха от мен да кажа, уморяваха ме и аз заспивах, докато те говореха. „Просто ни кажи какво се случи.“ Какво можех да им кажа? Отворих уста и от устата ми падна камък. Бедните й бели очни ябълки. Точно където се надявах да намеря милост. Сънувах бяло мляко на улицата, бяло мляко и стъкло. Мляко в канавката, мляко като сълзи. Притисках кимоното й към лицето си, уханието й на виолетки и пепел. По цял ден галех и стисках коприната.

На онова място под земята живееха много деца — бебета, тийнейджъри, и в стаите имаше ехо като в подлез. Музика като тракане на влак, спорове, плач, телевизия без край. Тежка миризма на готвено, после на урина, после на дезинфектант с боров аромат. Жената, която го управляваше, ме караше по няколко пъти на ден да ставам от леглото, да сядам на масата с другите пред чинии с боб, зеленчуци и месо. Аз послушно ставах, сядах, ядях, после се връщах в какавидата на леглото и съня, а найлоновите чаршафи шумоляха под мен. През по-голямата част от нощите се събуждах, подгизнала до подмишниците.

Момичето в другото легло получаваше припадъци. Племенницата ми каза:

— В децата като вас има повече пари.

Рози се точеха на кафеникави склонове надолу по стените на стаята. Броях розите. Диагонални редици от четиридесет, деветдесет и две хоризонтално. Над скрина — Исус, Дж. Ф. К. и Мартин Лутър Кинг — Младши, всичките в профил, погледнали наляво, като състезателни коне зад стартовата порта, Исус в края. Управителката на дома — госпожа Кембъл, слаба, подобна на стафида жена, обираше праха с една жълта тениска. Конете в редица, напрегнати зад бариерата. Нейният беше номер седем — Гордостта на Медея. В онзи ден ни беше заложен таен капан и ние всички паднахме в него. Прокарвах колана на кимоното й по устните си отново и отново — по цял ден, за да усетя вкуса на изгубеното.

Денят на арестуването й се явяваше в сънищата ми — те бяха като тунели, които упорито се връщат към едно и също място. Чукането на вратата — беше много рано, още по тъмно; още едно почукване, после гласове, думкане. Изтичах в стаята й, когато ченгетата — униформени и цивилни, нахлуха в апартамента. Домоуправителят стоеше на прага с шапка за душ на главата. Издърпаха майка ми от леглото, гласовете им лаеха като на разсърдени кучета. Тя им крещеше на немски, наричаше ги фашисти, черни ризи. „Schutzstaffel. Durch Ihre Verordnung, mein Furher.“^[1] Голото й тяло, разлюлените й нежни гърди, стомахът й — на червени ивици от чаршафите. Това беше невъзможно, подправена снимка. Някой беше изрязал полицаите и ги бе залепил върху апартамента ни. Те не сваляха очи от нея, сякаш бе порнографско списание. Бялото й тяло като лунна светлина.

— Астрид, не могат да ме задържат — каза тя. — Не се тревожи, ще се върна след час.

Каза тя.

Седях на дивана на Майкъл, спях и чаках, както чакат кучетата — през целия ден, после и на следващия. Мина седмица, но тя не се прибра у дома. Каза, че ще се върне, но така и не го направи.

Когато дойдоха за мен, дадоха ми петнайсет минути да реша какво да взема от апартамента. Никога не сме имали много вещи. Взех четири книги, кутия с документи, бялото кимоно, нейните карти таро и сгъваемия й нож.

— Съжалявам — каза Майкъл. — Щях да се грижа за теб, ако можех. Но знаеш как е.

Как е. Какво е земята да се отвори под краката ти и да те погълне цялата, да се затвори над теб, сякаш никога не те е имало. Като Персефона, отвлечена от божеството. Земята се отворила, той излязъл оттам и я грабнал на черната си колесница. После се гмурнали под земята, в тъмното, земята се затворила над главата й и нея вече я нямало, сякаш никога не е била.

И така, аз заживях под земята, в къщата на съня, в къщата на найлоновите чаршафи, на плачещите бебета и редиците кафяви рози — четиридесет надолу, деветдесет и две настрани. Три хиляди седемстотин и осемдесет кафяви рози.

Веднъж ме заведоха да я видя зад едно стъкло. Беше облечена в оранжев работен комбинезон като автомобилен механик и не изглеждаше добре. Очите й бяха съвсем помътнели. Казах й, че я обичам, но тя не ме позна. Виждах я там в сънищата си, отново и отново, виждах слепите й очи.

Беше годината на устите, които се отваряха и затваряха, задаваха ми едни и същи въпроси, казваха все същите неща. „Просто ни кажи какво се случи. Кажи ни онова, което искаме да разберем.“ Исках да й помогна, но не знаех как. Не можех да намеря думи, нямах думи. В съдебната зала тя носеше бяла риза. Виждах тази риза, когато бях будна, виждах я и когато спях. Виждах я в тази риза на свидетелското място, очите й — безизразни като на кукла. Виждах гърба й в тази бяла риза да се отдалечава от мен. От трийсет и пет до доживотна, каза някой. Прибрах се, броих розите и заспах.

Когато бях будна, опитвах да си спомня нещата, на които ме бе учила. Ние сме вълшебниците. Ние провесваме боговете си по дърветата. Никога не позволявай на мъжете да остават през нощта. Не забравяй коя си. Но не можех да си спомня. Бях инвалидче с камъни в устата, изгубено на бойното поле, с найлонови чаршафи на леглото. Бях отговорник по прането — помагах на племенницата да носи прането до пералнята. Гледах го как се върти. Обичах миризмата му, внушаваше ми сигурност. Спях, докато сънят не заприлича на събуждане, а събуждането — на сън. Понякога лежах на леглото си в стаята с розите и гледах как момичето на другото легло прави върху пепелявата си тъмна кожа татуировки с безопасна игла — бебешка безопасна игла с жълто пате. Цепваше кожата си на линийки и заврънкулки. Тя заздравяваше на фигурки от розова, подпухнала плът, която момичето отново цепваше. Отне ми известно време, но накрая разбрах. То искаше да си личи.

Сънувах, че майка ми ме преследва в изгорения град — сляпа, безмилостна. „Цялата истина и само истината“. Исках да излъжа, но думите ме изоставяха. Винаги тя говореше от името на двете ни. Тя беше богинята, която хвърля златните ябълки. Те щяха да спрат, за да ги вдигнат, и ние щяхме да избягаме. Но когато бръкнех в джоба си, там имаше само прах и изсъхнали листа. Нямах с какво да я защитя, с какво да покрия голото й тяло. Бях я обрекла с мълчанието си, бях обрекла и двете ни.

Един ден заварих момичето от другото легло да рови в моето чекмедже на скрина. Разглеждаше някаква книга, разлистваше страниците. Книгата на майка ми. На моята стройна, гола майка, сама сред черните ризи. Тя докосваше с лапите си думите на майка ми.

— Не ми пипай нещата — викнах аз.

Момичето погледна стреснато към мен. Не знаеше, че мога да говоря. Живеехме в тази стая от месеци, а аз не бях произнесла и дума.

— Остави я! — креснах й.

Тя се захили. Грабна една страница, смачка я и я откъсна, като не преставаше да ме гледа. Да види какво ще направя. Думите на майка ми, написани от фината й ръка. Какво ще направя, какво ще направя? Хвана още една страница, откъсна я и я напъха в устата си — краищата се подаваха от покритата й със струпеи ухилена уста.

Хвърлих се към нея и я съборих на земята. Възседнах я с колене върху гърба й, с тъмното острие на майчиния ми нож, опряно в гръбнака й. Песен в кръвта. „Не забравяй коя си.“

Исках да я намушкам. Усещах върха на ножа в плътта й, усещах как се плъзва по врата, усещах вдлъбнатината в основата на черепа й — като кладенче. Тя лежеше съвсем неподвижно, чакаше какво следва. Погледнах ръката си — ръка, която знаеше как да държи ножа, как да го забие в гръбнака на едно ненормално момиче. Не беше моя. Не бях аз. Не бях.

— Изплюй я — прошепнах в ухото й.

Тя изплю парчетата, устните й трепереха като на кон.

— Не ми пипай нещата — казах аз.

Тя кимна.

Оставих я да се изправи.

Тя се върна в леглото си и започна да се боде с безопасната. Прибрах ножа в джоба си и вдигнах намачканата страница, скъсаните парчета.

В кухнята племенницата и гаджето й седяха на масата, пиеха „Колт 45“ и слушаха радио. Караха се.

— Никога няма да видиш тия пари, глупак такъв — каза тя.

Не ме забелязаха. Не забелязват никой от нас. Взех тиксото и се върнах в стаята си.

Залепих скъсаната страница, после залепих и двете в книгата. Беше първата й книга — с индиговосини корици и сребърен лунен цвят^[2] в стил арт нуво отпред. Прокарах пръст по сребърните нишки, проточили се като дим, като следи от камшик. Беше сигнален екземпляр, с редакторски бележки от мек молив в полетата. „Пауза. Ред нагоре.“ Докосвах страниците, докосвани от нейните ръце, притисках устните си до тях, до меката плътна остаряла хартия, сега пожълтяла и крехка като изсъхнала кожа. Забих нос сред кориците и вдъхвах миризмата на всяко следващо нейно препрочитане — миризмата на цигари без филтър и на машина за еспресо, на плажове, на тамян и на думи, прошепнати в нощта. Чувах гласа й да се издига от страниците. Кориците се извиваха навън като платна.

Снимката отзад. Майка ми — в къса рокля с дълги елегантни ръкави, с дълъг бретон, под който надничат очите. Като котка, която се взира изпод леглото. Това красиво момиче! Било е вселена, майка на тези думи, които звънтяха като камбанки, които се срутваха като флейти от човешки кости. На снимката нищо от това не се беше случило. Тогава бях в безопасност — едно миниатюрно яйце като върха на топлийка, сгушено в десния й яйчник. Тогава не се разделяхме и за миг.

Когато отново започнах да говоря, ме изпратиха на училище. Името ми беше Бяло момиче. Бях албинос, изрод. Въобще нямах кожа. Бях прозрачна, можеше да се види как циркулира кръвта ми. Рисувах по време на всички часове. Рисувах картини върху компютърните карти, свързвайки точките в нови съзвездия.