Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Star Rover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 53 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
rumen1 (2021 г.)

Издание:

Джек Лондон. Скитникът между звездите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №50

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Сидер Флорин

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 28.VIII.1983 г. Подписана за печат на 11.XI.1983 г.

Излязла от печат месец декември 1983 г. Печ. коли 25. Изд. коли 16,19. УИК 17,40

Формат 32/70×100 Изд. №1708. Цена 2.50 лв.

Страници: 400. ЕКП 95366/21531/5557–12–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820(73)-31

© Сидер Флорин, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Jack London. The Star Rover

Gosset & Dunlap, New York, 1917

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция

Глава II

Аз съм Даръл Стандинг. Много скоро ще ме изведат и обесят. Междувременно казвам каквото ми е на сърцето и пиша на тези страници за други времена и места.

След присъдата ме затвориха до края на „естествения ми живот“ в затвора Сан Куентин. Аз се оказах непоправим. Непоправимият е ужасно човешко създание — поне това се подразбира под „непоправим“ според затворническата психология. Станах непоправим понеже ненавиждам излишните движения. Затворът, както всички затвори, беше оскърбителен, скандален пример на излишните движения. Сложиха ме в ютената тъкачница. Престъпното пропиляване на времето ме дразнеше. Защо пък да не ме дразни? Отстраняване на излишните движения беше моя специалност. Преди откриването на парата или изобретяването на движени с пара тъкачни станове, преди три хиляди години, аз съм гниел в затвор в древния Вавилон; и повярвайте ми, че в онези отдавнашни дни, ние, затворниците, сме тъкали на ръчните станове по-бързо и по-добре от затворниците в работилниците с парни станове на Сан Куентин.

Престъпното пилеене на време беше отвратително. Аз се разбунтувах. Опитах се да покажа на надзирателите двадесетина по-рационални начина. Те донесоха за мен на началството. Бях наказана с карцер и с лишаване от светлина и храна. Излязох от там и се помъчих да работя в непроизводителната неразбория на тъкачниците. И се разбунтувах. Наказаха ме с карцер плюс усмирителна риза. Бях разпънат, стегнат и скришом набит от тъпоумния надзирател, целият ум на който стигаше да им покаже, че не съм като тях и не толкова тъп.

Две години търпях това глупешко преследване. Ужасно е човек да лежи вързан и да го гризат плъхове. Тъпоумните зверове-надзиратели бяха плъхове и те гризяха ума ми, гризяха всичките чувствителни нерви на месата ми, на съзнанието ми. А аз, който в миналото си съм бил най-доблестен боец, в сегашното съществувание изобщо не бях боец. Бях земеделец, агроном, вързан за бюрото си професор, лабораторен роб, интересуващ се само от почвата и повишаване производителността на почвата.

Бях воювал на Филипините, защото традицията на семейство Стандинг бе да воюва. Нямах влечение към воюването. Беше твърде нелепо да вкарваш разкъсващи чужди тела в снагите на дребничките черни мъже. Беше достойно за смях да видиш науката да проституира с цялата мощ на своите постижения и ума на своите изобретатели, за да вкарва насилствено чужди тела в плътта на черните хорица.

Както казах, верен на семейната традиция, аз отидох на война и се уверих, че нямам влечение към войната. Същото откриха и моите началници, защото те ме назначиха за писар на интенданта, и като писар на писалище, аз изкарах испано-американската воина.

Тъй че не защото бях боец, а защото бях мислител, мен ме вбесяваше пилеенето на времето в тъкачниците и надзирателите ме преследваха, докато станах „непоправим“. Мозъкът ми работеше и мен ме наказваха за това, че той работи. Така и казах на директора Атъртън, когато нетърпимостта ми бе станала толкова прословута, че бе заповядал да ме заведат в частния му кабинет, за да ми говори.

— Направо глупаво е, драги директоре, да мислите, че вашите надзиратели, тези подли палачи, могат да заличат в ума ми това, което ми е ясно и е установено за моя разум. Цялата организация на тоя затвор е глупава. Вие сте политик. Вие можете да си изтъчете чергата, та дребните санфранцискански политикани да ви издействат с политическото си влияние доходна службица, каквато заемате, но не умеете да тъчете юта. Вашите тъкачници от петдесет години не са помръднали…

Но защо да продължавам тази тирада? — Защото то беше тирада. Аз му показах колко е глупав и това го накара да реши, че съм безнадеждно непоправим.

Кажи за едно куче, че е бясно… — вие знаете поговорката. Добре. Директорът Атъртън изрече решаващата дума за лошото ми име. Аз бях удобна жертва. Не едно нарушение на другите затворници се прехвърляше върху мен и аз го заплащах с карцер на хляб и вода или вързан за палците на краката, така че да не мога да стъпя за дълги часове, всеки от които беше по-дълъг от спомените за кой да е друг живот, изживян от мен преди.

Умните хора са жестоки. Глупавите са чудовищно жестоки. Надзирателите и всички началници над мен от директора до най-незначителния бяха глупави чудовища. Слушайте и ще чуете какво направиха те с мен. В затвора имаше един поет, осъден, поет-изрод със слабохарактерна брадичка и високо чело. Той беше клеветник. Той беше страхливец. Той беше доносчик. Той беше провокатор — странни думи, за да излязат изпод перото на един професор по агрономия, но за един професор по агрономия е много лесно да научи странни думи, когато е осъден да лежи в затвора, докато не умре там от естествена смърт.

Името на този поет-клеветник беше Сесил Уинууд. Бил е осъждан и преди, но понеже беше хленчав мръсник и подлец, последната му присъда беше само за единадесет години. Усърдно старание можеше чувствително да намали този срок. Аз бях осъден до живот. И въпреки това, за да спечели няколко кратки години свобода за себе си, този мизерен изрод успя да добави доста от вечността към моята доживотна присъда.

Ще разкажа случилото се в обратен ред, защото аз го научих едва след съсипващ промеждутък от време. Този Сесил Уинууд, за да си препише услуга пред главния надзирател, а чрез него пред директора, директорския съвет на затвора, комисията за помилвания и губернатора на Калифорния, скалъпи опит за бягство от затвора. Но вземете под внимание три неща: а) Сесил Уинууд бе толкова презиран от другарите си, че те не биха приели той да се обзаложи и за едно пакетче тютюн в надбягване с дървеници, а надбягването с дървеници беше любимото развлечение на затворниците; б) аз бях кучето, което бяха нарекли бясно; в) за тази измама на Сесил Уинууд му трябваха затворници с лошо име, доживотни, отчаяни, непоправими.

Но доживотните презираха Сесил Уинууд и когато той им заговори за плана си за общо бягство от затвора, те му се присмяха и го напъдиха като провокатор. В края на краищата той ги излъга, четиридесет души от най-много патилите в дранголника. Предлагаше им пак и пак. Говореше им за влиянието си в затвора, благодарение на това, че е доверен прислужник в кабинета на директора и има свободен достъп до лечебницата.

— Докажи ми — каза Дългия Бил Ходж, планинец, който излежаваше доживотна присъда за ограбване на влак и от години с цялата си душа се стремеше да избяга, за да убие съучастника си в грабежа, дал показания против него.

Сесил Уинууд се съгласи да докаже. Той заяви, че можел да упои надзирателите през нощта на бягството.

— Да се приказва е лесно — рече Дългия Бил Ходж — на нас ни трябват доказателства. Упой едного от надзирателите тая нощ. Да речем Барнъм. Той е мръсник. Вчера наби оня лудия китаец на Алеята на смахнатите… а не беше дежурен. Той е на нощната смяна. Упой го довечера та да си загуби службата. Докажи ми и тогава ще говорим сериозно.

Всичко това дългия Бил ми разправи много по-късно в карцерите. Сесил Уинууд възразил срещу краткия срок на доказването. Твърдял, че му трябвало време, за да открадне упойката от лечебницата. Дали му време и една седмица след това той съобщил, че бил готов. Четиридесет корави доживотни чакали надзирателя Барнъм да заспи през време на смяната си. И Барнъм заспал. Намерили го заспал и го уволнили за това, че спи на пост.

Разбира се, това убедило доживотните. Но трябвало да убеди и старшия надзирател. На него Сесил Уинууд докладвал всеки ден как напредва заговорът — всичко измислено и скалъпено от собственото му въображение. Старшият надзирател поискал доказателства. Уинууд му доказал, но пълните подробности за това доказателство аз научих цяла година по-късно — толкова бавно се узнават тайните кроежи в затвора.

Уинууд казал, че четиридесетте участници в заговора, от чието доверие се ползвал, били вече толкова влиятелни в затвора, че скоро щели да започнат да промъкват автоматични пистолети с помощта на подкупени от тях надзиратели.

— Докажи ми! — трябва да се е сопнал старшия надзирател.

И поетът клеветник му доказал. В пекарницата нощния труд бил нещо редовно. Един от затворниците-пекар бил на първа нощна смяна. Той бил „слушалка“ на старшия надзирател и Уинууд го знаел.

— Довечера — казал той на старшия надзирател — Съмърфейс ще донесе десетина автомата. Следващия път, след свободния си ден, ще донесе муниции. Но довечера в пекарницата ще ми даде автоматите. Вие си имате добър доносчик там. Той ще ви го доложи утре.

Тоя Съмърфейс беше снажен селяк-надзирател от околията Хумболт. Беше лековерен, добродушен дръвник, който нямаше нищо против да спечели честно някой долар, като вкара в затвора тютюн за затворниците. Тази вечер, на връщане от Сан Франциско, той донесъл петнадесет фута първокачествен тютюн за цигари. Правил това и друг път и го предавал на Сесил Уинууд. Така и тази вечер, без нищо да подозира, той предал стоката на Уинууд в пекарницата. Това бил голям, солиден, увит в хартия пакет най-невинен тютюн. Доносчикът пекар от скришно място видял Уинууд да приема пакета и донесъл сутринта за това на старшия надзирател.

Междувременно поетът-доносчик дал воля на твърде живото си въображение. Той се изтървал с нещо, което ми струва пет години строг тъмничен затвор в тази проклета единична килия, където пиша сега. И цялото време не съм знаел нищичко за тази работа. Не съм знаел дори за заговора, в подготвянето на който беше подлъгал четиридесетте доживотни. Не съм знаел абсолютно нищо. Доживотните също не са знаели, че той ги мами. Старшият надзирател не е знаел, че е жертва на измама. Съмърфейс е бил най-невинният от всички. В най-лошия случай съвестта му е могла да го гризе само за тайното внасяне на малко невинен тютюн.

А сега да разкажа как глупаво, нелепо, мелодраматично се изтървава Сесил Уинууд. На другата сутрин, когато срещнал старшият надзирател, той тържествувал и съвсем отпуснал юздите на въображението си.

— Е, стоката пристигна благополучно, както ти предрече — забелязал старшият надзирател.

— И то достатъчно, за да хвръкне по дяволите целия затвор! — потвърдил Уинууд.

— Достатъчно какво? — поискал да узнае старшия надзирател.

— Динамит и детонатори — продължил да дрънка глупакът — тридесет и пет фунта. Вашият човек видя Съмърфейс да го предава на мен.

Старшият надзирател сигурно насмалко не умрял на място. Всъщност мога да му посъчувствам — тридесет и пет фунта динамит в ръцете на затворниците.

Казват, че капитан Джейми — това му беше прякорът — седнал и си стиснал главата.

— Къде е той сега? — закрещял той — Трябва да го прибера. Заведи ме там веднага!

И тогава Сесил Уинууд разбрал грешката си.

— Аз го скрих — излъгал той, принуден да излъже, тъй като тютюнът, който бил на малки пакетчета, отдавна бил разпределен между затворниците по обикновените канали.

— Много добре — осякъл капитан Джейми, съвземайки се — Веднага да ме заведеш там.

Но не е имало никакви силни експлозиви, които да му покаже. Те не съществували и никога не бе ги имало, освен във въображението на мизерния Уинууд.

В голям затвор като Сан Куентин винаги има потайни скривалища. И докато водел капитан Джейми, Сесил Уинууд трябва да е прехвърлил трескаво едно-друго през ума си.

Според показанията на капитан Джейми пред директорския съвет, както и според показанията на Уинууд, докато отивали при скривалището, Уинууд казал, че скрил барута заедно с мен.

И аз, току-що излязъл след пет дена в карцер и осемдесет часа в усмирителна риза, аз, който дори и според тъпите надзиратели бях твърде изтощен, за да работя в тъкачницата, аз, когото бяха оставили за един ден да се съвзема от едно извънредно тежко наказание, аз бях посочен като човек, помогнал да се скрият несъществуващите тридесет и пет фунта силни експлозиви!

Уинууд завел капитан Джейми до мястото, където уж бил скрит динамита. Разбира се те не намерили там нищо.

— Боже господи! — излъгал Уинууд — Стандинг ме е изиграл! Той е вдигнал динамита и го е принесъл някъде другаде.

Старшият надзирател употребил по-силни думи, отколкото „Боже господи!“ Също така без много много да му мисли, той най-безмилостно завел Уинууд в кабинета си, заключил вратата и му теглил страхотен бой — всичко това се узна от директорския съвет, но по-късно. По онова време, когато е ял боя, Уинууд се заклел в истинността на думите си.

Какво е трябвало да направи капитан Джейми? Той е бил убеден, че в затвора са били внесени тридесет и пет фунта динамит и четиридесет отчаяни осъдени на доживотен затвор са готови за бягство. О, той подложил на разпит Съмърфейс и макар той да настоявал, че в пакета имало само тютюн, Уинууд се заклел, че е било динамит и му повярвали.

И именно тук се появявам… или по-скоро изчезвам аз, защото ме отведоха далече от слънчевите лъчи и дневната светлина в карцерите, в карцерите и единочките, и там, далече от слънчевите лъчи и дневната светлина, аз останах да гния пет години.

Бях смаян. Току-що ме бяха освободили от карцера и съсипан от болки, лежах в килията си, когато дойдоха да ме отведат обратно в карцера.

— Сега — каза Уинууд на капитан Джейми — макар и да не знаем къде е динамитът, той не е страшен. Стандинг е единствения човек, който знае, но той не може да им съобщи от карцера. Доживотните са готови за бягство. Можем да ги хванем на местопрестъплението. От мен зависи да определя времето. Аз ще им кажа в два часа след полунощ, а също, че ще упоя пазачите, ще отключа килите и ще им дам автомати. Ако в два часа тая нощ не хванете посочените от мен четиридесет души облечени и съвсем будни, тогава, господин старши надзирател, можете да ме сложите в единочка, докато си излежа присъдата. А ако набутате Стандинг и другите четиридесет в подземните карцери, ще имаме колкото си искаме време да търсим динамита.

— Дори и ако трябва да съборим затвора камък по камък! — буйно добавил капитан Джейми.

Това стана преди шест години. През цялото това време те не са успели да намерят несъществуващия динамит и са преобърнали затвора хиляда пъти нагоре с краката, докато са го търсили. Въпреки това до последния ден на службата си директора Атъртън вярваше в съществуването на този динамит. Капитан Джейми, който е още старши надзирател, до ден днешен вярва, че този динамит е някъде в затвора. Дори и вчера дойде във Фолсъм чак от Сан Куентин, за да направи още един опит да ме накара да му открия къде е скрит. Зная, че няма да може да диша спокойно, докато аз не увисна на въжето.