Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Oleander, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джанет Фич
Заглавие: Белият олеандър
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Виктория Каралийчева
ISBN: 954-585-090-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3215
История
- — Добавяне
28.
Ники откъсна квадратно парченце от наркотика и го сложи върху езика ми, после откъсна и за себе си. То се разпадна на малки частички хартия с отпечатани по тях розови фламинго, яхнали мотоциклети. Седяхме на верандата и гледахме потрошената стара ривиера на съседа, която стоеше, подпряна на трупчета. Жегата започваше да прихлупва града, надигаше се мараня, топла като вода за вана, влажна като мокър чорап. Не усетих абсолютно нищо.
— Може би трябва да вземем по още едно.
Щом щях да го правя, поне исках да съм сигурна, че ще се отцепя. Ивон смяташе, че сме луди да си бърникаме в мозъците по този начин, но аз и така си бях достатъчно луда в момента. Сюзън Д. Валерис вече ми се беше обаждала три пъти. Спрях да вдигам телефона и казах на Рена да затваря, ако чуе, че търсят мен.
— Не става веднага — каза Ники. — Ще разбереш, като започне да действа. Няма да го проспиш, повярвай ми.
Почти час не се случи нищо — бях сигурна, че стоката е некачествена, но после се появи — съвсем внезапно, като асансьор. Ники се засмя и размаха ръка пред лицето ми, пръстите й оставяха следи подире си.
— Достатъчно високо ли ти е сега, а?
Чувствах кожата си сгорещена и настръхнала, сякаш внезапно се бях обринала, но когато погледнах ръката си, тя изглеждаше съвсем нормално. Всъщност небето се бе променило. Беше се изпразнило. Празно като перде, като огромно бяло око. Тревожно ми беше под това ужасно празно небе. Сякаш Бог бе получил пристъп на слепота и старческо оглупяване. Може би не искаше да вижда повече. В това имаше смисъл. Около нас всичко си беше нормално, само че нормалността му беше непоносима. С всички сили се опитах да не мисля, колко грозно беше това място. Опитах се да намеря едничкото красиво нещо. Но открих, че с този наркотик не успявам да се изключа, да се фокусирам. Беше ужасяващо. Бях завлечена от мизерията и безпътството, пораснали на воля, като в някаква дяволска градина: разхлабените стъпала, четирите мъртви коли в обраслия с бурени двор на съседа, които ръждата бавно превръщаше в пръст, желязната ограда, увенчана с бодлива тел, парчетата счупено стъкло по улицата. Хрумна ми, че живеем точно на дъното на Лос Анджелис, мястото, където хората зарязваха откраднатите коли и ги подпалваха. Мястото, където всичко, понесено от течението, намираше своето пристанище. Стана ми лошо, кожата ми гореше. В устата ми имаше метален вкус, сякаш бях дъвкала станиол. Видях една мъртва птица на улицата, размазана на асфалта, заобиколена от меките си пера.
Не смеех да кажа на Ники, че ме е страх, хрумна ми, че ако го изрека на глас, може да започна да крещя. И може никога да не спра.
Целият свят се бе свил в това — купчина безжизнени останки. И ние бяхме само още няколко частички от градската шлака, също като птицата, като изоставените пазарски колички, като потрошената ривиера. Усещах бръмченето на кабелите с високо напрежение, коварната радиация, която мутира клетките ни. Никой не се интересуваше от хората на дъното. Ние бяхме в края на цивилизацията — там, където тя отстъпваше пред прилива на безмозъчност и изтощение. И бяхме останали само ние двете с Ники, като хлебарки след края на света, които бягат сред развалините и се бият за парчета от мъртвия труп. Като в съня ми за топящото се лице на майка ми. Не смеех да попитам, дали и моето лице се топи. Не исках да привличам вниманието към него.
— Добре ли си? — Ники беше хванала в шепа косата ми на тила и лекичко дърпаше.
Едва-едва поклатих глава, дори не бях сигурна дали съм го направила или само съм си го помислила. Беше ме страх да направя нещо повече от това.
— Не се притеснявай — каза тя. — Нормално е.
Тя се превръщаше във вале в кутия, в Баба Яга. В никакъв случай не трябваше да забравям, че я познавам, че това е просто номер, който ми погажда собственият ми мозък. Това е Ники, повтарях си аз. Аз я познавам. Изоставена от майка си в една аптека в Алхамбра, когато била на шест. Ники се занимаваше със счетоводството, пресмяташе разликите, изчисляваше процентите. Обичах да я гледам как се приготвя за работа — с колосаната си униформа на баварска сервитьорка, като излязла от филм за Хайди на Анди Уорхол. Дори да не я познавах, я знаех. Трябваше да помня това.
Потях се, напуквах се като стар паваж под размазаното балатумно слънце.
— Можем ли да се махнем оттук? — прошепнах аз, треперех и ми се повръщаше. — Отвратително е. Сериозно ти говоря.
— Само кажи къде да идем — отговори ми тя. Очите й изглеждаха странно — черни и изцъклени като на кукла.
В хладното мълчание на залата за импресионисти в Общинския музей на изкуствата светът ми бе върнат в целия си цвят, светлина и форма. Как съм могла да забравя? Тук нищо не можеше да ми се случи. Това беше пристанището, предният пост на истинския свят, където още можеше да съществува изкуство, красота и памет. Колко пъти се бях разхождала тук с Клеър, с майка ми? Ники никога не беше идвала. Двете минавахме покрай рибарски лодки, полюляващи се с хвърлена котва, луминесцентни лимоново златни небеса, преливащи в розово, отражения в окъпани улици, изведени на преден план.
Спряхме пред една картина, на която жена четеше книга на сянка в края на някакъв парк. Бялата й ленена рокля, обрамчена със синьо, прошумоляваше, когато тя отгръщаше страниците. Такова сладко синьо-зелено, картината ухаеше на джоджен, тревата бе дълбока като папрат. Видях двете ни на картината — Ники в развяващо се бяло, аз в рокля на точици. Бавно се приближихме към жената, тя беше готова да ни налее чай. Бях тук, в галерията, но бях и в картината, вървях през росната трева, подгъвът ми се боядисваше в зелено, бризът минаваше през ефирната тъкан на роклята ми.
Наркотикът прииждаше на вълни, силата му ни люлееше, както си стояхме пред картините. Но мен вече не ме беше страх. Бях с Ники в истинския свят.
— Това е страхотно шибано — прошепна Ники. Държеше ме за ръка.
Някои от картините се отваряха като прозорци, като врати, докато други си оставаха просто боядисани платна. Можех да протегна ръка към прасковите и черешите на Сезан върху богата, намачкана бяла покривка, да взема една праскова и да я върна в чинията. Разбирах Сезан.
— Забележи само, как виждаш черешите отгоре, а прасковите — отстрани — казах аз.
— Приличат на черешови бомби — каза Ники, като събра пръстите си, а после ги разтвори широко. Живите дръжчици на черешите изплющяха като фишеци.
— Очите ти искат да го видят нормално, но не се получава — казах аз.
Представих си как рисувам картината, виждах последователността, в която бе нанасял боите.
Човекът сова се промъкна между нас и картината, и сгърби рамене.
— Не се пипа.
— Пикльо — промърмори Ники и двете се преместихме пред следващата картина.
Усещах, че бих могла сама да нарисувам всички картини. Наркотикът продължаваше да приижда на вълни, не знаех колко по-високо от това мога да стигна. Въобще не беше като перкоданите, от които оглупяваш, вкаменяваш се и си мислиш, че си избягал. Това беше по-високо от високото. Етаж 200, етаж 500. Нощното небе на Ван Гог.
Спряхме да си вземем нещо за пиене от кафенето на музея. Знаех точно къде се намирам — в същата сграда, където беше и аудиторията, старата ми класна стая надолу по стълбите. Личната ми детска площадка. Застанах пред автомата за напитки и засвирих на бутоните встъпителната мелодия от Валса на спящата красавица.
— Какво свиря? — попитах я аз.
— По-спокойно — каза Ники.
Опитах се да го давам спокойно, но беше прекалено забавно. Когато дойде ред да платя, не можах да си спомня за парите, какво се правеше с тях. Касиерката приличаше на пудинг с грис. Въобще не погледна към нас. Каза някаква цифра и аз извадих парите си, но не знаех какво да правя с тях. Протегнах й дланта си и я оставих да си вземе, колкото иска.
— Данке, хорошо, гутен таг, аригато — казах аз. — Дар ес Салаам. — Надявах се тя да ни вземе просто за някакви чужденци.
— Дар ес Салаам — каза Ники, докато отивахме към масата на площадката.
Точно така трябваше да се чувствам като дете — радостна, лека като балон. Двете с Ники седнахме на сянка, пиехме безалкохолното си, гледахме минаващите хора и си говорехме, колко много приличат на различни животни. Имаше едно гну, както и лъв, и един африкански щъркел. Тапир и як с къдрава козина. Кога ли преди се бях смяла така?
След като си изпихме безалкохолното, Ники каза, че трябва да отидем до тоалетната.
— Не ми се ходи — казах аз.
— Няма да разбереш, докато не стане прекалено късно — каза Ники. — Хайде, ставай.
Тръгнахме към задната част на сградата и намерихме вратите с абсурдните фигурки, съответно в панталон и пола. Абсурдният начин, по който свързвахме „мъжки“ и „женски“ с панталон или пола. Внезапно цялата сексуална вселена и всичките й условности ми се сториха измислени, плод на нечие въображение.
— Не гледай в огледалото — каза Ники. — Гледай си в обувките.
Тъмносиви плочки, слабо осветление, мръсен под. Усетих как страхът се завръща. Възрастна дама в бронзов костюм с панталон, с бронзово лице, бронзова коса, бронзови обувки и жълт колан излезе от една от кабинките и се втренчи в нас.
— Прилича на препечен сандвич със сирене — казах аз.
— На приятелката ми й е лошо — каза Ники, като се опитваше да не се изсмее на глас. Набута ме в тясната тоалетна и затвори вратата зад нас. Наложи се да ми разкопчае панталоните и да ме сложи на клекалото, сякаш бях на две годинки. Толкова ми беше смешно, че не можех да се изпишкам.
— Млъкни и пикай — каза Ники.
Залюлях крака. Наистина се чувствах, сякаш съм на две.
— Пиш-пиш за Ани — казах аз. И се изпишках. Оказа се, че наистина ми се е налагало. Звукът ме накара да се засмея. — Обичам те, Ники — казах аз.
— И аз те обичам — каза тя.
На излизане обаче зърнах образа си в огледалото. Лицето ми беше силно зачервено, очите — черни като на сврака, косата — разрошена. Изглеждах подивяла. И това ме изплаши. Ники ме избута навън.
Бяхме в крилото за съвременно изкуство. Никога не ходех там. Когато идвахме с майка ми, тя ме изправяше пред едно платно на Ротко — квадрат в синьо и червено, и ми го обясняваше в продължение на един час. Така и не разбрах за какво ми говори. Сега двете с Ники стояхме пред него на същото място, където бях стояла като малка, и гледахме как трите зони цвят туптят и пулсират, появяват се нови оттенъци — доматено, гранатово, цикламено. Червеното настъпваше, синьото отстъпваше, точно както казваше Кандински. Беше врата и ние прекрачихме прага й.
Загуба. Това имаше вътре. Тъга, скръб, без думи и край. Не както се чувствах сутринта — ужасена и паникьосана. Това тук беше дестилирано. Ники ме прегърна през кръста и аз направих същото. Стояхме и тъгувахме. Можех да си представя как се е чувствал Исус, жалостта, която е изпитвал към човечеството като цяло, колко невъзможно е било, колко достойно за възхищение. Картината беше реквием. За двете ни с майка ми, за Ники и Ивон, за Пол, Дейви и Клеър, за всички. Колко огромен беше човешкият капацитет за страдание. Можеше само да стоиш там и да благоговееш. Не ставаше въпрос за оцеляване въобще. Беше въпрос на цялостност — колко болка можеш да понесеш, колко голяма може да бъде любовта ти.
Излязохме на слънце — сериозни, като хора след погребение.
Заведох Ники в крилото с постоянната колекция, беше дошъл ред на богините. В залите с индийско изкуство живееше останалата част от древните уравнения. Пищни фигури, които танцуват, правят любов, спят, седят в поза лотос, ръцете им — извити в характерните им движения. Шива танцуваше в бронзовата си огнена рамка. Тиха индийска музика звучеше като фон. Открихме един каменен Бодхисатва, с мустаци и красиви бижута. Той беше минавал през вратата, нарисувана от Ротко, и изобразяваше намереното там заедно с танца. Беше излязъл от другата страна. Седнахме на пейката и позволихме на сърцето му да влезе в нас. И други хора минаваха, но не се задържаха. Очите им пробягваха по нас и те бързаха да се отдалечат. Бяха като мухи край камък. Ние дори не можехме да ги видим.
Отне ни доста време да дойдем на себе си. Поседях с Ивон пред телевизора, но ми се стори неразбираемо. Стаята се вихреше в цветове и движение, а тя се бе втренчила в някакви малки главички в кутия. Лампите бяха по-интересни. Опивах се от начина, по който въздухът се изпълваше със съвършени снежинки с по шест връхчета. Можех да ги накарам да паднат и после отново да се издигнат нагоре. Сергей влезе в стаята, изглеждаше точно като белия котарак, който го следваше по петите. Говореше ни нещо, но умът му беше кръгъл аквариум със златни рибки. Онова с панталоните и полите.
Изведнъж почувствах, че не мога да стоя повече в нашата задръстена с вещи грозна къща, със Сергей и неговите златни рибки, и устата му, която се отваряше и затваряше глуповато. Занесох малко листа и водни бои на верандата и рисувах мокро върху мокро, размазани линии, които се превърнаха в блейкиански[1] фигури на разсъмване и в танцьори на дъното на морето. Ники излезе и запали цигара, загледана в кръговете около уличните лампи. По-късно Рена и Наталия поделиха с нас своята „Столичная“, но нищо не се получи. Рена беше жената лисица, а Наталия — арабски кон с лице като чиния. Говореха на руски и ние разбирахме всяка дума, която си казваха.
Към три сутринта започнах ужасно да се уморявам от снежинките и дишането на стените. „Пиш-пиш за Ани.“ Не можех да престана да мисля за това. В началото ми се струваше, че всъщност е било „Пиш-пиш за мами“, но когато го чувах в главата си, винаги звучеше по същия начин. „Пиш-пиш за Ани.“ Коя беше Ани, и защо правя пиш-пиш за нея? Треперех, нервите ми се опъваха до скъсване, докато Ивон спеше върху приливната пяна, а снежинките затрупваха стаята ни. Ани, коя си ти и къде е мами? Жълто беше единственото, което ми идваше наум: жълта слънчева светлина, и един бял лебед, и топла миризма като в пералня.
На сутринта изрязах думи от забавната страница на вестника:
КОЯ е Ани?