Джек Лондон
Скитникът между звездите (14)

Глава XIV

Когато на края на първия ми десетдневен срок в усмирителна риза бях върнат в съзнание от палеца на доктор Джаксън, с който той натисна единият ми клепач, аз отворих и двете си очи и се усмихнах в лицето на директора Атъртън.

— Твърде проклет, за да живее и твърде подъл, за да умре — бе неговата забележка.

— Десетте дена минаха, господин директоре — пошепнах аз.

— Добре де, сега ще те разшнуроваме — изръмжа той.

— Не е това — казах аз — Нали забелязахте усмивката ми? Ако си спомняте, ние имахме малък облог. Не си давайте труд първо да ме разшнуровате, ами дайте тютюна и книжките за цигари на Морел и Опънхаймър. А за закръгляне на сметката ето ви още една усмивка.

— О, зная ги аз такива като теб, Стандинг — сряза ме директорът — Но нищо няма да спечелиш с това. Ако аз не те пречупя, ти ще счупиш всички рекорди за лежане в усмирителна риза.

— Той вече ги е счупил — обади се доктор Джаксън — Кой е чул някой да се усмихва след десет дена в риза?

— Воля и самохвалство — възрази директорът — Разшнуровай го, Хъчинс.

— За къде бързате — попитах аз, разбира се шепнешком, защото жизнените сили у мен бяха толкова намалели, че ми трябваше малкото останала сила и колкото имах воля, за да мога дори да шепна — За къде бързате? Не ме е страх, че ще изтърва някой влак, а ми е толкова дяволски хубаво, както съм си, че предпочитам да не ме тревожите.

Но те ме разшнуроваха все пак и ме изтърколиха до зловонната риза на пода — някаква скована безпомощна живина.

— Нищо чудно, че му е било удобно — каза капитан Джейми — Той нищо не е усещал. Той е парализиран.

— Парализирана е баба ти — присмя се директорът — Изправи го на крака и ще видиш, че той стои.

Хъчинс и лекарят ме изправиха.

— Сега пуснете! — изкомандва директорът.

Животът не можеше да се върне изведнъж в тялото, което е било фактически мъртво десет дена, и поради това, понеже нямаше още сили в плътта ми, коленете ми се подгънаха, аз рухнах, търколих се настрани и си разбих челото в стената.

— Видяхте ли? — възкликна капитан Джейми.

— Чудесен актьор! — отвърна директорът — Тоя човек има сили да направи какво ли не!

— Прав сте господин директоре — пошепнах от пода — Аз го направих нарочно. Това беше театрално падане. Вдигнете ме и аз ще го повторя. Обещавам ви, че ще бъде много забавно.

Няма да се спирам върху мъчителността на възвръщащото се кръвообращение. Тя щеше да стане нещо обикновено за мен и допринесе своя дял за врязването в лицето ми на бръчките, които ще занеса на бесилото.

Когато най-после си излязоха, останах да лежа до края на деня, зашеметен, в полусъзнание. Има толкова неща, като анестезия на болката, предизвикана от болка, твърде остра, за да я изтърпиш. И аз се запознах с тази анестезия.

Привечер можех вече да пълзя из килията си, но все още не можех да се изправя. Пих много вода и се почистих, доколкото успях; но чак на другия ден можах да се накарам да ям, и то със съсредоточено усилие на волята.

Програмата, която бе предписана от директора Атъртън, беше да ме оставят за няколко дена да си почина и да се съвзема, и след това, ако междувременно не изкажа скривалището на динамита, трябваше да ме сложат в усмирителна риза за още десет дена.

— Съжалявам, че ви причинявам толкова грижи, господин директоре — казах му аз — Жалко е, че все не мога да умра в ризата и да ви освободя от мъченията ви.

Съмнявам се по онова време да съм тежал и трошка повече от деветдесет фунта. А пък две години преди това, когато вратите на Сан Куентин се затвориха зад мен, бях тежал сто шестдесет и пет фунта^[1]. Изглеждаше невероятно, че бих могъл да изгубя още нещо от теглото си и да остана жив. И въпреки това в последвалите месеци отслабвах малко по малко, докато сигурно трябва да съм бил по-близо до осемдесет, отколкото до деветдесет фунта. Зная, че след като сполучих да се измъкна от единочката и да ударя надзирателя Търстън по носа, преди да ме заведат в Сан Рафаел да ме съдят, когато ме почистиха и обръснаха, съм тежал осемдесет и девет фунта.

Има някой, които се чудят как човек се ожесточава. Директорът Атъртън беше жесток човек. Той ме ожесточи мен, а тази моя ожесточеност му подейства и го направи още по-жесток. И въпреки всичко, той не можа да ме убие. Трябваше да се прибегне до щатското правосъдие в Калифорния, съдия, даващ присъда за обесване, и губернатор, отказващ помилване, за да ме изпратят на бесилката за това, че съм ударил с юмрук надзирател в затвора. Аз винаги ще поддържам, че този надзирател е имал много чувствителен нос. Тогава аз бях сляп като прилеп залитащ скелет. Понякога се чудя дали наистина съм му разкървавил носа. Разбира се, той се закле за това в съда. Но аз съм познавал надзиратели, които са полагали клетва и за по-лоши лъжесвидетелства от това.

Ед Морел бе нетърпелив да узнае дали съм сполучил с опита, но когато поиска да говори с мен, бе прекъснат от Смит надзирателят, който се случи да бъде дежурен за единочките.

— Няма значение, Ед — изчуках му аз — Ти и Джейк ще си мълчите, а аз ще ви разправя всичко. Смит не може да ви попречи да слушате и не може да ми попречи на мен да чукам. Те положиха крайни усилия, но аз все още съм жив.

— Да го спреш това, Стандинг! — ревна Смит от коридора, към който се отваряха всички килии.

Смит беше особено мрачна личност, несравнено най-жестокият и най-злобният между надзирателите ни. Ние често разсъждавахме дали го тормози жена му, или има хронически запек.

Аз продължих да чукам с кокалчетата на ръката си и той дойде до решетката да ми се озъби.

— Казах ти да я спреш тая работа! — изръмжа той.

— Съжалявам — отвърнах любезно аз — но имам нещо като предчувствие, че ще продължа да чукам. И… ъ-ъ-ъ… моля да ме извините за интимния въпрос… какво ще направите?

— Аз ще… — започна той гневно и с това, че не можа да довърши забележката си, доказа, че думите му не са за изказване.

— Да? — подканих го аз — Какво точно, моля?

— Ще извикам тук директора — рече той със запъване.

— Моля ви се поканете го. Крайно очарователен господин, дума да не става. Блестящ пример за облагородяващите влияния, които се промъкват в нашите затвори. Доведете го при мене веднага! Искам да му се оплача от вас.

— От мен ли?

— Да, точно така, от вас — продължих аз — Вие настоявате по груб, селяшки начин да прекъснете разговора ми с другите гости на това общежитие.

И директорът Атъртън дойде. Вратата се отключи и той се втурна в килията. Но — о! — аз бях толкова недосегаем! Той беше направил най-лошото, което можеше да направи. Той нямаше власт над мен.

— Ще ти прекъсна храната! — закани се той.

— Както обичате — отговорих — Свикнал съм на това. Не съм ял десет дни и, знаете ли, да се мъчиш да започнеш да ядеш отново е ужасно нещо.

— А, ти ме заплашваш, така ли? Гладна стачка, а?

— Извинете — казах аз и гласът ми беше кадифен от учтивост — Това предложение излезе от вас, не от мен. Помъчете се поне понякога да бъдете логичен. Надявам се да ми повярвате, че нелогичността ви е далеч по-болезнена за мен, отколкото всичките ви изтезания.

— Ще спреш ли да водиш разговори с чукане? — попита той.

— Не, моля да ме извините, че ви ядосвам, но нещо толкова силно ме принуждава, да разговарям с чукане, че…

— Още две думи и ще те сложа пак в усмирителна риза! — прекъсна ме той.

— Моля ви се. За тази риза душа давам! Аз съм роден за усмирителна риза! Аз пълнея в ризата! Погледнете тая ръка — аз вдигнах ръка и му показах мускул, тъй смален, че когато го свалих, той изглеждаше като връв — Истински ковашки мускул, нали, господин директоре? Хвърлете око към изпъчените ми гърди. Венчаните борци да си пазят лаврите! Я коремът ми… знаете ли, човече, аз така дебелея, че моят случай ще се превърне в скандал с това прехвърляне в затворите. Внимавайте, господин директоре, че данъкоплатците може да ви подгонят!

— Ще спреш ли тия приказки с чукането? — изрева той.

— Не, благодаря ви за любезните грижи. След зряло размишление реших да продължа да говоря с чукане.

Той ме загледа за миг онемял и след това в пълно безсилие се обърна да си върви.

— Един въпрос, моля ви се.

— Какво има? — рече той през рамото си.

— Какво ще направите сега?

С проявената в този момент ярост за мен и до днес остава необяснимо чудо как не е умрял до сега от апоплексия.

Час след час, след като директорът безславно си отиде, аз изчуквах и изчуквах разказа за приключенията си. Чак вечерта, когато дежурството пое Джоунс Тестяното лице и започна както винаги тайничко да си подремва, можаха да ми се обадят Морел и Опънхаймър.

— Въздушни кули! — отсече с чукане Опънхаймър.

„Да — помислих си аз — мечтите ни наистина се градят върху преживелиците.“

— Когато бях нощен разсилен, веднъж пуших опиум — продължи Опънхаймър — И искам да ти кажа, че с нищо не можеш да ме учудиш, що се отнася до виждане на разни неща. Сигур точно това правят разните писатели: пушат опиум, за да включат въображението си на трета скорост.

Но Ед Морел, който бе пътувал по същия път, както аз, макар и с други резултати, ми повярва. Каза ми, че когато тялото му умирало в усмирителната риза и сам той напускал затвора, никога не е бил някой друг освен Ед Морел. Никога не е преживявал предишни съществувания. Когато духът му блуждаел свободен, блуждаел винаги в сегашното. Разказа ми също, че както можел да напусне тялото си и да го гледа легнало в ризата на пода в килията, така можел да напусне затвора и в настоящето да посети отново Сан Франциско и да види какво става там. По този начин посетил на два пъти майка си, като и двата пъти я заварил да спи. При това скитане на духа — каза той — нямал никаква сила над материални неща. Не можел да отвори или затвори врата, да помръдне някой предмет, да издаде някакъв звук или да прояви присъствието си. От друга страна, материалните неща нямали сила над него. Стени и врати не представлявали препятствие. Същността или реалното нещо, което представлявал, била мисълта, духът.

— Бакалницата на ъгъла, близо до къщата, дето живееше майка ми, бе минала в други ръце — разправи ни той — Познах го по новата фирма над дюкяна. Трябваше да чакам шест месеца, докато мога да пиша първото си писмо, но когато писах, питах майка за това. И тя отговори да, собственикът се сменил.

— Прочете ли тая фирма на бакалницата? — попита Опънхаймър.

— Разбира се, че я прочетох — беше отговорът на Морел — Как иначе щях да го зная?

— Добре — изчука неверникът Опънхаймър — Това лесно можеш да докажеш. Някой път, когато на смяна са някой разбрани надзиратели, дето ни дават да хвърлим поглед на вестник, помъчи се да те сложат в усмирителна риза, измъкни се от тялото ни и отскочи до стария ни Фриско. Иди към два или три часа след полунощ на Трета и Пазарската улица, когато тъкмо изхвърлят утринните вестници. Прочети последните новини. Веднага бързо се промъкни в Сан Куентин, така че да си тука, преди влекачът с вестниците да е минал през залива и ми разкажи какво си прочел. Ще почакаме и ще вземем сутрешен вестник, когато дойде, от надзирателя. Тогава, ако туй дето си ми го казал, го има във вестника, ще ти вярвам до гроб.

Това беше добър начин да се провери. Не можех да не се съглася с Опънхаймър, че такова доказателство щеше да бъде абсолютно. Морел каза, че ще го направи някой път, но че не му е чак толкова приятен процесът на напускане на тялото, та нямало да прави този опит, докато страданието му в усмирителната риза не стане съвсем непоносимо.

— Така е с всички: като се стигне до изпълнение, никакви ги няма — каза критично Опънхаймър — Моята майка вярваше в духове. Когато бях малък, тя вечно ги виждаше, говореше с тях, искаше им съвети. Но никога не е изкарала нищо истинско от тях. Духовете не можеха да й кажат къде старият може да хване някаква работа, или да намери златна мина, или да спечели на китайска лотария. Да се убиеш, не можеше. Глупостите, дето те й разправяха, бяха, че чичото на стария имал гуша или че дядо му умрял от скоротечна охтика, или че до четири месеца сме щели да се преместим, а туй последното беше от лесно по-лесно, като ви кажа, че се местехме средно по шест пъти на годината.

Мисля, че ако Опънхаймър беше имал възможност да получи добро образование, от него щеше да излезе някой Маринети или Хекел^[2]. Той беше земен човек в привързаността си към неопровержимия факт и обладаваше прекрасна, макар и студена логика. „Трябва да ми покажеш“ — беше основното му правило за разглеждане на каквото и да било. Липсваше му и за една йота вяра. Това беше изтъкнал Морел. Липсата на вяра не бе позволила на Опънхаймър да сполучи в постигането на малката смърт в усмирителната риза.

Виждаш, читателю, че не всичко беше безнадеждно лошо в единочките. При наличието на три ума като нашите имаше много неща, с които да убиваме времето. Много вероятно е, че ние се запазвахме един друг от полудяване, макар и да трябва да призная, че Опънхаймър бе гнил пет години в единочка съвършено сам, преди да дойде Морел, и пак бе останал с разума си.

От друга страна, недей погрешно мисли, че животът в единочката беше една безумна оргия на блажено общуване и ободряващи психологични проучвания.

Ние изпитвахме много и ужасни болки. Надзирателите ни бяха зверове — подлеци, платени от теб, данъкоплатецо. Обстановката ни беше гадна. Храната беше отвратителна, еднообразна, не беше питателна. Само хора, които си го налагаха с волята, можеха да преживеят с такава малко-калорична диета. Сигурен съм, че нашите премирани говеда, овце, свини в Университетското показно стопанство в Дейвис биха залинели и умрели, ако не получаваха по-научно изчислени дажби, отколкото ние.

Ние нямахме прочитни книги. Самото ни разговаряне с чукане беше нарушение на правилника. Светът, доколкото това засягаше нас, фактически не съществуваше. Беше по-скоро призрачен свят. Опънхаймър например не беше виждал автомобил или мотоциклет. Понякога се промъкваха новини, но неясни, отдавна изживени, недействителни. Опънхаймър ми каза, че научил за Руско-японската война чак две години след нейния край.

Ние бяхме живи погребани, живи мъртъвци. Единочките бяха нашия гроб, в който при случай си говорехме с почукването на кокалчетата, както духовете почукват на спиритичен сеанс.

Новини ли? Какви малки неща бяха новини за нас! Смяна на хлебарите — можехме да го познаем по хляба. Какво е накарало Джоунс Тестяното лице да вземе една седмица отпуска? Дали за почивка, или поради болест? Защо Уилсън, само след десет дни на нощна смяна, е бил преместен другаде? Кой е насинил окото на Смит? Ние разсъждавахме със седмици за такива дреболии като последната.

Някой затворник, наказан с един месец в единочка, беше събитие. И въпреки това не можеше да научим нищо от такъв преходен и често пъти тъп Дантес, който оставаше в нашата преизподня твърде късо време, за да се научи да говори с чукане, и се връщаше пак в широкия бял свят на живите.

И все пак не всичко беше толкова незначително дребно в нашето царство на сенките. Например аз научих Опънхаймър да играе шах. Помислете си — какво огромно постижение е да научиш един човек през тринадесет килии с почукване на пръсти; да го научиш да вижда шахматна дъска, да може да си представи всичките фигури, пионките и разположението, да знае различните ходове; и да го научиш на всичко това с такова съвършенство, че двамата с него можехме накрая само с една зрителна представа да играем шах чисто мисловно. На края ли казах? Да отдам още веднъж дължимото на великолепния ум на Опънхаймър: накрая той започна да ме побеждава в играта — той, който никога в живота си не беше виждал шахматна дъска!

Каква представа например за офицер можеше да възникне в ума му, когато аз изчуквах основния ни код за офицер? Напразно често му задавах точно този въпрос. Напразно той се мъчеше да ми опише с думи мисловният образ на нещо, което никога не беше виждал, но с което въпреки всичко беше способен да оперира по такъв майсторски начин, че да ме обърка безброй пъти в течение на една игра.

Мога само да размишлявам за такава проява на воля и дух и да заключа, както тъй често заключвам, че тъкмо те представляват действителността. Само духът е действителен. Плътта е фантасмагория и призрак. Питам ви как — повтарям, питам ви как може материята или плътта да играе шах на въображаема дъска с въображаеми фигури пред един вакуум от тринадесет килии, свързани само с чукане с кокалчетата на пръстите?