Джанет Фич
Белият олеандър (2)

2.

Лятото, когато бях на дванайсет, обичах да се мотая из комплекса с офисите на филмовото списание. Казваше се „Кръстопътищата на света“ — двор от 1920 година с океански лайнер в модернистичен стил, с изчистени линии в центъра. Една рекламна агенция беше наела лайнера. Седях на каменна скамейка и рисувах Фред Астер, облегнат на медния парапет на лайнера, облечен в син блейзър и с моряшко кепе на главата.

Околовръст на павирания в тухлен цвят двор се кипреха фантастични бунгала в стил от Братя Грим до Дон Кихот, наети от фото студия, филмови агенти, ателиета за полиграфични услуги. Скицирах една смееща се Кармен, излегната под висящата кошничка с червено мушкато пред входа в Севилски стил на агенцията за модели, и една Гретел със скромно сплетена на плитки коса, която метеше с метла от клонки стълбите в немски стил пред фотостудиото.

Докато рисувах, наблюдавах високите красиви момичета, които влизаха и излизаха през тези врати, минаваха от агенцията в студиото и обратно, където оставяха поредната част от изкараните си с кървава пот пари от сервитьорство и други временни занимания, само и само да подложат едно рамо на кариерата си. Лъжат ги, колкото да им вземат парите, твърдеше майка ми и на мен ми се искаше да им го кажа, но красотата им изглеждаше като заклинание. Каква беда можеше да сполети момичета като тези — дългокраки в прилепналите си панталони и прозрачните си летни рокли, с ясни очи и изваяни лица? Горещината на късния предобед никога не ги докосваше, те живееха в друг климат.

Беше около единайсет, когато майка ми се появи на застлания с плочи вход на „Филмова сцена“ и аз затворих тетрадката си, защото реших, че отиваме да обядваме. Но не се отправихме към колата. Вместо това, аз я последвах зад ъгъла, където чакаше Бари Колкър, застанал до един стар зелен ягуар седан. Беше облечен в ярко, карирано сако.

Майка ми затвори очи.

— Това сако е толкова грозно, че даже не мога да го погледна. От някой мъртвец ли си го задигнал?

Бари се ухили и ни отвори вратите да се качим.

— Никога ли не сте ходили на надбягванията? Трябва да си облечен в нещо крещящо. Така повелява традицията.

— Приличаш на диван в дом за стари хора — каза тя, докато се качвахме. — Слава богу, че никой от познатите ми няма да ме види с теб.

Никога не бях ходила на конни надбягвания. Не беше от местата, на които майка ми би се решила да ме заведе — под открито небе, навсякъде коне и никой не чете книга или не размишлява за Красотата и Съдбата.

— По принцип не бих го направила — каза майка ми. — Но идеята да си открадна един час е твърде привлекателна.

— Ще ти хареса — каза Бари. — Денят е прекалено хубав, за да стоиш в тая потилня.

— Всеки ден е прекалено хубав за това — отбеляза майка ми.

При Кахуенга излязохме на магистралата, поехме на север извън Холивуд към Долината, после на изток към Пасадена. Жегата лежеше над града като похлупак.

Санта Анита се бе разположила в полите на планината Сан Габриел — гола стена от син гранит, подобна на приливна вълна. Ярки цветни лехи и безупречни зелени морави издишаха талази от тежък парфюм в замърсения въздух. Майка ми вървеше на няколко крачки пред Бари и се преструваше, че не го познава, докато най-накрая не осъзна, че всички са пременени по подобен начин, с бели обувки и зелен полиестер.

Конете бяха като фино настроени машини на стоманени ресори, лъскави като метал, а сатенените ризи на жокеите проблясваха на слънцето, докато те разхождаха конете си по пистата — всяко животно в двойка с друг, по-стар и по-уравновесен партньор. Конете неспокойно се дърпаха от децата, накацали по парапетите, от знаменцата, целите кълба от нерви и нетърпение.

— Избери си кон — каза Бари на майка ми.

Тя си избра номер седем — една бяла кобила — заради името й — Гордостта на Медея.

На жокеите не им беше лесно да вкарат животните в стартовите клетки, но когато портата се отвори, те вкупом се втурнаха по кафявата писта.

— Давай, седмичке — крещяхме ние. — Щастлива седмица.

Тя победи. Майка ми се засмя и ме прегърна, прегърна и Бари. Никога не я бях виждала такава — възбудена, засмяна, толкова млада изглеждаше. Бари беше заложил двайсет долара от нейно име и сега й връчи стоте долара печалба.

— Какво ще кажеш да обядваме? — попита я той.

Да, отправих молитва аз. Моля те, кажи да. В края на краищата, как можеше да му откаже при това положение?

Тя ни заведе на обяд в близкото заведение за бързо хранене, където двамата с Бари си поръчахме салата, бифтек алангле, печени картофи и кисел. Майка ми се задоволи с чаша бяло вино. Такава беше Ингрид Магнуссен. Създаваше правила и те моментално се оказваха издълбани върху Розетския камък, извадени на повърхността от пещера под Мъртво море, изографисани на папируси от времето на династията Танг.

Докато се хранехме, Бари ни разказваше за пътуванията си из Ориента, където никога не беше стъпвал. За това, как си поръчал магически гъби в една крайбрежна барака в Бали и, в крайна сметка, се оказал на тюркоазния бряг, където крачел без цел и халюцинирал, че е в Рая. За пътешествието си до храмовете на Ангор Уат сред камбоджанската джунгла в компанията на опиумни контрабандисти. За седмицата, прекарана в плаващите бордеи на Банкок. Съвсем беше забравил за мен, толкова се бе вглъбил в опитите си да хипнотизира майка ми. Гласът му беше карамфил и славеи, отнасяше ни до пазарите за подправки на Целебите, носеше ни по водата в къща-лодка под луната на Кашмир. Бяхме като кобри, следващи извивките на тръстикова флейта.

По пътя към къщи тя му позволи да докосне кръста й, докато се качваше в колата.

Бари ни покани на вечеря у тях, каза, че би искал да ни приготви индонезийски блюда, които бил научил от местните жители. Изчаках да стане следобед, преди да й кажа, че не се чувствам добре и че трябва да отиде без мен. Жадувах за Бари, мислех си, че може би той е човекът — човекът, който ще ни храни, ще се грижи за нас и ще ни направи реални.

В продължение на един час тя пробва различни дрехи — бялата индийска пижама, синята рокля от газ, костюмите в стил „ананасово момиче и хула“. Никога не я бях виждала толкова нерешителна.

— Синята — казах аз. Беше с дълбоко деколте, а синьото беше точно като очите й. Никой не би й устоял в синята й рокля.

Тя избра индийската пижама, която покриваше всеки сантиметър от златната й кожа.

— Ще се прибера рано — каза тя.

Лежах на леглото й след като тя излезе и си ги представях двамата заедно — дуетът на дълбоките им гласове в полумрака над блюдата с риджстафел. Не бях яла риджстафел, откакто напуснахме Амстердам — живеехме там, когато бях на седем години, но уханието му се бе просмукало в квартала ни по онова време. Майка ми винаги казваше, че ще отидем в Бали. Представях си ни в къща с екстравагантно заострен покрив, надвиснала над зелени оризови тераси и вълшебно прозрачни морски води, в която ще се събуждаме от хлопатарите и звуците, издавани от козите.

Малко по-късно си направих сандвич със сирене и мариновани краставички и отидох при Майкъл. Беше преполовил бутилка червено вино „Трейдър Джо“ — наричаше го „бедняшкия шик“, защото имаше коркова тапа — и плачеше, гледайки филм с Лана Търнър. Не харесвах Лана Търнър и не можех да търпя гледката на умиращите домати, така че се зачетох в Чехов, докато Майкъл не заспа. После слязох долу и поплувах в басейна, чиято вода беше топла като сълзи. Отпуснах се по гръб и гледах звездите над мен — Козата и Лебеда — и се надявах, че майка ми се влюбва.

През целия уикенд тя не каза и дума за срещата си с Бари, обаче се поти над някакво стихотворение, което след това смачкваше и хвърляше в кофата за боклук.

 

 

В предпечатния отдел Кит проверяваше за грешки над рамото на майка ми, докато аз седях на масата си в ъгъла и правех колаж на тема Чехов и „Дамата с кученцето“, като изрязвах фигурки от отхвърлени снимки. Марлийн вдигна телефона и закри слушалката с ръка.

— Бари Колкър е.

При споменаването на това име главата на Кит се вирна като марионетка в ръцете на непохватен кукловод.

— Ще говоря от офиса си.

— Търси Ингрид — каза Марлийн.

Майка ми не вдигна поглед от листа с макета.

— Кажи му, че вече не работя тук.

Марлийн му го каза, лъжата й дойде отръки.

— Откъде познаваш Бари Колкър? — попита главната редакторка, а черните й очи бяха станали големи като маслини.

— Случайни познати — отговори майка ми.

 

 

Тази вечер в дългия летен полумрак хората излизаха от апартаментите си, разхождаха кучетата си, пиеха коктейли край басейна с крака във водата. Луната изгря, свила гнездо в напрегнатото синьо. Майка ми бе коленичила до масата си и пишеше, аз лежах на леглото й, а лекият бриз полюшваше звънците, които бяхме закачили на стария евкалипт. Искаше ми се, ако може, да замразя завинаги този момент — звънците, лекия плисък на водата, подрънкването на кучешките нашийници, смеха откъм басейна, скърцането на майчината ми писалка, миризмата на дървото, спокойствието. Искаше ми се да ги затворя в медальон около врата си. Искаше ми се да ни застигне хилядагодишен сън, да ни улови в тази конкретна секунда като съня, уловил замъка на Спящата красавица.

Някой почука на вратата, разпръсквайки спокойствието. Никой никога не чукаше на нашата врата. Тя остави писалката си и стана, грабна сгъваемия нож, който държеше в бурканчето с моливите, тъмното му острие беше достатъчно наточено да обръсне котка. Отвори го, притисна го до бедрото си и сложи пръст на устните си. Стисна в шепа бялото си кимоно, кожата й беше гола отдолу.

Беше Бари, който я викаше.

— Ингрид!

— Как смее — каза тя. — Не може просто да цъфне на прага ми без покана.

Тя отвори вратата. Беше облечен в намачкана хавайска риза, носеше бутилка вино и плик с нещо, което ухаеше прекрасно.

— Здрасти — каза той. — Минавах наблизо и си помислих, защо да не намина.

Тя стоеше на прага, острието все още беше опряно до бедрото й.

— Така значи.

После направи нещо, което не бях и сънувала. Покани го да влезе и сгъна ножа зад прикритието на крака си.

Той огледа голямата ни, елегантно празна стая.

— Сега ли се нанасяте?

Тя нищо не каза. Живеехме тук повече от година.

 

 

Когато се събудих, слънцето напичаше през параваните, белезникав застоял въздух обгръщаше града като хавлиена кърпа. Чух мъжки глас да пее и потракването на тръбите в банята, когато мъжът спря крановете. Беше прекарал нощта тук. Тя нарушаваше правилата си. Значи не бяха от камък, в крайна сметка. Бяха дребни и крехки като хартиени жерави. Гледах я с недоумение, докато се обличаше за работа и чаках да ми обясни, но тя само се усмихна.

След тази нощ майка ми стана друг човек. Всяка неделна сутрин ходехме с него до зеленчуковия пазар в Холивуд и купувахме спанак, зелен боб, жълти доматчета, червено грозде, чиито зърна бяха не по-големи от главичката на кабарче, и плитки чесън, а аз се мъкнех очарована след тях. Майка ми бе жена, представата на която за ястие се изчерпваше с кофичка кисело мляко, консерва сардини или пакетче солени бисквити. Седмици наред можеше да яде сандвичи с фъстъчено масло, без да забележи. А сега се захласваше по изложените на сергиите зеленчуци, сякаш беше в Лувъра. При цветарите тя подминаваше любимите си бели цветя, лилиите и хризантемите, и вместо тях купуваше букет огромни червени макове с черни петна в средата. Докато вървяхме към къщи, те се държаха за ръце и пееха с дълбоки монотонни гласове стари песни от шейсетте години — „Носи любовта си като рай“ и „Залез над Ватерло“.

Толкова много неща, които дори не ми беше хрумвало да си представям! Тя пишеше миниатюрни хайку и тайно ги пускаше в джобовете му. Измъквах ги оттам винаги, когато ми се отдадеше възможност, за да видя какво е написала. Изчервявах се, като ги четях: „Макове кървят на листенца от пълна невъздържаност. Ти и аз — сладкото бойно поле.“

Една сутрин в редакцията тя ми показа снимка в седмичния боклук „Майката на Калигула“, направена на партито след премиерата на една пиеса. И двамата изглеждаха ужасно. Надписът под снимката я обявяваше за новата любов на Бари. Точно такива неща тя мразеше повече от всичко — жената като нещо си на мъжа. А сега се държеше, сякаш е спечелила награда.

Страст. Никога не си бях представяла, че това е нещо, което може да се случи на нея. През онези дни тя не можеше да се познае в огледалото, очите й бяха почернели от страстта, косата й беше вечно сплъстена и миришеше на мускус, пръчовската миризма на Бари.

Излизаха в града и после тя ми разказваше през смях:

— Наобикалят го разни жени и врещят с изтънелите си гласчета: „Бари! Къде се губиш?“. Но, няма значение. Сега той е с мен. Аз съм единствената, която желае.

Страстта я ръководеше тотално. Изчезнали бяха намеците за козята му външност, за нуждата от зъболекарска намеса, за отпуснатата му фигура, за окаяния му вкус по отношение на дрехите, за ужасния му английски, за безобразните му клишета, за престъпната баналност на писанията му — писания на човек, който прави сценарии за кинопрегледи. Не бях си и помисляла, че ще видя майка ми да се притиска към набит мъж с конска опашка в коридора пред апартамента ни, нито че ще му позволява да придвижва ръката си сантиметър по сантиметър под полата й под масата в тъмен ресторант в стария Чайнатаун. Гледах я как притваря очи, усещах вълните на страстта й, които прииждаха като парфюм над чашите за чай.

Сутрин той често беше с нея на широкия бял матрак, когато пресичах стаята на път към тоалетната. Дори ме заговаряха, докато тя гушеше глава в прегръдките му, а стаята бе изпълнена с аромата на любовта им, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Приискваше ми се да се засмея на глас. В двора при „Кръстопътищата на света“ аз седях под едно дърво и пишех в скицника си „Г-н и г-жа Бари Колкър“. В банята репетирах въпроса: „Мога ли да те наричам татко?“.

Не казах на майка ми, че искам баща. Само веднъж я бях питала за това. Сигурно съм ходела на детска градина — вече се бяхме върнали в Щатите и живеехме в Холивуд. Денят беше горещ и навън едва се дишаше от смога, а майка ми беше в лошо настроение, взе ме късно от градината и тръгнахме към пазара. Пътувахме със стария датсън, който тя караше по онова време. Още си спомням нагорещената седалка — цялата на бабуни, а улицата се виждаше през една дупка на пода.

Учебната година тъкмо беше започнала и нашата млада учителка — госпожа Уилямс, ни беше попитала за бащите ни. Бащите живееха в Сиатъл или Панорама Сити, или Сан Салвадор, двама дори бяха мъртви. Работеха като адвокати, барабанисти или монтираха автомобилни стъкла.

— Къде е моят баща? — попитах майка ми.

Тя нервно смени скоростта и аз политнах напред, така че предпазният колан се вряза в гърдите ми.

— Ти нямаш баща — каза тя.

— Всички имат бащи — възразих аз.

— Бащите са излишни. Ти си късметлийка, повярвай ми. Аз имах баща, така че знам. Просто забрави за това.

Тя включи радиото и колата се изпълни с кънтящ рок енд рол.

Почувствах се така, сякаш съм сляпа, а тя ми е казала, че зрението не е необходимо, че е все едно дали виждаш или не. Започнах да наблюдавам бащите — в магазините, на игралните площадки, на люлките как люлеят дъщерите си. Те сякаш знаеха какво правят и това ми харесваше. Приличаха на пристан, здраво закрепен за света, на който можеш да се чувстваш в безопасност, а не да се носиш в безтегловност като нас. Макар да бях вече прекалено голяма за люлките, горещо се молех Бари Колкър да е мъжът, който ще ме залюлее.

Прошепнатите думи, докато се любеха, бяха моята приспивна песен, кутийката за съкровени надежди. В нея прибирах лененото бельо, летния лагер, новите обувки, Коледа. Грижливо скътвах вечерите около масата, собствената стая, едно колело, родителските срещи. Година като предната и следващата като тази, една след друга — като мост, и хиляди други по-неуловими неща, които само момичетата без бащи познават.

Бари ни заведе на мача по случай четвърти юли на стадион „Доджърс“ и ни купи шапки „Доджърс“. Ядохме хотдог, а те пиха бира от картонени чаши и той й обясняваше правилата на бейзбола, сякаш говореше за някаква философия, за ключа към американския характер. Бари хвърли пари към продавача на фъстъци и улови пакетчето, което човекът му подхвърли на свой ред. Пускахме обелките от фъстъците направо на земята. Не приличахме на себе си в тези сини шапки с козирки. Изглеждахме като семейство. Преструвах се, че сме просто мама, татко и хлапето. Включихме се във „вълната“, после те се целуваха през цялата седма част от мача, а аз бях завряла нос във фъстъците. Фойерверките включиха автомобилните аларми по целия паркинг.

През друг един уикенд той ни заведе до Каталина. На ферибота ме повали ужасен пристъп на морска болест и Бари притискаше студена кърпичка до челото ми, освен това ми купи ментови бонбони за смукане. Обичах кафявите му очи, разтревожения му вид, сякаш никога преди това не бе виждал дете да повръща. Когато пристигнахме, аз се стараех да не им се пречкам много с надеждата, че той ще й направи предложение, докато се разхождаха покрай яхтите и похапваха скариди от хартиена фунийка.

 

 

Но после нещо се случи. Помня само, че ветровете бяха започнали. Потракваха като скелети в листата на палмите. Онази вечер Бари беше казал, че ще дойде в девет, но стана единайсет, а него още го нямаше. За да успокои нервите си, майка ми пусна записа с изпълнения на перуанска флейта, после ирландските арфи, българските певици, но нищо не помагаше. Успокояващите звънки тонове не подхождаха на настроението й. Движенията й бяха тревожни и някак незавършени.

— Хайде да поплуваме — предложих аз.

— Не мога — каза тя. — Може да се обади.

Накрая тя ядно извади касетата и я смени с една от тези на Бари — джазови изпълнения на романтичния Чет Бейкър, музика, която преди мразеше.

— Музика за коктейли в хотелски фоайета. Кара хората да ронят сълзи в бирата си — казваше тя. — Само дето аз нямам бира.

 

 

Той напусна града, командирован от различни списания. Отмени срещите им. Майка ми не можеше да спи, скачаше при всяко позвъняване на телефона. Изражението й, когато не беше Бари, ме съсипваше. В гласа й се промъкна тон, който никога преди не бях чувала — назъбен като острието на трион.

Не разбирах, как е възможно това — как можеше да ни води на фойерверки и в Каталина, как можеше да държи онази студена кърпа на челото ми и да казва, че ще ни заведе в Бали, а после да забрави адреса ни!

Една вечер спряхме пред къщата му, без да се обадим предварително.

— Ще побеснее — казах аз.

— Просто минавахме наблизо. Помислих, че може да се отбием — каза тя.

Можех да я спра толкова, колкото можех да попреча и на слънцето да изгрее през мазния смог на августовска сутрин, но поне не исках да присъствам. Останах да чакам в колата. Тя почука на вратата и той й отвори, облечен в крепонен халат на райета. Нямаше нужда да я чувам, за да знам какво казва. Беше облякла синята си рокля от газ, горещият вятър си играеше с полите й, а слънцето зад гърба й правеше материята прозрачна. Той стоеше на прага на вратата, запречваше я, а тя — свела глава встрани — се приближаваше, докосвайки косата си. Почувствах невидим обръч да стяга все повече и повече мозъка ми. Накрая те изчезнаха в къщата.

Пуснах радиото — класическа музика. Не бих понесла нищо, което съдържа думи. Представях си как собствените ми леденосини очи гледат към някакъв мъж и му казват да си върви, казват му, че съм заета.

— Не си мой тип — изрекох хладно към огледалото за обратно виждане.

След половин час тя отново се появи, добра се залитайки до колата, спъна се в една пръскачка, сякаш беше сляпа. Влезе, седна зад волана и се заклати напред-назад. Устата й зееше в нещо като квадрат, но от нея не излизаше нито звук. Майка ми плачеше. Това наистина беше невероятно.

— Има среща — едва прошепна тя най-после, сякаш някой я стискаше с две ръце за гърлото. — Прави любов с мен, а после ми каза да си тръгвам. Защото имал среща!

Знаех си, че не биваше да идваме. Сега ми се искаше тя никога да не бе нарушавала, което и да било от правилата си. Разбрах защо толкова стриктно се придържаше към тях. Нарушиш ли първото, останалите се пречупват едно по едно като фойерверки, избухващи в лицето ти на някой паркинг в деня на националния празник.

Страхувах се да я оставя да шофира в това състояние — с полудели, невиждащи очи. Щеше да ни убие преди да сме изминали и три пресечки. Но тя не включи двигателя. Седеше си там и се взираше през предното стъкло, клатеше се напред-назад, обвила ръце около кръста си.

Няколко минути по-късно на алеята пред къщата спря спортна кола — нов модел със спуснат гюрук, и русо момиче зад волана. Момичето беше много младо и носеше къса пола. Пресегна се да вземе чантичката си от задната седалка.

— Не е хубава като теб — казах аз.

— Но е обикновено момиче — горчиво прошепна майка ми.

 

 

Кит се облегна на плота в предпечатния отдел, ярко начервените й устни се изкривиха в кървава вълча усмивка.

— Видях Бари Колкър при Върджинс — каза тя. — С някаква дребна руса фльорца. Е, нали знаеш какво казват. Лесно дошло, лесно отишло.

По обед майка ми ми каза да си взема от предпечатния отдел всичко, каквото си харесам. Нямаше да се връщаме повече.