Джек Лондон
Скитникът между звездите (5)

Глава V

Първо беше много самотно в единочката и часовете се нижеха бавно. Времето се отбелязваше от редовната смяна на надзирателите и от редуването на деня с нощта. Денят беше само мъничко по-светъл, но беше по-добре, отколкото в непрогледния мрак на нощта. В единочката денят беше някакво процеждане, мътно просмукване на светлина от сияйния външен свят.

Светлината никога не беше достатъчна за четене. Освен това и нямаше какво да се чете. Човек можеше само да лежи и да мисли, да мисли. А аз бях доживотен и изглеждаше сигурно, че ако не направя някакво чудо да измисля тридесет и пет фунта динамит от нищо, ще прекарам всичките години на живота си в безмълвния мрак.

Леглото ми беше тънък, изгнил сламеник, сложен на пода на килията. Тънко и мръсно одеяло служеше за завивка. Нямаше ни стол, ни маса — нищо друго освен сламеника и тънкото старо одеяло. Аз винаги съм спял малко и винаги съм бил човек с неуморим ум. В единочка човек омръзва сам на себе си в мислите си и единствения начин да се избавиш от себе си е да спиш. Години наред съм спал средно по пет часа на нощ. Сега се обучавах да спя. Превърнах го в наука. Станах способен да спя десет часа, после — дванадесет и най-сетне — цели четиринадесет или петнадесет часа от двадесет и четири. Но повече от това не можах да достигна и, ща не ща, бях принуден да лежа буден и да мисля, да мисля. А това довежда един човек с деен мозък до лудост.

Търсех начин да преживявам будните си часове механично. Повдигах дълги поредици числа на квадрат и на куб и със съсредоточаване и воля изчислявах най-изумителни геометрични прогресии. Заемах се дори и с квадратурата на кръга… докато залових себе си, че започвам да вярвам във възможността да се постигне тази невъзможност. И тогава, като си дадох сметка, че това води и към лудост, отказах се да намеря квадратурата на кръга, макар — уверявам ви — това да беше голяма жертва от моя страна, защото налагащото се умствено напрежение прекрасно убиваше времето.

Само с въображението си, със затворени очи, си представях шахматни дъски и играех за двете страни дълги игри, докато стигах до шах или мат. Но когато се усъвършенствах в тази въображаема игра по памет, това упражнение ми втръсна. Напразно се мъчех и мъчех да разделя личността си на две, за да ги противопоставя една на друга. Все си оставах един играч, без предварително обмислени стратегически ходове от едната страна, които другата да не узнава в същия миг.

А времето тежеше много и се точеше бавно. Играех игри с мухи, с обикновени домашни мухи, които проникваха в единочката, както проникваше и мътната сива светлина; и разбрах, че те притежават усет за игра. Например, легнал на пода на килията, установих произволна въображаема черта на стената на около три стъпки от пода. Когато кацаха на тази черта аз ги оставях на мира. Щом кацнеха на стената под тази черта, мъчех се да ги хвана. Внимавах да не им направя нищо лошо и след време те научиха толкова точно, колкото го знаех и аз, къде минава въображаемата черта. Когато им се играеше, кацаха под чертата и често се случваше една и съща муха да играе с мен цял час. Когато се умореше, спираше да си почине на безопасно място над чертата.

От десетина или повече мухи, които живееха с мен през това време, имаше само една, която не искаше да играе. Тя решително отказваше да участва и след като научи наказанието за кацането под чертата, грижливо избягваше опасната територия. Тази муха беше мрачно, раздразнително същество. Както биха казали затворниците, тя имаше „зъб“ на целия свят. Тя никога не играеше и с другите мухи. А беше силна и здрава; аз я проучвах дълго, докато го открия. Неразположението й към игрите се дължеше на темперамента, не на физиката.

Повярвайте ми, аз познавах всичките си мухи. За мен бе изненадващо множеството разлики, които забелязвах между тях. О, всяка една беше определено отделен индивид, не само по големина и външни белези, по сила и бързина на летене, а и по начините и хрумванията в полета и играта, в отклоняването и побягването, обръщането и бързо повтаряне на устрема или завъртване и връщане, в докосването и пълзенето по опасната стена, или лъжливо докосване и кацане другаде в безопасната зона. Те също най-рязко се различаваха до най-големи тънкости по манталитет и темперамент.

Познавах нервни мухи и флегматични. Имаше една по дребна, която изпадаше в истинска ярост срещу мен или срещу другарките си. Виждали ли сте някога жребче или теле да зарита със задните крака и да запрепуска бясно из пасбището просто от излишък на жизненост и изблик на чувства? Да имаше една муха — най-страстната играчка от всички — която, след като кацнеше три-четири пъти бързо едно след друго на забранената стена и сполучеше всеки път да избегне мекото като кадифе движение на моята ръка, изпадаше в такова възбуждение и възторг, че се спускаше с главоломна бързина да кръжи около главата ми, като се въртеше, извиваше и обръщаше, но винаги оставаше в границите на тесния кръг, в който празнуваше победата си над мен.

Наистина, аз можех да позная предварително, когато някоя от мухите решеше да започне играта. Имаше хиляди подробности само в това единствено нещо, с които няма да ви отегчавам, макар тези подробности да ми помогнаха да не се отегчавам твърде много през този първи период в единочката. Но трябва да ви разкажа едно нещо. За мен то остана много паметно — това е, когато вечно мрачната муха, която никога не играеше, поради разсеяност в един момент кацна в границите на забраненото пространство и се оказа мигновено хваната в моята ръка. Цял час след това тя седеше сърдита.

А часовете се точеха много бавно в единочката; не можех да ги проспя всичките, нито можех да убия това време с домашните мухи, колкото и да бяха интелигентни, защото домашните мухи са домашни мухи, а аз бях човек с човешки мозък; моят мозък беше обучен и деен, натъпкан с култура и наука и винаги включен във високо напрежение за някаква дейност. А нямаше нищо за правене и умът ми отвратително се занимаваше с празни размишления. Например моето определяне на пентозата и метил-пентозата в гроздето и виното, на което бях посветил последната си лятна почивка в лозята Асти. Бях почти довършил редицата опити. Дали някой го продължаваше? Чудех се; и ако се занимаваше, с какъв успех?

Виждате ли, светът беше мъртъв за мен. Никакви новини не стигаха до мен. Историята на науката напредваше бързо и аз се интересувах от хиляда неща. Ами например моята теория за хидролизирането на казеина с трипсин, която професор Уолтърс беше започнал да прилага в лабораторията си. Професор Шлаймър също сътрудничеше като мен за откриването на фитостерол в смеси от растителни и животински мазнини. Работата сигурно продължаваше, но с какви резултати? Самата мисъл за цялата тази дейност отвъд стените на затвора, в която аз не можех да взема участие, за която никога нямаше дори да чуя, беше влудяваща. А в същото това време аз лежах тука, на пода на килията си, и си устройвах игри с домашни мухи.

И все пак тишината в единочката не беше абсолютна. Още от самото начало на затварянето ми там чувах на редовни интервали слаби, глухи почуквания. От по-далече също чувах по-слаби и по-глухи почуквания. Тези почуквания бяха непрекъснато пресичани от ръмженето на надзирателя. Понякога, когато почукването продължаваше твърде настойчиво, повикваха и други надзиратели и аз разбирах по звуците, че слагаха някого в усмирителна риза.

Това можеше лесно да се обясни. Аз знаех, както го знаеше и всеки затворник в Сан Куентин, че двамината, в единочките бяха Ед Морел и Джейк Опънхаймър. Знаех също, че те бяха тези, които си разговаряха чрез почукване с кокалчетата на пръстите и че за това ги наказваха.

В туй, че шифърът, който използваха, беше много прост, нямах ни най-малко съмнение, въпреки това прекарах много часове в напразни усилия да го проумея. Бога ми, той трябваше да бъде много прост и все пак аз не можех да го разгадая. И той се оказа прост, когато го разбрах, а най-проста се оказа хитрината, до която прибягваха и която ме объркваше. Те променяха началната точка на азбуката, откъдето започваше шифърът, не само всеки ден, но при всеки разговор, а понякога и по средата на разговора.

Така настъпи денят, когато хванах правилното начало на шифъра, изслушах две ясни изречения от разговора, а като си заговориха пак, не можах да разбера нито дума. Но този първи път!

— Слушай… Ед… какво… би… дал… ей… сега… за… цигарена… книжка… и… пакетче тютюн? — питаше този от по-далечния край.

Малко остана да закрещя от радост. Това беше начин на общуване! Това значеше другарство! Жадно заслушах и по-близкият, за когото се досетих, че трябва да е Ед Морел, зачука в отговор:

— Бих… излежал… като… нищо… двадесет… часа… в… усмирителна… риза… за… петцентово… пакетче…

Тогава се чу ръмженето на надзирателя:

— Да го спреш това, Морел!

Един непосветен може да помисли, че на осъдените на доживотен затвор в единочка е било сторено най-лошото и следователно някакъв си надзирател няма начин да го накара да се подчини на заповедта му да спре да чука. Но има и усмирителна риза. Има и лишение от храна. Има и жажда. Има и побои. Повярвайте, човек, затворен в тясна килия, е много безпомощен.

И тъй почукването спря, а през нощта, когато се поднови, аз пак съвсем обърках конците. Чрез пререждане те бяха променили началната буква на шифъра. Но аз открих ключа и само след няколко дни се случи същата наредба, която бях разбрал. Много, много не се церемоних.

— Здравейте — изчуках аз.

— Здравей, непознатия! — изчука в отговор Морел.

От Опънхаймър се чу:

— Добре дошъл в нашия град!

Бяха любопитни да узнаят кой съм, за колко време съм осъден да бъда в единочка и защо са ме осъдили. Но аз оставих всичко това настрана, за да узная първо системата им на променяне началната точка на шифъра. След като я изясних, ние си заприказвахме. Това беше велик ден, защото двамата доживотни бяха станали трима, макар те и да ме бяха приели условно. Както ми казаха дълго след това, било ги е страх да не би да съм доносник, сложен там някак да ги подведа. Това бяха скроили по-рано на Опънхаймър и той беше скъпо платил за доверието, гласувано на „слушалката“ на директора Атъртън.

За моя изненада — да, за мой възторг, бих казал — двамата ми другари знаеха за мен по името ми на непоправим. Дори в живия гроб, който Опънхаймър обитаваше от десет години, беше проникнала моята слава или по-скоро известност.

Имах много да им разкажа за събитията в затвора и за външния свят. Заговорът за бягство на четиридесетте доживотни, търсенето на несъществуващия динамит и цялата предателска машинация на Сесил Уинууд беше за тях нещо ново. Както те ми казаха, в единочките нарядко се промъкваше по някоя и друга новина чрез надзирателите, но от един-два месеца не бяха чули нищо. Сегашната смяна надзиратели в единочките бяха особено лоши и злобни.

И пак, и пак този ден всичките надзиратели ни ругаха за чукането. Но ние не можехме да се въздържим. Двамата живи мъртъвци бяха станали трима и имахме толкова много да си кажем, а начинът на казване беше толкова отчаяно бавен и аз не бях толкова обигран в чукането с кокалчета, колкото те.

— Чакай, докато дойде Тестяното лице довечера — изчука ми Морел — той спи по-голямата част от смяната и ще можем да си поговорим.

Как си приказвахме тази нощ! Дори не си помисляхме за сън. Тестяното лице беше подъл и заядлив въпреки дебелината си; но ние благославяхме тази дебелина, защото тя го караше тайничко да си поспива. Въпреки това непрекъснатото ни чукане тревожеше съня му и толкова го дразнеше, че току ни се скарваше. А останалите нощни надзиратели направо ни псуваха. Сутринта всичките доложиха за многото чукане през нощта и ние платихме за малкия си празник, защото в девет пристигна капитан Джейми с няколко надзиратели да ни подложат на мъчението в усмирителна риза. До девет часа на другата сутрин, цели двадесет и четири часа без храна и вода, проснати безпомощно на пода, ние изплащахме цената на този разговор.

О, надзирателите ни бяха зверове. А при тяхното държане и ние трябваше да закоравеем и да станем зверове, за да можем да живеем. Тежкият труд прави мазоли по ръцете. Коравосърдечните надзиратели правят коравосърдечни затворниците. Ние продължавахме да си говорим и от време на време да лежим в усмирителни ризи за наказание. Нощта беше най-доброто време и като се случеше на пост да бъдат заместник надзиратели, често си приказвахме през цялата смяна.

Не правехме разлика между деня и нощта, ние, които живеехме на тъмно. Да спим можехме когато пожелаем, да си чукаме — само от време на време. Разказвахме си един на друг за много неща из своя живот и Морел и аз лежахме мълком дълги часове, докато отмерено, с едва чути далечни почуквания Опънхаймър бавно изреждаше историята на своя живот от ранните години в бордеите на Сан Франциско, обучението му в една шайка, посвещаването му във всичко порочно, когато като четиринадесет годишен хлапак е служил като нощен разсилен в квартала на публичните домове, откриването на първите му нарушения на закона и нататък за кражбите и грабежите до предателството на един другар и кървавите убийства в стените на затвора.

Джейк Опънхаймър го наричаха „Човека-тигър“. Някакво младо репортьорче бе изковало името, което с много ще надживее човека, когото са наричали така. И въпреки това винаги съм намирал у Опънхаймър всичките основни черти на честна човещина. Беше верен и предан. Аз зная за случаи, когато е предпочитал да бъде наказан, отколкото да издаде свой другар. Беше смел. Беше търпелив. Беше способен на саможертва — бих могъл да разправя една история за това, но ще спестя времето. А справедливостта у него беше страст. Убийствата, извършени от него в затвора, бяха последица изцяло на това крайно чувство за справедливост. И имаше прекрасен ум. Цял живот в затвора, десет години от които в единочка, не бяха замъглили разума му.

Морел, винаги верен другар, също обладаваше прекрасен ум. Всъщност и аз, който съм на път да умра, имам право да го кажа, без да си навлека обвинение в нескромност, че трите най-добри умове в Сан Куентин, от директора надолу, бяха трите, които гниеха там, в единочките. А тука, в края на моите дни, като хвърлям поглед върху всичко, което съм познал в живота, принуден съм да изрека заключението, че силните умове никога не са покорни. Глупавите, страхливите, ненадарените със страстна справедливост и безстрашен стремеж към борба — те са примерните затворници. Благодаря на всички богове, че Джейк Опънхаймър, Ед Морел и аз не сме били примерни затворници.